Забравеното съзвучие между Църквата и държавата…
В православна Гърция например има 7 синода, но никой не истеризира темата "разкол" – там всички правителства, независимо от коя партия са излъчени, се заклеват пред Свещеното писание, като клетвата се произнася само от едно лице – Архиепископа на Атина – официално признатия в страната и чужбина глава на Гръцката православна църква. В православна България политиците се сещат за църквата, обикновено когато дойде време за избори – тогава повечето от тях се юрват по църквите да даряват икони и така да демонстрират пред електората голямата си съпричастност към традиционната за българина православна вяра. Доберат ли се до властта, политиците бързо забравят щедрите си обещания за подкрепа на православната църква и започват умели спекулации с удобния за тях синод, независимо дали става дума за този на патриарх Максим, или на дядо Пимен.
В православна Гърция има свещеник във всеки армейски корпус, а войниците казват молитвата "Отче наш!" всеки ден преди закуска, обяд или вечеря – в православна България свещениците са допускани в казармите само на Богоявление или при клетва, и то единствено, за да благословят войската и знамената. И резултатите са налице – статистиката сочи, че от всички европейски столици Атина е с най-ниската престъпност, а самоубийствата и извращенията в гръцката армия са сведени до минимум…
В православна Гърция привилегированото положение на ортодоксалната църква спрямо другите изповедания е гарантирано от Конституцията. В православна България, според Конституцията, "църквата е отделена от държавата", а уж приоритетното място на православната църква е отразено в Закона за вероизповеданията, чието приемане се бави вече 7-а година.
В православна България политиците се стряскат всеки път, щом се постави въпрос да бъде засилена ролята на православната църква в обществото – защото, не дай, Боже, някой може да ни търси сметка, че се създава диктатура на едно изповедание, пък било то и вярата, съхранила българина през цели 5 столетия от унищожение!?
Когато в края на декември ’97-а двамата наблюдатели за България към Парламентарната асамблея на Съвета на Европа посетиха страната ни, за да установят доколко спазваме поетите ангажименти в областта на човешките права и гражданското законодателство, те поискаха среща с представителите на малките изповедания у нас и съвсем открито заявиха, че няма да разговарят единствено с представителите на Българската православна църква. Гостите от Запада поясниха, че за тях представлява интерес позицията на държавата спрямо малките и новите изповедания и доколко тя спазва техните религиозни права. За да избегнат конфузната ситуация, българските им домакини побързаха услужливо да обяснят, че православната църква у нас не се нуждаела от такова наблюдение, а проблемите й били нейна вътрешна работа. Някак странен обаче се оказа подборът на "малките изповедания" у нас – пред наблюдателите от ПАСЕ седнаха дори представители на две секти, които нямат законна регистрация. Но демонстрацията на антиправославната позиция на наблюдателите от ПАСЕ не се изчерпа с това. На срещата при българския президент двамата елегантно, но категорично подсказали какво може да се случи на страната ни, ако даде предимство на православната църква пред останалите изповедания. Негативният пример бил даден с Русия – нея я очаквали големи санкции заради приетия през лятото закон за вероизповеданията, който позволява регистрация само за деноминациите, съществуващи на руска територия над 15 години, като изключителното право за наблюдение и контрол на тяхната дейност се дава на Руската православна църква! Президентът побързал да успокои наблюдателите от ПАСЕ, че в своята външна политика страната ни избягва всякакви геометрични фигури – включително и православните оси?! Та нима, когато става дума за опазването на националната духовност и традиционните ценности от разяждащото влияние на сектите, трябва раболепно да се отричаме от онова, в което е нашата българска идентичност? Защото, преди да бъде обект на всевъзможните политически спекулации, целящи новото лагерно разделяне на света, православието е преди всичко могъща духовна идея, която през вековете е доказала своята способност да спасява (не само в тесния месиански смисъл) нациите от обезличаване и да вдъхва свежите струи на обществото в периоди на криза. И още нещо – православието винаги и преди всички е неизменна част от световното християнство, а може би – и най-истинската!
