Обезглавената монархия

Влизането на бившия български цар Симеон II в политиката чрез участие в републикански парламентарни избори като водач на политическа партия поставя на дневен ред въпроса за статута на българската монархия и българската царска Кобургска династия.

Българската следосвобожденска монархия досега не е била предмет на задълбочено изследване от собствено монархическа гледна точка. Обичайно се дават подробни оценки на нейните външни проявления – главно в политиката. Монархията се разглежда само като конкретна историческа форма на организация на българското общество, като упражняване на политическа власт.

Недооценяват се нейни основни собствено монархически същности – сакралност, династизъм, взаимоотношение с Църквата. В тези аспекти малко се е мислило и още по-малко се е писало. Затова в българското обществено самосъзнание има огромни бели полета, които могат да се запълнят само с обширни и задълбочени изследвания.

Причините за тази липса са очевидни. Преди 9 септември 1944 г. монархията е била на власт и „десните“ легитимистични сили – доколкото ги е имало – не биха си позволили честна и задълбочена критика на монархията. Антимонархическата опозиция е била повече „лява“, материалистическа, плебейска, пролетарска. Тя не се интересува нито от монархическата сакралност, нито от династизма, още по-малко от Православието. След преврата на 9 септември 1944 г. на преден план излизат политическите прегрешения на бившия режим. А и никой не е бил подготвен да се занимава с тези въпроси от гледна точка на монархическото конституционно право, духовността и Православието – проблеми, чиито исторически корени могат да се проследят назад до учредителните документи на новоосвободена (1878 г.) България.

В Търновската конституция (1879 г.) има основно неизгладимо противоречие. Нейният чл. 8 гласи: Лицето на Княза е свещено и неприкосновено. По-нататък чл. 37 постановява: Господствующа в Българското Княжество вяра е Православно-Християнската от Източно изповедание. И в чл. 38: Българский Княз и потомството му не могат да изповядват никоя друга вяра, освен Православието. Само първий избран Българский Княз, ако принадлежи към друга вяра, може да остане в нея.

За православна България (чл. 37) не може да бъде свещено (чл. 8) лицето на первий Българский Княз, ако принадлежи към друга вяра (чл. 38) – т. е. ако е еретик (римо-католик, протестант и пр.) или иноверец (напр. мюсюлманин).

Това противоречие не е абстрактно. По този въпрос основната идея на Конституцията е князът и народът да бъдат обединени от една вяра – Православието. И замисълът на законадателя привидно е стратегически – дългосрочен. Разбирало се е, че и князът, и потомството му задължително трябва да бъдат православни християни. И само като едно малко изключение – единствено за първия избран български княз – се допуска да е от друга вяра и да остане в нея.

На практика се е получило съвсем друго. Не само първият избран княз (Александър Батенберг, протестант), но и вторият (Фердинанд, католик) са неправославни. А вторият успява да надживее с две години (1948) ликвидирането на българската монархия в 1946 година. Тъй замисълът на търновските законодатели в случая се е оказал недалновиден. Въпросните текстове от Търновската конституция дословно повтарят съответните текстове от проекта за Органичен устав на Българското Княжество, съставен от руския юрист С. И. Лукианов. Разбира се, отговорността за тях е изцяло на делегатите на Учредителното народно събрание в Търново в 1879 година. Лукианов там е имал само съвещателен глас.

Първият български княз след Освобождението – Александър I Батенберг – има огромен монархически и династически късмет, но не съумява да го използва. Като пръв български самостоятелен владетел от пет века, той става – почти даром – живо олицетворение на свободна България. Пак така – почти даром – той става герой на Съединението и на победната Сръбско-българска война, което втори път вдига престижа му до небесата.

За да осъществи духовно единство със своя народ и създаде династия, Александър I е имал три важни чисто монархически и династически задължения: да стане православен, да сключи православен брак и да има престолонаследник. Приемането на Православието е и единственият начин българската монархия да придобие сакралност – чрез обреда на коронацията и царското миропомазание. Седем години на българския престол се оказват недостатъчни за изпълнението на нито едно от тези задължения. Невъзможната романтична любов на княза към немска принцеса е вероятно най-важната отделна причина за неосъществяването на династичен брак.

