Духовно-ценностният смисъл на Православието в епохата на постмодернизма

Традиционно Европа се приема като християнски континент и наистина, християнският мироглед представлява сърцевината на европейската цивилизация. Но динамиката на ХХ век довежда до известна промяна в така утвърдилия се модел.

Необходимо е отново да се подчертае, че именно религията и нейните ценности лежат в основата на създаденото от съвременната европейска цивилизация. Християнските конфесии: православие, римокатолицизъм, протестантство внасят особен, винаги решителен принос във формирането на държавите на стария континент, в развитието на самобитната култура на европейците. Нашата Православна църква също не прави изключение от тази общоевропейска традиция. Православието е обезпечавало прогреса на българската култура, предопределя нейните успехи, защото християнството е фундамента на духовното ни развитие. Както още преди един век писа Ст. Михайловски: “Нашата всепресвещенна българска национална Църква…е израснала из душата и кръвта на българския народен гений. Тя е отражение на българската народна съвест. Тя е неотемлима част от оная цялост: правдини, вярвания, стремежи, идеали, исторически възход към всичко сияйно, истинно и добро – в кратце неотемлима част от това, което наричаме българщина…из нея са излизали хора великани, мощни помагачи на българското племе в дълговечната му борба против всякакъв вид враждебни стихии… При това да не забравяме, че началата от които изхожда организацията на нашата православна Църква, между които начала на първи ред стои изборната система, напълно хармонизират с новите идеи, от които се ръководи съвременният културен свят…” (1).

Някои наричат новата епоха, с която Църквата се сблъсква, постмодерна, други – постхристиянска епоха, трети – постистория и постполитическо време. В нея умират големите идеи и идеологиите на миналите два века. Угасват големите социални утопии, които до неотдавна толкова привличаха масите. Човекът все повече се задъхва от изолацията и се превръща в самозатворена монада, в груб конформист и суров професионалист. Постмодерността означава криза на всички модерни митове и божества: разума, науката, напредъка, демокрацията, нациите, човешките права… Хората вече не са склонни към теоретично и абстрактно мислене и повече им допада играта с повърхностни понятия. За тях картината е по-важна от текста, звукът – от музиката. Постмодернизмът има свои особенни цености, които трябва да съпътстват чувството за запустялост, раздразнителност и приятност. Това са удобството, хуморът, младостта, космополитизмът и мобилността. За човека вече не са важни достойнството, възвишеността. За него е важно да изглежда привлекателен, силен, да очарова околните, да прелъстява, да изтъква себе си и да допада на другите (2).

Църквата днес не засяга големите маси, парализирани от консуматорската истерия, наложена от господстващия материализъм. Тя засяга един малък, съвсем ограничен „елит”, все още буден за основните въпроси: въпросът за смисъла на живота и смисъла на смъртта, за смисъла на материята и на света, за битийната неповторимост на всеки човек, за красотата и любовта (3).

Постмодерността съпътства императива за постоянни промени за нещо ново. Тя бързо разкъсва всякаква връзка с миналото или му дава само музейна и археологична ценност. Постмодерността предполага пълната независимост на човешката личност и „приватизация на човешките решения”. Завършен е процесът на пълно обръщане към хедонизма. Френският философ Ален Финкелкрот казва: „Демократичният човек разбира самия себе си като независимо същество, като обществен атом: разделен в еднаква степен от своите предци, съвременници и наследници, той търси преди всичко да задоволи своите частни нужди и иска да бъде равен на другите хора” (4). Оформя се култът към „мултикултурния” и „мултирелигиозния” самец, където мултикултурно и мултирелигиозно означава „богато гарнирано”. Индивидуализмът първоначално е бил стремеж към еднаквост между хората и своеобразен протест срещу всяка йерархична разлика. Най-висшата ценност на постмодерността са индивидуализма и индивидуалната свобода. Свободата е над солидарността и дълга. Човекът залага на своя външен вид, здраве, тяло, красота, независимост и индивидуална свобода. Той е самовлюбен, нарцисоиден и скоро ще превърне себе си в религия (5). Индивидът е продукт на природата, чието съществуване се подчинява единствено на природно-материалните закони (6). Храната, парите и славата са трите изкушения, които парализират в него всяка любов към Истината, доброто и правдата (7).

Днес сме свидетели на това, как човекът се идентифицира не с единството на своята душа и тяло, а само със своето тяло. Така той изстласква личността и духа, засенчва ги и стига до индивидуализма, т.е. преувеличената индивидуалност. Индивидуализмът е самоутвърждаване извън връзката с другото битие (Бога и хората). То е универсално, трагично самоотчуждаване от истинското битие. Напротив, личностните отношения са отношения на съпричастност, взаимна обърнатост един към друг, жертвеност; те са в основата на любовта, творчеството, истинската свобода.

