Законът за досиетата – какво следва по-нататък

С огласяването на първата официална информация за агентурна принадлежност на член на Светия Синод към структурите на бившата Държавна сигурност и репресивния апарат на бившите комунистически тайни служби, е логично да си зададем въпроса: ще станат ли известни данни и за останалите митрополити? Изнесената информация за епископ Галактион е по линия на проверката на бившите и настоящи народни представители. С това ли ще свърши агентурната сага по отношение на църквата, или да очакваме и други разкрития?

Няколко текста в действащия "Закон за досиетата" (пълното му наименование е "Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия") могат да ни помогнат да си изясним как стоят нещата от чисто формална гледна точка.

Законът въвежда две категории от физически лица, подлежащи на проверка – заемащи публични длъжности и извършващи публични дейности. Проверката, изнесла данни за агентурното минало на митрополит Галактион, влиза в първата категория, тъй като беше извършена спрямо народни представители (публична длъжност по чл. 3, ал. 1, т. 2).

В лицата, извършващи публична дейност изрично са посочени ръководителите и членовете на управителните органи на религиозни общности – лица, извършващи публични дейности по смисъла на закона (чл. 3, ал. 2, т. 6). По-нататък в закона е допълнително уточнен кръгът на подлежащите на проверка лица – в чл. 26, ал. 1 се въвежда задължителна проверка на лица, които към деня на влизане в сила на закона извършват такава публична дейност. Това на практика означава, че целият състав на сегашния Свети Синод подлежи на проверка, като за това дори не е необходимо да бъде сезирана комисията – по силата на самия закон тя е длъжна да осъществи тази проверка. Успоредно с това законът предвижда възможност гражданите чрез своите сдружения и организации (включително религиозни такива) да изискват проверки. В този случай обаче е въведено допълнително изискване за писмено съгласие на лицето, подлежащо на проверка.

За епископата на БПЦ се очертават няколко възможности.

Първата и най-вероятната, с оглед на досегашното поведение на Синода – да не предприемат нищо. Това няма да предотврати огласяването на данни за евентуална принадлежност на членове на висшия клир към Държавна сигурност; най-много да го забави известно време – тъй като проверката на състава на Светия Синод е в рамките на задължителния мандат на "комисията по досиетата" и тя е длъжна по закон да я извърши. Комисията започва дейността си с проверка на приоритетните (в смисъл на обществен интерес) лица – заемащите публични длъжности (този приоритет е зададен в преходните и заключителни разпоредби, пар. 6), което подсказва намерението на законодателя Комисията да огласява докладите си по различните категории лица според реда на изброяването им в чл. 3 на закона.

Втората възможност е Светият Синод да сезира комисията с искане за извършване на предварителна проверка на собствените си членове. В този случай всички членове на Синода трябва да подпишат декларация, че са съгласни да бъдат проверени. След като комисията извърши предварителната проверка, е предвидена възможност данните да не бъдат оповестявани публично – ако в тридневен срок от уведомяването на проверяваното лице, то се оттегли от заеманата длъжност (чл. 30, ал. 1, т. 3). Това, според мен, е най-приемливият от морална гледна точка сценарий на поведение на църковното ръководство.

Третата възможност е такава проверка да бъде изискана от сдружения и организации на миряни – например, чрез формиране на инициативен комитет или широка коалиция, в която да се включат православни организации, образователни институции и публични личности с православна принадлежност. При такъв подход отново ще е необходимо писменото съгласие на подлежащите на проверка епископи. При правилно поставяне на исканията и спазването на съответните правила на църковно поведение, една такава инициатива би могла да има и благотворна роля – защото дава най-голяма възможност за включване на Божия народ във вътрешното църковно общуване между клир и миряни, в което – нека не забравяме това – има място не само за обиди и обвинения, а и за разбиране и прошка.