Възмездие и нравствена отговорност
Източник: сп. Мирна, бр. 13
Бог призовава човека към отговорно отношение към живота. Всичко, което се осъществява от човека в плана на ценностната ориентация и в областта на нравствения избор, в сферата на междуличностното общуване и в стихията на свободната творческа дейност – всичко това предполага неговата нравствена отговорност. Призивът към Адам да отговори на Твореца е библейски първообраз на всеобщата човешка отговорност за всяко свободно и съзнателно допуснато лично зло. В евангелските притчи на Спасителя се съдържа призивът за лична нравствена отговорност. Особено дълбоко се подчертава мисълта за отговорността на човека за своята есхатологична съдба, която изцяло се определя от нравственото му отношение към живота, към околните и към собственото му религиозно-нравствено назначение. Заедно със загубата на религиозната вяра, съвременният човек във все по-голяма степен губи съзнание за нравствена отговорност.
От житейския опит или от художествената литература на всеки човек са известни тези разпилени нравствено-разпуснати натури, които се отнасят към своите постъпки повече или по-малко безотговорно. Не само равнодушието към собственото нравствено състояние, но и непростимото лекомислие и безгрижие, в съчетание с несъзнателното влечение към греха, определят стила на техния вътрешен живот. Тези хора по правило не са научени да се ръководят в своите действия от понятията за чест и дълг, които не се считат за задължени пред нищо и пред никого и които не умеят да се вслушват в гласа на съвестта. Отсъствието на лична отговорност открива простора за различен род непозволени и безнравствени постъпки. Като живеят безотговорно и безнравствено, тези хора са неспособни да се замислят дълбоко над смисъла на своето съществуване, неспособни са да забележат низостта и безконтролността на своите действия, чиято цел оценяват единствено от гледна точка на своите егоистични желания и интереси. Основният принцип на тяхното безотговорно отношение към живота е правилото „никога не съжалявай за извършеното”.
Всичко това обаче не означава, че нравствено безотговорните натури са винаги равнодушни към мненията за тях от страна на най-близките им. Тук, без да гледат на своята подложеност на безконтролния стремеж към егоизъм, чувственост и потребителство, те с редки изключения са пример на откровен цинизъм, стараят се да се покажат от по-добрата си нравствена страна.
Тяхна противоположност са хората, в живота на които съзнанието за лична отговорност има фундаментално етическо значение. Това са хората на високите нравствени принципи и дълга, които си дават сметка за своята вътрешна лична свобода и за своето творческо отношение към живота като дар на Твореца. Според мислите на архимандрит Киприян (Керн) в метафизически аспект човекът е Отговор на Съзиждащото Слово, с Което той се призовава към притежаване на битието. В реалната житейска ситуация Бог посредством нравственото съзнание призовава всеки човек към отговорно отношение в нравствени избори и постъпки. По същия начин Той е поискал от Адам отговор за нарушаването на заповедта, която установява точните граници между недлъжното и длъжното. За разлика от нравствено-безотговорните натури човекът с високо съзнание за нравствена отговорност е готов честно и искрено да признае своята вина за неправилния нравствен избор, да изрази съжаление и разкаяние за своите заблуди и увлечения, да поправи допуснатите грешки, като поставя преди всичко не своя личен авторитет, а изискванията на честта и дълга.
В своето универсално значение съзнанието за нравствена отговорност на човека не се ограничава от пределите на неговата личностно-биографична индивидуалност. В рамките на християнския мироглед то достига наистина вселенски мащаби. Тук човекът е способен да съзнава своята отговорност и виновност пред Бога не само за неправдата, която допуска в личния си живот, но и за всичките несгоди и бедствия, в които е потопен целият свят, всички богосъздадени твари, които по вина на човека „стенат и се мъчат” (Рим. 8:22). В метафизически смисъл всеки човек е отговорен за всичко, което става всвета. Животът на човека в конкретната географска и социална среда налага върху него нравствена отговорност за състоянието на тази среда, чието благополучие се намира в метафизическа зависимост от степента на нравствена чистота, праведност и светост на всеки човек, или обратно, от степента на неговата помраченост от греха. От нравственото зло, което се създава в света, няма нищо, за което всеки съзнателен човек да не носи пряка и косвена отговорност. Християнският призив към човека за борба със злото в своята собствена душа и в своя личен живот особено ярко и отчетливо изразява този всеобщ аспект на човешката нравствена отговорност.
