Балансът на отношенията Църква-държава в светлината на религиозните права и свободи
Георги Кръстев. Роден в 1959 г. в с. Одърне, обл. Плевен. Завършил българска филология и тригодишна специализация по история и теория на културата в СУ “Св. Климент Охридски”, защитил е докторантура в същия университет.
Специализирал в Хамбургския и Атинския университет. От 1993 г. работи като експерт и съветник в дирекция “Вероизповедания” на МС.
Необходимостта от промяна на специалното законодателство в религиозната сфера и привеждането му в съответствие с модерните виждания за религиозната свобода беше дефинирана още в периода 1992-1993 г., но тази промяна беше цялостно осъществена едва десет години по-късно. Новата законодателна рамка (Конституцията на Република България, Закона за вероизповеданията и Закона за защита от дискриминация) реципира принципите на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и Международния пакт за граждански и политически права.
Български законодателни решения в сферата църква-държава
Българският законодател прояви далновидност и реши въпросите с избора и практикуване на вероизповедание, както и с гарантиране на религиозната свобода на основата на универсалните международни документи, а не чрез двустранни споразумения, каквито тенденции имаше по отношение на Католическата църква (желанието за подписване на конкордат между България и Ватикана), Мюсюлманското вероизповедание (искането за подписване на споразумение между България и Турция) и др. Извършена беше една кардинална смяна на модела в отношенията между държавата и вероизповеданията, която все още не е дооценена.
На законодателно ниво въпросът за модерните отношения между държавата и вероизповеданията вече не е толкова актуален – правата на вярващите са гарантирани, налице са механизми за тяхната защита, както по административен, така и по съдебен ред. Голямото предизвикателство в момента е как този модел ще бъде осъществен от двете страни по пътя на диалога и сътрудничеството във всички сфери на обществения живот.
В този процес считам, че много важно е формирането на активна позиция от страна на вероизповеданията, защото свободата е факт, но нейната реализация тепърва предстои. Пред религиозните общности стои предизвикателството да интегрират и направят религиозните ценности неразделна част, основа на мисленето и оттам и на функционирането на политическата класа, бизнеса, администрацията и гражданското общество. В тази задача те нямат право на провал.
Политическо участие на религиозните общества
Отношенията между политическата класа и вероизповеданията към момента са меко казано незадоволителни. Присъствието на духовни лица при важни политически събития има чисто репрезентативни функции или се свежда до ритуални действия. Както се изрази един столичен свещеник, превърнахме се в църковни “ди-джеи”. От една страна, политическите партии още не осъзнават вероизповеданията като значима част от гражданското общество, а от друга – някак гузно, тихомълком и сепаративно търсят тяхната подкрепа единствено и само в навечерието на избори.
Доколкото ми е известно, един единствен политически лидер си позволи да отправи открито и публично покана за сътрудничество с религиозни общности, основана на споделянето на принципи, а не на пазарлък за избираеми места. Същевременно, отчетливо се забелязваше мълчанието на вероизповеданията по въпроси като отмяната на смъртното наказание, евтаназията, абортите и други важни обществени въпроси.
Нежелание за диалог
Тази липса на открит диалог доведе до появата на тенденции на капсулиране в религиозните общности. Примери са опитите на Евророма да използва ромските пастори в парламентарните избори или създаването на Българската християнска коалиция – прецеденти, които са пряк път към изолация в рамките на етническата или религиозна общност.
В тази връзка си спомням коментара на големия приятел на България и тогавашен председател на организацията “Защитници на човешки права” от САЩ – Сам Ериксон – на въпроса ми за смисъла от създаване на партия на религиозна основа: “Религиозните ценности са като солта, поръсено с тях, всяко политическо ястие става по-вкусно, но никой не яде направо от солницата.”
Правилният подход е формирането на активна позиция на вероизповеданията в диалога с политическите сили, които споделят техните ценности, с оглед формирането на широко и по-многолико политическо представителство. Защо този подход? Защото само така могат да се интегрират ценности, които да преодолеят цинизма в политиката, защото само репресията без вътрешна убеденост и морал не може да преодолее корупцията и безотговорността.
Възможности за сътрудничество между религиозни общности и държава
Необходимо е да се синхронизират действията между държавата и вероизповеданията в социалната, здравната и образователната сфера. Началото беше сложено с приемането на текста на чл. 25 от Закона за вероизповеданията, който предвижда възможността държавата да подпомага и насърчава вероизповеданията за осъществяване на тяхната религиозна, социална, здравна и образователна дейност. Осъзнато бе, че религиозните общности по силата на своите убеждения могат да бъдат много ефективни в тези области.
