Християнство и съвременност. Една модерна хроника
Християнството в модерността е обект на много изследователски дейности. Съществуват различни школи и направления, които говорят за предизвикателствата пред християнина и за това каква трябва да бъде позицията на модерния човек към религиите изобщо.
Модерността в своята философска платформа е стъпила върху три основни явления. Първото са природните науки с тяхната материална атомистична класификационна система, второто – развитието на технологиите и комуникациите. Третият стълб е интерпретацията на световната история, схващана като философия на човешката съдба. Ако съм прав за това деление, то срещата между християнството и модерността се извършва главно в областта на философията на историята и в тълкуванието на функцията на техниката и природно-материалистичния възглед за човека.
Освен това модерността с нейния огромен обем информация, перспективен логико-познавателен поглед и напредък в описанието и експлоатацията на материалния свят създава илюзията, че човек може да контролира света и съдбата си. Това илюзионистко в смисъл на тарикатско-фокусническо себеусещане е допълнено от едно високомерие, основано на мощните военни сили и богатите икономики на модерния свят. Ядреното оръжие, космическите изследвания и развитието на медицината и психологията създават илюзията, че потокът от информация може да бъде контролиран и така да се управлява обществото, което чрез целево финансиране и системи от изкуствени политически номинации може да структурира и да насочва мисълта на човека, за което същестувават целеви програми в медиите и в сюжетите на филмите и компютърните сайтове.
Целта е човекът и поражданите от неговата дейност събития да бъдат лесно прогнозирани така, че да се осигури стабилност на новия световен ред, който е замислен от следвоенните философи в Европа и Америка. Логиката на мислене и представяне в модерността са силно повлияни от представите в точните науки, поради което рационализмът и утилитаризмът на нашето време е придружен и от една химико-геометрична идея, че светът може да бъде конструиран по волята на човека. При това положение упованието в Бога и търсенето на Бога идват тогава, когато човек претърпи някакво нещастие, когато науката и икономиката не могат да му помогнат или когато разбира, че светът не може да бъде контролиран и структуриран посредством достиженията на природните и точните науки и чрез контрол и анализ на информацията. Става дума за лично изживяване или за масов страх, какъвто е случаят със страха от тероризма особено след 11.09.2001 година. От опита на историята е известно, че човек не може да разполага с пълен контрол върху информацията, а само върху смисъла на събитията и тяхното разтълкуване в правилен логически порядък и системен фактографски анализ на известното. Особено когато става дума за свръхестествени прояви. Техни представители в модерната епоха са главно екстрасенсите, ясновидците и астролозите, чиято дейност е "проверима" в практиката и така те получават доверието на обещството. До истински пророци в библейския смисъл на думата обаче не се стига, нито до чудеса.
Това обстоятелство, което дава възможност на математическия разум, както го наричам аз, и на психологическите разработки да управляват света, създава предпоставки за либерална и в много случаи неправомерна интерпретация на Библията, което води да разпокъсването на християнския свят на многобройни групи, които на основата на просвещенско-рационалния модел и на достиженията на материалистичния еволюционизъм на практика контестират мястото и значението на Църквата.
Съчетано с логиката на капитализма и на пазарното стопанство, които са също толкова материалистични и антихуманни, колкото и комунизма, това фрагментаризиране и математизиране на човешката мисъл и чувство водят или до индиферентност към религията, защото седемте свободни изкуства от Средновековието са унизени и захвърлени в ъгъла, или води до опити за създаване на частни религиозни култове, които някои наричат секти, други наричат нетрадиционни движения, а трети просто ги приемат за шарлатани и индустрия за пари. Освен всичко в съвременността, където всичко струва пари и битовият хедонизъм е взел връх над аскетизма и самовглъбяването, понятието за свещено, което е условие за искрена и дълбока религиозност, губи своята тежест. Профанацията превзема медиите и комуникациите, което не дава възможност на религиозния език и символика да достигнат до ума и сърцето на човека. Нито делата на християните да бъдат оценени от обществото, особено в посткомунистическите държави (с изключение на Полша и Унгария).