Нравствената отговорност и проблемът за личната виновност
Като се ръководи от съзнанието за нравствена отговорност, човекът поставя пред самия себе си задачата да установи виновността или невинността на извършената или замислената постъпка. Тази задача обаче далеч невинаги е лесно изпълнима. Често се срещат такива ситуации, когато странните и смущаващи оттенъци на чувствата и преживяните събития не са ясни за самия човек. В тези случаи помощта на духовния наставник, който е способен обективно да анализира и оценява ситуацията, е особено необходима. Тук, преди всичко се нуждаем от разглеждане оценката на поведението на човека в такива ситуации, когато въпросът за отговорността може да бъде поставен под съмнение и когато е неизвестно, може ли извършеното действие да се разглежда като грях. Например, човекът не може да изпълни предявяваните към самия него високи нравствени изисквания в етиката на междуличностното общуване и да търпи неуспех, който от своя страна поражда състоянието на безпокойство, вътрешна напрегнатост и нещастие. Като се опитват да му помогнат, някои духовни наставници отхвърлят нравствената отговорност и отричат вменяемостта на реалния грях. Оттук следва, че нуждите за пастирско обгрижване изискват точно определяне на дълбочината на личната отговорност в подобни ситуации. От друга стана, постиженията на психологията, разкритата дълбочина, богатство и многообразие от форми в характера на човешкото поведение също така извеждат настойчиво необходимостта от по-дълбоко изучаване на принципите, които определят личната отговорност на човека във всеки конкретен случай.
Проблемът за личната отговорност предполага принципно важния въпрос: може ли, изобщо, всеки човек да изпълни предявяваните към него нравствени изисквания или индивидуалните човешки възможности са толкова различни, че не бива да се очаква етически безупречно поведение от всички хора?
В последно време се отбелязва тенденцията, в този въпрос да се придава най-голямо значение на природните склонности на човека. При това понякога се правят опити да се утвърди, че повечето от извършваните в света нравствени престъпления са резултат от патологичната неоформеност на хората и, преди всичко, от тяхното умствено несъвършенство и слабост. Такава гледна точка обаче, която снема от човека личната отговорност, е неприемлива. Като възразява срещу подобно твърдение, Църквата учи, че в ситуацията на изкушение обикновените хора притежават достатъчно разум и свобода, за да не извършват реално грях и че носят нравствена отговорност за своя избор. Дори патологичната наследственост или душевната болест, както и телесните недъзи, не снемат напълно нравствената отговорност за извършените постъпки, тъй като в тях и в съпътстващите ги душевни състояния лежи особеността на емпиричния характер на личността. Всеки човек е напълно отговорен за формирането на своя характер съответно на изработените от самия него понятия, мнения, привички, влечения и вкусове, които могат да изразяват положителните или отрицателните качества на личността и да влияят на душевното състояние. Например, ако вместо да възпитава в своя характер такива черти, като уважение към всяка човешка личност, по-искрено и честно отношение към ближния, откритост, достъпност, скромност и отзивчивост по отношение на околните, човекът ще придаде прекалено внимание на своето собствено „аз”, ще проявява в междуличностните отношения недоверчивост, скритост, затвореност, егоизъм, високомерие, самоувереност, завист, презрение, надменност, самомнение и други подобни черти, изработени от самия него в течение на живота. По този начин формираният от него емпиричен характер може да бъде причина за трагичното му душевно състояние и да намира в това състояние своя израз.
Всеки човек е открит за осъществяване на доброто и нравственото съвършенство в личния си живот и затова носи отговорност в степента, в която той още не е достигнал съвършенство и светост и не е стъпил в областта на духовно преобразеното битие. Оттук следва, че степента на лична виновност или невинност за всяка извършена постъпка зависи от нейната ценност по отношение общата и абсолютна цел на човешкото назначение.