За съжаление, този текст досега не е намерил конкретно отражение в съответните специални закони, за да може освободените средства да бъдат реинвестирани за посочените цели, което е от полза за цялото общество и би подпомогнало дейността на самата държава. Без съмнение следващото 40-то Народно събрание трябва да коригира този пропуск, за да се реализира механизма на сътрудничество, предвиден в Закона за вероизповеданията.
Много от религиозните общности работят по свои социални програми и дейността им би била много по-плодотворна, ако е синхронизирана със съответните държавни институции; например, с Агенцията за закрила на детето, относно работата с безпризорните деца и адаптацията на децата лишени от родителска грижа и навършили пълнолетие.
Сътрудничество в работата в затворите
Положително е, че Министерството на правосъдието вече оцени възможностите на вероизповеданията за ресоциализация на лишените от свобода, както и при осъществяване на института на пробацията. Изключително полезен е опитът, който някои религиозни общности имат в работата по преодоляване на психологическата зависимост у лицата, употребяващи наркотични вещества и той следва да бъде ползван от компетентните органи на Министерството на здравеопазването. Като, че ли най-добро е нивото на сътрудничество между вероизповеданията и Министерството на труда и социалната политика. В него предстои една много важна стъпка, а именно реализацията на възможността религиозните общности не само да подпомагат социалните заведения, но и да открият свои такива, за които изцяло да поемат отговорност.
Вяра и образование
Отворен все още стои проблемът за образованието по религия в държавните и общински училища, получавано като ЗИП и СИП. Налице е нормативната основа, но и редица практически пречки, за да може да се реализира ефективно. Процедурата по сформирането на групите деца е тромава, като изкуствено е дадена като алтернатива на обучение по чужд език или друг общообразователен предмет. По този начин малките по численост вероизповедания са поставени пред невъзможността да изпълнят тези изисквания.
Остана някак без отговор въпросът какво всъщност се цели – обучение или възпитание? Дали не беше по удачна универсалната концепция – в училище да се усвоят знания за основните религии от всички ученици, а религиозното възпитание да се реализира от семейството и съответното вероизповедание?
За и против действия на държавата срещу “деструктивни” верски общности
След като обществото до голяма степен се отърси от синдрома “секти” и се раздели с виждането, че всичко непознато е враждебно, остана една тема, по която деликатно се мълчи – какво трябва да бъде отношението към деструктивните религиозни общности? Използвам този термин с оглед на практическите ми наблюдения, като под него основно разбирам религиозни общности, чиято практика води до десоциализиране на индивида, изваждането му от граждански оборот и в крайна сметка нарушаването на други негови граждански и човешки права. Това е един сериозен проблем, който, за разлика от често сензационния и “зловещ” медиен образ на сектите, е съвсем реален.
За съжаление, не можем да си преведем готов модел от ЕС, там практиката е противоречива. На въпроса е посветена специалната Препоръка 1412/1999 на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа – Незаконна дейност на секти. От една страна Съюзът счита, че неутралитетът на държавата и равноправната защита пред закона са основни гаранции срещу всякаква форма на дискриминация и, поради това, призовава държавните органи да се въздържат от предприемане на мерки, основаващи се върху ценностни оценки, каквато тенденция се очертава.
От друга страна се препоръчва система от мерки, включително и използване на процедурите, предвидени от наказателното и гражданското право, срещу незаконни практики, извършвани в името на групи от религиозен, езотеричен или духовен характер.
Българският законодател, съзнавайки, че правото на избор на вероизповедание не подлежи на правна санкция, е предвидил единствено и само възможността за ограничаване правото на сдружаване при наличието на хипотезите на чл. 37, ал. 2 от Конституцията на Република България.
Считам, че дебатът относно религиозните идеи и практики на такива групи трябва да се води в богословската сфера и то от самите вероизповедания, които да поемат тази отговорност, а не от държавата. В тази връзка вече е необходимо създаването на един национален независим информационен център, гарантиращ обективността на информацията за групи с религиозен, езотеричен или духовен характер.
Заключение
Позволих си да маркирам този неголям кръг от въпроси, защото от тяхното успешно решаване до голяма степен зависи реализирането на един продуктивен диалог между държавата и религиозните общности, превръщането им в партньори, работещи в полза на обществото.
