Православието и правата на човека

Въз основа на думите на апостол Павел от Послание до Римляни – "не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя" (Рим. 7: 15) – можем да направим извода, че един от съществените аспекти на спасението е освобождаването от греха, та човекът да може да живее отново според своята истинска природа, сътворена по образ и подобие Божие (Бит. 1: 29). Затова е толкова важно да се ръководим от правилните представи за човешката природа и за живота, който й съответства. За европейската политическа и социална мисъл, възникнала в координатната система на християнския мироглед, темата за човешката природа и адекватното й обществено устройство практически винаги е била и остава основна отправна точка.

Последната забележка е справедлива и спрямо концепцията за правата на човека, която също отразява определени представи за човешката природа. Двете основни положения, съставляващи идейния фундамент на политико-юридическия механизъм на правата на човека, са не просто приемливи за християнството – те са аксиоми на християнското учение за спасението. Първо, не предизвиква съмнение твърдението, че всеки човек притежава неотнимаемо достойнство, което принадлежи на неговата природа. Убедеността в правотата на тази представа се основава върху библейското учение за сътворението на човека по образ и подобие Божие. Второ, не предизвиква съмнение признанието на свободата на избора като съществена характеристика на човешката природа. Не може да се отрича фактът, че човекът има право да се разпорежда със себе си по свой избор. Светите отци единодушно смятат човешката свобода за една от проявите на Божия образ в човека. Но някои тълкувания на тези аксиоми и начините за реализирането им на дело могат да създадат сериозни трудности за спасението на християнина, живеещ в общество, което признава и защитава правата на човека.

Както знаем, правата на човека осигуряват на индивида свобода и гарантирани възможности в областите на обществения живот: политиката, икономиката, социалната сфера, култура и т. н. Очертавайки и защитавайки пространството на свободата, правовата държава доверява изцяло на човека определянето на насочеността и съдържанието на тази свобода. Например, едно от правата на човека е свободата на словото. Но човекът може да използва тази свобода както за утверждаването на добродетелта, така и за пропаганда на греха. И в единия, и в другия случай той ще бъде под защитата на гарантираните права на човека.

От християнска гледна точка подобно разбиране за свободата и нейната реализация не отчита същественото свойство на съвременното състояние на човешката природа – нейното робуване на греха. С увереност може да се защитава пълната свобода на избора само ако става дума за съвършена личност, която не е подчинена на греха. В Послание до Галатяни апостол Павел пише: "За такива няма закон" (Гал. 5: 23). Затова благовестието на християнството за човешката свобода е посветено на проповядването на свободата на човешката природа от греха. Само това освобождаване от греха дава на човека възможността да се ползва от своята свобода за добро, а не за разрушаването на своя живот и на живота на другите хора.

До същия извод можем да стигнем, опирайки се върху христологията. В Послание до Евреи се казва, че Христос е приел цялата човешка природа "освен греха" (Евр. 4: 15). Това означава, че грехът е останал извън пределите на възстановената и преобразена в Христа човешка природа. Затова достойнството на човека не включва греха. От християнска гледна точка човешкото достойнство се реализира в пълнота чрез нравствените норми, към изпълняването на които трябва да бъде насочена свободата.

Пълноценното изследване на подхода към свободата, въплътен в съвременните възгледи за правата на човека, е невъзможно без обръщане към богословските предпоставки за формирането му. Отчитайки зависимостта на първите либерални трактати от религиозните възгледи на епохата, смятам, че тъкмо идеите на Реформацията са дали съществен принос за формирането на съвременната концепция за правата на човека. Характерно е, че именно в страните с протестантска традиция правата на човека са станали естествен елемент на общественото устройство. От своя страна католическото християнство приема правата на човека, но със сериозни забележки.