Универсалното значение на отговорността като форма на нравственото съзнание
Съзнанието за отговорност съпровожда човека във всички етапи от неговото нравствено самоопределяне: в момента на нравствен избор, в момента на извършване на замисленото действие и в момента на осмисляне на резултатите от извършената постъпка. Тук принципно важно значение има моментът на нравствен избор на мотив, помисъл, влечение, ценност, потребност, идея или теория, които са способни да окажат фундаментално влияние не само върху нравствените, но и върху мирогледните устои на личността и с това съществено да определят процеса на нейното изграждане и формиране или на процеса на нейната дестабилизация и разпад. От тази гледна точка, съзнанието за отговорност е най-важният фактор, противостоящ на ентропийния процес, т. е. на процеса на разпад, както на нивото на структурата на отделната човешка личност, така и на нивото на обществените структури и изобщо на вселенското битие. Изборът от човека на определена мирогледна насоченост предполага особено висока степен на лична нравствена отговорност. Ако например, някоя отвлечена идея в нейното фанатично възприемане се постави над интересите на достойнството и благото на конкретните хора, обречени на унижение или жертва заради тържеството на провъзгласения принцип, то правилната мирогледна насоченост, основанана висшата и обективна истина, трябва да води към утвърждаване в човешкия живот на нравствените начала на доброто, справедливостта и свободата, които лежат в основата на установения от Бога порядък на личния и обществен живот. Не друго, а съзнанието за отговорност пред Бога и пред хората, пред заобикалящия свят и пред съвестта е способно да удържи човека от нарушаване изискванията на нравствения закон. От изключително важно значение за нравствената отговорност в човешкия живот е фактът, че благодарение на съзнанието за отговорност мнозинството хора не допускат извършването на най-различни нравствени престъпления. Заедно с това, съзнанието за отговорност е фактор, който контролира и дисциплинира личността и който насочва нейните сили към осъществяване делата на истината и дълга, на честта и нравствената доблест в личния и обществения живот.
Като неотменен дар на човешката природа, даден на човека в творението, съзнанието за отговорност получава своето висше оправдание в светлината на Божието доверие към човека и съдържа в себе си реалната предпоставка за спасението на човека като свободна и съзнателна личност.
Понятието за възмездие в Свещеното Писание
Представата за възмездие се корени в човешкия опит, в характера на взаимоотношенията между господаря и слугата: верността трябва да бъде възнаградена и услугата изисква справедлива отплата. В личния религиозен живот обаче безкористността на праведника трябва да се простира до отказ от всяка мисъл за възнаграждение. За награда на човека трябва да служи съзнанието за послушание пред Бога. Бог призовава всеки човек именно към такова разбиране на възмездието. Историята на Божието ръководство в Стария и Новия Завет е постепенен процес на възпитаване на Божия народ в разбирането за духовния характер на благата, обещани и въздавани на всеки човек.
При разглеждането на въпроса за възмездието в Стария Завет трябва да се обърне внимание на два принципни момента. Първият момент се състои в това, че представата за възмездието се е съединила с очакването на земни блага. Старозаветните награди са били предимно веществени, но дори тогава, когато са били духовни – като например близостта до Бога – те се прекратявали със смъртта. В царството на мъртвите починалите повече не можели да въздават хвала на Бога.
Вториятмомент се състои в това, че в Стария Завет възмездието за престъплението или за добродетелната постъпка на отделния човек се отнася към цялата общност от хора. За източник на тази идея служило естеството на семейните отношения, но много по-определящо било съзнанието, че Бог е избрал Израил и е сключил с него Завет именно като с избран и свет народ, а не като с отделна личност. Затова Бог можел да наказва народа за греха на един човек и да дава благословение и награда за личната праведност на друг. Очевиден пример за всеобщо наказание е историята на човешкото падение. Но има много други потвърждения. Убийството, извършено от Каин, предизвикало умножаване на беззаконията в целия му род. Дори цар Давид със своето прегрешение обрекъл своя син, роден от незаконен съюз, на смърт и своя царски род – на непрекъснати войни и бедствия (срв. 2 Цар. 12:7-14). Не само най-близките потомци, но дори и целият род може да бъде наказан за греха на един от неговите представители. Класическо потвърждение на това намираме в книга Изход, където се казва, че Бог „за вината на бащите наказва децата и децата на децата до трета и четвърта рода”, и в същото време Бог „пази (правда и показва) милост в хиляди поколения” (Изх. 34:7).
