Собствеността в каноничното право
Църквата има безспорно право да осъществява своята света задача на земята, затова тя има и безспорно право на икономически средства – потребни за осъществяване на задачите й.
Като обществен организъм Църквата в интереса на своето съществуване на земята, трябва да владее земни имоти, за да може да задоволи потребите на християнското богослужение, да поддържа свои служители и да помага на всички нуждаещи се.
Правото на Църквата на собственост почива върху естественото право (Божественото), което определя: СОБСТВЕНОСТТА Е БОЖЕСТВЕНА, ЗАТОВА Е НЕПРИКОСНОВЕНА.
Църквата в самото начало на своето съществуване е започнала да осъществява това си право и да придобива потребните й имущества за достигане на общата си цел. Освен за богослужебно потребление и поддържане на клира, значителна част отивала за подпомагане на бедните. Последното стимулирало Църквата в стремежа да придобие по-големи имоти. Така отстранявала в обществения живот неравенството между бедни и богати класи. На това основание и гръцко-римското законодателство, започвайки от Константин Велики, взема отношение за увеличаване на църковното имущество и освобождаването му от държавни тегоби.
Църковното имущество съставлява всички църковни вещи, потребни на Църквата за нейния външен живот и за безпрепятственото осъществяване задачите й в света. Задачата на външния живот е богослужението да се извършва по предписанията на Устава, да се развива християнското учение и да се запазва в църковния организъм добрия ред.
По своята специфичност църковното имущество се дели на:
а) свещени предмети;
б) осветени предмети;
в) такива за обща употреба.
Свещените и осветени предмети служат за богослужението и правилното му извършване – те не могат да бъдат другиму притежание освен на Църквата. Предметите за обща употреба служат като източник за покриване разноските за богослужение, поддържане клира и всичко, което е в непосредствена връзка за организационно житейското поддържане на Църквата.
В църковно-юридическите източници се различават – църковно имущество и отделно поддържане на клира.
Владеенето като понятие се различава в църковното право от онова в гражданското. С църковното имущество не може да се разполага както с частното имущество.
Съгласно църковното право църковното имущество е владение на Христа или бедните – употреба в различни църковни актове. С това се определя не владението само по себе си, а това, за което то е предназначено. От това свойство за Църквата произтича тройно право: ПРАВО ДА УПРАВЛЯВА и употребява имуществото по предназначението му; ПРАВО ДА НАДЗИРАВА управлението и употребата на имуществото съгласно назначението му при невъзможност да се употреби за целта, да се употреби за друга цел или да се продаде.
С тези три права се определя същността на владението на църковното имущество. Отначало то принадлежало на епископа. Впоследствие преминало върху местната Църква, но под надзора на епископа.
Правото и длъжността на Църквата да употребява и управлява църковното имущество съгласно нейните цели са от такова естество, че тя ни най-малко не се нуждае от помощта на държавата и други институции. Църквата разполага с имуществото си по своята длъжност и усмотрение. Държавата и другите институции нямат основание да се бъркат във владението на църковното имущество.
Църквата, ако има правото свободно да изповядва своята вяра, ще има и правото да изисква уважение към предназначеното за целта на това вероизповедание имущество.
Така предвид целите на църквата, църковното имущество е НЕПРИКОСНОВЕНО и държавното право следва да зачита това.
Владеейки своето имущество, Църквата влиза в съприкосновение с държавните гражданско-правни отношения. Участвайки в тези гражданско-правни отношения, Църквата се явява като отделен правен субект и следва да се оформи като юридическо лице. Така се признава гражданско-правното законово значение на църковното имущество и минава под защитата на тези закони.
Всред западните канонисти, поради създалите се отношения с държавната власт, се появили три теории за владеенето на църковните имоти, а именно: принадлежи на известни църковни общини; принадлежи на държавата; принадлежи на Вселенската църква.
Според Православното канонично право църковната община не може да бъде владетел на църковни имоти. Църковната община може да вземе участие в управлението на църковното имущество, но това не й дава право да го владее. Църковната власт упражнява върховен надзор върху имуществото на всяка отделна местна Църква.
Няма основание църковното имущество да принадлежи на държавната власт. То е неприемливо от каноничното право. Самите държавници винаги са различавали църковното имущество от държавното и дори са дарявали Църквата с имущество и с определени предимства.
Неубедително се приема от православното канонично право теорията за Вселенската църква като единствен владетел, почиваща на понятието за самата Църква. В православно каноничните източници няма такова определение, напротив – постоянно се говори за имущество на отделните Църкви.