Според мен две протестантски идеи, засягащи разбирането на свободата на личността, определят и до ден днешен съвременното тълкуване на свободата, въплътено в правата на човека. От една страна, лидерите на Реформацията провъзгласили пълната зависимост на човешкото спасение от Божията воля, а от друга – започнали последователно да утвърждават тезата за правото на личността да интерпретира нормите на вярата въз основа на личния прочит на Светото Писание. В резултат на това личността била напълно освободена от необходимостта да съобразява своя духовен опит с опита на другите християни, както на тези, които са живяли преди нея, така и на съвременниците си. Вероятно, реформаторите се стремяли да доближат християнството до всеки човек, подчертавайки важността на вътрешния му живот, но за тази цел те избрали съмнителния път на абсолютизацията на личната свобода в тълкуването на Библията в ущърб на общоцърковното Предание. Те не просто поискали очистване на Преданието, а пълен отказ от него като важен ориентир за религиозния живот на човека.

Другата протестантска идея, присъстваща в осветскостен вид в концепцията за правата на човека, засяга отношението към греха. За протестантското богословие свободата от греха става даденост от момента, в който човекът повярва в Христа. В този случай спасението се разбира по-скоро като прощаване на вината или неналагане на наказание за греха, а не като преображение на човека или излекуване на човешката природа. Според Мартин Лутер, човекът, ставайки християнин, получава правото да действа напълно свободно: "Това се осъществява, когато християнската свобода, която Той ни дава, се обяснява правилно и пред нас се разкрива в какъв смисъл ние, християните, сме царе и свещеници, а следователно и господари на всичко съществуващо, и можем твърдо да вярваме, че каквото и да направим, всичко ще е угодно и приемливо пред Божието лице, както вече казах".

Действително, Христос е победил греха и е очистил от него човешката природа. Но тази даденост трябва и да бъде усвоена от всеки човек в неговия земен живот, за да се извърши неговото спасение. Православното християнство настоява върху това, че след кръщението християнинът е в процес на събличане на вехтия човек и обличане в новото човечество на Христа. Спасението се извършва в процеса на съработничеството на Божията благодат и човешката свобода. Само в есхатологична перспектива ще се разкрие окончателният резултат на земния живот на вярващия човек. Само тогава спасената личност ще носи образа на Небесния Адам (1 Кор 15: 49), и "унизеното наше тяло" ще стане подобно на "Неговото славно тяло" (Флп. 3: 21), както пише св. апостол Павел.

Още един аспект на спасението е възстановяването на първородното състояние на човешката природа и в въздигането й в още по-голяма слава. "И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот" (Рим.6, 4). Съответно делото на човешкото спасение се заражда и протича в съкровената вътрешност на човешката личност: "Царството Божие е вътре във вас" (Лк. 17, 21). Поради това възниква важният въпрос: как общественият живот и неговите институции могат да влияят върху вътрешното развитие на човешката личност? Онова тълкуване на свободата, което е част от днешната концепция на правата на човека, води до декларативно отказване от възможността да се влияе върху вътрешния живот на човека, оставяйки го на усмотрението на самата личност. Тъкмо външно-юридическият характер на концепцията на правата на човека гарантира този механичен подход.

Правата на човека – това е представата за човешката природа, изложена на юридическия език, характерен за римската традиция. В римското общество правото играело господстваща роля. Същата представа за тази роля се е запазила и до днес, нещо повече – върховенството на закона (rule of law) се смята за един от основните принципи на съвременното прогресивно общество. През Новото време принципът на върховенството на закона се утвърждавал като важен инструмент за борбата с произвола на представителите на властта и като инструмент за защита на равенството на всички хора пред закона. Но в последно време той води до установяването на такова обществено устройство, при което правната система се превръща в единствена универсална система от норми, регулираща живота на обществото. В препоръката на ПАСЕ от 29 юни 2007 г. се изтъква категоричната необходимост религиозните възгледи да се подчинят на правата на човека: "Държавите също така нямат правото да допускат разпространението на религиозните принципи, които нарушават правата на човека. Ако в това отношение има съмнения, държавите трябва да поискат от религиозните лидери да заемат недвусмислена позиция в полза на върховенството на правата на човека, изложени в Европейската конвенция за правата на човека, над всеки религиозен принцип" (чл.17). Но това върховенство на закона създава най-малкото два проблема.

