Диагноза: отдалечаване от Бога

Събуждаш се през нощта и не можеш да заспиш от тревожни мисли. Неописуем смут пада като тежка сянка на душата ти и не намираш покой до сутринта. Грижите на деня донякъде те разсейват, но тягостното чувство, смътните страхове, усещането за дебнеща те заплаха остава някъде в ума ти, някъде в сърцето ти, някъде около теб… Взираш се изпитателно във всичко и във всеки, за да разпознаеш откъде ще те връхлети бедата, която предусещаш. Втурваш се с неистови усилия да доказваш на себе си и на другите, че си човек, който владее положението, че ти си който взема решенията, че знаеш какво правиш, че няма човек или сила, която да ти надвие … Вътрешните ти кошмари притаяват дъх при вида на твоята самоувереност, но остават да дебнат някъде там, някъде в ума ти, някъде в сърцето ти, някъде около теб… никога не изчезват съвсем. Душевният мир, сърдечната радост са непостижими и непонятни за тебе. Дори вече не вярваш в тях.

Едва ли някой може да си представи и да опише постоянния ад, в който живее страдащият от невроза. Едно страдание, което в наше време е придобило епидемични размери.

Според специалистите симптомите на това психогенно заболяване са: мрачно настроение, тревожност, враждебност, мнителност, раздразнителност, изблици на гняв, агресия, злоба… Впрочем, проявите може да са различни при различния тип хора, дори да са видимо противоположни: един може да изглежда вял и апатичен, друг – сприхав и свръхактивен, но общото при всички е

трайна загуба на душевния мир, влудяващо безпокойство, смазващи комплекси, вътрешни и външни конфликти, мнителност.

Неврастеникът е лесно избухлив, със слаби нерви, сприхав, взискателен, безкомпромисен, категоричен и краен в преценките си, лесно изпада в ярост и по правило никога не се извисява дотам, че да потърси в себе си причината за постоянните конфликти, в които се оказва замесен. Всички и всичко го дразни. Всички и всичко сякаш въстава срещу него, за да го уязви, за да му попречи да изяви себе си: хората са завистливи, злонамерени, коварни или просто неблагонадеждни и досадни, проблемите му край нямат. С времето едни причини отминават, симптомите позатихват, но се появяват други конфликтни и стресови ситуации, които отново провокират болестта и тя се обостря. Най-трагичното е, че дори във време на външно благополучие невротикът продължава да се измъчва от съмнения и тревоги. Дори когато се изживява като силен и свободен, всичките му действия са определени от усилията му да заглуши стаените си комплекси и опасения.

Като причини за възникване на това страдание различните школи сочат: наследствеността, патологии в мисленето, в емоциите, физиологични причини, характер, възпитание и т. н., но за православната аскетика всяко психическо или соматично страдание има духовни корени, макар и не винаги да е лесно да ги разпознаеш. За разлика от другите психически и соматични заболявания неврозата е страдание, при което връзката с духовната сфера е очевидна: пределно ясно се разкриват душевните недъзи и недвусмислено се разпознаят демонските нападения. Едно вглеждане в таблицата на греховете и борбата с тях, която е приложена към “Добротолюбието”, ще ни покаже, че всички симптоми, характерни за неврастенията: страх, боязън, оскъдяване на любовта, осъждане, хулни помисли, завист, клевета, злопаметство… – имат за корен гордостта. Равнодушието, неприязънта, нетърпимостта, раздразнителността, гневливостта са все плодове на оскъдялата поради гордост любов. Гордостта пък идва от тщеславието.

Всъщност зад цялото многообразие от реакции и симптоми при неврозите, стоят неспособността да обичаш, колосален егоизъм и гордост.
Архиеп. Арсений (Жадановский) описва невротичните сривове така: “Понякога в тебе изведнъж се появява някаква раздразнителност, недоволство от околните, или просто лошо, потиснато настроене, тъга, разочарование. Най-малкият повод и настроението ти е развалено. От какво е това? Очевидно, по-рано почвата на душата ти е била подготвена за такова настроение. Раздразнителността, недоволството от хората се предизвикват от завистта, недоброжелателността към тях.”
Някои психолози считат психичните разстройства за нормални реакции на ненормални обстоятелства. Атмосферата, в която живеем наистина е доста стресираща и враждебна, едни реагират депресивно, други невротично, трети
аутично…
Но реакцията ни е нормална за увредени от греха хора: горделиви, гневни, мнителни и т. н. Реакцията ни е нормална за хора, които постоянно са подложени на демонски атаки, без при това да имат за опора твърда вяра и упование в Бога.

Истински нормалната реакция би била Христовата: да запазваме мира и любовта в душата си във всички случаи и при всички обстоятелства.
За човека носещ последствията от Първородния грях, каквито сме всички ние, всъщност е нормално да се чувства безпомощен, слаб, нищожен, уплашен, захвърлен в този също така увреден от греха враждебен свят, в който трябва не само да оцелява, а и да се съхранява като личност, да се утвърждава. Пътят да се справим с това положение ясно ни е указан от Христос: смирено обръщане към Бога и пълно упование на Него, търпеливо носене на житейския ни кръст, утвърждаване на любовта в сърцето ни, независимо от липсата на ответност.

