Идолите на свободата*

Това бяха вълнуващи моменти и книгата на Фукуяма сякаш се появи тъкмо за да потвърди това всеобщо усещане за някакъв велик завършек, за щастлив епилог на вековни страдания и злини. Но той всъщност бе направил още по-грандиозно, смайващо обобщение – че историята е завършила; не в смисъл, че няма да се раждат повече хора и ще престане да се тъче нишката на всекидневието, а че политическите и идейните търсения на човечеството са приключили, намерен е отговорът на вечните проблеми. Този отговор, който отсега нататък подлежи на едно чисто техническо усвояване от народите по Земята, е демокрацията и пазарната икономика. Едни са напреднали повече, други имат да наваксват, но всички са в рамките на този достигнат най-после общочовешки модел и като ученици в едно училище трябва да изучават един и същ материал. Ако преведем идеята на Фукуяма на традиционния философски език, ще кажем, че историята е намерила своя не емпиричен, а метафизичен завършек, своя ноуменален край. Големите идеологически проблеми на човечеството са решени; остава само борбата за икономически просперитет.

Почти 20 години изминаха оттогава. Осъществи ли се пророчеството на Фукуяма?

Днес, през 2008 година, това изобщо не изглежда гарантирано. Светът днес е разделен повече от всякога, браздят го много пукнатини и линии на вражда, в това число и прокарани тъкмо от религиозни и метафизични различия; човешката мизерия не е намаляла, а се е увеличила, стабилността и сигурността изглеждат все по-ефимерни мечти, под повърхността на привидния мир зреят сили на омраза и разрушение. На смяна на стария идеологически конфликт капитализъм – комунизъм се появи нов – ислям – западна цивилизация и нищо не предвещава, че той ще бъде решен в скоро време. От друга страна, за безусловните адепти на либерализма трябва да е много тревожен фактът, че изгряващата суперсила на ХХІ век, страната, която обещава да води икономически и политически света – Китай – не възприе изобщо ценностите на демокрацията. Китайците запазиха модела на партийната държава, очевидно съчетавайки го с традиционния конфуциански модел на патерналистко-патриархалното общество, в което инидивидът е частица от общността и се цени не свободата и индивидуалистичното многообразие, а лоялността, единството и хармонията. Още по-учудващо е, че този модел, противоположен във всичко на западното светоусещане, не само че не се изчерпва, не доживява пасивно последните си дни, както би трябвало да е според либералната теория, а напротив – осигурява стабилен просперитет на едно милиардно общество и дори го извежда на предни позиции в съвременния свят. Всъщност ясно е, че от под формата на неоазиатския марксизъм китайците се върнаха към традиционните ценности на своя светоусет, на своя хилядолетен свят – и в някои отношения тези ценности могат да изглеждат привлекателни за днешния изтормозен, озлобен и опустошен човек.

Традиционният марксизъм също надига глава – някои говорят дори за негов ренесанс, за възраждане на лявата идеология в Третия свят и особено в Южна Америка. Но, разбира се, най-голямото предизвикателство за Запада е идеологията на войнстващия ислямизъм, различаващ се от марксизма по това, че отхвърля не някои черти на западното общество, а западния цивилизационен и културен модел като цяло. И това е опасност за Запада, която далеч не се ограничава само със заплахата на тероризма. Размерите й са много по-мащабни. Наскоро либийският лидер Кадафи заяви, че мюсюлманите ще покорят Европа без нито един изстрел, само чрез размножаване. И наистина ислямските общности в европейските страни и Русия все повече се разширяват. Европейското бъдеще на самата Европа е поставено под въпрос – а с това и европейските ценности на демокрацията и правата на човека. Разбира се, не трябва да отъждествяваме мирните мюсюлмани, които са мнозинство, с фанатичните ислямисти, но трябва да отчитаме, че и те носят импулсите и светогледа на своята култура, която не само е твърде далеч от европейската, но и я отрича почти изцяло. Тези нови европейци нямат нищо общо с европейското светоусещане, създало европейската култура, и ако през това столетие демографският баланс се промени в тяхна полза, което е твърде вероятно, отчитайки динамизма на това население, тогава бъдещето на европейската цивилизация ще стане твърде проблематично.

