Вяра и разум за гражданското общество

 

Интригуващо е заглавието на настоящата конференция. Съчетанието на двете понятия „вяра” и „разум” е азбукарско предизвикателство за всеки философ. Богословите пък приемат предизвикателството като въпрос на чест в борбата за правото на свобода на съвестта и вярата, особено в условията на посткомунистическо общество, като винаги подчертават липсата на действително противоречие между вярата и разума. Самата програма на конференцията показва пъстротата на темите, подреждащи се под това заглавие.

С оглед на актуалните въпроси в живота на Българската православна църква (БПЦ) през последно време реших да говоря не за епискополивницата на БПЦ, нито за други теми на днешния ден (като представителството на БПЦ в Брюксел, да речем!), а за предстоящия църковно-народен събор като изключително важно събитие в живота на БПЦ, вероизповеданието (за да ползвам законовата терминология) с най-голямо разпространение сред българския народ.

В следващите минути, взимайки повод от предстоящия да се проведе шести църковно-народен събор на БПЦ (14-17 май т. г.), ще се опитам да хвърля светлина върху този църковен институт и значението му за живота на Църквата и в частност на БПЦ.

Има достатъчно сведения в най-ранната християнска книжнина, дори в самите книги на Новия Завет на Библията, за възникването на събора както църковен институт още в раннохристиянската епоха. Връщайки се назад във времето, ще стигнем до апостолския век, когато наболели проблеми от живота на тогавашната християнска община се решавали от събора, от събранието на апостолите и народа. Примери за това са: изборът на ап. Матия на мястото на отпадналия Юда Искариот1, изборът на седемте дякони, помощници на апостолите2, и Апостолският събор в Йерусалим3. Така се създава институтът, а после идва и понятието „съборност” в живота на Църквата.

Принципът на съборността в Църквата води началото си от основния евангелски принцип за християнската любов, който е в противовес на единоначалието и деспотизма в човешкото общество. Този принцип се съзира и в думите на нашия Господ Иисус Христос: „Пак ви казвам, че, ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен; защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях”4. В апостолския век, т. е. докато са били още живи Христовите апостоли и са ръководели ранната Църква, всички вярващи са били заедно, и всичко им е било общо5. Оттук се прави заключението, че всичко се е решавало съборно. Принципът на единоначалието или единовластието е бил чужд на древната християнска община. Това се потвърждава и от начина, по който се провежда Апостолският събор (51 г.), станал прототип на всички следващи събори в Църквата. Той именно показва, че в момента, когато е трябвало да се вземе решение по наболял проблем, апостолите и презвитерите с цялата църква (църква=ejkklhsiva в смисъл на събрание, общност от вярващи) „намирали за добре” да се съберат, за да разгледат поставения въпрос и единодушно да го решат6. Накрая, формулирайки решенията си, ползвали въведителната фраза от решението на Апостолския събор „Угодно бе на Светаго Духа и нам”7, която по-късно станала общозадължителна за всички вселенски и поместни събори.

От тези библейски цитати ясно проличава, че още от самото начало на църковния живот съборността става основен еклезиологически принцип в православното учение за Църквата. Решенията са се взимали без да се разделят или противопоставят клир и редови вярващи. Разбира се, че се е правело разграничение между тях заради различното им служение в Църквата, но това разграничение не е омаловажаване на едните за сметка на другите; напротив, всички те са участвали активно в решаването на наболелите въпроси, което говори за съгласуваност в позициите и действията им, за зачитане на мнението на всички като основа на единството („защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” – Гал. 3:28) и за общата отговорност и грижа за напредъка на обществото от вярващи в Иисус като Христос, Спасител.

Едно от свидетелствата за такъв начин на разбиране и постъпване в ранния период на Църква са думите на св. Киприян Картагенски, който пише до своето паство следните думи: „Аз реших да не предприемам нищо без вашия съвет и съгласието на народа. След моето завръщане ще обсъдим всичко заедно”8. Всяка догматическа формулировка или каноническо постановление трябва да бъде прието от клира и вярващия народ (миряните). Едно от първите споменавания на думата събор (suvnodo") в църковната литература се среща в писанията на Дионисий Александрийски в средата на ІІІ век.9

Структурата на съборния институт през двехилядолетната история на Църквата се характеризира със своето динамично развитие: от неформални съвещания на представителите на няколко християнски общини до свикването и провеждането на големите вселенски събори.

Българската църква като неразделна чат от Вселенското православие в продължение на векове се е стараела за запази принципа на съборност при решаването на важни въпроси, свързани с живота и дейноста на Църквата.