По такъв начин разбирането за наградите и наказанията в Стария Завет се свежда предимно до благословенията в земния живот и се отнася повече към целия народ, отколкото към отделната човешка личност.
Участието на Сина Божий в съдбата на съгрешилия и паднал човек е явено в Новия Завет чрез тайната на Неговото въплъщение, спасителна смърт и Възкресение, променило завинаги човешката представа за Божието възмездие. От този момент то е немислимо извън отношението на човека към вярата в Христос и приемането на оправдаващата и освещаваща благодат. По своя смисъл и съдържание възмездието се определя от степента на причастност на човешката личност към Христос, в Когото човекът получава оправдание, пълнота на благата и вечен живот.
В Новия Завет въпросът за временната награда и наказание също присъства, въпреки че пълното възмездие на праведниците и грешниците ще се извърши при Второто пришествие на Господ Иисус Христос. Наградата за следването на Христос не е нищо друго освен притежаване на Царството Божие. Земните награди и дори честта, която се въздава на светите праведници, не трябва да бъдат желани от християните. Що се отнася до временните земни потребности, то Христовият ученик трябва да се предаде напълно на Божията грижа, нещо повече, на него му е дарувано самото Царство. Свети апостол и евангелист Лука особено подчертава, че основният принцип на християнското разбиране за възмездието е отказът от стремежите към земни блага. Когато християнинът се моли, той трябва да проси не това, което хората желаят да придобият, а благата, които Небесният Отец, като благ, желае да му дари и преди всичко – благодатните дарове на Св. Дух.
В плана на земния човешки живот временното наказание за греха е много по-очевидна форма на възмездие. Свети апостол Павел обяснява честите болести и смъртни случаи сред коринтяните като наказание за непочтителното и егоистично поведение на Господните вечери. Той също така предпазва християните от лъжливото религиозно поклонение, като напомня за внезапните наказания, изпращани на идолопоклонниците в Стария Завет.
Примерите за възмездие в Свещеното Писание на Новия Завет посочват, че наградите и наказанията трябва да се разбират като приемане или отхвърляне на спасителната благодат. Христос не обещава на Своите последователи щастие в земния живот. Напротив, Той предсказва, че Неговите ученици ги очакват скърбии трудности и че пътят, който води към вечния живот, среща много съблазни и препятствия. Но верността в следването на Христос и осъществяването на нравствените начала на доброто и истината в живота водят човека към приемане на спасителната Божия благодат. Пребиваването в благодатта е източник на най-голяма и дълбока радост. От една страна, то е естествен резултат от личната вяра и праведност, от друга – обективно възмездие за тяхното осъществяване в живота. Накрая е особено важно да се подчертае, че следването на Христос и пребиваването в благодатта трябва да се възприемат като реалност, която има обективен безкористен характер и нещо повече – която изисква лично самоотрицание и самоутвърждаване. Христос призовава към нравствено съвършенство, към дела на милосърдие и любов, които всеки трябва да извършва без да очаква нищо (срв. Лук. 6:35): награда е възхождането към богоподобие, съвършенство и светост. Тук аксиологическите и онтологическите аспекти съвпадат: като достига автентично нравствено достойнство, човекът се открива за неизчерпаемата пълнота на битието.
Възмездието като онтологичен принцип
Може би нито един от аспектите на нравственото съзнание няма такова дълбоко мирогледно значение, както този за личното възмездие. Предполага се, че възмездието е предопределено от самата онтологична структура на битието по отношение на всеки човек, в съответствие с неговото достойнство и заслуги. По вътрешното свидетелство на нашето нравствено съзнание всеки човек заслужава възмездие за извършеното в живота доброи зло. Според тази нравствена аксиома всяко добро трябва да бъде възнаградено и всяко зло трябва да получи възмездие. Но ако праведниците страдат, а беззаконниците и грешниците благоденстват, то този факт очертава в темата за възмездието нова граница, зад която се съзира есхатологичен смисъл.