Иконичността на Църквата е иззета от телевизията, киното и компютъра, а бизнес-постройките са по-величествени и по-грандиозни от храмовете. Така че средствата за внушение на религията са ограничени и потиснати, а литургията е заглушена от рокендрол и от масова музика. Така че от трите стълба на модерността – природните науки, технологиите и комуникациите и философията на човешката съдба християнството може да развива дейността си в осмислянето на човешката съдба, т.е. подготовка на обществото за работа с текстовите образци на човечеството, в разяснението за различния предмет, метод и научно дирене между природни науки и библеистиката и в използването на технологиите като средство за религиозно внушение и публикации на сериозни и масово издържани в език и стил богословски текстове, които да синтезират и разясняват с притчи и сентенции и примери от Евангелието посланията на Христос и на апостолите. И това следва да стане най-вече с две основни предупреждения към модерността на основата на историческия опит, а именно – че човек не може да контролира смъртта и отвъдния свят, че технологиите по смисъла на феноменологичната си обсновка са занаят, а не духовно и висше интелектуално занимание и че комуникацията във вулгарен свят срива енергията на човека, защото по закона на Айнщайн за формулата на енергията, когато масата намали обема си независимо от скоростта енергията намалява, което значи, че онези общности, които нямат културно-философски архив ще изчезнат, а на тяхно място ще дойдат други.
В този смисъл нациите с древна кулутрно-историческа памет остават най-надеждните носители на религиозността, което значи в чисто политически аспект, че католицизмът и православието ще бъдат доминиращи в бъдещето, защото скоростта на събития в модерността се забавя, защото няма войни, нито световни напрежения, които да генерират нов продуктивен модел на описанието на света, подобно на годините от откриването на Новия свят и Революцията в Европа. Освен това православният свят има ядрено оръжие, а католицизмът – много пари, съюзът между които съчетано с разбирателство на основата на общите места в културно-историческата памет на двата клона на единната до 1054 година Църква ще позволи на религията да изживее свой втори Ренесанс. Ако, разбира се, егоизмът, високомерието, национализмът и жаждата за власт не разделят ядреното оръжие на православието от парите на католицизма и не интерпретират така историко-културната памет на двете общности, че те да бъдат в постоянен конфликт, от който печели единствено онова мислене в модерността, което вижда човека като безграничен господар на света и което иска така да програмира човешкото същество чрез събиране на инфромация, следене и подслушване, което програмиране и контролиране дори комунизмът не можеше да си позволи.
Днес интересът на модерния човек е насочен към придобиване на пари, с които си задоволява материалните щения, към събиране на информация и към посещението на обекти, които политическата поръчка за популярност поставя в обектива на средствата за всеобщо осведомяване. За историята това означава преекспониране на езическата археология, в това число праисторията и дохристиянската античност, търсене на моменти на еретичество и антицърковно реформаторство в миналото, възобновяване на езическата гръкоримска философска и политическа мисъл и потискане на Средновеквоието, като от гледна точка на знанията на материалните науки и на развитието на занаятчийството, т.е. технологиите Средновековието се обявява за мрачен и тъмен период в човешката история. Това положение, съчетано с високия стандарт на живот и масовите развлечения, отнема от християнството контрола върху културно-историческия архив на човечеството и заедно с обвиненията срещу Инквизицията, избиването на индианските племена, разрушаването на античната култура и бедствията от религиозните войни създава демоничен образ на християнина, който обаче може да хване привърженици само ако културата и логиката на обществото и на човека са християнски, т.е. човеколюбието, правото на свобода и търсенето на истина – основни християнски ценностти са възпитани и обучени у човека.
