Пушилка от папомобил
Случва ли се всъщност нещо необикновено с посещението на папата в България, нещо забележително и историческо по своето значение?
Ако днес никой не си спомня за наистина уникалния Всеправославен събор в София, състоял се през 1998 година – събор, поставил нашата Църква във фокуса на вниманието на целия православен свят (близо 500 милиона души), какви очаквания можем да имаме за дългосрочния ефект и бъдещия спомен от папското посещение?
Политическа амбиция, основана на стереотипни представи за Римокатолическата църква и нейния водач и абсолютна незаинтересованост по отношение на каноничните и историческите аспекти на връзките ни с Рим. Протагонистите на тази позиция са предимно от средите на нашия политически елит и за тях папското посещение е светъл PR празник, с дразнещи елементи на глуповат възторг.
От другата страна на емоционалната скала са (отново) малобройната група от въцърковени православни и техните водачи – епископи и свещеници. Тяхната гледна точка е предимно с богословски корени. В понятията на тази гледна точка папата е глава на схизматична група, отцепила се през 11 век от единството на Светата Съборна Вселенска и Апостолска Църква и единствената възможна визия за единение с тази група е свързана с нейното завръщане в Православието. В този смисъл контактите на такова високо ниво могат да имат само повърхностен, протоколен характер, за сметка на липсата на реално духовно общуване между двете църкви.
Огромна част от българите обаче не са нито въцърковени, нито принадлежат към политическия елит. Затова и посещението най-вероятно ще премине, въпреки медийния шум, под знака на безразличието, по израза «всяко чудо за три дни».
Замислено от шепа ентусиазирани интелектуалци, посещението има най-малко две напълно самостоятелни измерения – политическо и църковно. При сегашното небивало отчуждение на политическия ни елит от Църквата, тези два аспекта на посещението му са в остър разрив – и то не по вина на Православната Църква.
За да бъде постигната политическата цел «посещение на папата в България», видяхме как наши първи дами се правеха на мадони пред Негово Светейшество; покриваха главите си с ефирни забрадки и се стараеха да изобразят на лицата си религиозен унес. Целуваха ръка и пречупваха кръст. Жалко, че това благочестие избликваше единствено във Ватикана, а тук, у нас, така и не видяхме някой от първите да влезе в църква, пък било тя и католическа. Християнството изцяло отсъства от нашия политически елит, а да се опитваш да имитираш вяра и благочестие, за да се харесаш на някого, е жалка и унизителна за всички нас гледка.
Ако не бях вярващ и трябваше да си съставям мнение относно посещението на папата в България, щях да се почувствам на първо място именно унизен.
Единствената напълно реална последица от посещението на папата у нас ще бъдат заветния петминутен репортаж по CNN. За съжаление, това само по себе си няма да привлече инвеститори за нашата икономика. В сегашната ситуация, когато българинът се интересува единствено от подобряване на непосредствения си бит, концептуални и кухи жестове от подобен характер едва ли ще предизвикат масов ентусиазъм.
За всички е ясно, че ръководството на Българската Православна Църква се съгласи да приеме папата под натиск – поредния натиск от страна на политиците, които говорят за разделение на Църква от държава само по международни форуми, но са готови да извиват ръце всеки път, когато решат, че от това могат да имат полза. Забележете, българският патриарх се съгласи да приеме, но не покани папата. Разликата е съществена, и ако някога сте ходили на гости, където са ви изтърпявали, без да са ви канили, сигурно ще разберете какво имам предвид. Подобна беше позицията на Православните църкви и в други страни – Румъния, Гърция – където беше ясно, че папата не е желан гост от вярващите и от църковните ръководства, а единствено от политическите елити на тези страни, които се опитваха да изтъргуват идването му за икономически, рекламни и политически цели.
С оглед на цялстното отношение на Православието към папската институция (а това отношение произтича, противно на масовото впечатление, не от някакво твърдоглавство на нашите църковници, нито от страх да не им се отнеме паството, а от чисто богословски източници), чест прави на Църквата, че не се поддава на кълченията на политици, атлантици и интелектуалци, които нито разбират, нито ги е грижа за браздата, която разделя Православието от римокатолицизма. Да се правиш, че тази бразда не съществува и да смяташ, че с току-що назубрени европейски лозунги ще преодолееш културна и мирогледна дистанция, развивала се в продължение на повече от десет века, е признак за интелектуална лековатост, казано най-меко. Моите впечатления са, че малцината практикуващи православни в България подкрепят дистанцираното отношение на Светия Синод спрямо това посещение.
И докато Православната Църква има много причини да счита идването на папата в България за нежелателно и неуместно, то все още не съм чул от политиците нито един състоятелен аргумент в полза на това посещение.
Едно от основните ми притеснения е свързано с неспособността на нашите политици, за разлика от гръцките си колеги, да изтъргуват това посещение за нещо конкретно. Това, което чух досега – че се очаква папата официално да снеме от България всички подозрения около атентата, ми се струва недостатъчно и малко самонадеяно. От рекламна гледна намирам това очакване за лош PR – с оглед на давността на събитието това е все едно да рекламираш достойнствата на един продукт дълго след като производството му е спряло. Не съм сигурен, че си струва инвестицията (колко всъщност ще ни струва това посещение?), ако зад посещението не стоят някакви по-сериозни политически и икономически планове, свързани с България. На този етап няма индикации за нищо такова.
Единствените, които искрено ще се зарадват на височайшия гост, са малцината католици в България. Те са сред малцината, които имат реално знание за това кой всъщност идва. Те познават и обичат Иоан Павел Втори. За разлика от авторите на масовите сърцераздирателни подписки и покани, те навярно са чели неговите произведения и знаят какво означава той за Римокатолическата църква, извън знаковия му масмедиен образ.
На останалата част от българското общество идването на папата е дълбоко безразлично и пушилката от папомобила ще се разсее в майския припек без особени последствия. Нявярно това има нещо общо с великата (и малко тъжна) шаячна правда за религиозността на нашия народ.