Така например според историческите данни първият всебългарски църковно-народен събор в Средновековна България се е провел в Преслав през есента 893 г. На него Симеон, третият син на св. княз Борис І, е освободен от неговия монашески обет и е коронясан за княз на България. Също така се приема съборното решение да се отхвърли гръцкият език и тържествено да бъде обявен народният славянобългарски език за официален в държавата, а в църквата ни да се въведат славянобългарски книги и богослужение. Втори всебългарски църковно-народен събор е проведен около 917-919 г. На него се провъзгласява автокефалията (независимостта) на Българската православна църква, а българският архиепископ и църковен предстоятел получава титлата «патриарх». За свикването на друг такъв събор свидетелства Бориловият синодик, според който на 11 февруари 1211 г. в Търново се провежда църковен събор срещу богомилите10. Подобен събор е проведен и през 1360 г. отново в Търново, който също се е занимавал с някои еретически учения по нашите земи.

След падането на България под османско иго Българската църква минава под ведомството на Цариградската патриаршия. През Възраждането борбата за национална независимост започва със съсредоточаване върху извоюването на църковната независимост. Издаването на фермана от султана Абдул Азис през 1870 г. налага подготвянето и провеждането на нов църковно-народен събор, който поставя началото на съборите в новата история на Българската църква.

Първи църковно-народен събор се провел през 1871 г. от 23 февруари до 24 юли в Екзархийския дом в Ортакьой, Цариград (Истанбул). Председател на събора бил най-възрастният архиерей, Ловчанският митрополит Иларион, а секретар – Марко Балабанов. Проведени били 37 редовни заседания. На 23-то заседание от 14 май окончателно бил приет и подписан уставът за управлението на Българската екзархия, който в следосвобожденска България претърпял няколко редакции.

Според неговите текстове за висш законодателен орган в църквата ни се приема народният екзархийски съвет (събор), който при необходимост поправя или допълва устава11. Той се свиква от Св. Синод и Екзархийския съвет на всеки четири години (чл. 134) и в неговия състав влизат клирици и миряни. Висши изпълнителни органи са Св. Синод и Екзархийският съвет, които имат служебен период от четири години. Начело на двата управителни органа стои екзархът, чието служение е мандатно (чл. 4, 5, 8, 14, 61, 81-98, 100-106). Епархиите като основна структурна единица на Екзархията се управляват от клирици и миряни (чл. 12, 13, 99). По същия начин се управляват и архиерейските наместничества, т. е. от съвети, състоящи се от 3 клирици и 5 или 7 миряни (чл. 64, 66, 68, 69). Главна особеност на Устава от 1871 г. е, че се прави разграничение между духовните и стопанските въпроси.

След Освобождението на България се поставят редица въпроси относно актуалността на Екзархийския устав (ЕУ) и приложението му в границите на новоосвободеното Княжество. Проблемът за устройството и управлението на БПЦ се поставя на дневен ред след приемането на чл. 39 от Конституцията.

Така се подготвя нов ЕУ, който се приема от Народното събрание и се утвърждава от княза през 1883 г.12 По отношение на разпоредбите на приетия устав е необходимо да се направи следното уточнение. Изработвайки текста на бъдещия устав архиереите допускат канонически неточности, което става причина за отстраняването на миряните от управлението на църквата. Приоритетно съдържанието на текста е разделено на две части: въпроси от чисто духовен и въпроси от чисто материален характер. По логически път архиереите преценяват, че устройството и управлението на църквата са въпроси от духовен характер и трябва да се поемат изцяло от духовни лица, а въпросите от финансово-стопански характер да се поемат от държавата.

При редакцията от 1895 г. този текст отпада, а се създава нов (чл. 180), според който правомощията на църковнонародния събор при промяната на устава се прехвърлят на Св. Синод и Министерството на външните работи и изповеданията13.

Този текст от устава показва, че устав може да се променя, допълва и отменя само по искане на Св. Синод. Народното събрание като висш законодателен орган в държавата няма право да законодателства по църковни въпроси без знанието, съгласието и одобрението на Св. Синод. По подобие на редакцията на устава от 1883 г. и тези редакции и промени не са приети от църковно-народен събор, затова е премахнат и текстът на чл. 105 (ЕУ от 1883 г.), който изисква свикването на общ екзархийски събор при приемането на ЕУ.

През 1920 г. се приема Закон за изменение и допълнение на ЕУ (обн. в ДВ, бр. 177 от 5.11.1920 г.) в частта му за свикването и правомощията на този съборен орган – явно поради стремежа на държавната власт да ограничи безконтролната власт на митрополитите, членове на Св. Синод.

В чл. 1 от закона се казва, че чл. 180 от устава (от 1895 г.) се отменя и вместо него се въстановява чл. 137 от ЕУ от 1871 г. в следната редакция: „Св. Синод е длъжен да свиква представители от всички български епархии на църковно-народен събор, в който ще се предлагат, разглеждат и одобряват общите сметки на църквата и ще се поправи и допълни уставът, както и да се вземат решения въобще по духовния живот на църквата”.