Затова модерността предоставя на интелигентните и чувствителните хора силен самоубийствен философски импулс – от една страна знанието, свободата, правата на човека, търсенето на истина и жаждата да откриваш нови пространства, както и състезателният елемент на живота са заложени като висша цел, а от друга страна представителите на тези основни християнски феномени в мисленето и чувстването са поставени на най-ниското стъпало на заплащане и на обществен престиж според експонацията на медийния елит. Това означава, че модерността е изтъкана от лицемерие, фалшификации на знанието и злоупотреба със свободата и истината, която по думите на Шекспир от неговия знаменит 66 сонет служи на лъжата в наши дни, щото само директното четене и тълкувание на Евангелието в духа на светите отци може да запази християнските стойности на цивилизацията. Както и буквалното следване на делата на първите християни. Днес Църквата не може да изгаря на клада, нито да диктува политическите закони, нито да унищожава книги и писания, нито да вкарва в затовар инакомислещите, нито да задължава човека в неговото мислене и поведение. Единственото, което може Църквата, ако е войнстваща по дефиницията си на земен богочовешки организъм е да води философска, т. е. интерпретационна културно-историческа дейност чрез превод на езика на християнството на езика на модерността, защото алтернативният религиозен фон на християнството е възстановка на отмрели култове и практики. Това значи да се преведе със случки и факти от модерността борбата на християнството от времето, когато е била общност на 12 апостоли до времето, когато над два милиарда души по Земята изповядват Христовата вяра.
Днес при наличието на компютри, на мощни изследователски централи, на огромен набор от информация, на серия от успешни разпознавания на християнството от страна на католици, православни и протестанти, при евтини телекомуникационни възможности за общуване и при огромното свободно време на човека възможността за проповед и за въздействие от страна на Църквата са невероятни и ако православни, католици и протестанти не се мразят помежду си повече, отколкото трите общности поотделно мразят атеистичния материализъм, то бъдещето на християнството ще бъде гарантирано. Говоря естествено за искрените вярващи от трите общности, а не за политиците , дипломатите, манипулаторите, икономистите и конформистите с раса и духовен сан.
За България въпросът за християнството и модерността е много остро поставен. През Възраждането от ХІХ век има две алтернативи – едната е църковно-национално развитие, другата е просветителско-атеистична, която в политико-социален план ражда Революцията. Тази Революция в България преминава под знака на атеизма, социалното реформаторство и националното себеосъзнаване на българския народ, който чрез плода на Революцията – Освобождението на България от турско робство през 1878 година донесе на народа Третото българско царство, което създаде средновековен културен пласт в Европа парадоксално чрез достиженията на Революцията, защото създаде аристокрация – военна и църковна, създаде научен елит с европейски престиж и създаде рангова подредба на обществото, в която учителят се заплащаше по-добре от неквалифицирания работник. Освен това Третото българско царство, което познаваше много добре средновековната ни история, примири Църквата и Революцията, като обърна внимание на факта, че основната логистична база на националните ни борби са именно църковните средища през Възраждането.
Фактически ние заради спецификите на нашата история, в която Църквата е представител на световната цивилизация, на националното чувство и държавната памет, не сме изживели разочарованието от християнството, свойствено на европейските народи през модерността и особено през Просвещението. С изключение на случаите, когато гръцките йерарси са злоупотребявали с нашата наивност и невинност, или когато католическите мисионери са се опитвали чрез дипломация и предложения за емиграция в Европа да разкъсат единството между православие, славянство и национална традиция, за нашата автентична историческа памет Църквата винаги е била носител на прогреса и развитието, като с делата и словото си е предпазвала нацията от претопяване през вековете. Затова модерността при нас в автентичния й вид преминава през рецензията на Църквата. Специфично за българското християнство е учението за уникална религиозна мисия на българите, която е учредена от пророческо-месианистична визия през Ранното Средновековие според езика на оригиналните български документи и според системата на разпознавания на световните феномени от страна на народната ни култура. Това учение на българските книжовници и на тълкувателите на свещените книги и Божественото откровение, което характеризира специфичната българска религиозна нагласа, която функционира успешно и извън Църквата е оспорено от страна на вселенското православие, католицизма и протестантството. Затова културният българин през модерността е много подозрителен към Църквата, която е силно зависима от чужди национални идеологии и българите нито за миг в свободния си и истински избор на народ с култура не приемат идеята да бъдат банален народ в системата на световните нации. Това води до силен национализъм, който за съжаление е разлъчен от любовта към ближния и който има метафизични измерения, които водят до абстрактна любов към Родината и до емоционално опиянение, което обаче не вижда бедстващия и страдащ българин в модерността.