В средновековна Византия цялата власт – светска и духовна – е била подчинена на идеята за СЪЗВУЧИЕТО, СИМФОНИЯТА МЕЖДУ ДЪРЖАВАТА И ЦЪРКВАТА. В средата на нашия век православният богослов Йоан Майендорф пише: "… голямата идея на византийската цивилизация е универсално християнско общество, управлявано от императора и духовно наставлявано от църквата!" В своята "Шеста новела" император Юстиниан прогласява, че В ЛЮБОВТА СИ КЪМ ЧОВЕКА БОГ МУ Е ДАЛ СВИШЕ ДВА НАЙ-ВИСШИ ДАРА – СВЕЩЕНИЧЕСТВОТО И ИМПЕРАТОРСКОТО ДОСТОЙНСТВО: "ПЪРВОТО СЛУЖИ НА БОЖЕСТВЕНИТЕ НЕЩА, А ВТОРОТО НАСОЧВА И УПРАВЛЯВА ЧОВЕШКИТЕ ДЕЛА… АКО СВЕЩЕНИЧЕСТВОТО Е ВЪВ ВСЯКО ОТНОШЕНИЕ БЕЗУКОРНО И ИМА ДОСТЪП ДО БОГА И АКО ИМПЕРАТОРЪТ УПРАВЛЯВА СПРАВЕДЛИВО И МЪДРО ПОВЕРЕНАТА ИМ ДЪРЖАВА, ЩЕ ИМА ВСЕОБЩА ХАРМОНИЯ И ВСЯКАКВО ДОБРО ЩЕ БЪДЕ ДАРЕНО НА ЧОВЕШКИЯ РОД." Според православно-византийското учение за "симфонията", най-важната роля на църквата е да даде на човека модела на поведение, който би му помогнал да превъзмогне греховното си състояние и да го насочи към добри дела. В този смисъл църквата е институция с Божествен произход, но създадена да служи на света. Но Юстинияновата "симфония" прогласява още, че императорът (разбирай в съвременен смисъл – държавният глава) трябва да помага в най-голяма степен на църквата, защото нейните свещеници постоянно молят Бога за добруването на народа. Разбира се, и в схоластичния средновековен свят, и в нашето свръхразкрепостено съвремие подобна идея остава утопия. От нея обаче всяко общество би могло да почерпи образци, макар и за частичното прилагане на основните християнски идеали. А традиционно православна България също има от какво да се поучи.
Изтъркана от повтаряне, но не и лишена от дълбокия си смисъл, е истината, че сега обществото ни, изпаднало в икономическа криза и застрашено от духовно деградиране, все повече има нужда от своите традиционни ценности, сред които е и църквата. За 9 години обаче църквата не можа да даде адекватен отговор на предизвикателствата, пред които е изправен днешният българин. По-голямата част от духовенството така и не се оказа на необходимото ниво да задоволи духовния глад на обществото, подлагано на безверие цели 50 години. През годините на промяната свещениците и висшите йерарси предпочитаха, вместо да тръгнат сред народа, да си стоят на топло в църквите и да си повтарят, че който иска, ще дойде при тях. Нямаше кой да покаже на хората, че вярата не е само ходене на църква по празниците и ритуално палене на свещ, без дори да се прекръстиш. Църквата не можа да влезе в сиропиталищата, старческите домове, затворите – във всички онези места, където нуждата от утеха, помощ и състрадание е по-силна от другаде. За българина все още остават чужди милосърдието, грижата за ближния, а и усещането, че само проповядваната от Христос братска любов и единство ще ни помогнат да преодолеем препятствието, наречено "период на преход". Защото и воденият от Мойсей еврейски народ беше връхлитан от трудности по пътя си от Египет към родината, но можа да достигне обетованата земя само с вярата в Бога. А тази вяра може да стигне до обикновения българин единствено с помощта на една силна църква. След половинвековния атеизъм обаче църквата се оказа осакатена – и досега все още не се е намерила светската власт, която да й протегне ръка за безкористна помощ. За българския политик от времето на прехода се оказа, че е по-удобно да има една послушна църква, която, като бездушна марионетка, да подскача по сцената, подърпвана от чужди ръце. В неговите представи "силната православна църква" е непреодолима опасност – като всяка "голяма обществена организация" тя може да оказва влияние върху мисленето и поведението на хората, което при определени случаи няма да е в интерес на светската власт. Една силна църква би била идеалният коректив на държавата, от градивната критика на когото управляващите биха могли да почерпят мъдрост. Една силна църква би могла да стане дори двигател на духовната и моралната съпротива срещу престъпността, корупцията и цялата далавера, които направляват съвременното ни общество. От всичко това обаче съвременният български политик като че ли няма нужда – затова той предпочете да последва своите предшественици от времето на тоталитаризма и да доосакати църквата, като инспирира "разкола". Така светската власт си присвои правото да се намесва в църковния живот, "компетентно" да определя кой е крив и кой прав, погазвайки всичките църковни канони, и да разиграва висшия клир и свещениците като евтино платени клоуни. Оттук насетне нещата са ясни – вместо да помагат на църквата, която се грижи за "добруването на народа", светските власти не пропускат случай да й натякват, че трябва да се оправи най-напред с вътрешните си проблеми, а след това да мисли за обществените. Мигар, между двете може да има разлика!?
Така, 9 години след началото на прехода на обществото, вече не прави впечатление, че единствената позиция на държавните власти към православната църква се подчинява на спекулациите и тоталното неуважение. И докато пред Ватикана и католическата църква на Запад българските политици благоговеят, защото и там бил ключът ни към НАТО, православните свещеници остават в техните очи "расоносците с омазаните бради", а православната църква – "консервативна" и "назадничава" организация, която не може да привлече съвременния българин. Нищо, че само преди век – един век, именно такъв "расоносец" – митрополит Климент, се опълчи срещу опитите на Фердинанд за уния с католиците, като изрече пророческите думи – "Има православие, има я и България!".
"След падането на комунизма на Изток, сега единственият наш враг там остана православната църква" – думите са на известния политолог Збигнев Бжежински, казани в тесните кръгове на висшата администрация на Съединените щати. Дали няма да се окаже, че българските държавници и политици също мислят така?!