Само вярата във всесилния Бог може да ни избави истински от чувството ни за безпомощност и страховете ни; само вярата в любящия ни Бог може да ни избави истински от чувството ни за изоставеност; само вярата ни, че сме много “скъпо купени”, много ценни за Бога, може да ни избави от чувството за малоценност и нищожност.

Но в усилията си да се избави от тревожността и комплексите си, невротикът, поради слабост или маловерие, неусетно е тръгнал в погрешната посока. Втурва се да доказва на себе си и на другите, че може да с справи, че владее положението, че е “върхът”… А човек започне ли да прави нещо, за да се доказва пред хората, да търси тяхното одобрение и уважение, дава място в сърцето си на най-коварната и трудно изкоренима поради мимикрията си страст – тщеславието.

Веднъж поел по този път, човек неусетно все повече се оплита в примките на Лукавия и все повече утежнява своето положение.

Отдалечава се от Бога, а с това и от така бленувания душевен мир и сигурност…

“Тщеславието – предупреждава св. Йоан Лествичник – прави предпочитаните горди, а в презираните всява злопаметство”. Точно така е при невротиците: ако срещат одобрение се възгордяват, ако не получават похвали се ожесточават. “Начало на гордостта е вкореняването на тщеславието. Средата – унижението на ближния, безсрамното разгласяване на своите трудове, самохвалството в сърцето, ненавиждането на изобличението. А накрая – отхвърляне на Божията помощ, високомерно уповаване на своето собствено старание и бесовски характер.” Както е видно от думите на св. Йоан Лествичник, възгордяването у човека е в различна степен. Същото е и при неговия медицински еквивалент – неврозата, която има както по-леки форми, така и тежки форми, които на практика са необратими. Ако при неврастенията например разпознаваме греховна наклонност и демонски нападения, то при шизофренията определено става въпрос за обсебване, за пълно поробване на човека от демоните: ума, чувствата, волята и тялото му.

Гордостта сякаш ни настройва на друга честота, различна от тази на Божията любов, която не може да проникне в душата и да сгрее сърцето.

А без Божията благодат в сърцето се вселява страх, тревога, хладно безлюбие, едва стаявана враждебност и мнителност, завист… Това отблъсква хората от невротика. Като вижда, че не го обичат, че малцината които са около него или се боят, или търсят някаква изгода, невротикът още повече се ожесточава. Втурва се с удвоени сили да доказва на себе си и на другите, че наистина е изключителен, наистина е самоотвержен, заслужава одобрение, всеобща обич, уважение, благодарност… Това прекомерно напрежение съвсем изтощава психическите му сили, допуска все повече грешки, става избухлив, злобен.

При това “Гордият не търпи превъзходство над себе си. Срещайки го – или завижда, или съперничи.” – казва св. Ефрм Сирин. Види ли, че някой има качества и успява, невротикът се впуска да се конкурира с него, стреми се да го компрометира, да омаловажи достойнствата му или, ако другият е по-отстъпчив – започва да го унижава, да го презира, да го мачка, за да засили чувството си за превъзходство.

Определят неврозата като сблъсък между желаемото и действителното и твърдят, че колкото по-голям е този сблъсък, толкова по-остро протича страданието. Ако в гордостта си човек не се надяваше на своите сили и възможности, а се надяваше смирено на Господа и на Него отдаваше заслугата за своите успехи, ако в честолюбието си не се стремеше винаги и на всяка цена да изглежда перфектен в очите на другите, ако постоянно не се себедоказваше вместо да признае своето несъвършенство и немощ…, ако с повече смирение приемаше случващото се в живота като проявление на Божията воля и с вяра приемаше, че Бог знае какво прави, нямаше да има противоречие между онова, което желае в душата си и реалното състояние на нещата.

Целият свят лежи в зло и всички ние сме с повече или по-малко увредени от греха души, затова и страдаме, затова и боледуваме. Защо грехът у тези хора се проявява именно чрез невроза, а не чрез някакво друго заболяване? Това не е толкова важно.

По-важно е какво може да се направи.

Ние по човешки се опитваме да се справяме със страданията, като притъпяваме болезнените симптоми. Това правят и невротиците в усилията си да си върнат душевния мир: стремят се към сигурност и спокойствие, като невротично се домогват към власт, всеобщо одобрение и любов, или като търсят покровителството на преуспели хора или се самоизолират. Така вместо да се избавят от кошмарите си, се чувстват все по-неспокойни: попадат в омагьосан кръг, в който губят власт дори над собствения си живот, а хората все повече се отдръпват от тях.

Православната аскетика препоръчва друго. Да потърсиш корена на проблема си, т.е. страстта която трови живота ти, и да насочиш усилията си в придобиването на противоположната на нея добродетел. В този случай – да придобиеш смирение: да не се превъзнасяме, да носим с търпение кръста на страданието си и да благодарим на Бога за всичко.

Добрата новина е, че и да не ни е до аскетика, в живота като че ли са заложени и естествени механизми за смирение на горделивите и презиращите ближните. Животът, образно казано, сам те сритва в кокалчетата и недвусмислено ти показва, че не си толкова “голяма работа”, колкото си мислиш. Не знам дали ще се съгласите, но моите наблюдения са, че такива самонадеяни хора в един момент неизбежно се оказват в крайно безпомощно състояние, в което отчаяно се нуждаят от грижите и вниманието на хората, които години наред са презирали. Участ срещу която никой не е застрахован!