Последната монархическа грешка на Александър Батенберг е театралното му писмо до руския цар Александър III („Русия ми е дала короната и тая корона аз съм готов да я предам на нейния монарх.“) – с нищо неоправдан и недопустим отказ от суверенитет, с което си изпросва унищожителен отговор и е принуден да абдикира.

Царуването на Александър I Български завършва с монархически и династически провал. Но то съвпада с най-светлите години на възродената българска държава и първият български княз с неговите благородни черти и кавалерско поведение остава като положителен герой в новата българска история.

Ролята на отрицателния герой е отредена за неговия наследник. Макар че той – по мнението на всички съвременници и историци – много по-добре е разбирал и практикувал монархическия „занаят“.

Избирането на Фердинанд Сакскобургготски за български княз в 1886 г. е било противоконституционно. То нарушава чл. 38 от Търновската конституция, който е изричен: Само първий избран Българский Княз, ако принадлежи към друга вяра, може да остане в нея. Първият избран български княз е Александър. Фердинанд няма как също да е „първий избран“ – за него важи първото изречение от същия конституционен член: Българский Княз и потомството му не могат да изповядват никоя друга вяра, освен Православието.

Народното събрание не повдига този въпрос. Напрегнатата ситуация, вътрешната дестабилизация по време на Регентството, натискът на тогавашния „силен човек“ Стамболов, както и предходното компрометиране на Църквата (в лицето на митрополит Климент Търновски) със злощастния опит за преврат от 9 август 1886 г. – всичко това води до вземането на антиконституционното решение.

Фердинанд е бил римокатолик по-скоро по традиция, отколкото по дълбоко вътрешно убеждение. В по-късни времена идеята той да приеме Православието от династически съображения не е била чужда на неговия комбинативен ум. Австрийският дипломатически агент в София Стефан фон Буриан пише в 1893 г.: От това, което князът често ми е казвал насаме, бих могъл да направя заключението, че се отнася към православното вероизповедание не само с външно, формално уважение, но и с най-голяма симпатия поради своите исторически възгледи и факта, че то представлява неделима част от най-смелите му амбиции. Вярвам, че не отивам много далече, ако кажа, че Негово Височество не би влязъл в остро противоречие със своята собствена съвест в случай, че се присъедини към православната църква.

Но в ония години Православието е непривлекателно за преобладаващия западноевропейски светоглед. Тогава дори повече, отколкото сега, то е изглеждало една „изостанала“ и „закостеняла“ религия. И то не само в очите на западноевропееца, но – без съмнение – и в очите на средния руски, гръцки или български интелигент.

Фердинанд е основателят на българската Кобургска династия и неговите основни монархически и династически избори са ключ към разбирането на всичко, което ще последва.

Главно място сред тези избори заема женитбата на княза. Поучени от династическия провал на Батенберг, Фердинанд и Стамболов вземат решение за тази женитба като първостепенна държавна задача. След няколко неуспешни проби изборът се спира на принцеса Мария-Луиза. Баща й – Пармският дук – държи много на този брак. Но при едно условие – че престолонаследникът бъде кръстен в римокатолическото вероизповедания. Което противоречи на чл. 38 от Търновската конституция.

Опитите за компромис по този въпрос с римския папа Лъв ХIII (1878 – 1903), доколкото са били искрени, завършват с неуспех, както свидетелства личният секретар на Фердинанд граф Робер дьо Бурбулон:

[Пармският дук] ме помоли да му напиша нота до Светия отец, в която да изложа от какъв капитален интерес би бил за България, а по-късно за църквата, съюзът на български владетел с католическа принцеса, чието присъствие само би развило и утвърдило в Ориента влиянието на Рим и може би дори един ден би прокудило схизмата на Фотий и би поставило страната под върховенството на истинската църква… Но за тази цел би следвало да се наруши прословутият чл. 38 от конституцията на България… С оглед на висшите интереси и на доброто, което би могло да произлезе от проекта в бъдеще, дали Светият отец не би могъл да си затвори очите за този член, или да намери друго решение, чрез което престолонаследникът тайно да е кръстен в католическата вяра, а явно, официално да изповядва православната, докато узрее въпросът за унията между Рим и Българската църква?

