Евхаристия и мисия
Доклад, изнесен на Международната конференция Църква и социална дейност, 2002 г.Ваши Високопреосвещенства, свети отци, скъпи братя и сестри,
Преди всичко искам да благодаря за благословението на Негово Светейшество българския патриарх господин Максим, че мога да бъда днес тук с вас, защото за мен наистина е радост да участвам в този симпозиум. Особено съм благодарен на хората от фондация “Покров Богородичен”, защото дойдох тук по тяхна покана.
Моят реферат се отнася до отношението между Евхаристията и мисията и особено до социалната дейност на Църквата.
Аз бих започнал с въпроса: “Какво трябва да прави днес един християнин, за да бъде християнин?” С други думи кое е това, което дава идентичност на нас, християните?
Този въпрос винаги е бил актуален, но казвам, че е особено актуален днес в нашата цивилизация, която разглежда дейността през призмата на целесъобразността, т. е. добро и дейност, в истинския смисъл на думата, е само това, което носи резултати. Това понятие за дейността, пронизва днес целия ни живот и естествено този въпрос се поставя и в Църквата, т. е. между църковните хора. Един пример. Днес и знанието не е вече знание, ако то не носи полза, ако не носи резултат. Затова все по-често се затварят философски и особено богословски училища, защото се поставя въпросът какво означава богословското знание, ако то не носи полза? Какви резултати носи то? Такава проблематика се съдържа в този въпрос: “Какво трябва да правим, за да бъдем християни?”
Първата част на моя реферат ще бъде опит за отговор на въпроса: “Какво създава идентичността на Църквата? Какво е това Църква? След това ще разгледам в какво отношение се намира Църквата със своята дейност тук в света.
Какво е това Църква?
Ако се върнем към Свещеното Писание, откъдето между другото е изворът на цялото наше богословие, и потърсим там отговор на въпроса “Какво е това Църква”, ще видим, че Църквата се отъждествява със събранието и то с евхаристийното събрание. Когато говори за Църквата в своите послания, св. ап. Павел няма предвид едно абстрактно понятие, а едно конкретно събрание, следователно св. Евхаристия. И затова, когато пише на коринтяните, казва: “на Църквата Божия в Коринт” (1 Кор. 1:2) или на друго място: “чувам, че, кога се събирате в църква, се явявали разцепления помежду ви” (1 Кор. 11:18). Следователно св. ап. Павел и въобще книга Деяния апостолски, а и Евангелието, ни говорят за Църквата именно като за евхаристийно събрание. Такова становище и идентификация на Църквата ще срещнем и в следновозаветния период, при първите отци – св. Игнатий Богоносец, св. Ириней Лионски, св. Киприян Картагенски, св. Максим Изповедник и до св. Николай Кавасила. Когато говори за Църквата, св. Игнатий Богоносец я отъждествява именно с Евхаристията и казва: “Там където е епископът, там нека бъде и народът, защото там където е Христос, там е вселенската Църква”. Следователно, св. Игнатий Богоносец отъждествява това събиране на народа около епископа, което е преди всичко евхаристийно събрание, с вселенската църква. Не само в това послание до Смирненци, но и на други места в други послания, той говори за това, че Църквата е едно конкретно евхаристийно събрание. Когато говори за Църквата, св. Ириней Лионски също говори за конкретно евхаристийно, т. е. литургично събрание. Накрая, Църквата наистина е имала, т. е. наричала се е с едно общо название синаксис или събрание. Когато говори за Църквата в своята Мистагогия, св. Максим Изповедник говори първо за събранието, за евхаристийното събрание. Св. Николай Кавасила казва: “Църквата се открива в тайнствата” и още: “Ако някой иска да види Църквата (т. е. да види какво е това Църква[i], няма да види нищо друго освен Тялото Господне”, като мисли всъщност за евхаристийното събрание на причастието. Следователно това, което по някакъв начин се отъждествява с Църквата, първо в новозаветните писания, а след това в съчиненията на св. отци, всъщност е Евхаристията.
Но какво в действителност е била Евхаристията? Обикновено казваме, че Църквата не е от този свят. Какво означава това? Означава, че корените на Църквата не са в историята. Това означава, че Църквата не е човешко дело, а всъщност представлява откриване на Царството Божие на земята. И на това указва именно самата св. Литургия, която в края на краищата започва така: “Благословено е царството на Отца и Сина и Св. Дух”. И цялата литургична дейност, като се започне от структурата на Литургията, указва именно на Царството Божие. Защото, според учението на Стария Завет (а и на Новия Завет), Царството Божие е наистина последното събитие, идването на Месия и събирането на Божия народ, на всички народи около Месия. Какво казва св. ап. Матей: “А кога дойде Син Човеческий в славата Си… ще се съберат пред Него всички народи" (Мат. 25:31), на едно място и той ще съди света, в смисъл ще раздели едни от лявата страна, а другите – от дясната; следователно той говори за Божието царства, като идване на Месия, като идване на Сина Божий в сила и слава и събиране на народа Божий и Литургията изразява именно това. Следователно Литургията със своята структура – събранието около епископа на едно място – е всъщност една икона, откриване, проява на бъдещото Божие царство. Когато говори за Литургията, св. Максим Изповедник казва: “Това, което се върши в събранието, в Литургията, това са типове, икони, а не истина; указва – казва св. Максим Изповедник – на онова, което не се вижда, указва следователно на истината, на Божието царство.” И завършва този стих като казва: “Старият Завет е сянка, Новият Завет е икона, а истината е състоянието в бъдещия век”, т. е. в Царството Божие. Или да се върнем към св. ап. Павел, който казва, че ние християните нямаме тук свое отечество, а очакваме горния Иерусалим. Следователно и със своята структура, т. е. като събрание около епископа, събрание на Божия народ, но и с цялата си дейност, вътрешно, т. е. със своите символи, Литургията указва, че тя наистина е икона на Божието царство и че именно заради това нейните корени не са в историята. Може да се каже, че тя извира от бъдещото Божие царство, но се проявява в историята и то се проявява като евхаристийна общност и във формата на евхаристийна общност.
