Войната, васалността, моралът и Мирът

Източник в-к Култура

САЩ е днес единствената световна свръхсила в почти всички най-важни хоризонтални измерения: медиите, културната индустрия, технологиите, икономиката, военната машина. Понастоящем на земята няма силов център, който да може да противодейства, а оттам и да контролира Щатите. А това, че хегемонът е извън контрол, извежда света от равновесие.

Защото естествен е нагонът свръхсилата да злоупотреби с хегемонията си и да променя световното статукво в своя полза, като разширява обхвата на своята пряка власт. Този процес ще продължи неотменимо, докато заеме ново състояние на равновесие.

Два са вариантите на ново равновесие: или еднополюсна "американизация" на света, или създаване на втора – по същество антиамериканска – свръхсила. Основният потенциален кандидат за втори световен полюс е обединена Европа, а главната стратегия на САЩ е да не допускат истинското обединение на Европа, без което тя ще остане сбор от американски васали.

Никой не вярва в лъжата на Джордж Буш за Ирак: нито съветниците му, нито военните, нито цялата американска администрация, включително най-крайните привърженици на войната. Разбира се, американският президент също не вярва в изказваната от него лъжа, че уж Ирак е заплаха за Щатите и за световния мир. Буш, както и всички други, знае истината: той иска да сложи ръка върху петрола в Персийския залив, а плашилото Саддам Хюсеин и митът за военна опасност откъм Ирак са само прозрачен претекст.

САЩ е високотехнологичната военна свръхсила, а Ирак е нискотехнологично военно джудже, неспособно да бъде заплаха нито за САЩ, нито за когото и да било, защото Ирак не е суверенна страна, а държава-военнопленник на Щатите.

В новата история е имало и продължава да има държави, които са напълно зависими от своите свръхмощни "съюзници" – например ГДР от Съветския съюз или Панама от САЩ. Ала никога не е имало член на ООН, който толкова дълго и до такава степен да е бил в ръцете на своя изричен враг. Обикновено изземването на държавния суверенитет става лицемерно, чрез марионетни правителства и подставени лица, но формално се спазват външните белези на държавната независимост. В случая с Ирак става точно обратното: държавният суверенитет ежедневно и отявлено се потъпква – както фактически, така и формално: забранените за полети зони в Северен и Южен Ирак, 12-годишното ембарго върху петролната индустрия, която е единственият сериозен източник на богатство за тази държава; въздушните удари срещу всевъзможни "цели"; оръжейните инспектори, които проверяват дори президентските комплекси.

Естествено Ирак понастоящем няма как да бъде военна заплаха за когото и да било от своите съседи – Иран, Кувейт, Саудитска Арабия, Сирия, Йордания. Що се отнася до Турция, там случаят е тъкмо обратен: именно Турция през последните години редовно нарушава международното право и суверенитета на Ирак, като навлиза с армията си (танкове, самолети и пр.) в иракска територия в хода на своята война срещу кюрдския народ.

Ирак е най-несуверенната, най-подозираната и най-шпионираната страна в света. Затова той е последното място, което би избрал за своя база тъй нареченият "световен тероризъм", ако той съществуваше.

Немотивираното военно сразяване на Ирак е всъщност залагане на максимална психологическа мотивация за безброй сегашни и бъдещи анти-американски терористи по всички географски ширини и особено откъм милиардния ислямски свят, където про-американските режими ще стават все по-невъзможни за поддържане.

Не бива да забравяме, че всъщност "световен тероризъм" реално не съществува. Съществуват анти-испанският тероризъм на ЕТА, анти-британският на ИРА, анти-руският на чеченските терористи, анти-американският на "Ал Кайда" и пр. Вътрешната логика на тероризма като историческо явление предполага смазващото потискане на дадена светогледно-културна общност (етническа, религиозна, пара-религиозна) – и съответна реакция на нейни представители, отчаяни, че не могат да отхвърлят потисника с легални средства. Тероризмът по правило е винаги срещу някакъв исторически конкретен потисник-хегемон, а метафизичните терористи, които действат срещу "света", съществуват все още само в комиксите.

Впрочем "световният" имидж на злодея Саддам Хюсейн (колкото реален, толкова и създаден от американските медии) също е изцяло в стила на комиксите. И този стил не бива да се подценява. Самият Джордж Буш също се държи като комиксов герой с програмни изрази като "Играта свърши!".