Папа Лъв ХIII обаче отблъсва всякакви „combinazione“ и прехвърля правенето на компромиси в българския лагер. Никога няма да знаем истинските мотиви на основните участници, мнозина от които играят поне двойна игра. Самият Бурбулон пише на майка си:

…аз се питам с известен скептицизъм дали, вместо да пледира горещо за каузата на компромиса, той [Пармският дук] не е подтиквал Папата към непримиримост… Опитвам се да отблъсна тази лоша мисъл…, която не мога да споделя с княза [Фердинанд], тъй като той жадно ще я сграбчи и ще е щастлив да я използва по сложен и непристоен начин!…

В крайна сметка, пожертвана е Търновската конституция. Стамболов налага да се гласува в Народното събрание изменение на чл. 38 (15 май 1893 г.): Българският Княз не може да изповядва никаква друга вяра, освен Православната. Само Князът, който по избор е стъпил на българския престол, ако принадлежи към някое друго християнско вероизповедание, както той, така и първият престолонаследник, може да си останат в него.

Брачният договор съдържа специална клауза в смисъл, че децата от брака на Фердинанд и Мария-Луиза ще бъдат възпитани в католическата вяра и двете фамилии Кобург и Парма се ангажират пред папата като гарант за изпълнението й.

Поколения български историци до ден днешен считат Стамболов за голям държавник. Всъщност неговите успехи са на по-ниското политическо равнище – тактическото. На високото равнище на държавното строителство Стамболов прави стратегически провали – войната му против Църквата, погрешната династическа политика и пр. Те се проявяват десетилетия след смъртта му, като се стоварват – сякаш изневиделица – върху българската история.

Кръщението на престолонаследника става в лоното на римокатолическата църква, като получава имената Борис Клеман Робер Луи Станислас Кзавие. Вторият син на Фердинанд също е кръстен по католически с имената Кирил Анри Франсоа Луи Антоан Шарл Филип.

Но. Само три години след тържествените ангажименти с папата и Пармския дук, след промяната на Конституцията и пр., княз Фердинанд се отрича от дадената дума и от клаузата в брачния договор – и синът му Борис бива кръстен (т. е. само миропомазан, защото кръщението се признава) в лоното на Българската Православна Църква на 2 февруари 1896 г.

Причините за този завой са ясни. От една страна, православното кръщение на престолонаследника е единственият начин Фердинанд да получи признание – първо от Русия, а след това и от другите държави. От друга страна, Фердинанд знае, че ако един ден абдикира, Борис може и да не стигне до трона, ако е римокатолик (нарушава чл. 38 от Конституцията).

Робер дьо Бурбулон описва среща между Фердинанд и премиера Стоилов, при което князът казал: …аз ви давам сина си, след като Русия го изисква, а вие ще ми подпишете документ, в който ще се задължите никога да не се месите в религиозното му възпитание. И ви предупреждавам, че това възпитание ще продължи да бъде изцяло католическо!

Така или иначе, православното кръщение на престолонаследника е верен и успешен династически ход въпреки високата цена, която трябва да се плати. Папа Лъв ХIII изпълнява заканата си да отлъчи Фердинанд, но не прилага най-тежката санкция – оповестяване на була за отлъчването му от католическата църква.

Взаимоотношенията на Фердинанд с Ватикана са покрити с тежката завеса на тайни уговорки и обещания. Едно невероятно писмо на Фердинанд до следващия папа Пий Х (1903 – 1914) повдига за миг тази завеса.