Това е, което прави Църквата Църква и което прави Църквата различна от всички други институции тук на земята, именно защото тя извира от бъдещото Божие царство и проявява това Божие царство чрез Евхаристията. И затова казах, че Църквата е отъждествена с Евхаристията.
Тази първа част на моето изложение е много важна, защото имаме проблем именно с въпроса, кое прави в действителност Църквата Църква, какво й дава идентичност, а заедно с това и на самите нас като християни.
Въпреки че Църквата не е от този свят, тя е в този свят, а това означава, че тя не може да остане равнодушна към случващото се в света и в историята. И тук се докосваме до един друг момент, за който сега ще говоря малко по-подробно, до социалното измерение на Църквата, т. е. до нейната социална дейност.
Социалната дейност на Църквата
Книга Деяния апостолски ни говори именно за една такава разлика между евхаристийната идентичност на Църквата и нейната социална дейност. Спомнете си за шеста глава, където се говори за избора на дякони и как всъщност са избрани първите дякони в Църквата. А между някои от елинските вдовици – се казва там – произлезе ропот, че храната, т. е. че благата не се разпределят за тях така, както се разпределят за другите. И те се обърнаха към апостолите. Апостолите казаха: “Не е добре ние да оставим словото Божие и да се грижим за трапезите. Затова, братя, погрижете се да изберете измежду вас седем души с добро име, изпълнени с Дух Свети и с мъдрост, които ще поставим на тая служба”. И те избират седем – Стефан, Николай, Никонор, Пармен и т. н. и “възложиха ръце на тях”, но след това в 4 стих се добавя: “А ние[ii] постоянно ще пребъдваме в молитва и в служба на словото” (срв. Деян. 6:1-5). Тук, в кн. Деяния апостолски, срещаме за първи път разлика между служението със слово и молитва и социалната дейност на Църквата. И както виждаме тук се дава превес на служението със слово и молитва, а когато се говори за молитвата, макар и в Новия Завет, тя винаги се мисли като евхаристийна молитва – това преди всичко е била християнската молитва. Апостолите първи са отивали на Утреня и Вечерня в иерусалимския храм, но са извършвали Евхаристията, като изключително свое дело, при затворени врати по къщите, т. е. извън храма. И когато се казва “те всички единодушно прекарваха в молитва” (Деян. 1:14) и “дето бяха събрани мнозина и се молиха” (Деян. 12:12), и се употребява думата молитва не се мисли за една индивидуална молитва, а преди всичко за евхаристийното събрание като молитва. И наистина това служение на словото е в евхаристийното събрание, поради което е останало една част от Литургията да се нарича λυτουργία του λόγου – служение на словото (до Евангелието). Това ще рече, че служението има връзка с мисията, с мисионерството, т. е. с проповедта на Евангелието. Следователно мисията на Църквата, т. е. нейната социална дейност, е елемент, който наистина се появява в Църквата от най-ранно време.
Но в какво отношение се намира този социален елемент със св. Евхаристия? Днес този въпрос е твърде важен, именно защото вече имаме опита на западните братя, които трябва да признаем, са развили този социален елемент много повече от нас, да не кажем до съвършенство. На Запад социалният елемент е институционализиран, т. е. превърнат е в институция, в т. нар. каритативна дейност.
Какво всъщност се е случило на Запад?
Още от Средновековието Църквата на Запад е започнала да пренася своята идентичност от евхаристийното събрание към мисията, т. е. към социалния елемент. Затова, когато днес един протестант казва, че отива в църква и че става член на Църквата, той преди всичко мисли, че става някой, който ще проповядва християнството, който ще мисионерства. Това означава, че в съзнанието на протестантите Църквата и църковността, идентичността на един християнин се отъждествява с неговата мисионерска дейност.
При католиците идентичността на църковността, т. е. идентичността на Църквата, се отъждествява със социалното измерение. Да бъдеш християнин означава да правиш добро на хората. Ако може така да се каже, изместена е идентичността на Църквата, т. е. онтологията е заменена от етиката. Онтологията, която произлиза от бъдещото царство и се проявява в литургичното събрание е заменена от етически принципи, т. е. от отношението, което един човек има към друг човек. Затова не е учудващо, че още от Средновековието, та чак до днес, Римокатолическата църква създава сиропиталища, свои училища, старчески домове и много други институции за каритативна дейност. И наистина се е случило така, че по този начин идентичността на Църквата е изместена от литургичното събрание към нейното социално измерение.
Така днес се е стигнало дотам, че ние с право се питаме колко от тези църкви са останали църкви и колко могат да се нарекат църква, особено когато говорим за протестантите.
Сред хората на Запад се е формирало съзнанието, че някой може да бъде християнин, ако бъде добър човек, т. е. ако върши нещо, ако се придържа към някакви етически норми и принципи. Следователно съзнанието на западния човек е изострено докрай от мисълта, и въобще от въпроса, защо той трябва да ходи на Църква, т. е. трябва ли да отиде на Литургия, за да бъде християнин. Със сигурност днес Римокатолическата църква, доколкото остава в своята идентичност, която се е изместила от Евхаристията, постоянно се старае да присъства в света не като Царство Божие, т. е. чрез Евхаристията, а преди всичко чрез тази социална дейност и социални програми. За известно време е било възможно църковността да се определя чрез социалната дейност, но когато държавата се е изправила на крака и е укрепнала, т. е. когато е поела своите социални ангажименти, тогава хората наистина са променили своето мнение. Тогава хората са се ориентирали към държавата, защото са казали: ако това е Църквата, т. е. ако тя се занимава със социална дейност, а държавата прави това по-добре, тогава държавата е по-привлекателна, защото тя е по-добра в тези дейности. Тогава какви сте вие? Следователно, поставя се въобще въпросът за съществуването на Църквата. Протестантите се борят конвулсивно да останат включени в програмите на държавата и в крайна сметка днес са се отъждествили с нея, и наистина тяхната църковност (църковният белег на протестантизма и на протестантите) е единствено каритативната дейност.