Бог е сътворил човека и е предопределил структурата на неговото битие за осъществяване на основната и крайна цел, каквато е достигането на обожение и светост. По силата на универсалната онтологичната структура на времето на земния човешки живот, всеки негов момент, в чиито предели той е способен съзнателно да върши и твори добро или зло, принадлежи на вечността, на възмездието, което изпреварва всяка извършена във времето постъпка. Всичко извършено от човека във времето предопределя неговото участие в Божията вечност. Всяка етически значима постъпка е не просто събитие, което се случва във времето, но и ново съдържание в структурата на личността, което изпълва със себе си нейната сфера и определя нейното достойнство и онтологичен статус в света. Колкото по-достойна е извършената постъпка, толкова по-високо е нравственото достойнство на личността, толкова тя е по-близо до Бога, толкова нейният онтологичен статус е по-надежден в общата структура на битието. Оттук следва, че възмездието е определен онтологичен принцип, построен върху съответствието или несъответствието на всяка конкретна постъпка и заедно с това на цялата структура на личността с общата структура на битието.
И така, по силата на универсалността на предопределеното от Бога устройство на битието личното биографично време се съотнася с вечността, както въобще структурата на отделната човешка личност се съотнася с общата онтологична структура на света. Всяка личност носи в себе си не само цялото свое настояще, но и цялата своя история, всички събития на своето минало. Всичко извършено от човека в неговия личен живот става негово достояние, налага му печата или затъмнеността на греха, или просветеността на благодатта и определя качеството на неговата личност, което се съотнася с качеството на общата онтологична структура на битието. При това съответствието на структурното качество на нравствено формираната личност с онтологичния универсум на битието се възприема и преживява от самата личност като нейна пълнота, а несъответствието – като нейна загуба.
Преживяването от човека на пълнотата на битието, съответно на неговите лични добродетели и достойнство или обратно – на увредеността на битието, съответно на неговите лични беззакония и злодеяния, е принципен аспект от реалността на възмездието. В крайна сметка, възмездието се определя като отношение на човека към вечната и абсолютна цел, към установеното от Бога назначение, т. е. определя се степента на неговата нравствена формираност, осветеност и духовна преобразеност.
Съзнанието за възмездие в личния живот
Всеки човек се среща с опита от възмездието от детство. В рамките на нравственото възпитание детето за пръв път усвоява връзката, която съществува между достойнството на извършената постъпка и реакцията от страна на заобикалящата среда, която в специфична за него форма и съответно на характера на постъпката определя възмездието във вида на възнаграждение или наказание.
Основен елемент на формиращото се в детството съзнание за възмездие е основаното върху личния опит убеждение в съществуването на съответствие между достойното поведение и наградата, и между недостойната постъпка и наказанието. Ако в по-нататъшния живот нежеланието да се съобразява с тази закономерност води до аморални постъпки, след тях рано или късно се стига до житейски несгоди и неуспехи. Нравственият произвол отстъпва място на съзнанието за възмездие, тъй като неизбежно се натъква на етическите и правовите санкции на обществото, които предвиждат възмездие за всяко извършено зло (срв. Рим. 13:1-).
Най-същественият елемент, който определя дълбочината на личното съзнание за възмездие, са свидетелствата на Свещеното Писание, които съдържат указания за вечния живот на праведниците и осъждането на грешниците на „вечна мъка” (срв. Мат. 25:46). Не трябва да се мисли, както считат рационалистично настроените тълкуватели на Свещеното Писание, че споменаването на вечните мъки има единствено „педагогическо” значение. Цялата традиция на Църквата съдържаща, преди всичко, мирогледния и етическия аспекти, се утвърждава върху изповядването на догмата за Второто Христово пришествие и на бъдещия Страшен съд, на който ще се определи вечната участ на праведниците и грешниците като възмездие за извършеното от тях добро или зло в живота.