Българският народ – откъснат от Рим – може би временно, по-скоро по политически, отколкото по религиозни причини, гледаше с неудовлетворение и недоверие как Суверенът и престолонаследникът изповядват различна от тях религия. Още повече, че Русия, освободителката и покровителката на българите, споделяйки тази неприязън, отказваше своята прошка и поддръжка на страната… Изправен пред необоримата дилема да видя завинаги сринато хуманното и културно дело, което в най-съкровените ми мисли разчитах и още се надявам да изведа в бъдеще за най-голяма възхвала на Римската църква, или да свържа сина си с религията на страната, която е предопределен да управлява, аз, с разбито сърце, избрах тази втора и ужасна алтернатива! … Едно тържествено и честно обещание, основано на официалното завръщане на сина ми в лоното на Римската църква, което засега е немислимо да се осъзнае, това е предложението, което най-смирено се осмелявам да поставя в краката на Ваше Светейшество и да подложа на Вашето Върховно съгласие: престолонаследникът след пет години, когато трябва да достигне политическо пълнолетие… аз поемам официалния ангажимент към Ваше Светейшество да запозная тогава моя син с греха, в който е въвлечен по бащината си воля, и да направя всичко възможно от моя страна, за да може княз Борис, когато достигне пълнолетие, да се върне сам – като избере за своя религията, която аз му отнех. Ще помоля Ваше Светейшество да благослови с бащината си снизходителност, основавайки се на този официален ангажимент от моя страна, за да ми предоставите още отсега Вашето опрощение… Но това опрощение трябва да остане в пълна тайна, тъй като неговото оповестяване, както и това на моя ангажимент, ще бъдат достатъчни, за да разклатят трона ми и да компрометират завинаги бъдещето на моята Династия. Нищо не би се променило в настоящото положение на нещата… аз ще оставя открито моят син да продължи да практикува местната религия по отношение на общественото мнение… А аз за пред хората ще остана под ударите на порицанието на Светата църква, но в действителност „occulte absolutus“ (тайно опростен) в замяна на официалното обещание…

Този документ е невероятен. Невероятно е и че нееднократното му публикуване не е довело до никакво сериозно обсъждане и осмисляне – нито в политическите, нито в църковните среди. А в него се съдържат много по-тежки нравствени, верски и държавнически нередности, отколкото в аферата „Уотъргейт“.

Трудно е да се проследят задкулисните действия между Ватикана и българската Кобургска династия. Какви тайни ангажименти са били поети зад гърба на Православието и българския народ? Сигурно е едно: нито един от членовете на тази династия не влиза в брак с българин, нито с православен. Като правило браковете са с католици (Борис III, Симеон II, синовете му). Вторият син на Фердинанд – княз Кирил – остава стар ерген.

Много странен от монархическа и династическа гледна точка е вторият брак на княз Фердинанд – с протестантка, германската принцеса Елеонора Рьойс-Кьостриц – в началото на 1908 г. За да може бракът да се състои, църковната забрана временно се вдига – естествено с одобрението на папа Пий Х.

И двата брака на Фердинанд са по сметка. Той не е обичал Мария-Луиза, още по-малко Елеонора. Но ако в първия случай сметката е ясна: създаване на династия, то във втория нещата са странни. Обичайните обяснения, че иска жена, която да гледа четирите му деца и да се интересува от националната благотворителност, не убеждават. Една гувернантка и едно благотворително дружество биха свършили по-добра работа.

Какъв е тогава династическият смисъл на втория брак на княз Фердинанд? Защо не се жени за католичка – да не дразни папата? Или за българка – за да постигне символично единство с народа си? Или поне за някаква друга православна – и да се сближи още повече с руския царски двор, който през тези години упорито ухажва?

