Путин и реидеологизацията чрез Православието

При своето посещение в България Владимир Путин беше награден от Светия Синод на БПЦ с орден “Св. цар Борис Покръстител”, най-високото – както ни осведомяват – отличие на църквата ни, което обичайно се присъжда на църковни предстоятели. Получавали са го, до днес, руският патриарх Алексий и александрийският – Петър.

Ако не извикваше някои зловещи асоциации, този акт щеше да бъде по-скоро комичен, с елементи на гротеска. Защото сам по себе си той представлява достигнатия връх във все по-задълбочаващото се низкопоклонство на нашите висши йерарси към светската власт, низкопоклонство – вече буквално захлипващо се откак тази власт вече не се упражнява от омразните “демократи”. Та ако въпросният орден се дава на предстоятели на Църквата, нима в това знаменателно изключение, направено за бившия кагебист, няма едно почти експлицитно признание в цезаропапизъм, едно самоизобличително признание за това на кого същински, инстинктивно, в дълбокия си хабитус се уповава църковната ни йерархия. Не на Христа (и на Христа Разпнатия), а на “батюшката-государь,” на онзи, който почти съзнателно се опитва да си присвои днес сянката на Иван Грозни, на източния деспот, единствения който въплъщава антизападната, антиевропейска, евразийска сила.

Защо наистина, следва да запитаме, Путин трябва да бъде награден именно с висш църковен орден? Нима той вече е руският цар? Нима върху му лежи печатът на църковното помазание с дара на Светия Дух? Или това самото, че е руски и че е пълновластен, автократичен, се приема като това същото, което е църковното помазание? Доколкото зная, “руснак” все още не е станало синоним на “православен”.

Но – отговарят ни от някои църковни и околоцърковни среди – ситуацията с Путин не била точно такава. Путин бил православен. Знаете ли – казват – той ходел често в Свято-Троицката Лавра, да се покланя на светия угодник и там дори (някои вестници писаха за това) имал монах-изповедник, почти “старец”, при когото се изповядвал и който духовно го напътствал… Чудесно! Ако това не е легенда, аз бих предложил тутакси да бъдат удостоени с орден от подобен ранг всички църковни люде, които – точно като Путин – и се изповядват, и се причастяват, и общуват с енорийския си свещеник, а на първо място тези трогателни наши сестри по вяра, така наречените “църковни баби,” които вършат това от много години (при всички случаи от много повече години в сравнение с Путин, чиято служба в КГБ положително е препятствала църковното му общение преди 1990 г.).

Ако и в този случай ни се възрази, че тук става дума за отличаването на Путин понеже той е вярващ президент, аз ще отговоря, че очевидно йерарсите ни са паднали в един много тревожен духовен минимализъм, след като считат за тъй достойно за увенчание събитие просто това, че един високопоставен човек в днешно време може да бъде вярващ – просто вярващ. А ако всъщност става дума за Путин като патрон, покровителстващ Църквата икономически (чували сме за държавно заделяните за Руската Църква квоти от приходите с петрол) ние ще бъдем принудени да попитаме защо ще го награждаваме ние в София, при това с орден на името на равноапостолния български покръстител?

Има обаче, казах аз, освен нещо гротескно и нещо зловещо в това награждаване на Путин с църковен орден. И зловещото не е нито просто в това, че руският президент не се е отличил с нищо собствено духовно, нито даже в това, че звучи нагло без каквото и да било допитване до съборната съвест на църковния народ, неговите предстоятели да раздават църковни награди на духовни чужденци. Зловещото е, че Вл. Путин е човек, опетнен с предизвикването на смъртта на много хора. Вл. Путин е човекът, който само преди четири месеца разпореди пускането на отровен газ в помещението на московския театър, завладян от чеченски терористи; който предизвика смъртта на голяма част от невинните заложници. Дори този акт на Путин да се трактува като трагическо решение, необходимо, за да не бъде извършен опасният прецедент на огъване пред тероризма, след него на съвестта на “орденоносеца” така или иначе тежат множество човешки животи. А според древната църковна дисциплина, дори извършваните на война убийства са поставяли християните, които са ги сторили, поне за известно време в разреда на каещите се, които не са били допускани до пълно участие в Св. Литургия, до Причастие – какво остава пък до някакви църковни отличия. Вл. Путин – доколкото неговата школовка и неговият политически хабитус са известни на света – едва ли е взел решението за пускането на газа в порядъка на трагически-жертвено възлагане на вина върху себе си. Защото ние помним, че Путин лъга света дни и месеци след трагедията, че пуснатото в залата не било отрова; че жертвите били по-малко на брой. Той дори – за да бъде всичко по правдоподобно изглеждащо – бе разпоредил собствените му командоси да не бъдат подобаващо за отровата екипирани. И като завършек на всичко и до ден днешен той не е изплатил обезщетение на близките на жертвите в театъра.