Блъфът, че Ирак е опасност за света, е сам по себе си свръх опасен. Истинска опасност за света е самият факт, че зад тази лъжа безнаказано застава най-влиятелният световен политик – американският президент. Нещо повече: лъжата за Ирак става основа за политически и военни действия на най-голямата военна сила в историята. А още по-опасното е, че мнозинството от световните политически водачи се изгърбват пред тази лъжа и не възразяват срещу произтичащите от нея действия.

Дори Русия, традиционният съюзник на Ирак, беше готова да го изостави за разкъсване, като го изтъргува срещу компенсации (пари, Чечня и пр.). Руснаците са още гузни поради комунизма. С още по-голяма сила пост-комунистическият комплекс важи за Източна Европа, където все още всякаква критика срещу САЩ лесно се претълкува като рецидив от комунистическото минало.

В тази особена конюнктура САЩ се почувстваха недосегаеми. Атентатите от 11 септември сякаш им дадоха психологически картбланш да нарочват "бесни" кучета и да ги отстрелват по подозрения (Бин Ладен, Ал Кайда, Афганистан).

Ирак обаче няма как да бъде вписан в тази парадигма – именно защото от 12 години насам е вързан, бит и строго надзираван военнопленник на САЩ.

Започнаха да се чуват все по-ясни гласове против войната: не само сред интелектуалците или сред "народите", но и сред правителствата. Емблематичната роля тук изигра правителството на Германия, която най-сетне преодоля своя "пост-хитлеров" комплекс спрямо Големия Брат и сякаш събра кураж да отстоява собствено мнение в световната политика. Французите, в традицията на Дьо Гол, отказват сляпа васалност спрямо САЩ, но се опасяваха да не изпаднат в самотна изолация. Антивоенната позиция на Шрьодер помогна на Франция да заяви своите позиции с апломб на постоянен член на Съвета за сигурност с право на вето. Което пък от своя страна даде кураж на Путин, оттам на Китай…

Но най-голямо уважение заслужава доблестната позиция на дребосъка Белгия, която придаде особена морална тежест на френско-немския тандем. Защото Белгия няма никакви геополитически амбиции, никакви анти-американски традиции.

И защото от Белгия сякаш "нищо не зависи". А тъкмо когато от теб "нищо не зависи", тогава моралната позиция е най-чиста: нямаш надежда да бъдеш слуга на "силата" и "успеха".

България направи обратното на Белгия. Тя пропусна своя златен шанс да се освободи от своя пост-комунистически комплекс за недостойнство и да стане личност. Като (непостоянен) член на Съвета за сигурност тя можеше да изиграе своята първа звездна роля.

И тъкмо защото от нея уж "нищо не зависи", тъкмо защото не е арабска или ислямска страна, тъкмо защото е на прага на влизането си в НАТО и Европейския съюз – т. е. привидно "няма интерес" да се противопоставя на САЩ – тъкмо затова нейната позиция ще е безкористна и принципна, а оттам и максимално въздействаща върху другите, историческа.
Историческа, защото – колкото и парадоксално да изглежда сега на мнозина – моралът все повече ще става решаващ фактор в световната политика.

Обикновено, когато се обсъжда международното поведение на България, се смята за неписана аксиома, че да бъдеш аморален е доходоносно. Битува заблудата, че във външната политика, както и в "живота", проституцията е добре платена. Може би праоснова на подобно суеверие е измамното богомилско схващане, че целият свят принадлежи в крайна сметка на злото. Логичното следствие е, че ако искаш да прокопсаш на този свят, най-добре е да се отдадеш на злото и да му служиш.

За българина изглежда уж много умно да "продадеш" подлостта си. На мнозина – и особено на политиците – им се струва, че има "здрав разум" в това да бъдеш подъл, користен и пр. – сякаш от това непременно има облаги. Оттук произхожда уж "прагматичната" критика откъм опозицията, че правителството не било "продало" българската подкрепа на добра цена (примерно срещу обещание за връщане на иракския дълг).

Всичко това е измамно. Така, мислейки се за прагматични, се мамят български пишман-проститутки, повярвали, че щом ще се скверниш, значи ще ти плащат.

А то не е така. Скверниш се и не ти плащат. Ти им плащаш. Малко преди да те пречукат в някоя канавка, най-сетне разбираш, че всъщност ти финансираш сутеньорите-убийци.

Тук не става дума само, че политическата неморалност (както всяка неморалност) се заплаща прескъпо в далечна историческа и есхатологическа перспектива. Това винаги е вярно, но малцина ги е еня за есхатологичната разплата. В случая обаче става дума, че политическата аморалност води до скорошни разходи в брой. Живеем в ускоряващ се свят.
И силата, и слабостта на позицията на Буш се намират в неговата аморалност.