Върхът на това ухажване е опитът на Фердинанд да се изкара славянски княз. Добри Ганчев в своите Спомени за княжеското време иронизира тогавашното прекалено русофилство на Фердинанд: Още по-смешен стана княз Фердинанд по-после, когато на една от зазиданите в портата на „Св. Александър Невски“ мраморни плочи бе заповядал да се издяла, че храмът е съзидан в царуването на Фердинанд I, потомък на витинските князе [подчертано от Д. Г.]. Мнозина прочитаха този надпис, а някои се радваха, че Господ ги сподобил със славянски владетел. Впрочем, радостта на тези добри славяни не бе за дълго. След нещастията ни през 1913 г. плочата, по заповед, бе заместена с друга. На нея не се споменуваше вече за славянското произхождение на княз Фердинанда.

В църквата „Св. Александър Невски“ в столицата има един незабелязан световен уникум. Единствено тук, насред наоса на православен храм, при това столична патриаршеска катедрала, има тържествено ктиторско изображение на двама еретици: римокатолик (цар Фердинанд) и протестантка (царица Елеонора). Намира се на най-видното място – в люнета над царския трон. Това, че са били царско семейство и ктитори на храма, разбира се, не им дава това право. Странно е, че Църквата на времето е допуснала това изображение.>

Позлатената мозайка представя царската двойка Фердинанд и Елеонора в облекла на византийски императори, а ктиторският текст започва така: В дните на Благочестивия и Христолюбивия Цар на всички българи Фердинанд Вотински…

Мозайката е била унищожена – по политически съображения – в 1947 г. Наскоро тя бе отлично възстановена. И никой не повдигна въпроса дали мястото на този образ е в храма или – като безспорно исторически ценен, но и безспорно антиканоничен – в музея. По всичко личи, че никой – дори най-ревностните православни свещенослужители – не си задава този въпрос.

Краят на идилията в българо-руските отношения настъпва след съдбоносния провал в Междусъюзническата война. Не може да се изчисли доколко липсата на кръвно и духовно единство между българския народ и Православието, от една страна, и монарха, от друга, са повлияли на решаващия – погрешен – избор. Несъмнен остава фактът, че България напада Гърция и Сърбия, с които я свързват не само политически договори, но и православната християнска вяра (въпреки схизмата).
Няма и не може да има пряка връзка между моралния и православния духовен избор и светския успех – както за отделната личност, така и за държавата.

В следосвобожденската ни история обаче всички бляскави български победи са само тогава, когато моралът е бил на наша страна; и всички срамни български поражения са били следствие от лош морален избор. Съдбоносните провали, които строшават гръбнака на българската история през ХХ век – Междусъюзническата война и Първата световна война – са войни на православна България срещу православните държави. При Междусъюзническата война нападаме православните ни съюзници Гърция и Събрия. А през Първата световна война в 1915 г. България застава на страната на католическа Австро-Унгария, протестантско-католическа Германия и мюсюлманска Турция срещу всички православни държави: Гърция, Сърбия, Румъния, Русия.

Тези провали са военни и политически, но те се отразяват и на монархията, и на династията. Фердинанд е принуден да абдикира.

На негово място се възцарява Борис III – първият български православен цар в новата ни история. Най-сетне формално са налице възможностите за освещаване (сакрализация) на българската монархия. В качеството си на православен цар Борис III е имал правото – и задължението – да бъде коронован и миропомазан за цар.

В сбирката на Музея за история на София съм виждал резбовано дървено ковчеже с „регалии“ – малко скиптърче и сфера – с надпис: Дар на Н. Ц. В. престолонаследника Симеон княз Търновски от министъра на народното просвещение д-р Н. П. Николаев и неговата съпруга Ана Mария Николаева – родена Т. Теодорова. 12 юлий 1937

При липсата на истински български държавни регалии подобни играчки звучат като подигравка със свещеното. И как може един министър на просвещението да си позволява подобен унизителен за българската държава и династия жест? Шега с подобни неща не бива. А и как може едно частно лице да дарява регалии?