Затова грешката на вселенското православие да не признава изключителна българска мисия в световната цивилизация е причината много добре подготвени български националисти и интелектуалци да не обръщат внимание на православието и да го мислят за инструмент за политическо и икономическо подчинение на българския народ както е било до мига на обявяване на българска Екзархия през 1870 година. Затова атеизмът на модерността и стремежът към оригинална българска религия в лицето на дъновизма са били популярни до комунистическата революция от 1944 година.
С идването на комунизма се извършва една дълбока културна, социална и религиозна революция в българското общество, но на българския народ се предложи световна мисия – да установи справедливостта и равенството на Земята, поради което комунистическата идеология съвпадна с месианистичните очкавания на българската народна култура и затова комунизмът беше много силен у нас. Комунизмът беше атеистичен, интернационален, говореше на гръко-латинска философска лексика, обогатена и доразвита с русизми, изповядваше исторически материализъм и беше сектантски в политическо отношение. Според справките за репресираните през комунизма най-много са пострадали духовниците, военните, държавните служители и учените-идеалисти. Това е нашата Революция, подобно на Френската революция, поради което през средата на ХХ век в българското общество се извърши преход от Средновековието към модерността. Това закъсняло развитие на българите дава неоценими възможности на Църквата, която може да използва опита на католицизма и протестантството, за да прогнозира съдбата на християнството в България. Всичко това съм го описал в книгата си "Православието и комунизмът в България 1944-1960 г.", издадена от издателство "Просвета" (има я в европейските и американските изследователски центрове, но е забранена за разпространяване в българските, руските, сръбските, гръцките и другите православни средища). През комунизма бяха преведени в България всички атеистични произведения на световната мисъл, Църквата беше силово репресирана, информацията за случващите се тогава чудеса беше скривана от властите, кадрите на Духовната Академия бяха под средното интелектуално и морално равнище за страната и за българската историческа традиция, а храмовете и манастирските средища бяха превърнати в музеи. Същевременно тайните служби вербуваха духовенството, задължаваха го да мине курсове по диалектически материализъм и сведоха службата на Църквата до мънкане на остарели проповеди в храма и до мистико-ритуални практики като на всишия клир беше оставен комфорт и спокойствие без да прави нищо заради лустрото на "народната демокрация". Този комфорт на всишия клир и неговата зивисимост в интелектуално и богословско отношение от сестрите-църкви, репресиите, пренасочването на интелигенцията към природните и техническите науки, експлоатацията на преводния атеизъм и случаите от българската история когато няма проява на църковно-религиозно съзнание и въвеждането на научно-техническата революция, в това число рокендрола и шоу-зрелищата, от страна на подготвените в чужбина български управници с езикови гимназии и натрупан огромен политически ресурс целяха да унищожат християнството в България дори като помисъл и като спонтанна емоция. Този план на модерността, който е катастрофичен за България, не успя, защото по думите на един светогорски старец Сам Бог и Света Богородица говореха на българите и за това има документирани много чудеса.
Един вид чудо е и феноменът на Ванга, който БПЦ не жеале да признае от страх от конкуренция и от слаба културно-философска подготовка на кадрите си, но който феномен първо че има пресичане с културно-историческия архив на Средновековието с оглед пророко-месианските очаквания на българския народ, така и в устната народна памет. Ванга беше българската рецензия на свръхестествената намеса в неограничено овластения и безкомпромисн политически строй на атеистичния исторически материализъм и ако ръководството на БПЦ не си дава сметка за това то много от феномените на модерността ще откъснат хора от църковно общение.