Ако САЩ следваха истинска морална кауза, тогава значи в света господства моралът, а не САЩ. Тогава ще трябва да се съобразяваш с морала-господар, а не със силните на деня; и няма да те е страх от тях, защото по отношение на морала всички сме равнопоставени. Страшното става, когато господства силата-независимо-от-морала. Тъкмо затова аморалността на действията на САЩ спрямо Ирак плаши и парализира волята на политическите лидери.

Най-голямата сила на едно нещо е точно там, където е най-голямата му слабост. И обратно.
Най-голямата слабост на САЩ е именно в това, че те са най-силната държава в света. А най-голямата сила на Ирак е именно в това, че Ирак е неизмеримо по-слаб от САЩ. Така, независимо от това, което евентуално би станало на военния терен, САЩ неминуемо вече губят войната.

Най-силният ход за Саддам Хюсейн е – ако би имал достатъчно въображение, каквото той няма – да забрани на своите войници да стрелят. Да обяви мир на САЩ. Подобна "декларация на мир" би подействала много по-сразяващо върху президента Буш, отколкото взривяването на атомна бомба.

Съответно една "победоносна" война срещу Ирак би била тежко поражение за САЩ. Защото войната вече изобщо не е това, което беше, а Буш и неговите съветници живеят с остаряла и неадекватна представа за мира и войната. Те сякаш не разбират, че сме в съвсем друго време.

По начало днешният свят живее в състояние на Световна Война, чиято същност е "мирното" завладяване на планетата от САЩ. Основните армади на тази война са такива, уж невинни и невоенни неща, като филми, търговски марки, митове, моди, стилове на живот, "човешки права" и пр.

Още Третата ("студената") световна война (1944-1989) беше спечелена от САЩ и техните сателити срещу СССР и неговите сателити именно с подобни "мирни" оръжия, а не чрез икономически и военни фактори. Факт е, че между двете системи пряко не беше изстреляна дори една граната, а разрушаването на съветската система бе дело лично на генералния секретар на КПСС.

Сегашната незабележима Четвърта световна война се води успешно от САЩ за завладяване на останалия свят, но това не е плод на някакъв преднамерено измислен пъклен американски план. САЩ всъщност не знаят какво правят. Случаят с Ирак доказва, че дори американският президент и неговите съветници не разбират какво става. Иначе биха осъзнали, че главното им оръжие е "мирът" – pax americana – с неговите свръхмощни и "невинни" средства за масово поразяване: невинният Интернет, невинните компютърни игри, невинният Холивуд, невинните розови романи, невинните криминалета, невината "Кока-кола", още по-невинните сандвичи "Макдоналдс", невинният американският език, половото безсрамие, младежките музикални култури (рок, поп, рап, техно и пр.), "правата на човека", хомосексуализмът, феминизмът, CNN, религиозният промискуитет и пр. Тази глъбинна война е не за формална власт върху територии, а за истинска власт върху умове и сърца – война за души – и колкото по-мирни и по-невинни са нейните носители, толкова по-поразяващо е тяхното въздействие.

"Мирният" и приспивен характер на тази глъбинна Война е най-голямата й сила. Повърхностният Джордж Буш със своята повърхностна война срещу Ирак всъщност само ни изважда от приспивността и летаргията.

Пробуждаме се, за да осъзнаем какво всъщност става. И разбираме, че тази същностна световна война е част от един прастар архитип – Най-Първата Световна Война, която започна в най-мирната, охолна и прекрасна среда: в райската градина.

Главното оръжие в тази светогледна война, в която участваше цялото тогавашно човечество (Адам, Ева), беше един "невинен" плод:

"Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание, взе от плодовете му и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той." (Битие, 3:6)
"Невинният" плод стана духовната и нравствена свръхбомба, която взриви цялата съдба на човечеството и стана праоснова на всички произтичащи войни – видими и невидими – оттогава насам.

Само в контекста на тази единствена и извечна Война може да се определи истинната морална позиция относно войната и мира на всеки човек и на всяка държава. Затова анти-военната позиция на една Белгия или (дай Боже!) на една България не е насочена "против" американците, а само против неосъзнатото васализиране на САЩ спрямо същинската Империя на Злото.

Защото същата тази извечна Война не е свършила и не е престанала нито за миг. Тя ще свърши само тогава, когато се възцари Онзи, Чието друго име е Мир.