Построените върху християнските нравствени начала произведения на художествената литература, а също и на философията, са способни в някаква степен да окажат своето положително нравствено влияние върху формирането на личното съзнание за възмездие. Но най-достоверният и неоспорим факт, който убеждава всеки човек в неизбежността на бъдещото възмездие, е неговият личен житейски опит. Всеки човек е причастен на този опит в степента, в която е причастен на опита на осмислянето и оценката на преживяния живот. Този опит, осъзнаван и преживяван в най-дълбока степен в най-критичните моменти от живота, е намерил своето ярко изображение в „Държавата” на Платон: „…Щом някой започне да мисли за смъртта, у него се появява страх и грижа за неща, за които по-рано дори не му е идвало наум. Разказваните митове за преизподнята, където порочните люде трябва да получават наказания, биват осмивани от тях, а в душата им се промъква мисъл, че може митовете да са верни… Изпълнен със съмнение и страх, старецът започва да размишлява и да обмисля дали не е оскърбил някого. Той открива в живота си много неправди и неочаквано пробуден от сън, подобно на децата бързо скача, трепери от страх и живее с лоши очаквания. А този, който няма и мисъл за свои несправедливи постъпки, винаги живее с приятна надежда…”
Описаните преживявания на вина и тревога или обратно, на радостна надежда, са присъщи на съзнанието за възмездие като обективна и неизбежна справедливост, която е засвидетелствана от религиозното съзнание с дълбока вътрешна очевидност, присъща на висшия божествен ред.Както се вижда от приведения фрагмент и както свидетелства натрупания от човечеството нравствен опит, предчувствията за присъщите на човека опасения или надежди са указание за окончателното и пълно възмездие, което очаква всички хора в бъдещия век. Но според вътрешното свидетелство на нашето религиозно съзнание, Бог като всезнаещ познава всички възможности на човека и измерва степента на виновността и добродетелта във всяка конкретна ситуация. При това е необходимо да се има предвид, че като разглежда извършваното от човека и подлежащото на възмездие за доброто или злото като свободно и съзнателно приемане или утвърждаване на божествения порядък в нравственото устройство на живота, православната традиция няма нищо общо с чисто юридическото разбиране за личното възмездие. Свети апостол Павел особено подчертава момента, че предопределеното от Бога възмездие се намира във властта на самия човек: „Скръб и утеснение върху душата на всеки човек, който прави зло…, а слава и чест и мир всекиму, който прави добро” (Рим. 2:9-10).
Въпросът за възмездието придобива своята актуалност и дълбок мирогледен смисъл във връзка с темата за личното оправдание на човека пред Бога. Синът Божий е оправдал падналия човек в мисията на Своето идване в света. Като съвършено невинен Човек, Христос станал жертва за греховете на света, като дарувал живот и възкресение на цялото човечество. В резултат на победата на Христос и според вярата в Неговата изкупителна смърт, християнинът получава прошка на греховете и оправдание. Той обаче трябва да помни, че пътят на покаянието, който го води към оправдание пред Бога, включва духовния подвиг и нравственото обновяване на целия душевния живот и че трябва да разбира възмездието не като външен акт, като юридическо оправдаване на човека пред Бога, а като резултат от собствената си духовно-нравствена формираност.
„В каквато степен – пише св. Ефрем Сириец – човекът е очистил своя ум, в такава той ще види славата Божия; в каквато степен той възлюби Бога, в такава той ще се радва на Неговата любов; в каквато степен той служи на Бога, в такава той ще бъде удостоен с чест в бъдещия живот”.
Този възглед за възмездието като резултат от духовната преобразеност на ума и цялото човешко естество в подвига на деятелния и съзерцателния живот, изразява по-пълно от всичко православната традиция в интерпретирането на дадения въпрос.
По такъв начин, присъщото на всеки човек съзнание за възмездие в личния живот, опирайки се на индивидуалния и общочовешкия нравствен опит, може да се намира на различни нива на развитие и да се проявява по различен начин в зависимост от мирогледните основи и житейските ситуации. При това обаче то винаги става дълбок личен вътрешен опит, присъщ единствено на самата личност и с жизненоважно значение и нравствен смисъл само за нея.
Откъс от книгата "Православно нравствено богословие"
Превод: Свилен Тутеков