Ето затова награждаването на Вл. Путин с висш църковен орден на БПЦ е не само поредният гротесков щрих в цезаропаписткото изкушение на нашата йерархия, но е и нещо издевателско, намирисващо на преклонението пред антихриста. И тук аз искам да припомня една история, съхранена от св. Предание, която е станала христоматийно известна. През четвърти век, Теодосий Велики – един истински благочестив и действително “благоверен” Римски император, свикал Втория Вселенски Събор в Константинопол и впоследствие канонизиран от Църквата, потушил един бунт на граждани и войници в източните предели на Империята. По мерките на онова време императорът действал напълно правомерно. Все пак, той потушил метеж срещу държавата, срещу закона. Направил онова, което било негово задължение да направи. И когато известно време подир това в западната част на Империята – в Милано, той се явил в храма, тогавашният Милански епископ – светият Амвросий (Медиолански) строго и безпрекословно спрял владетеля пред прага на църквата и отказал да го допусне в нея. Великият Теодосий, макар и цар, макар и с огромни заслуги пред църковното православие, бил опетнен от убийство. И затова той следвало първо да се разкае и да получи от свещеника опрощение, та чак при това условие да посмее да пристъпи пред Христа и да вкуси Неговото жертвено Тяло и Кръв.

Св. Амвросий Медиолански не пуснал опетнения в храма. Нашите йерарси наградиха – съмнително православния, недоказано вярващия, но затова пък доказано обременен от смъртта на невинни свои “поданици” руски президент в Синодалната палата. Няма ли в това зловеща ирония? Не си ли играе тук провидението (а може би не тъкмо то) като позволява на нашите йерарси дори да не усетят травестиращи какво именно христоматийно събитие те днес се явяват. И колко страшно нещо говори това за тях.

Във всеки случай, аз който знам и помня историята на св. Амвросий и св. Теодосий Велики (а помня и историята с Путин и “Норд Ост”) държа да заявя, че като църковно-православен нито съм питан, нито бих дал съгласието си да бъде награден Вл. Путин с орден на Българската Православна Църква.

2.
Въпросното награждаване обаче, може да бъде прочетено и в един по-друг ключ – вече откъм страната на приемащия отличието руски президент (както и откъм страната на наскоро и, трябва да кажа с не по-голямо основание, приелия подобно отличие от руската църква български президент Г. Първанов).

Защото всички тези посещения на довчерашни атеисти при патриарсите, всички тези стърчения на различни леви официози със свещи в ръка на големи православни празници, цялото това “украсяване” на патриотични годишнини с бели патриаршески була, на които сме свидетели от известно време у нас (и в Русия), се явяват не нещо друго, а съществен елемент от един дълбок, може би парасъзнателен, но все по-настойчив опит за реидеологизация, идеологическо превъоръжаване на онези сили, които след краха на комунистическо-съветския фундаментализъм останаха в състояние на идеен вакуум. Въпросните среди – след публичното и произнесено от самия връх признание за несъстоятелността на комунизма – се оказаха без опора. Те продължиха все така да ненавиждат гражданствеността и свободата на европейската демокрация, културата на индивидуалните права, на лежерността и ювентофилията, но тяхната ненавист нямаше вече метафизичен фундамент. Ето защо тя все повече започна да се изражда в малодушно и склеротично обмърморване, покрай зачестяващото ренегатство в “лагера на врага” (срв. официалната позиция на БСП в полза на НАТО, “рокерските” симулации на Сергей Станишев и т. н.).

Тъкмо затова със същински демоничен нюх тези среди надушиха в дълбоката (но и дълбоко кризисна в посткомунистическите страни) традиция на Православието възможност за набавяне на нов фундамент за техните исторически ненависти. Нова метафизика, можеща да придаде сакрална тежест на постболшевишкия им хабитус. И ние с потрес трябва да признаем, че мнозина йерарси у нас без каквато и да било съпротива им съдействат, предоставяйки им църковността като реидеологизиращ инструмент.