Първият проблем засяга допускането на религията или етиката, основана върху религиозните възгреди, до формирането на правните норми. Днес на религията се отказва правото да влияе върху правните норми, притежаващи върховенство над всички сфери на обществения живот. В същата тази препоръка на ПАСЕ се казва, че "Асамблеята препоръчва на Комитета на министрите да потвърди принципа на независимостта на политиката и закона от религията". Отстраняването на религията от законотворчеството означава, че могат лесно да бъдат приети правни норми, противоречащи на християнското учение за човешката природа и нравствените норми на християнството.

И дори не самият факт на съществуването на такива антихристиянски закони пречи на спасението. В света има много учения, разрушителни според християнството за човека. Проблемът е там, че в съвременната държава върховенството на закона се осигурява от принудителната сила на държавата и нейните възможности в сферата на възпитанието и пропагандата. Това може да създаде ситуация, при която норми или действия, противоречащи на християнските заповеди, ще се налагат на християните насила.

Имаме вече доста примери за това. През януари 2003 г. Европейският парламент прие резолюция за правата на човека, която съдържа призив за провеждането на общоевропейска кампания за социална интеграция на хомосексуалистите и за разрешаване на жените да посещават Света Гора. През 2006 г. Съветът на Европа излезе с резолюция "Жените и религията в Европа", сочеща недопустимостта от разпространяване на възгледи, преди всичко религиозни, за предназначението на жената, противоречащи на пълното полово равенство. Има и други примери за ултимативни искания религиозните възгледи да бъдат съгласувани и подчинени на механичния юридизъм на “правата на човека”.

Абсолютизацията на върховенството на правото във всички области на обществения живот води до отрицанието на другите универсални нормативни системи и преди всичко на универсалната нравствена система. За рисковете, свързани с върховенството на правото или закона, се говори подробно в Новия Завет. Колкото и добър да е законът, той не е способен да даде на човека силата да го изпълнява. В Послание до Римляни апостол Павел констатира, че законът е свят (Рим. 7: 12), духовен (Рим. 7: 14) и добър (Рим. 7, 16), но човекът няма силата да го изпълни, защото е роб на греха. Сам Господ Иисус Христос изобличавал законническия подход, водещ в края на краищата до лицемерие, отчужденост и потъпкване на справедливостта. В условията на върховенството на закона външното съответствие на неговите норми става определящо, а вътрешният живот на човека отстъпва на втори план. В резултат на това правото лесно може да стане оръдие на силните и богатите. Нарушава се справедливостта и другите нравствени закони за любовта към Бога и ближния, въпреки че биват спазвани всички външни норми.

Християнството поставя императивно на първо место не сухата буква на закона, а неговия жив източник – Божествената благодат. Място, където обитава благодатта, е живият човек, носещ Божия образ в себе си. Оттук произтича важността на вътрешния душевен строеж и духовното състояние на човека. За разлика от западния термин "морал" терминът "нравственост" в руската традиция означава нормите, които определят едновременно и вътрешния, и външния живот на човека. Св. апостол Павел пише на коринтяни, че те са живи писмена, написани "не с мастило, а с Духа на живия Бог, не върху каменни скрижали, а върху плътени скрижали на сърцето" (2 Кор. 3: 3). Външните правила, налагани от правото или морала, трябва да бъдат приведени в съответствие с нормите на вътрешното състояние на човека. По такъв начин християнската традиция не позволява абсолютизацията на принципа на върховенството на закона.