В чл. 2, т. 1-3 са изброени участниците в събора. Интересен се явява текстът на чл. 3, където се казва: „Задължава се Св. Синод в двумесечен срок да извърши всички подготвителни работи за църковно-народния събор и да свика тоя събор. Не направи ли това Св. Синод в казания срок, Министерският съвет, с царски указ, свиква църковно-народния събор в едномесечен срок”. Наред с това този закон определя, че разноските по свикването и провеждането на събора се поемат от държавата.

Интересни и все още недостатъчно изследвани остават събитията около свикването на въпросния събор, известен в църковно-правната литература като Втори църковно-народен събор, който се е провел през 1921-1922 г. при управлението на Ал. Стамболийски.

Според изследователите на този въпрос изработеният от събора устав е системна и подробна кодификация на българското църковно право14. Съставът му е изграден от 568 члена, които са разделени в четири отдела.

Основните положения в него са следните:

– основните функции на църковната власт се разделят на законодателни, съдебни и административни;

– запазва се изборната система за заемане на църковно-административни длъжности;

– възстановява се съборното начало в църквата ни.

В този смисъл основният законодателен орган в БПЦ е църковно-народният събор, а в отделните епархии това са епархийските събори. Административното управление се осъществява от постоянното присъствие на Св. Синод (с председател екзарха), който ръководи административно-управителните дела на църквата. Църковният съвет при Св. Синод се занимава с въпроси от стопанско-финансов характер. В епархиите висш административен ръководител е епархийският архиерей, т. е. митрополитът, който е председател и на епархийския съвет, занимаващ се още с въпроси от образователен, благотворителен и финансов характер.

Изработеният в условия на противоречия и компромиси от страна на държавата и църквата устав, макар и приет от Църковно-народен събор, не влиза в употреба, защото земеделското правителство на Ал. Стамболийски е свалено от власт, а междувременно не е постигнато утвърждаване на устава от царя.

Въпреки направените промени на устава през 1920 г. до политическата промяна през 1944 г. църковно-народен събор не е свикван и провеждан, въпреки че са правени промени в устава. Така например през 1932 г. от Св. Синод на БПЦ е назначена комисия за ревизия на ЕУ. Проектът е приет от архиерейски събор и изпратен на МВнРИ с молба същият да бъде санкциониран. Това се извършва с Наредба-закон за изменение и допълнение на Екзархийския устав, приспособен в Царството, който е потвърден с Указ № 111/21.4.1937 г. ( ДВ, бр. 92/1937 г)15. Това говори за незачитане на принципа на съборността и съборния институт като висш законодателен орган в Църката.

След обществено-политическите промени през 1944 г. е свикан Трети църковно-народен събор на 8 май 1953 г. във връзка с възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ. На 10 май съборът преминал в патриаршески избирателен и избрал първия в новата история на БПЦ патриарх Кирил, дотогава Пловдивски митрополит. Три години преди това (31.12.1950 г.) е изготвен и утвърден нов устав на Църквата, който отново не е санкциониран от църковно-народен събор и който в момента е действащ. Според текстовете на този устав БПЦ е самоуправляема институция, в основата на устройството и управлението на която са Свещеното Писание, учението и каноните на Вселенската църква и настоящият устав (чл. 2). Съдебна и управителна власт в нея се упражнява от Св. Синод, а законодателната – от Църковно-народния събор, който включва в състава си определен брой клирици и миряни (чл. 8 и 9). Различното в случая е, че според този устав се конституират два църковно-народни събора: единият е избирателен орган и правомощията му се свеждат само до избора на патриарх (вж. чл. 16 от устава), а втория е органът, който се явява висшата законодателна власт в Църквата и пред когото е отговорен Върховният църковен съвет (ВЦС).16

Предстоящият църковно-народен събор трябва да се свика по реда на този устав. Той се води шести, защото през 1997 и 2001 г. бяха проведени Четвъртият и Петият църковнонароден събор.