Църквата като Евхаристия не изключва социалната дейност
Споменах опасностите, които се крият в тази наша християнска дейност и въобще в мисията на Църквата, като поставям акцента пред всичко върху социалната дейност. Но това не означава, че проявяването на Църквата чрез Евхаристията, като идентичност на самата Църква, изключва социалната дейност. Не дай Боже! Не искам да кажа това. Исках само да подчертая къде е идентичността на Църквата, кое прави от Църквата Църква. Или в друг контекст, за да бъда по-ясен, ако Църквата престане да бъде евхаристийна общност, тя ще престане да бъде Църква. Ако в исторически план Църквата не изпълни някоя своя социална дейност, тя отново ще остане Църква и отново ще остане място на спасението. Нашият православен опит не е развил социална дейност или поне не в тази степен, в която е правила това Западната църква, т. е. християните на Запад. Именно поради това, че православният християнин наистина е осъзнавал, че християнството е свързано с Литургията. Без оглед на това, че всички православни страни сме бедни, ако днес се помогне на православните и ако те забогатеят, все пак винаги ще остане съзнанието, че човек, за да покаже, че е християнин, в крайна сметка отива в църква. Ако не за нещо друго, то поне да запали една голяма свещ и да я постави на свещника. Следователно той има съзнанието, че става християнин именно чрез това влизане в литургичното събрание, а не чрез тази социална дейност. Но не бих искал да ме разберете погрешно!
Днес казваме, че имаме проблем да привлечем хората в Църква. И какво правим? Създаваме, да речем, футболни клубове към църквата, основаваме шахматни секции, правим някакви екскурзии, но чрез всичко това ние няма да свържем тези хора с Църквата. Много се лъжем! Защото от момента, когато друг го направи по-добре (ако държавата прави това по-добре – тези клубове и т. н.), или да кажем, когато това приключи, те автоматично ще престанат да бъдат християни.
Илюзията на Просвещението
Тук се появява още един проблем, който се изправя пред нас и който е предизвикан у нас от тази активност. Това е проблемът и изкушението, което имаме като хора – да създадем рая на земята. Спомнете си въобще за миналите векове и историята на Запада, за Просвещението. В един момент, водени от идеята, че ще създадат рай на земята, западните философи-мислители са предложили образованието като средство. Просвещението от този тип смята, че когато всички бъдат образовани, грамотни, когато всички бъдат етически и нравствено просветени, тогава ще се осъществи раят на земята. И това е предвиждано някъде за около ХХ в. През ХХ в. всички ще ходят на училище, няма да има повече войни. Именно ХХ в. показа най-лошата страна на човешкия живот – войни, каквито човечеството не помни, концентрационни лагери, толкова страшни убийства на хора. Въпреки това всички ние сме приели тази илюзия на Просвещението, измамени от идеята, че през ХХ в. човекът ще създаде със свои сили рая на земята. Затова и днес, когато се случи нещо, задаваме въпроса: “Нима това е възможно през ХХ в.?”
Откъде е този въпрос? Защото и ние, християните, сме се прилепили към тази идея. В какво отношение се намират тук идеята за създаването на рая на земята и нашата социална дейност? Раят и Божието царство не е продукт на човешките сили. Божието царство е свързано с Второто пришествие на нашия Господ Иисус Христос, т. е. със събитието на Второто пришествие, което всъщност е във властта на Бога. Или да се изразя по друг начин, Божието царство е нещо, което влиза отвън, което не е продукт на този свят. То не е наш човешки продукт, то влиза отстрани, влиза насила в този свят. Затова и се казва: царството Божие ще бъде като крадец нощем, значи нещо, което не е произлязло от някаква моя активност, а идва ненадейно, т. е. идва “отгоре”, следователно идва от Бога, който влиза в историята. И като се започне от Откровението, от самото Въплъщение на нашия Господ Иисус Христос, то в края на краищата кое е това, което винаги влиза в света и което човешката логика не може да разбере.
Евхаристия и социална дейност
Да се върнем към въпроса как трябва да се извършва църковната социална дейност, т. е. в какво отношение с Евхаристията трябва да се намира тази социална дейност, за да не доведе до обратни резултати, т. е. за да не замени Църквата и да не измести нейната идентичност. С други думи – за да не се поддадем на изкушението, че ние ще създадем рая на земята и че ще поправим всички социални неправди и ще избършем всяка сълза на земята. И ако не успеем в това – да вдигнем ръце и да кажем: не, това е утопия, Църквата е утопия! За да бъде социалната дейност наистина църковна, тя трябва да се оцъркови. Какво означава да се оцъркови нашата дейност? Това означава, че всичко онова, което правим има за крайна цел Евхаристията, евхаристийното събрание. Затова социалните дейности в Църквата не би трябвало да бъдат без благословението на епископа. По една проста причина, не защото някои хора са решили така, а защото епископът проявява Църквата.
Няма Църква без епископ. Всяка инициатива в Църквата произлиза от епископа. Вземете, да кажем, само ръкоположението. Защо не ръкополага никой друг освен епископът? Именно защото епископът е източник на дейността и ако искате, на активността в Църквата. Ръкоположението също така показва, че се дава Св. Дух, т. е. че някой се ръкополага за Църквата, за да бъде служител на евхаристийната общност, а не за нещо друго. Дава му се Св. Дух, за да събира в Църквата, т. е. да конституира литургичната общност. Това означава ръкоположението. Аз съм ръкоположен като епископ да стоя и да служа Литургия, свещеникът е ръкоположен като свещеник да бъде около и да помага на епископа, но отново е свързан за Литургията. Както се казва, всяко ръкоположените започва от лаиците[iii], което се дава чрез Кръщението, и всъщност е ръкоположение за Литургията. Искам да кажа, че за да има социалната дейност църковен характер, тя трябва преди всичко да бъде под и с благословението на епископа.