След всичко това няма как да не направим извода, че пророчеството на Фукуяма се е оказало твърде, твърде оптимистично за нашия трагичен свят. Западната култура днес е в отстъпление, а заедно с нея – и либерално-демократичният модел. Оказа се, че той не е универсален. Милиони хора по света не намират себе си в него. Той носи в себе си ограниченостите на културата, която го е създала, и на историческата обстановка, в която се е формирал – от Просвещението до наши дни. Вярата в световната победа на западния либерално-демократичен идеал е част от същата онази утопия на модерността, която създаде и утопията на комунизма, и технологичната утопия на безкрайния прогрес и неограниченото господство на човека над природата. Комунизмът също беше мислен от адептите си като завършек, край на историята. Универсалността и всеобщата приложимост на либерално-демократичните ценности може да се окаже една от последните големи илюзии на европейския човек, за която той ще трябва да плаща твърде скъпо – било чрез студени или горещи войни срещу останалия свят, било чрез изолация и самота.

Залезът на утопиите и илюзиите се откроява особено ясно на фона на вечните ценности на европейската култура, които са я създала и които ще поддържат винаги нейната виталност и сила – на фона на християнството. Християнството, което е основата на европейския етос и цивилизация, е по-универсално и по-непреходно послание към човечеството, отколкото посланието на европейския прогресизъм и либерализъм – и не на последно място защото се основава върху много по-реалистично виждане за човека, много по-трезва метафизика и антропология. Християнството е вечният компас на нашата култура, който ни позволява да различаваме доброто и злото, реалността и илюзията, истината и неистината. Какви са перспективите на либералната демокрация от западен тип в светлината на това вечно мерило?

Преди всичко трябва да отбележим един очебиен факт. Както всички съществени продукти на европейската история, и демокрацията, и идеологията на правата на човека са вкоренени дълбоко в християнската традиция, израстват от нея и са немислими без нея. Утвърждавайки метафизичното достойнство и богообразността на човека, християнството прави първата голяма революция в човешкото мислене. Дори самото понятие "личност" като философска категория се изковава в християнски теологичен контекст – в богословските дискусии относно Троицата и личността на Христос. Въпреки че използва технически термини като "просопон" и "персона", древното до-християнско мислене не борави с личността като категория, както впрочем и древният свят – с личността като антропологичен факт и социална реалност. Дори и днес културите, които са слабо засегнати в своите фундаментални мирогледни основи от влиянието на европейско-християнската сфера, трудно могат да разберат това понятие, още по-малко – да се ръководят от личностна нагласа, от стремеж към личността като към ценност. Древният човек е част от колектива, полиса, общността; неговите отношения със света наоколо, с боговете, с неговите съграждани са опосредени от волята на цялото, диктуват се изцяло от него. В този свят е невъзможна индивидуална съдба, личностно действие – самият стремеж към тях е греховен. Да искаш да се отделиш дори само в съзнанието си от колективността, от родовото и общинно битие, което ти диктува своите закони, значи да проявяваш своеволие, надменност, хюбрис. Дори царят или античният тиранин не е личност в собствения смисъл на думата: в своята власт и могъщество той е само олицетворение на колективната воля, на единството на рода и дори на природните сили, от които зависи царството му. В Стария Завет и Корана има само една личност, един творчески субект – Бог. Само Той може да използва с пълна сила местоимението ани – "Аз": "Аз съм, който съм" (Изх. 3: 14). Хората предпочитат да говорят за себе си в трето число – той: "ако твоят раб е намерил милост в очите ти…" (вместо "ако аз съм намерил милост в очите ти"). Чрез идеята на боговъплъщението и съответно на обожествяването (теозиса) на човека християнството преобръща радикално тези представи. То вижда в човека тварен бог и партньор на Бога в Неговите действия и планове. За разлика от юдейско-ислямската визия за човека като "раб Божи", пасивна, рецептивна страна, поемаща – с покорство или с непокорство – въздействията на Божията воля, християнството подчертава значението на свободната воля на човека, без чието доброволно съгласие Бог не може да реализира Своите планове. Тук човекът вече не е "раб", а син и партньор Божи. Може без преувеличение да се каже, че това е най-големият метафизичен и антропологичен поврат в историята. От философската реинтерпретация на човека съвсем естествено се стига и до социално-културната му реинтерпретация: щом всяко човешко същество е личност, тоест суверенен, творчески субект, не само микрокосмос, но и микротеос, тогава то не може да бъде и опредметявано, свеждано до вещ, до instrumentum vocale. В тази метафизика робството се оказва метафизичен скандал, то губи своите основания. От друга страна, щом всяко човешко същество притежава метафизична, първична свобода, тогава държавата и обществото трябва да се съобразяват с тази свобода като с неотменим факт – оттук тръгват корените на всяка демокрация и всеки либерализъм. Античната демокрация е съвсем различна от нашата демокрация, вкоренена в християнската метафизика и етос: демокрацията на Атина и Рим засяга само гражданите на полиса, но не и чужденците и робите – това е демокрация, основана върху робството, и тя не притежава нито философска дълбочина, нито универсалистично послание. Нашата демокрация не е нищо друго освен секуларизирано християнство.