Но къде са истинските български царски знаци? Царският венец (корона), жезълът (скиптърът), кълбото (сферата), одеждите и пр. Говорим за „короната“ като синоним на монархията, но след Освобождението има ли истинска официална българска държавна корона? Не в преносен смисъл, не метафорично, а наистина – като действителен свещен предмет – има ли я? Кой и кога я е изработил? От какво е направена? По чий проект? Какви образи включва? За какво е била използвана? Защо цар Борис III никога не е виждан с корона? И защо тези въпроси не са поставени?>

Или няма българска корона? Защо?

За разлика от своя тщеславен баща, цар Борис III винаги е бил скромен и сдържан в своята външност. Фердинанд е мечтаел да бъде коронован, но тази мечта е нямало как да се сбъдне, ако не приеме Православието. Затова на официалните му снимки той е отрупан с ордени, но некоронован: гологлав или с калпак.

Борис обаче е имал право на коронация и царско миропомазание (съвсем различно от обикновеното миропомазване, което е получил като всеки друг при кръщението). Царското миропомазание се е практикувало от Православната Църква в Русия, по византийски образец, при коронацията на царя. Някои го обявяват за особено – осмо – църковно тайнство, но обичайното църковно учение е, че то е само висша степен на тайнството миропомазание, при което царят получава особени висши благодатни духовни дарове.

Цар Борис III се е намирал в уникална монархическа и династическа ситуация. Възкачването му на българския престол (3 октомври 1918 г.) непосредствено следва гибелта на руския цар Николай II и цялото му семейство (16 – 17 юли 1918 г.). Така цар Борис III остава единственият в света носител на свещената православна титла „цар“.

Една официална коронация, съпроводена с царско миропомазание, би му придала свръхестествена благодат и аура на световен стожер на Православието, наследник на „Втория“ и „Третия“ Рим. Защо не е имало такава коронация? Да, времената са били много трудни – двете национални катастрофи, диктатурата на Стамболийски, превратът и въстанието в 1923 г., кървавите репресии, чудовищният атентат в 1925 г. Тези обстоятелства затрудняват извършването на подобен сакрален акт.

Все пак през втората половина на 20-те години настъпва обществено успокояване. Назрява и въпросът за женитба на над 30-годишния цар. Отличен повод за това българската монархия най-сетне да стане сакрална, най-сетне да стане наистина коронована и миропомазана. Това не се случва.

Биографите на цар Борис III не обръщат достатъчно внимание на факта, че той не само сключва брак с католичка (която не приема вярата на своя съпруг и своя народ), но и самият брак е католически.

Наместо младоженецът – управляващ цар – да бъде домакин на сватбеното тържество и то да стане в неговото царство и според обреда на неговото вероизповедание, става обратното. Царят, държавен глава и глава на бъдещото семейство, напуска царството и се венчава в родината на булката – фашистка Италия – според обреда на нейната църква. Католическият брак между „православния“ Борис III и Джована Савойска се извършва в Асизи, Италия, на 25 октомври 1930 г. Гражданският акт се подписва в общината, като лично Бенито Мусолини е в ролята на кралски нотариус. В българската столица се инсценира нещо като „втора сватба“, която съдържа всички вторични белези на официална венчавка – освен главното – че не е. Налага се митрополит Стефан да изобретява обред-заместител.

Трудно е да се обясни защо през 25-годишното царуване на православния цар (1918 – 1943) не се избира глава на Българската Църква (екзарх). Български екзарх е бил избиран както по време на османско иго, така и по време на прокомунистическо управление.
Църквата неведнъж е поставяла пред царя за решаване този въпрос и всеки път той е бил отклоняван.

И още. Както и двамата му предшественици, Борис III няма истинска воля и действие за преодоляване на пагубната схизма между Българската Екзархия и Цариградската Патриаршия. Това е още една тежка и съдбоносна монархическа и държавническа свръхгрешка – толкова огромна, че остава незабелязана и неосмислена от казионната история. Но докато за протестанта Александър и римокатолика Фердинанд такова отношение е разбираемо, то как да се обясни това поведение у „православния“ Борис?