От друга страна, социалната дейност означава въвеждане в Църквата, т. е. тя трябва да се стреми към Евхаристията. Тя не трябва по никакъв начин да има за цел нещо, което няма да бъде Евхаристията или което не въвежда в Евхаристията. С други думи социалната дейност не трябва да дава на хората надежда, че и това ще ги спаси. Дори нещо повече – самият социален деец в Църквата не трябва да мисли, че с тази своя активност той – християнинът, е спасен и че затова повече не му трябва Литургията, защото всичко това няма да остане, а ще остане литургичното събрание като проява на Божието царство. Защото какво ще правите и вие, когато в Божието царство вече няма да има бедни, когато няма да има гладни, когато няма да има мъжко и женско, т. е. когато изчезнат всички тези категории, които сега в историята ни правят социални дейци? Това означава, че ако се основаваме на това, което ще изчезне, ще изчезне и нашата идентичност. Ако се основаваме на това, което ще остане во веки веков, ще останем и ние. Идентичност черпим винаги от някой друг, но този друг трябва да бъде вечен, за да може нашата идентичност да бъде вечна. И затова човек преди всичко се свързва с Бога, защото Бог е вечен, т. е. със Сина Божий, от Когото получаваме идентичност, но със сигурност в същото време се свързваме и с ближния, защото Бог се проявява чрез ближния, т. е. преди всичко в литургичното събрание. Христос има предвид преди всичко това, когато казва: “Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили (Мат. 25:40)”. Тези думи не изключват всички хора, но са насочени преди всичко към литургичното събрание. ”Малки” са били тези, които са вярвали в Господа, и са били християни. Те са наричани “малки” и клети, те са били гонени.
Ще завърша с едно изречение. Социалната дейност и всички други дейности са необходими. Те не се изключват в Църквата, но трябва добре да пазим и да осъзнаваме, че идентичността на Църквата се създава от Евхаристията като проява на Божието царство, което се надяваме, че ще дойде и което трябва да призоваваме, както са го призовавали първите християни. Но за съжаление ние мислим, че днес всичко това е встрани от нас. Имаме Литургията, ходим на Литургия, имаме добро положение, имаме какво да ядем, всичко ни изглежда красиво и като че ли забравяме, че нещо не ни достига. Не ни достига вечният живот, защото всичко това все още е пронизано от смъртта. Затова би трябвало винаги чрез Литургията да очакваме това Божие царство, защото то ще донесе справедливост, то ще донесе най-добрата социална програма, то ще изтрие всяка сълза, то ще нахрани всеки гладен, то ще допълни всичко това, което не достига.
И в същото време не трябва да се изоставя социалното измерение. Социалната дейност трябва да се извършва. Важно е да помним литургичното събрание, да го пазим и да знаем, че това е мястото на спасението, и че то е, което прави Църквата – Църква. Но и другото, социалното измерение, доколкото е възможно, не трябва да изоставяме.
***
Фрагменти от последвалата доклада дискусия
Трябва ли Църквата да се опитва чрез своята социална дейност да се превърне в значима институция за живота на хората днес?
Анна Денкова, ръководител на програма “Мир и справедливост” в Католически служби за помощ:
Защо според Вас съществува изолация между Църквата и държавата? Вторият ми въпрос е свързан с разликата между социалната дейност и Евхаристията. Може ли да дадете някакъв пример за това как се съвместяват те в реалния живот, в реалната дейност на Православната църква?
Епископ Игнатий Мидич:
Благодаря! Отношението между евхаристийното богословие и социалната дейност на Църквата е наистина един проблем, който аз в своя реферат исках поне донякъде да осветля. Факт е, че днес ние живеем в един секуларизиран свят. Факт е, че Църквата, искаме ли или не, е останала маргинална по отношение на обществените събития. Това е заслуга и на тези, които не са съвсем приятелски настроени към Църквата, но може и да е нещо добро за нас, църковните хора. Мисля, че ако социалната дейност се използва, за да стане Църквата активна в света, в смисъл да стане значима институция за живота на обществото, това е погрешен път. По следните причини: ако вземем, например, нашите традиционно православни страни, мисля, че в тях съществува проблемът за социалната дейност по простата причина, че ние все още сме бедни народи. Обаче, ако се надяваме, а това ще стане със сигурност, че и нашите държави ще постъпят по примера на западните народи, когато това наистина се случи, когато обществото стане богато, когато държавата стане, да кажем така, по-справедлива, и когато е в състояние да работи достойно за решаването на тези социални проблеми, Църквата така или иначе ще загуби своето значение. В този смисъл исках да кажа, че е погрешно ако мислим, че Църквата трябва да осъществява присъщата за този свят социална дейност.
Какво предлагам като решение?
На първо място, чрез своето богословие, Църквата трябва да постави същностните проблеми на хората. Първият такъв проблем е проблемът за смъртта. Вторият проблем е проблемът за личността. Ако Църквата би поставяла периферни проблеми – дали всички ще имаме хляб за ядене и т. н., мисля, че когато тези въпроси се решат, тези проблеми автоматично ще изчезнат. Проблемът ни е в това, че днес Православната църква не е в състояние да постави тези същностни проблеми и да им отговори адекватно. Ако те биха били поставени и ако имаше адекватни отговори за света, тогава би могла да бъде обяснена и самата необходимост от съществуването на литургичното събрание.