Частните църкви (енории) могат да имат самостоятелно управление на своето имущество, което е част от общото имущество на Вселенската църква.
Православното църковно право се придържа към църковно-юридическите източници от времето на неразделната Църква. Според тях за субект се признава всяка отделна местна Църква на оная част от общото църковно имущество, която й принадлежи и е добита от нея чрез пожертвования, наследство, завещание или друг подобен начин. Местната Църква представлява самостойна юридическа личност.
Това каноническо учение на Църквата за самостойно владение на църковното имущество от всяка отделна местна Църква се е вкоренило здраво в църковната практика.
Дори на епископите се забранявало да употребяват имота на една църква (енория) за сметка на друга, макар и двете да са части от неговата енория.
Каноничните източници признават за субект на владение и манастирите и всички учреждения с благотворителна цел. Гръко-римското законодателство признало за юридическо лице всичко онова, което се признавало от църковното законодателство.
В първите времена на Църквата, всяко градче имало свои епископи. Тогава църковното имущество е било в малки размери и управлението му е било в ръцете на епископа.
С нарастване на имуществото се създава длъжността ИКОНОМ. Със създаване на енориите управлението на имуществото преминало в ръцете на енорийския свещеник и настоятелите, под надзора на епископа.
Осигурявана е била взаимността в интересите на Църквата и държавата по въпроси за общото благосъстояние.
В самостойните църкви е нормирано с частните закони на Църквата и постановления на държавната власт.
Частни (местни) органи на управлението.
Църковното имущество служи изключително за целите на Църквата и не може да бъде употребявано за други цели.
Имуществото се употребява според целите, за което то съществува – за извършване богослужението и за помощ на немощни братя, т.е. към което е насочена цялата дейност на Църквата, която има в основата си Божественото право; целите са намерили формален израз в каноничните правила от първите времена на съществуването на Църквата.
Имайки предвид тази цел, каноните и гръко-римското законодателство забраняват – под страх от тежко наказание – употребата на това имущество за други цели.
12 канон на VІІ Вселенски събор гласи: “Епископът да се грижи за всички църковни неща и да разпорежда с тях, като че сам Бог ги надзирава, но нему не се позволява да присвоява от това нещо и да подарява на свои сродници, принадлежащото на Бога, а ако има бедни, да им дава като на бедни, но без да продава принадлежащото на Църквата”.
Каноните допущат изключение от тези правила, ако има уважителни причини, като: когато продажбата е необходима за належаща църковна употреба; когато трябва да се помогне на обедняла църква или на бедни; когато продажбата може да донесе за църквата голяма полза.
ПРИДОБИВАНЕ НА ЦЪРКОВНОТО ИМУЩЕСТВО
Източници на църковно имущество в първите времена на Църквата са били драговолните приноси на християните – във вид на разни вещи, плодове, пари и други. С течение на времето започва да получава недвижими имоти. Доброволно пожертвувание на състоятелни членове на Църквата от чувство на благочестие – наречено десятина. Но това не се сочи като задължителен данък, събиран от държавата.
Църквата получава правото на наследяване по завещание, при смърт (човек от клира) и общо наследяване без завещание.
Най-богат извор са били пожертвувания за благочестиви цели – поддържане храма, домове – бедни, болни, сираци, стари хора, получили предимство от Юстинияновото законодателство.
Църквата започнала да придобива имущество на договор на основа за дарение, купуване, придобиване по давност. Юстиниян определил за Църквата да придобива по давност при срок на владеене 100-40 години. Формалното получаване на владеенето става съгласно предписанията на гражданските закони, ползвайки защитата на държавното право.
П Р И В И Л Е Г И Я
С Миланския едикт от 313 г. се връща на Църквата всичкото имущество, отнето й по време на гонението и се освобождава от данъци и налози.
Със закон от 321 г. Константин Велики признал Църквата да наследява по завещание.
Отворил се пътят за придобиване на богато имущество. Църквата била освободена от редовни налози; добива право самостойно да управлява своите имоти и правото на върховен надзор.
Дори Църквата сама се отказвала от пълното освобождаване от всякакви налози, от желание да помогне и тя на държавните нужди.
Император Хонорий наложил глоба и изгнание на всеки, който се осмелявал да наруши привилегиите на Църквата.