Постмодерността не толкова отхвърля Бога, колкото разрушава нашата лична идентичност и по този начин ни лишава от чувствителност към проблемите на съществуването. От тук и неспособността ни да говорим за Бога, превърнат в мъртва идея, от която можем да черпим само фалшиво чувство за сигурност (8).

Хипериндивидуализмът не търпи общността и духа на общността. Той изисква по необходимост плурализъм на всички нива. Постмодерен плурализъм не е само голямото множество от хора с различен цвят на кожата, религия, език, обичаи, поведение, култура, но преди всичко променено съзнание, което лесно приема противоположни идеи, ценности и цели (9).

Заедно с индивидуализма и плурализма, секуларизацията е третата същностна характеристика на постмодерността. Но тя не е само негова характеристика, тя е и основата, върху която се изгражда самата постмодерност. Въпреки че „секуларизация” е многозначно понятие, в същността си то означава „спадане на общественото значение на религията”. Настъпва кардинален обрат към преобразуване на животоосмислящите понятия, изоставяне на християнската традиция и завой към един натуралистически материализъм (10). Осъществява се преоценяване на жизненото богатство на църковно-православния опит. Вярата и религията все още имат някакво индивидуално значение, но нямат влияние върху формирането на обществената и националната идентичност (11). Дори и за активно практикуващото вярата население религията се ограничава до частните сфери на живота. Хората черпят от нея индивидуални „убеждения” и етика на индивидуално поведение, но не и осмисляне и йерархизиране на потребностите си (12).

Постомодерността не е антирелигиозна, но до голяма степен е антицърковна, защото Църквата е подчертано обществено явление. Постмодерността създава и отглежда своя религия, която е противоположна на класическите форми на религиозност. Религията на постмодернизма е синкретична и езотерично-окултна. На плуралистичното мислене и на свободата на избора в религиозен план съответстват религиозният синкретизъм, „религията без принадлежност”, без артикулирани и утвърдени догмати, канони и институции. Човекът избира от всяка религия това, което му допада, но не приема нито една напълно, нито дори християнската. Той всъщност избира своя религия. В същността си гражданската религия – „религията без Бога” – е система от вярвания и ритуали, чрез които модерните общества сакрализират своята собствена светска сложност и подпомагат общата отдаденост на гражданския ред (13).

Модерните общества функционират независимо от църковните авторитети, религиозните догмати и канони. Светът не допуска Бог да бъде субект на историята. Църквата няма влияние върху поведението на хората и обществения живот. Съвременният човек вярва в някакъв бог, вярва „в нещо”. Това може да бъде и християнският Бог, но съвременният човек не приема църковните институции и това – този Бог да се намесва в обществения и политически живот. Той отхвърля църковните институции в полза на принципите на индивидуалната свобода и независимост, или защото са твърде архаични и бюрократизирани. Християнството е станало „сезонна вяра” и е сведено главно до три ритуала: кръщение, венчание и опело. В Църквата има определено движение и динамизъм, което се характеризира като съживяване на вярата, но няма движение и динамика на самата Църква. Понякога се създава впечатлението, че тя живее от неуспеха на другите и благодарение на фолклора и националните традиции, пронизани от религията (14).

Западните християни приемат индивидуализма, плурализма, либерализма и секуларизма с техните ценности като свой свят. Православната църква търпи, но все още не приема напълно ценностите и целите на постмодернизма. Днес Православната църква е притисната от две култури: от културата на традицията и от културата на постмодернизма (15). Тъй като религията е дълбоко сраснала с традицията, мнозина, включително и голям брой християни, гледат на Църквата като на пазител на националните традиции и идеологии. В противоположност на нея постмодерната култура се показва като непрестанна промяна, постоянна новост и пълно скъсване с миналото. Привържениците на културата на постмодернизма постоянно изискват от Църквата осъвременяване и модернизация – на първо място промяна на нейните институции и организация. Постмодерният човек не осъзнава, че съгласно с принципа си на обединение около онтологичното пространство, което е Христос, и с помоща на силата, която реализира това единение, и която е Светият Дух, Църквата съществува в този свят, но не е от този свят (16). Тя е богочовешко общество. Постмодернизмът с всички сили тласка християнството към естествена религия, към християнство без Христос, към система от наказания и забрани и което е най-трагично – към неприемане на другия (17).