Да, ние сме антизападни, ние сме антиевропейци в дълбочината на сърцето си – ни казват представителите на тези сили – но това е така и всъщност винаги е било така не защото ние сме комунисти, не защото бяхме свързани с една оказала се несъстоятелна “идеология”, а защото имаме (някак си по кръв, “по патриотизъм” имаме) в тази своя дълбочина на сърцето сакралната закваска на Православието. Ние сме православни, а православието е източно. Православието е “обърнатост на Изток”; Изтокът пък е името на анти-католицизма, на анти-протестантизма, с две думи на анти-Европа, на анти-Америка и – eo ipso – Изтокът е името на Русия – на самото “друго” на Запада.

По-нататък: Православието освен “източно” (а следователно руско) е също и йерархично. В него съществено присъства един йератичен, тържествен “византинизъм”. Византинизмът обаче – внушават ни тези сили – е самият символ на анти-демократичността. Във византийския етос на йерархизма присъства тежката сакрална красота на подчинението, на поклона, на дистанцията. Там е сакрално мълчанието (silentio; silentiarium е било името на висшия съвет при византийския император) и е неподобаваща гласността, публичността, публицистичността и многогласието.

Накрай: Православието, освен “източно”, освен “йерархично”, е също и аскетично. На неговата жертвена устременост към трансцендентното, същностно е противопоставен всеки хедонизъм, всяка култура на секуларното потребление. Аскетизмът обаче, е единственият начин да се постигне ценност в бедността; единственият начин да се постави под метафизично съмнение изобилието, да се дезавуира стопанският приоритет и иманентистката радост от потреблението. Къде обаче, тази враждебност към потреблението бе издигана по друг начин в идеологическа норма? В комунистическа Русия. Русия, следователно, беше комунистическа само на повърхността; Русия иначе е православна. Православна значи анти-потребителска.

Всички тези дълбинни етосни черти на православната духовност – както ми се струва – биват от известно време по един подобен на описания чудовищен начин “хоризонтализирани”; проектират се целенасочено върху политико-географската карта, върху “координатата на Изтока” (който вместо в идеологически правилната се превръща днес в “религиозната”, “аскетичната”, “йерархичната” територия par excellence) и това – за да бъде този Изток ползван от останалите без метафизика, без сакрален език бивши комунисти, антизападници, патриархални монархисти, авторитарни антидемократи и т. н. И – трябва да повторим с потресение – йерарсите на църквата у нас (но по някакъв начин и в Русия) не им противодействат, а им съдействат в това начинание.

Путин се явява висшето въплъщение на тази идиосинкразия. Путин е кагебист, който след като е свалил пагоните и е излязъл от “коридорите на Лубянка”, се опитва да се ресакрализира чрез бродене по алеите в Троице-Сергиевата Лавра; а след като е престанал да получава секретни задачи от разни Бериевци и Андроповци се опитва да внуши, че получава “благодатни вдъхновения” от старец-монах. Путин дава (икономически) подаръци на Църквата, тя пък “подарява” недостигащата му дори при руската конституция сакрална поддръжка. Така Путин е не просто президент на най-голямата недемократична “велика сила”, Путин намира мястото си в “таксиса” на един, имащ духовни основания “ориентализъм”.

Възможно е тази “кагебистко-квазиправославна” кентавричност на Путин, която рисувам сега, да е малко попреувеличена. Възможно е. Но тази кентавричност, твърдя аз, е парасъзнателно в плановете му, тя присъства в неговия политически образ като тенденция. Путин, както и всички преживели срутването на комунистическата метафизика нейни политически наследници от бившия “лагер” (Първанов у нас, Милошевич, Шешел и Младич в Югославия и т. н.), търсят Православната църква, за да си набавят от нея нова “метафизика” за старите си страсти; изнасилват Църквата, кентавризират я с постболшевизъм и авторитарен ориентализъм.

3.
Прочее, преподобни авва Доротей в шести век е дефинирал Православието така: Православието – пише той – е да плачеш непрестанно за греховете си. А св. Серафим Саровски го е допълнил през деветнадесети век: Православието е да можеш всеки един ден да поздравяваш с пасхалния поздрав “Христос Воскресе”. Е, аз искам да съм православен според тези дефиниции на Православието.