Десетилетия наред при комунистическата атеистична власт БПЦ нямаше възможност да свика църковнонароден събор, тоест не получаваше разрешение от държавната власт за това. А придобила тази „без-съборна” инерция, БПЦ твърде дълго се готви да свика църковнонароден събор след промените от 1989 г. Някои намираха оправдание в разразилия се от есента на 1991 г. църковен разкол. Така или иначе най-накрая събор се свика след 44-годишно прекъсване през 1997 г. Членовете на БПЦ – клир и миряни – си отдъхнаха, че най-после се възстановява съборното начало, че и представителите на народа ще могат да си кажат думата по общоцърковните дела. Но след събора от 2001 г. отново машината забуксува. През 2005 г. не беше свикан събор. От Св. Синод се оправдаваха с (временно) заболяване на патриарха, сам той пък изтъкваше неподготвеността на митрополитите с дневния ред и преди всичко с проекта на новия устав на БПЦ. И така „една, че две, че три усилни” и безпаметни години. А задачите, които стоят пред ЦНС и наболелите проблеми за решаване са много и от особена важност за живота и дейността на БПЦ. Сред тях са:

– Изработването и приемането на нов устав, в който детайлно (съобразно учението и каноните на Църквата) и актуално (съобразно съвремените предизвикателства пред Църквата) да са развити съставът и правомощията на църковните органи.

– Изработването и приемането на допълнителна част към устава, регламентираща брачното право в новите условия (ако щете – и с оглед на представения проектозакон за промяна на семейния кодекс).

– Избор на нови членове на ВЦС.

– Решаването на редица въпроси от църковния живот, които изискват по тях да се произнесе съборната власт в Църквата, а не да се решават еднолично от отделните митрополити или дори само от синода. Такива са: броят на епархиите, стопанисването на църковното недвижимо имущество, материалната издръжка на Църквата, в това число и на клира, начинът на избор на митрополит, спазването на църковната дисциплина, грижата за българите зад граница, които вече са твърде голяма част от населението, при това в активна възраст, просветната дейност на църквата – сега митрополитите се опитват да я прехвърлят на държавата, която от 17-18 г. пое издръжката на професионалното православно богословско образование.

– Не на последно място е нужно уставът на БПЦ да се съобрази с новото законодателство в страната и с новите условия в обществения живот. Законът за вероизповеданията от 2002 г. дава достатъчно широки възможности за развитие както на религиозната дейност, така и на съпътстваща просветна и социална работа, основана на възстановени имотни ресурси на всички вероизповедания, в това число и на БПЦ.

Би било пресилено да се каже, че редовите вярващи у нас трепетно очакват църковнонародния събор. Но клирът и дейните вярващи наистина го очакват. Съборът е една добра възможност за преглед на силите, за отчет на постигнатото и на слабостите, за набелязване на непосредствените и по-далечните цели.

Някои хранят прекомерни очаквания към него от типа на: учредяване на нови епархии, смяна на патриарха, определяне на възрастова граница за служението на митрополитите (както е например в Римокатолическата църква – възраст 75 г.), дори въпроси като втори брак на свещенослужителите, въвеждане на олекотена постна дисциплина за миряните и пр. Най-вероятно нищо такова няма да се случи. Но дори „отправянето” на текущите въпроси на БПЦ, ако се случи по един демократичен и разумен начин, с вяра и разум, е достатъчно, за да оправдае очакванията на изпълнението на БПЦ.

1 Деян. 1:15-24.

2 Деян. 6:1-6.

3 Деян. 15:1-29.

4 Мат. 18:19-20.

5 Деян. 2:44.

6 Деян. 15:6, 22, 25.

7 Деян. 15:28. Изречението е по т. нар. български синодален превод на гръцкия текст. По-гладко би се превело: „Намери се (съотв. сметна се) за добре от Светия Дух и от нас”.

8 Цит. по Евдокимов, П. Православието. С., 2006, с. 208.

9 Волчков, А. Институт церковных соборов в І-ІІІ века. http://www.ecclesia.relig-museum.ru/Researches/ volchkov.htm

10 Срв. Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 3, второ издание. С., 1994, с. 299-300.

11 Срв. Устав за управлението на Българската екзархия. Извлечение от сп. “Читалище”, № 8, 9 и 10. Цариград, 1874.

12 Срв. Цанков, протопр. С. Българската православна църква от Освобождението до наши дни. ГСУ/БФ, 1938/1939, с. 135.

13 Чл. 180: „Никакво видоизменение или отменяне на настоящия устав и никакви други наредби по църковното управление в Царството противни на този устав не може да се предприемат без предварителното съгласие на Св. Синод и Министерството на изповеданията”.

14 Срв. Цанков, протопр. С. Българската православна църква…, с. 143; Динков. К. История на Българската църква (четива). Враца, 1953, с. 105.

15 Срв. Новият Екзархийски Устав. ЦВ, бр. 18-19, 1937, с. 206-207.

16 Върховния църковен съвет управлява всички общоцърковни и синодни имоти, капитали и фондове и оказва надзор над всички общоцърковни стопанства. Той отговаря за запазването, осигуряването и стопанисването на всички църковни имоти. Гласува и преглежда бюджетите на Църквата и ги представя на утвръждение на Св. Синод в пълен състав (чл. 136 от устава).