Често ни се казва, че ако Църквата започне реформи, ще изчезнат основанията на критиките по неин адрес. Казва ни се също, че ако Църквата започне реформи, това ще бъде признак на нейната жизнеспособност. Но на практика нещата стоят различно – за да станеш днес привърженик на реформите, е достатъчно просто да си впечатлителен, лесно да се поддаваш на внушения; да си „съвременен”, т.е. манипулативен. За да плуваш по течението и да се наслаждаваш на хвалбите на невярващите, за да приемаш комплименти за своята „търпимост” и „откритост”, не се изисква особено мъжество. Но за да бъдеш самия себе си при всякакви обстоятелства, ти трябва повечко твърдост. Именно тази вътрешна твърдост се опитва да съкруши „духът на нашето времето”, като настойчиво ни внушава мисълта, че Църквата трябва да догонва нашето време, че мерило за християнството е постхристиянския свят, а не Евангелието. Днес мъжествени наричат отстъпниците, безопасно десидентстващи под бурните аплодисменти на публиката, а „безволеви конформисти” („които не смеят да скъсат с догмите на Църковната традиция”) – онези, които остават верни на Православието. Свеждат християнството до думи, а с думите ни учат да играем. В „игровата” цивилизация на постмодернизма подмяната на понятията става толкова незабележимо, че човек дори не забелязва на чия страна изведнъж се е оказал (18).

Днес, дори думата “православие” често придобива отрицателни смислови нюанси (19). Не без основание “то се свързва с абсолютната привързаност към буквата на учението и в крайна сметка с идеологическия фанатизъм, който не допуска никакви промени, никакво усъвършенстване и заедно с това никакво придвижване към изходната мисъл и учение” (20). Така Църквата постепенно започва да се схваща като откъсната от динамиката на живота, статична система от идеи и обективни морални предписания, които приемат облика на идеологическа доктрина или морално учение (21). По този начин Православието се превръща в някакво абстрактно учение, в безплътна догма, в рутинно следване на външни култови форми (22). Налице е опасността от редуциране на мисията на Църквата само до една ритуалност. Действително, динамиката на църковната истина може да замре за известно време. Православието пази мълчание в течение на много десетилетия и дори столетия. Но, отсъствието от конкретната историческа динамика и актуалното свидетелство на Православието, въплътено в конкретната културна “плът”, съвсем не означава, че семената на църковната истина са престанали да съществуват (23). При всички случаи става дума за дълбоко вкоренени в общественото съзнание основни ценности, произтичащи от един многовековен християнски фундамент. Църквата е носителка на определена двехилядолетна неизменна традиция, но този неин своеобразен консерватизъм също така е един аспект от нейното достойнство, ако това не е свързано с път, който води към фундаментализъм и самоизолация (24). В действителност традицията, от православна гледна точка, би трябвало да е живото предаване и ново изживяване на апостолското наследство (25).

Църквата е онази, която съставя общността на спасението. Християнството все пак не е етика и политика, а път към спасение. А спасението се извършва в Църквата, чрез Църквата – като Църква. Тя не е спасението на човека, но е свързана с него (26). Църквата е общност за участие, за „причастие” в буквалния, етимологическия смисъл на думата, за причастност към едно друго измерение на живота – причастност към Царството Божие. Това е литургичния аспект на Църквата, без който аспект християнството е „полухристиянство”. Църквата е механизма за живота в Христос (27). Църквата е сакраментална реалност (28). Християнството, както често подчертава отец Георги Флоровски, е литургична религия. Чрез своето пратеничество в света Църквата променя този свят. Да се промени съзнанието на един грешен човек, да се извика отново към живота нова визия за дълбока вяра и човечност, а обществото да бъде преобразено чрез любов и истина, е основен закон на църковната мисия (29).

Според общо признание Православната църква е важен фактор при формирането на духовната идентичност на европейската цивилизация. Днес Православието има свое собствено предложение за преодоляването на наличното духовно объркване, понеже то може да свърже модерната цивилизация с нейните традиционни корени, без да елиминира или фалшифицира фундаменталните й и конституиращи елементи. Православната църква е призвана да намира творчески отговор на въпроса за спецификата на своята идентичност, съпоставена с идентичността на останалите общества. Поради това Православието наложително трябва да обнови своето слово, за да засили още повече достоверността на своето предложение в един свят, който би желал да се свърже отново с корените на духовната си идентичност и който обаче не винаги е готов да се откаже от постиженията на модерната цивилизация (30). Формите на изказване могат да се променят, а термините – да добиват ново семантично съдържание, за да бъде вечната Истина поднесена на новото поколение по понятен и действен начин (31). Православието има предпоставките да предложи на Европа и на света нещо твърде съществено. Това е така, защото в многовековната приемственост на своята църковна традиция то запазва константно и непроменено двата главни извора за новото възприемане на общото духовно наследство на Европа, чрез балансирана връзка между универсалните перспективи на християнството и универсалното излъчване на античния дух (32).

Коментари

коментара