За съжаление трябва да кажа, че в това начинание философията вече не ни помага, защото едно е било в началото на християнството, когато гръцките философи са поставили въпроса за истинността на света, а друго е днес, когато съвременната наша философия във всички страни, без оглед на Изток или на Запад, всъщност се изчерпва (предимно) с политически въпроси. Затова тя е изгубила своето значение. Да не говорим за факта, че днешното общество е наистина така възпитано, че всеки свеждат своя живот до някакво оцеляване. От друга страна, индивидуализмът, който властва в разбирането за съществуването на човека, т. е. разбирането, че човекът може да съществува сам за себе си, прави смешна всяка социална дейност. Дори и в държавите, които са развили такава дейност, тя не е нищо друго, освен лицемерие. Не можете да кажете, че сте достатъчни сами за себе си, да имате съзнание за това, че на вас не ви е нужен друг човек и същевременно да помагате на другия. Почти не можете да бъдете истински социален работник, ако имате съзнанието, че другият е ваш неприятел, че другият е вашия ад, както казва философия на екзистенциализма[iv]. Такава обаче е реалността на нашия свят.
Църквата ще сбърка, ако работи по социални програми заедно с държавата, защото наистина ще направи най-голямата грешка не само заради себе си, но въобще заради света и неговото съществуване.
Да вземем екологичния проблем. Това не е само работа на политическите партии – зелените в Германия, защото в новооснованите демократични държави също се формират партии на зелените, които се грижат за природата и по този начин получават политическа поддръжка и участват в парламента и живеят от това. Екологичният проблем е жизненоважен проблем за всички нас и той наистина е възникнал от един такъв индивидуалистичен възглед за света. Да не говоря за това, че индивидуализмът в края на краищата е основа на атеизма. Ако на някой не му е необходим другият човек заради неговия собствен живот, още по-малко на него му е необходим другият като бог, за да живее. Защото наистина Бог е Друг по отношение на нас.
Мисля, че трябва радикално да преразгледаме нашето богословие и то именно така, че да го поставим на евхаристийни, църковни основи. Това всъщност е онтологията и тя може да спаси света. Никакви етически принципи, никакви етически системи, които се предлагат като замяна на църковността, т. е. като замяна на църковните отговори, на църковнияначин на живот. Трябва да направим преди всичко актуално богословие за Бога, в Когото вярваме. Бог е един, но не е сам, а е Св. Троица. Ако за Бога е необходимо, за да съществува, за да бъде наистина, – и това е единствената истина – да бъде общност на Личности, това е още по-необходимо за нас. Защото ние всъщност съществуваме по тази икона Божия. Но аз не съм наивен, когато казвам всичко това. Не мисля, че всички ще заживеят леко, че ще бъде лесно. Много е трудно да се промени светът. Но не съм и песимист, който смята, че не можем да променим света. Но преди всичко трябва да бъдем здрав квас, защото тогава можем да бъдем мая за тестото.
Протойерей Георги Георгиев, храма "Св. Троица", гр. Русе:
Ваше Високопреосвещенство, ясно е, че мисионерството има за корен църковното мисионерство и социумът в Църквата има за корен Евхаристията. Но между тези две неща като пречка в нашия църковен живот се явява индивидуализмът. Как и с какви средства може да бъде лекувана тази болест – индивидуализмът? Как е станало това в Сръбската православна църква?
Епископ Игнатий Мидич:
Благодаря за въпроса. Мисля, че един такъв въпрос е много важен, не знам дали тук ще мога да отговоря с няколко думи. Аз само ще припомня какво изтъква мисионерството. Това може да бъде добре и за нашите богословски училища, които между другото трябва и да подготвят хората как да проповядват, как да откриват Евангелието.
Ще си послужа с един исторически факт. Как ние славяните сме приели християнството? Ето един пример. Една стара руска историческа хроника, свидетелства, че княз Владимир е изпратил свои хора в Константинопол, тъй като, както знаем от историята, и мюсюлманите, и евреите, и християните са предлагали на русите да приемат тяхната вяра. Когато неговите пратеници се върнали от Константинопол, те съобщили на своя княз следното, което е описано в тази хроника: “Честити княже, бяхме там, където тези хора славят своя Бог. И не знаем, нищо не можахме да разберем, дали небето слезе на земята или земята се издигна към небето. Но знаем едно, че този Бог, в когото тези хора вярват и славят, Той е там с тях”. Къде са били те и кое събитие са предали вестителите на Владимир? Какво са му съобщили за вярата? Със сигурност не са му съобщили, че там, в Константинопол, всички живеят добре, че няма бедни, че едните помагат на другите, а са съобщили за литургичното събитие, били са в храма "Св. София" на Литургия. И именно заради това руският народ и въобще всички ние, православните, сме толкова свързани с Литургията, защото тя е обявяване на Евангелието.
Именно заради това при нас християнството е било пренесено по такъв начин: ние не сме имали първо превод на Свещеното Писание, а сме имали първо превод на онези книги, които се употребяват на Литургия, на богослужение – това са Евангелието, Апостолът.
Когато един протестант отиде да проповядва християнството, той въобще не се сеща да говори за Литургията. Той говори за социална справедливост и основава държава – със сигурност според някакви християнски етически принципи.
Що се отнася до нашия сръбски опит, как ние сега наистина искаме да присъстваме по някакъв начин в света и да пренесем своя литургичен опит? Ето един пример. Въведоха в училището вероучението – Закон Божий. И по някакво чудо Синодът ми повери аз да изработя програмите и да напиша учебниците. Какво направих. Мисля, че нашата традиция не се състои в това да предаваме знание за вярата или да преподаваме така, че хората да имат информация за вярата. Това става ясно в периода между двете световни войни, когато у нас е имало вероучение. Тези, които тогава са ходили на вероучение, не са ходили на църква, тъй като са заменили Църквата и Литургията със знанието за Църквата. И това е много лесно в този свят, защото истината всъщност се отъждествява с мисленето, със знанието.