Но води ли това до пълно отрицание на правото? И ако не, то каква роля може и трябва да играе законът? Християнският Изток никога не е отхвърлял правния подход. Именно на Изток били извършени сериозните кодификации на правните норми – на император Юстиниан през VI век и на Македонската династия през IX век. Тези правни кодекси били използвани дълго време от цяла Европа. Отделно место заемали църковните канони, отразяващи правилата на живот, родени под влиянието на Светото Писание и живота на Църквата във Светия Дух. При това във византийската традиция се утвърдило върховенството на каноните, с които законите не трябвало да встъпват в противоречие и затова в държавния живот на Византия възникнали номоканоните.

Стара Рус също възприела тези сборници като първостепенни образци на правните норми. Но младото руско общество възприело особено ревностно християнското различаване на закона и благодатта. Първата сериозна богословска творба, създадена на руска почва, принадлежи на св. Иларион, митрополит Киевски, и се нарича "Слово за закона и благодатта". В него се подчертава значението на личната праведност и обществената правда, която е осъществима само чрез придобиване на благодатта. От тази гледна точка предназначението на правните сборници било да се фиксира разбирането на правдата, формирано под влиянието на религиозния и нравствен опит на отделния човек и целия народ. Характерно е, че в Русия до Петър I не се употребявало понятието "закон". Всички до-Петрови правни сборници били наричани "правда".

По такъв начин правото в източнохристиянската традиция не се отрича, а се разглежда като необходимо средство за организацията на обществения живот в условията на господството на греха над човека. Безусловно, би било грешка да се твърди, че законът трябва да урежда вътрешното състояние на човека – неговия начин на мислене, чувстване и душевно състояние. Очевидно е, че функцията на закона не може да бъде спасението на личността. И все пак законът може да създава условия за моралното съвършенстване на човека, а също и да противодейства на злото. В същото време поддържането на религиозния живот, системата от нравствени норми и начинът на възпитаването им трябва да е в центъра на човешките и обществените усилия.

Не можем да не признаем, че в едно многокултурно общество съществува проблемът за изграждането на обща система от ценности. Най-просто би било да признаем плурализма на етичните системи. Според мен обаче обществото не трябва да се отказва от самата идея за общи нравствени ценности, то трябва да полага усилия за намирането им. Най-приемлив подход спрямо този въпрос е широкият диалог на различните обществени сили. Очевидно е също така, че тази обща система от ценности трябва да се опира върху историческия опит на народа и неговата религиозна традиция. От своя страна правната система трябва да се ориентира към тази система от нравствени ценности, а не да встъпва в конфликт с нея.

За съжаление днес на практика наблюдаваме връщане към законническия принцип на общественото устройство, господствал в света преди идването на Христос – както в Рим, така и в Юдея. Слабите опити за запазване на нравствеността като значим регулатор на обществения живот не получиха развитие. Въпреки че във Всеобщата декларация на правата на човека от 1948 г. и другите международни документи, насочени към защитата на правата на човека, нравствеността се споменава като един от критериите за прилагането на правата и свободите на човека. Но и до днес този критерий реално не се отчита при уреждането на общественото устройство.

Като извод можем да кажем следното. Вероятно, правата на човека няма да пречат на спасението при следните условия. Първо, в рамките на правата на човека не трябва да се поддържа разбирането, че религията е частна работа на частни лица. Осъзнавайки значимостта на религиозната сфера, обществото трябва да се самоопредели в тази област, изграждайки специални отношения с традиционната религия на народа. Второ, правата на човека трябва да служат не само на свободата на избора, но и на свободата от злото, тоест да съдействат за нравственото усъвършенстване на личността. Трето, в публичната сфера всяка дейност трябва да се съгласува с базовите нравствени норми, признавани от общество. В същото време в своя личен живот човекът има възможността да следва или да не следва нравствените норми. Смятам, че днес е невъзможно да се изисква държавен контрол върху нравствения живот на частното лице, защото според християнската гледна точка дължавата може само да създава предпоставки за спасението на личността, но не и да я принуждава към спасение.

Лутерщат-Витенберг, 23 февруари 2008 г.

Превод: Андрей Романов