Какво може да направи да направи Църквата в модерността, ако иска да има Ренесанс на християнството? Първо, да заобича ближния си така, както обича комфорта и привилегиите си, и да се жертва за него, като поповете и калугерите започнат да раздават материални блага на онези миряни, които се грижат за християнството с дух и истина, а не водени от партийни и политико-икономически сметки. Второ, да канонизира мъчениците от комунизма, като разкаже на света за тях, за да се види кой е повече вярващ – българския селски поп през социализма или кабинетният кардинал през капитализма и богатия протестант през демокрацията. Трето, да повиши историко-философската грамотност и умението за работа със старобългарски език и с културно-философския архив на българите. Нито патриархът, нито митрополитите ни са философи и учени от ранга на папата и римските кардинали и протестантските теолози, за да имат правото да ги наричат еретици, и това обстоятелство ограмотеното през комунизма българско общество го знае много добре. Четвърто, манастирите и църквите трябва да са снабдени с преводи на Библията, на ученията на Светите Отци и на старобългарската литература, за да можем да разпространяваме вярата в дехристиянизираното западно общество, както сме го правили през Средновековието. Пето, гръко-латинската изразност в България трябва да бъде преведена изцяло на български език заедно с диалектното му многообразие, като се преиздаде в масов тираж цялата старобългарска религиозна книжнина. Шесто, достиженията на българската народна култура трябва да бъдат вплетени във възпитанието на ума и чувството на подрастващите, а не да се води идиотска война с кукерството, нестинарството, носенето на мартениците и обичаите на фолклора. Седмо, пред държавните власти да се иска културно-историческите обекти в България да бъдат разделени по значимост за запазване идентичността на нацията, като на християнските и славянските обекти и институции се дава предимство. Осмо, християнската археология да бъде издигната в ранг на медийна политика чрез застъпничеството на ръководството на БПЦ. Защото въз основа на казаното в Библията и според ученията на Светите Отци и каноните на Църквата и културно-историческия архив на Европа всички нови явления в сферата на интелектуалността и духовността могат да бъдат разпознати от днешното християнство, което е религията с най-голям исторически опит и разпознавателен ресурс от всички феномени на човешката цивилизация. В познавателно отношение светът е вече изчерпан като материален ресурс, освен ако космическите изследвания не донесат нови знания и среща с извънземни цивилизации, които Църквата не бива да отрича ако допуска непознаваемост и безграничност на Божия промисъл.
Църквата в модеронстта има работа с възстановката на езическите доктрини като източник на вярвания и с философското тълкуване на историческия процес като път на човечеството без Бога. Затова модерността може да бъде разпозната на основа на историческия опит на християнството, славянството и българския национален опит, взет в сумата на неподправените исторически и богословски свидетелства от различните епохи. Затова модерността на практика не застрашава православието, ако то е истинско, т.е. ако се основава на правилната интерпретация и подражанието на събитията от Новия Завет. Затова едно високо хуманизирано общество, което познава в оригинал изворите на богословието, историята и литературата, няма за какво да се бои от срещата между модерността и религията. Освен ако, разбира се, политикономическите интереси и трудностите на живота не направят така, че православието да бъде отстранено от свода на човешкото познание. Да се надяваме, че тази перспектива не стои пред автентичното българско християнство, което е основано върху любовта към Бога и любовта към ближния взети в непротиворечива система на оценки и разпознавания на явления от битието.
Автентичната българска история се дели на три големи епохи – езичество или скитски период, християнството или славянобългарски период и атеистичен или гръко-латински период. Каква ще бъде следващата епоха, зависи много от делата, словата и решенията на Църквата, която в България води началото си директно от събитията в Новия Завет и която трябва да престане да лежи на минала слава, ако иска да си оправдае ресурсите, които бедстващия български народ влага в Нея.