За да приближа до децата това убеждение, че Църквата преди всичко е общност, Литургия, аз започнах с разбиването на този т. нар. индивидуализъм при децата и с насочването им към общение с другите. Опитах се да направя това чрез притчи, а не по някакъв друг начин, защото и в Свещеното Писание Господ говори чрез притчи, които със сигурност се възприемат по-лесно от децата. Написах една такава притча, с която започва учебникът по вероучение. И веднага ще разберете защо имаше толкова критики срещу това, но благодаря на Господа имаше и хора, които наистина го харесаха и го разбраха. Написах така: малкият Боголюб получил от майка си една птичка за рождения си ден. И той така обикнал тази птичка, защото обичал и майка си и се е зарадвал на този подарък. Един ден птичката умряла и той започнал да плаче. Родителите го утешавали и му казали, че ще му купят друга птичка. Не, казва той: “Не искам друга, искам тази”. Но те му казали: “Как, това е невъзможно”. Защо, питам аз, друга птичка не може да замести тази птичка. И отговорът е: защото я е обикнал, защото любовта наистина прави едната и другата птичка абсолютно неповторими. Като заключение от притчата извеждаме това, че едно отношение на общение, на любов към другия, наистина ни открива една съвсем друга ценност, отколкото ако гледаме на това само по природа и ако нямаме общение с никого. И тогава започвам да говоря за Църквата: защо Църквата е общност и защо всъщност ние трябва да дойдем при Господа и да имаме общение с Господ Христос, т. е. в Църквата, за да имаме общение с Бога. Обяснявам: защото Бог гледа на нас чрез Христос – Божия Син, Когото обича, като на свои синове – както това се случва и между нас. Когато обичате една личност, тогава вие гледате чрез нея целия свят. Ако тази личност се загуби, ако умре, тогава се губи и светът; съществуването на света вече няма смисъл. Така започнахме вероучението. Не да им говорим за десетте Божии заповеди и веднага: това трябва да правиш, това не трябва да правиш и какво ли още не. Това не е вероучение. Но за съжаление ние имахме такива учебници, които са дошли от Запада, от католиците. Но това всъщност не е в съгласие с нашето Предание, защото това което говорим не съвпада с това, което правим.
Опитах да приближа до децата също и това, че съществуването на света и природата зависи от общението на личността – именно това е, което правим на Литургия, когато донасяме хляб и вино, то става тяло и кръв Христови. По какъв начин става това? Магически ли? И им разказах тази притча: Имате хиляди предмети, които употребявате всеки ден и не забелязвате, че те съществуват. Но когато една личност, която обичате, ви даде един обикновен малък предмет, тогава наистина този предмет изведнъж идва от небитие в битие и става за вас много ценен. И когато го загубите ви боли душата, въпреки че знаете, че можете да купите още хиляди и стотици хиляди от този предмет. Дали предметът е ценен сам по себе си, защото е ценен, или защото е влязъл в някаква общност на любовта? Как ще се отнесем към света, ако го възприемаме като нещо, което можем да използваме или ако го погледнем през едно общение на любовта? Това ни казва Литургията. Аз не съм измислил притчата, но искам само да обясня по един детски начин това, което се случва в Литургията. А именно това: в литургичното събрание донасяме природата и тя става Тяло и Кръв Христови, същият Този Христос, защото влиза в една общност на любовта на Отца и Сина и Светия Дух и на нас там. Следователно Църквата може да намери начин и метод да обясни защо Литургията и литургичната форма на съществуване на света е единствено истинската. И това със сигурност ще бъде възможно, ако източникът на нашето богословие бъде Литургията и бъдещото Божие царство, което се проявява в Литургията.
Тодор Антонов, военноинвалид, представител на Съюза на военноинвалидите.
Искам да върна епископ Гавриил и негово високопреосвещенство Игнатий към решенията на софийския Вселенски събор. Съгласно решенията на този събор, тези, които пребивават в разкол, извършват първо най-големия грях към църквата и второ, насаждат в душите на хората големи, трудно излечими, по някой път, въобще неизлечими съблазни. От нашата история ние знаем, че българската православна църква е била в схизма в цариградската патриаршия от 1872 г. до 1946 г. Може ли да се говори, че тия събития в нашата църковна история са нанесли някакви духовни недъзи на нашия народ? Знаем всички какъв е бил политическия живот през онова време. Сега също сме свидетели на какви ли не злоби и дрязги. Въобще могат ли да се свържат тези две неща?
Подобни проблеми има и Вселенската църква. Знаем, че Македонската църква е в схизма на Сръбската църква. В Руската църква също има схизма. Тези процеси не нанасят ли ущърб на християнското съзнание въобще по света? Не е ли нанесена рана в Тялото на Църквата?
Пламен Сивов:
Благодаря за въпроса. Аз бих искал да поканя митрополит Гавриил да отговори на тази част от въпроса, която касае Българската църква и последствията на разкола за духовното здраве на нашето общество. След това ще помоля и епископ Игнатий да ни разкаже за неговите наблюдения върху състоянието в Македонската църква и разкола спрямо сръбската.
Ловчански Митрополит Гавриил:
Всеправославният събор е най-висшият, може да се каже, законодателен форум във Вселенската православна църква. Решенията му са задължителни за всички православни църкви, за всички християни. Няма по-висш орган от този. В Католическата църква папата е на върха на йерархията, докато в Православната църква това е именно този Всеправославен събор. Такъв се състоя в София, на Покров Богородичен, и ние го приемаме като милост божия и Покров на св. Богородица. Искам да ви кажа каква беше огромната полза от този събор. Той не успя да обедини Църквата, но стана нещо друго. На този събор се съхрани българската църква от една възможност да изпадне в безблагодатност. Готвеше се един план на светски хора, да се даде регистрация на разколниците, които нямаха канонични ръкоположения. Това би означавало, че в България би имало някаква църква, която би била безблагодатна. Ето защо най-голямото постижение на Всеправославния събор беше, че той заклейми тази група и оттук нататък всеки един православен и добронамерен християнин знае коя е каноничната църква и коя не е. Друг е въпросът кой с какви интереси се отнася към тоя проблем.