Вдигането на схизмата става мълниеносно при наличието на политическа воля – в самото начало на 1945 г. – при просъветското и прокомунистическо управление на Отечествения фронт.

По това време номинално български цар е Симеон II, но той е бил прекалено невръстен, за да взема каквито и да било решения.

Неговата истинска династическа мисия започва, след като навършва политическо пълнолетие. Но тогава той вече не е действащ, а бивш цар. В изгнание. Травматизираща ситуация, която трудно може да бъде преценена отстрани.

Условията са много тежки, но въпреки това чисто монархическите и династическите задължения остават и тяхното изпълнение може да бъде отчетено.

От тази гледна точка силните страни на Симеон II през този период на преминаване през пустинята са, че той запазва своето българско поданство и самосъзнание, българския си език, създава здраво и многодетно семейство.

Въпреки това обаче в неговите действия липсват изричните белези на поведение на български православен монарх с ясно чувство за съответната монархическа и династическа мисия. Вероятно главната причина е била липсата на вяра, че комунизмът ще падне в обозримото бъдеще. От обикновена, човешка гледна точка такава липса на вяра е напълно оправдана. Никой не вярваше. Дори най-върлите антикомунисти, които се препитаваха от кремлинология, надценяваха непоклатимостта на съветската система и не предвидиха нейното изненадващо и скоропостижно самосрутване. Но царят – и това е част от неговия занаят – има чисто монархически и династически задължения, които не зависят от политическата конюнктура. И които той в случая не е изпълнил.

Симеон II се жени за католичка, която не приема вярата на съпруга (и народа) си. Нито един от многобройните синове от този брак не е подготвен за бъдещ български цар, няма българско самосъзнание, не говори български език. Никой от тях не се жени за българка. Вече четвърто поколение продължава кръвното отчуждение на българската Кобургска династия от българския народ и от Православието. Синовете на Симеон II сключват католически бракове. След падането на комунизма Симеон II не дойде да живее в родната България, предприе едно предълго изчакване – прекалено пресметливо, за да вдъхва доверие.

Най-сетне дойде и последният му антимонархически, антисакрален и антидинастически ход: основаване на партия и участие в парламентарни избори в състезание с другите политически партии. Де факто това означава приемане на сега действащата републиканска конституция и – ipso facto – доброволен отказ от монархическия статут. Разбира се, тук не става дума за собствено политическите качества на бившия български цар, гражданина Симеон Кобургготски, който се явява на изборите под това име и с този статут.

Отстъпничеството на Симеон II от монархическото поведение и преобразяването му в гражданско напомня – при всички разлики – действията на неговия праотец (прадядо на цар Фердинанд) Орлеанския дук Луи Филип Жозеф. Велик майстор на масонска ложа, той се включва във Френската революция от 1789 г., заседава в Конвента, гласува за обезглавяването на своя братовчед крал Луи ХVI и получава от Комуната гражданското име Philippe Egalite (Филип Равенство) – като символ на скъсването му със стария режим. В 1793 г. гражданинът Филип Егалите е на свой ред обезглавен.

В случая със Симеон Кобургготски цареотстъпничеството е безкръвно. При все това то би трябвало да потресе всеки истински монархист в България.

Но истински български монархист не може да съществува. Поради историческото разминаване между следосвобожденската българска монархия и българската православна вяра.

Българският монархист не може да бъде истински и пълноценен, ако не вярва в три неща: в своята царска династия, в сакралната същност на монархията и в Православието.

Но българската Кобургска династия изначално и досега винаги е имала двулично отношение към Православието. Поради своето верско двуличие тя никога не е имала истинска сакралност.

Последният и смъртоносен удар срещу същностната българска монархическа идея беше нанесен от Симеон II. Неговото самоволно остъпничество е в монархически смисъл по-тежко от обикновената абдикация, при която може да отстъпи само личността, а да се запази институцията. Бившият цар окончателно десакрализира монархическата институцията, гласува собствената си монархическа смърт и собственоръчно самообезглави некоронованата българска монархия.

Коментари

коментара