С Е К У Л А Р И З А Ц И Я
С времето Църквата се сдобива с огромни земи и добива силна икономическа мощ. Държавата започва да губи и придобиването на имущество от Църквата минава под контрола на държавата чрез особени закони. На Запад това започва през ХІІІ в.; достига в Русия при цар Йоанна ІV – 1580 г.
Неприкосновеността на църковното имущество се нарушава и се стига до СЕКУЛАРИЗАЦИЯ на църковните имущества. Първата секуларизация започва през VІІ в. във Франкската държава и се развива най-силно по време на Реформацията през ХVІ в., като достига до наше време.
Секуларизацията се отразява най-много в Русия от Петър Велики до Екатерина ІІ – църковните имущества били одържавени.
При император Николай Павлович с указ от 1841 г. са отнети недвижими имоти на Църквата в полза на държавата. Там, където били отнети имоти се назначавало изплащане на заплати на църковните служители.
Право на секуларизация се получава във всички държави. Църквата започва да плаща държавни данъци и налози, налага се закон за амортизация. Църквата загубва правото на придобиване по давност. Църквата се поставя наравно с гражданските корпорации.
Българската православна църква като член на Вселенската православна християнска църква винаги е съблюдавала догмите – основните начала на християнското учение. Постоянно се е развивала, усвоявайки демократичните начала и верни житейски максими.
За Българската православна църква се знае, че политиката на българските царе по отношение на Църквата се е изразявала в издигането на българските манастири в крупни стопанства, с обширни поземлени владения и масовото съсредоточаване в тях на българи и славяни. През Средните векове материалната мощ на манастирските стопанства е била стабилна. Дребните стопанства на населението са се оказвали нестабилни и за да оцелеят се прикрепвали към манастирите. Дори са преминавали изцяло към манастирите, дарували са своите имоти. Така се е получило сцепление между Църквата и народа. Така Българската православна църква е играла не само политическа роля, но и икономическа. Материалните блага, които създавала, се ползвали изцяло от народа. Църквите и манастирите са били единствените културни паметници.
Българската държава никога не е поставяла въпрос за секуларизация на църковното имущество. Напротив, Църква и българска държава съвместно са обгрижвали народа. Българските царе са били лични ктитори на църкви и манастири и с царските хрисовули са облагодетелствували Църквата с фискални и социални привилегии.
По времето на социализма се извърши одържавяване на църковното имущество. Църквата бе свита силно само в богослужебната си дейност, чиято необходима материална издръжка бе ограничена. Църкви и манастири бяха оставени на разруха. Свещени и осветени предмети преминаха в държавните музеи.
Църквата бе икономически отслабена. Дойде време за реституция, която поставя много въпросителни.
Както ни сочат историческите данни, през първото хилядолетие Христовата църква достига силна икономическа мощ и може би ще е имала възможностите да създаде истинско теократично общество.
Човешката греховност, изявяваща се чрез държавното функциониране, грубо и чрез материална сила се намества в църковния живот през второто хилядолетие и в наши дни.
Църковното имущество не само че минава под контрола на държавата, но и напълно се одържавява. Църквата загубва много от икономическите си права. Не се зачита неприкосновеността на Божествената собственост и Божествената същност на Църквата като институция. Църквата се поставя наравно с гражданските корпорации. Имуществено-правната субектност на Църквата се свежда единствено до определението юридическа личност. Това определение има съвсем ограничено съдържание. Както се каза, това е една защитна функция в житейската дейност на Църквата и няма никаква тъждественост с каноничното догматично право на Църквата. Това определение има временен характер и се прилага според обстоятелствата на времето. То почива на гражданското право и съдържа само човешко волеизявление.
Самото държавно право загубва сакралния си характер и се основана само на човешката воля.
Жозеф дьо Местр определя всяко поставяне човека на мястото на Бога като сатанинско.
Ето как епископ Никодим Милащ в своя труд ПРАВОСЛАВНО ЦЪРКОВНО ПРАВО ни представя тези отношения: “Вечният закон, който бил начертан от Бога, за взаимните отношения на хората и който има предвид крайната цел – този вечен закон – бил потъмнен от човешката воля, и в течение на цели векове между него и тази воля съществувала дълбока бездна. Да унищожи последната не била в положение никоя земна сила; изисквало се за това Божествена сила, която да приведе човешката воля в съотношение с вечния закон и да я накара доброволно да му се подчини. ТАЗИ БОЖЕСТВЕНА СИЛА Е ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА.”