Действително по време на събора се приложи една, мога да кажа, крайна църковна икономия, за която няма и помен в каноните на Църквата. Каноните са правила, правила според които за съответни прегрешения, за нарушения на църковната дисциплина се указва и какво трябва да бъде наказанието. И стана така, че в името на единството на Българската православна църква Всеправославният събор прости, прие покаянието на тогава изпадналите в разкол. Искам много добре да обърна внимание на това решение, защото някои казват: Видяхте ли, че Всеправославният събор призна благодатта на разколниците. Нищо подобно. Значи там беше казано едно много важно нещо, че те, разколниците, имат формата, т.е. техните ръкоположения са извършени по тези книги и по този начин според канона, но те нямат съдържанието, защото те са извън благодатта, а Господ, светият Дух диша там, където иска. И съборът, тъй като Господ е казал: “Там, където са двама или трима събрани в Мое име, там съм аз посред тях”, имаше тази канонична духовна власт да допълни най-важното, което им липсваше: към техните формални ръкоположения им беше дадена благодатта и те станаха епископи. Те не бяха до този момент благодатни епископи. Това беше направено с цел, с надеждата, Църквата да се обедини. Това нещо не стана, разбира се.
Аз не бих сравнявал схизмата с разкола. Аз лично смятам, че схизмата ни е била наложена, но не мисля, че това е било правилно, защото България, която е имала нужда, историческа нужда от самостоятелна църква, може би нарушила е правилата. Това е вярно. Има си канони, ние сме ги нарушили. Но ние знаем, че някои православни църкви са ни признавали и тогава. Слава богу, това нещо все пак е възстановено. Поражения обаче има, защото както Негово Преосвещенство каза, много важно в православието е общуването, единството, т. е. общуването в дадена автокефална църква, но и общуването сред всички православни църкви. Това е една огромна сила.
И искам да ви кажа и друго. Много сме си мислили за немощ. Защо през първата и през световната война се е получавало така, че някои православни народи са воювали с други? Ами една от причините е може би тая, че българският народ дълги години е бил откъснат от семейството на православните църкви. Както ние в момента, за съжаление, не познаваме Македонската църква. Не я познаваме, защото ние не общуваме с тях на евхаристийно ниво. Другото общуване естествено също се избягва. Аз съвсем не искам да говоря за причини. Искам само да посоча факта. Македонската църква в момента е изолирана. И е много важно за тази църква да влезе в семейството на православните църкви – за нейното добро, за нейното развитие, за нейното съществуване.
Вижте, разколът е грях. Той нанася много голяма вреда. Това го каза и Всеправославният събор. Той нанася съблазън. Защото както се каза днес, че един човек заради това, че той може да привлече с отношението си любовта на хората към него, той може да ги направи и членове на тази църква, в която той служи. Това е изключително важно. Защо светците някой път са възраждали духовния живот в дадена страна? Защото те са се отнасяли така, тяхната любов е била толкова велика, че те са създавали и свои ученици и хората, виждайки това нещо, тези велики Христови души, са виждали, че там е истинската вяра и са отивали. А пък когато става обратното, когато хората виждат разделение в Православната църква и много пъти и ние лично с нещо сме виновни за това, а ние сме представители на Църквата, това пък, обратно – отблъсква хората. И тук е опасността, че тези, които носим вина за такива грехове, както и разкола, ние ще отговаряме за тези души, на които ние сме им попречили да могат да влязат в истината, в истинската благодат и да живеят и тук пълноценен духовен животи, за да наследят царството небесно.
Епископ Игнатий Мидич:
По Божие благословение аз бях на този голям събор тук в София. Бях като сътрудник на нашия патриарх, тъй като концепцията беше такава, всеки патриарх да има по двама съветници. Това, което искам да подчертая е, че съществува проблемът разкол и това е нещо, което е положително, защото наистина с това се показва, че разколът не е някакво естествено състояние, и наистина единството е това, което прави от Църквата Църква. Причините за разкола са много и различни, но мисля, че истинската причина е именно индивидуализмът, от който произтичат всички останали причини.