И тъкмо защото демокрацията има своите корени в метафизиката и антропологията на християнството, то не може да не рискува да загуби своята морална устойчивост и човешка привлекателност тогава, когато губи тези свои християнски корени или се отрича от тях. Когато бащите на американската демокрация, потомци и наследници на пуританите от Нова Англия, излизат с прочутите си думи за това, че Творецът е създал всички хора свободни и с право на щастие, те полагат демократичните си идеи и институции в отчетлив теологичен и морален контекст. Те разбират свободата само в единство с дълга и отговорността, битието на индивида – в хармония с целите на общността. Да не забравяме също и това, че гражданските права и свободи възхождат генетично към свободата на съвестта и правото свободно да изповядваш своята религия, тоест правото да служиш на Бога, защитавано от Реформацията. Това не е "право на частно съществуване" и свободен избор на лични предпочитания, както това се разбира днес, а право да служиш на Бога, да следваш Божията воля въпреки и независимо от волята на земните владетели. Тъкмо в търсене на това право пуританите и религиозните дисентери се преселват в Новия Свят. Обикновено свързват появата на демокрацията с Просвещението и Френската революция, но се забравя, че най-старите и авторитетни демокрации – холандската и американската – израстват от пуритански, религиозни корени, а голямото развитие на британския парламентаризъм се държи на последиците от пуританската революция на Кромуел.

Ценностният универсум е единно цяло и всяка отделна ценност е валидна и значима само в своята взаимовръзка с другите ценности. Ценността на свободата е безсмислена извън взаимовръзката си с ценностите на общността. Моралната аксиома "свобода" не съществува извън връзката си с аксиомите на дълга и отговорността. Свободата е първо морална и чак след това юридическа категория. Свободата е морално и социално ангажирана, тя е свобода на гражданина, на един от синовете на народа, а не на частния човек, погълнат от частните цели на своето приватно съществуване. Като гражданско право и гражданска отговорност свободата е мислима само в рамките на гражданския колектив и на едно граждански ориентирано, публично съществуване. Свободата изразява достойнството на отделния, да, но в качеството му един от свободната общност, която, борейки се за бъдещето си, е единствената, която може да даде свобода на своите членове и да ги легитимира като свободни. В чисто биологичното си, родово съществуване никой човек не е свободен. "Правото" е гражданско и морално понятие; никой не би имал никакви права, ако те не му бяха делегирани от общност, която ги е конституирала и признала. Самотният човек, природният човек, човекът на необитаемия остров няма права. Кой ще защити неговото "право" срещу силите на природата, за които самото му съществуване е играчка? Очевидно е, че "правата" не са качества и прерогативи, присъщи иманентно на човешката природа. Природата дава на индивида само едно право – да изпълни жизнения си цикъл и да умре. Правата могат да бъдат делегирани на човека само от една общност, която признава тези права и извън тази общност правата не съществуват. Като делегирани от гражданския колектив, от полиса, от народа, правата на човека са свързани с дълга и отговорността на служението на този народ. Човекът, който излиза от гражданските и моралните измерения на своето битие, било като се посвещава изцяло на частни цели и ценности, било като се противопоставя съзнателно на общността, губи на практика и правата си, губи правото си да се позовава върху своите права.