Що се отнася до състоянието на Македонската църква, аз говорих, защото бях член на комисията за разговори с Македонската църква за проблема на автокефалията въобще и моите думи бяха следните: Ако вашето разбиране за автокефалия е такова, че вие наистина станете самостоятелни, независими от останалите Църкви и преди всичко от нас, вие сте автокефални. Защо търсите друго, защо имате проблем? Но ми се струва, че автокефалията не е точно това. В Църквата някой може да бъде автокефален само тогава, когато е в общение с всички останали, и то в литургично общение. Виждате ли парадокса? За да бъдете независим в Църквата, трябва да сте в общение с другите. Това е онова, което Господ казва: колкото повече служим на другите, толкова сме по-големи. Тъкмо ние, които живеем в съвременната цивилизация, имаме противоположно разбиране. Както на държавно, така и на личностно равнище. Мислим, че сме независими и че сме големи, когато сме независими от другите, когато другият въобще не ни трябва. Обаче в Църквата е съвсем обратното. Всъщност разколите се случват именно тогава, когато и едната, и другата страна са забравили, че единството на Църквата е насъщна необходимост и когато смятат, че единството на Църквата е лукс и че Църквата може да бъде раздробена и всяка да е сама за себе си. Тогава се поставя условие, което би приличало на това: аз искам да ви кажа, че ви обичам, но ще ви обичам, ако направите това, това и това. Това не е любов! Мисля, че сегашното състояние в Македонската църква е наистина такова, че отделни хора нямат особено голям интерес Църквата да бъде в общение, всички да сме едно. В съзнанието на отделни хора там Църквата е станала средство за осъществяването на нещо друго, което е встрани от Църквата. Аз съм свидетел, защото бях член на комисията. Ние предложихме нещо, което можехме да предложим по това време: и това е най-широка автономия, а след като те се върнат в Църквата, да започне разговорът за тяхната автокефалия, за признаването на автокефална църква. И то само по спасителни причини, по причини на икономията. Защото, ако стане по друг начин, тогава всеки ще се дели и ще си мисли: ето, аз мога да направя разкол и на другия ден ще ме признаят и това е най-нормалният път да бъда това, което съм. Този път е в това, че най-важното е единството на Църквата; най-важно е да бъдем най-напред единни, а след това можем да решаваме всичко друго. И в тази насока наистина направихме това, което можехме да направим. Мисля, че такъв е случаят и с Руската църква, с разкола в Украйна, защото там разколниците си служат с Църквата, за да осъществят цели, които са встрани от Църквата. Мисля, че тук, в България, проблемът е същият, какъвто съществува навсякъде, а това е наистина оценяване на истинността на Църквата чрез някакви морални форми. Тук на събора се чу, че те не искат да бъдат с този и този, защото той навремето е сътрудничил с комунистите и какво ли още не. Страшно е, ако в Църквата се приеме една такава констатация. Знаете ли защо? Защото утре всеки ще може да прецени със своя ум дали този там е наистина епископ, свещеник или не е и ще променя както му се иска. Протестантите например са разтворили така Църквата, защото всеки е станал мерило за истината сам за себе си, въз основа на своя ум. При нас съществува йерархия и то не в смисъл на отхвърляне на свободата, а йерархия, която наистина е самата онтология на Църквата. Йерархията наистина е израз на Божието царство, защото в Царството Божие пръв ще бъде Христос, около него ще бъдат всички и следователно той ще бъде Главата. Ако Църквата иска да бъде истинска, тя трябва да има тази структура. И мерило за истината трябва да бъде Божието царство, а не някаква случка в историята или мисленето на всеки един от нас.
Въпрос от публиката:
Как може инициативата за социална дейност да произлиза от енорията?
Епископ Игнатий:
Тронът е едно символично, т. е. видимо присъствие на епископа в църквата на Литургия. Затова съществува и това издаване на грамоти. Никой не може да бъде свещеник, ако епископът, който го е ръкоположил, не му е издал грамота. Това означава, че енорията не е някаква самостоятелна единица, която може да съществува самостоятелно по отношение на епархията. Спазва се този принцип: един епископ, една Евхаристия, една Църква. От тук трябва да се разбира и отношението на енорията, т. е. на всеки свещеник към епископа. Това означава, че енорията в никакъв случай не може да бъде самостоятелна, но със сигурност може и има отговорност да върши нещо с благословението на епископа и със сигурност да основава това единство с епископа и с другите енории, т. е. с другите християни във всички възможни елементи, що се отнася до учението, служението и администрацията. Това не е нещо, което ние сме измислили и аз не говоря така, защото съм епископ, а именно защото това е структурата на Църквата.
Митрополит Гавриил:
Негово Преосвещенство много добре обясни богословски това отношението енория – епархия. Аз искам да добавя нещо практическо.
Този въпрос има и друга страна. Много пъти не един свещеник му се иска да направи нещо, но по една или друга причина той не може да не намери разбиране за това у архиерея.
От друга страна, понякога след време разбираме, че това, което сме искали да правим, защото ни е изглеждало добро, всъщност не е било добро. И епископът би могъл да види това, не защото обезателно е прозорлив,а защото ние знаем, че без воля Божия нищо не става. И когато човек замисли нещо прекрасно и иска благословение за това нещо, трябва добре да се помоли на Господ, та Господ да внуши на този, от когото зависи даването на благословение, той да разбере замисъла и да благослови. Искам да ви кажа, че ако сме вярващи хора, това е истината. Нищо не става без воля Божия. Това е казано в Евангелието. И е така. А думите на Христос не могат да бъдат лъжа. Много пъти страдат делата, защото е малка вярата. Много пъти вярата ни е слаба, когато ние не вярваме на това, че Господ ще направи това, което трябва, а ние търсим и други начини. Но ако ние действително вярваме, тогава ние ще направим всичко възможно първо да потърсим с молитва Господ да помогне. И ако не получим благословение, да бъдем уверени, че така е Богу угодно.
Аз мога да ви разкажа един пример от личния си живот. Навремето живеех като послушник в манастир. Бях на двадесет и седем години, когато почина моята духовна старица на 82 години. Аз бях убеден, че ако не замина да уча в московската духовна академия, за което тя много ми беше разказвала, аз няма да мога да стана монах, още повече, че живеех сам в манастира. И бях твърдо решил, ще дам молба и ако Синодът ме прати да уча в Русия, ще остана в манастира. Ако не, аз имах светско образование, ще работя като инженер, какъвто бях. Не получих благословение от синода. Много бях огорчен, но в един момент се замислих и си казах. Добре, аз на хора ли ще служа или на Господ. Защо искам да стана монах? След като Господ не ми дава този път в момента, значи така е необходимо. И искам да ви кажа, че много голямо смирение проявих, за да приема това нещо като от Господа и после се оказа, че това е било правилно то за мен.
Превод: Свилен Тутеков
[i] Бел. прев.
[ii] Бел. прев. Смисълът е, че за апостолите, а оттам и за техните приемници – епископите, това служение е по-важно.
[iii] Бел. прев. Думата лаик означава член на Божия народ (λάος).
[iv] Бел. ред. Ораторът визира известната фраза на френския философ-екзистенциалист Жан-Пол Сартр: "Адът – това са другите".
Следвайте ни