Секуларизираната демокрация от наши дни върви по пътя на забравата за тези първични ориентири и смисли на гражданското. Свободата и правата на човека се утвърждават като самостойни, абсолютни ценности, присъщи едва ли не иманентно на човешкото съществуване. Но губейки своите морални и религиозни измерения, свободата губи съдържанието си, основанията си, превръща се в свобода на своеволието и злото. Свободата е интенционална, тя е свобода за нещо, а не само от нещо. Без своята морална и ценностна интенция свободата става празна свобода, пропада в парадокса на чистото празно самоопределение на волята без ориентири и основания за своите актове. Извън връзката си с гражданското и общностното битие правата на човека водят до празно самоутвърждаване на индивида като такъв, до обособяване на човешките воли, изолация, разпиляване и самота. Индивидът, който изоставя общностното, публичното измерение на своето битие, се връща неизбежно към природната си основа, където няма свобода. Робството на природните закони, следването на инстинктите го прави играчка на слепите страсти и емоции, обрича го на съществуване, насочено изцяло към възпроизвеждането и смъртта. Всичко това не са празни думи – това се случва всеки ден около нас. Живеем в твърде несигурен свят, в общество, където царуват силите на алчността и злото, в царство на самотни и изолирани воли. Усещаме върху себе си метафизичното саморазрушение на това общество. Късната секуларно-либерална демокрация защитава обособеността на отделните човешки съществувания, но не може да ги обедини в един универсум, един човешки свят, не е в състояние да ангажира многообразните воли с единни и обединяващи ориентири и да ги спои в едно колективно действие. Тя не дава светлина и ориентир на човешкото съществуване.

За да преодолее тази тенденция на граждански и метафизичен упадък, демокрацията трябва да се върне към изначалните си ценности. Правата на човека трябва да престанат да бъдат едностранчиво абсолютизирани, те трябва да бъдат обвързани тясно с отговорностите на човека. Свободата трябва да се обвърже с дълга и служението. Съвкупността от правно защитени индивиди трябва да се върне към идеята за общността, към целите на колективното действие; празният юридизъм на техните взаимоотношения като взаимно защитени един срещу друг трябва да бъде снет в по-висшата обвързаност на моралното единство. Демокрацията трябва си възвърне вертикалното измерение и метафизичната дълбочина, което е невъзможно без връщане към християнските й корени.

Идеологията на правата на човека в нейната крайна форма, която господства в наши дни, може да доведе до потискане на много от защитните сили на обществото, до разрушаване на традиционния морал и традиционни обществени институции и да се изроди в налагане на волята на малцинството на мнозинството, т.е. в нов тоталитаризъм. Очебиен пример за това са сексуалните и други малцинства, чието светоусещане направо се налага на мнозинството въпреки мълчаливата му съпротива. Така например, резолюцията на Европейския парламент от януари 2007 г. нарежда училищното възпитание да се води в духа на запознаването с хомосексуализма, приемането му като положителен факт и дори установява ден в годината, посветен на борбата с хомофобията. Излиза, че обществото не просто е призовано да уважава живота на едно определено малцинство – пропагандата на хомосексуализма му се налага като норма. В случая идеологията на правата на човека се използва директно като инструмент за разрушаване на традиционното светоусещане и традиционната сексуална култура на обществото, които са в основата на ключови за човешкия род институции като семейството. Девиантните форми на поведение не само се легитимират като възможни и нормални, неприемането им се криминализира като антиобществен акт, всяко несъгласие се потиска, започва лов на вещици. Това е пълзящ тоталитаризъм. Изобщо тенденцията към едностранна защита на инидивида срещу обществото, на малцинството срещу мнозинството, която е очевидно разрушаване на основополагащия принцип на демокрацията за приоритета на мнозинството, води в много случаи до подкрепа за разрушителни сили, представлаващи еднозначно злото, но възприемани със симпатия само защото са малцинство – крещящ пример в това отношение е медийната и военна подкрепа за сепаратисткото движение в Косово. Етнически и религиозни малцинства получават не просто права, а привилегии и предимство – ефикасен начин за разрушаване на обществената цялост и солидарност. Появяват се нови поколения права, напълно в разрез с общочовешките ценности и нравствените норми на всички религии. Нещо повече, от религиозните общности се изисква безусловна лоялност към тези нови и произволно-неестествени обществени норми. В препоръката на ПАСЕ от 29 юни 2007 г. се изтъква категоричната необходимост религиозните възгледи да се подчинят на така формулираните права на човека: "Държавите също така нямат правото да допускат разпространението на религиозните принципи, които нарушават правата на човека. Ако в това отношение има съмнения, държавите трябва да поискат от религиозните лидери да заемат недвусмислена позиция в полза на върховенството на правата на човека, изложени в Европейската конвенция за правата на човека, над всеки религиозен принцип" (чл.17). От друга страна, "Асамблеята препоръчва на Комитета на министрите да потвърди принципа на независимостта на политиката и закона от религията" (из същата препоръка). Религията се изтласква от обществената сфера, вкарва се в гето – всичко това ни е печално известно от миналото ни на тоталитарна страна. Нима отново ще тръгнем по този път?

Много от принципите, съставляващи основата на съвременната секуларна демокрация, са според християнската традиция едностранчиви, спорни или почиващи върху плитка и повърхностна антропологична визия. Глобализацията размива държавните суверенитети; но вместо да освободи индивида от бремето на репресивната държавност, тя концентрира легитимната власт, иззета от националната държава, в ръцете на нелегитимни световни центрове – финансови, медийни, политически – които получават възможността да манипулират живота на милиарди хора. Плурализмът, разбиран като висша норма, подрива твърдото различаване на доброто и злото, на истината и лъжата, замъглява всеки реалистичен подход към реалността, всяка привързаност към здравите ценности и здравия смисъл, разрушава колективното действие и колективния свят на общността. Егалитаризмът на демокрацията, принципът на равенството, взет в своята едностранчивост, разбира човешкото общество като безкачествена съвкупност от еднакви индивиди; той пренебрегва очевидната иерархичност на реалността, градациите в нея, възхождащи към висшето битие, summum bonum, и отразяващи се и в строежа на човешкото общество, чиято гъвкавост и енергия почиват не на последно място върху подбора на по-добрите, върху изграждането на елити. Най-сетне идеологията на индивидуалистичната свобода и абсолютизираните права на човека предполага твърде плитко виждане за човешката природа. Скритата антропология тук е антропологията на Русо, която вижда първичния, асоциален, абстрактен човек като добър и извор на доброто, а социалността и държавността – като репресивни сили, които го потискат и му налагат злата си воля. В най-добрия случай те са едно необходимо или неизбежно зло и трябва да бъдат изтикани към минималната функция на “нощния пазач”. Свободата тук се разбира механично, външно, като свобода от нещо, свобода от репресивни норми и ограничения – една инфантилна мечта – свобода от другите, които са Сартровият "ад". Това е пълна противоположност на християнското разбиране на свободата като вътрешна свобода от злото, от робството на греха, свобода не като своеволие, а като свобода от своеволието. Свободата като волунтаристично самоутвърждаване, както тя се разбира във философията на Новото време, е противоположна на християнската свобода на жертвеността и себепреодоляването, на свободата на Христос, който жертва свободно живота си заради другите. Днес ние ценим свободата на избора, liberum arbitrium, като висше благо и върховна самоизява на личността. Но св. Максим Изповедник вижда несъвършенството тъкмо в необходимостта да избирашi; свободният избор е по-скоро нужда, отколкото независимост, тя е следствие от грехопадението; от интуитивна волята става дискурсивна. Съвършеният следва доброто спонтанно, той е извън ситуацията на избор. Изобщо християнската антропология е много по-реалистична и трезва, тя осъзнава цялата трагичност на човешкото битие, нееднозначността на човека, реалната сила на злото, трудността на човешката задача в този свят. За християнството човечността не е дадена, а за-дадена, не е наличност, а цел и борба. Човекът е призован към борба, в това число и със собствената си слабост и ограниченост, той е същество, което трябва да надрасне себе си.

Никоя здрава общност не може да се гради върху нездрави ценности. Понятия като дисциплина, чест, дълг и служение не могат да се изгонват с лека ръка от обществения живот, освен ако не искаме той да рухне. Странно е, че провъзгласяваме като обществени норми принципите, които сами никога не бихме приложили в нашето семейство, в нашата работа или бизнес. Бихме ли приели, че правата на децата и родителите в семейството са над техните задължения и отговорности? Или по-скоро обратното? Представете си, че в нашия университет поставим правата на студентите и преподавателите над всичко друго, отхвърлим "репресивната" сила на строгата академичност, необходимостта от дисциплина, труд и себеобуздаване, строгостта в занятията, иерархичността в науката, елитността на знанията – и ги заменим с всеобщи права, равенство, плурализъм и егалитарност. Какво ще остане тогава от нашия университет? Нищо. Защо тогава смятаме, че за човешкото общество, което е големият университет на живота, голямото училище на колективния живот, важат други принципи? Благодаря за вниманието.

*Доклад, прочетен на конференцията "Вяра и разум за гражданско общество у нас" (СУ, 9-10 април 2008 г.)