За изповедта
За изповед потърсете някой, който е, така да се каже, застъпник, лекар и добър съветник. Добър съветник – за да ви покаже пътища на покаяние, които да подкрепи с добър съвет. Лекар – за да ви предпише лекарство, което е подходящо за всяка от вашите рани, и накрая – застъпник, за да се обърне към Бога лице в лице и да въздигне молитви и ходатайства за вас.
Не отивайте и не се опитвайте да намерите някой ласкател или роб на собствения си стомах и не го превръщайте в съветник и съюзник, защото, като се нагажда към вашата воля, а не към Божията, той ще ви каже само това, което искате да чуете и ще ви остави всъщност непримирен и във вражда с Бога. Нито пък трябва да изберете неопитен лекар, защото със своята груба намеса и ненавременни операции и лечебни методи, той ще ви хвърли в дълбоко отчаяние, или, което е възможно най-лошото развитие – ще ви позволи, чрез едно неподходящо за случая съчувствие, да си мислите, че се оправяте, когато всъщност все още сте болен и накрая ще ви предаде на онова, което сте се надявали да избегнете – на вечното наказание. И така, тези действия не правят нищо друго, освен да ни предадат отново болестта, която и без това убива душата ни.
Що се отнася до застъпника и приятеля на Бога, мисля, че е много трудно да бъде намерен. „Понеже не всички, които са от Израиля, са израилтяни” (Рим. 9:6). Такива са само онези, които освен че носят името, ясно са разбрали неговата сила, тоест – с разума си гледат към Бога (вж. Бит. 32). Нито пък всички, които призовават името Христово, са истински християни: „Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен” (Мат. 7:21). Христос казва също: „Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие” (Мат. 7:22, 23).
Няма презумпция, че си достоен за длъжността на изповедника. Пример с императорския двор
И така, братя мои, трябва да внимаваме за тези неща – и онези, които ходатайстват, и онези, които съгрешават и искат да се помирят, така че нито ходатаите да си навлекат гняв вместо награда, нито съгрешилите, които усърдно се опитват да се помирят, да попаднат на враждебен, пагубен и зъл съветник, вместо на застъпник. Лошите съветници ще чуят ужасно предупреждение: „Кой ви постави управници и съдии на Моя народ?”, и още: „Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си” (Мат. 7:5). Гредата тук означава някоя страст или похот, която затулва окото на душата. И отново, в същия дух: „Лекарю, изцери се сам” (Лук. 4:23), и отново:
А на грешника Бог говори: „защо проповядваш Моите наредби и влагаш в устата си завета Ми, а сам мразиш наставлението Ми и хвърляш зад себе си думите Ми?” (Пс. 49:16, 17).
Павел също казва:
Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи. (Рим. 14:4).
Братя и отци! За всичко, което казах дотук, потръпвам и треперя. Моля всички ви, като се подкрепям и с тази молитва, да не се отнасяте пренебрежително към тия тайни. Те са свети и страшни за всеки, който влиза в тях. Не си играйте с неща, които не са играчки, нито пък позволявайте да се стигне дотам да отговаряте с душите си заради тщеславие, суета или безчувствие, или пък алчност; защото често се случва странни и изкусителни мисли да идват на хората, когато ги наречем „учителю” или „отче”. Повтарям, нека не се протягаме към славата на Апостолите без всякакъв срам, а по скоро да се поучим от следващия пример от живота:
Ако някой е имал наглостта да обяви себе си за представител на земния император, а после е бил обвинен за незаконно и тайно притежаване и извършване на дейности, които са поверени на този пост, или пък ако открито ги е практикувал, и той, и неговите съучастници ще бъдат наказани с най-голяма суровост за назидание на останалите. Какво тогава ще се случи на ония, които недостойно посягат към апостолската длъжност?
Не бива да искате да ставате застъпници на другите, преди самите да сте се изпълнили с Духа Светаго, или пък да сте узнали дълбоко в душата си, че сте станали възлюбени на Царя на всичко съществуващо. Не всеки, който познава земния император, може да се застъпва пред него за другите. Много малко са онези, които могат да правят това. От позицията на собственото си благочестие, пот и трудове, те могат смело да говорят пред него. Те говорят с императора лично. Отци и братя, не трябва ли тогава много да внимаваме с тази длъжност пред Бога? Не почитаме ли небесния Цар поне колкото земния император? Или вместо това ще посегнем и ще си подарим титлата на престолите от дясната и от лявата Му страна, преди да сме помолили за тях и да сме ги получили? О, тази наша наглост! Какъв ли велик срам ще последва от нея?! Защото, даже и да не бъдем осъдени за нещо друго, само поради тази причина ще бъдем посрамени, лишени от престолите като осъдени за безчестие и ще бъдем хвърлени във вечния огън.
Но нека помним това като предупреждение. Нека всеки внимателно се наблюдава. Наистина, само заради предупреждението направих това дълго изказване. И така, дете мое, да се върнем на въпроса, който ми задаваш в началото.
Монасите могат да ни изповядват. Упадъкьт на епископата и свещенството.
Позволено е да ни изповядва неръкоположен монах. Ще видиш, че това се практикува повсеместно. Това е поради призванието и подобието (proschema), дадено от Бога като наследство на монаха, и според което монасите се наричат по този начин. Така е писано в боговдъхновените писания на Отците и, ако имаш възможност да проучиш този въпрос, ще видиш, че те са били прави. Знаем със сигурност, че преди монасите само епископите са имали властта да връзват и развързват – власт, която са получили в наследство от Апостолите. Но с течение на времето епископите станали безполезни и тази страшна власт преминала към онези свещеници, които имали безупречен живот и били достойни за божествената благодат. И отново, когато тия последните също се омърсили и свещениците и епископите станали като всички останали хора и мнозина от тях – също като в днешно време – били покорени от духовете на лъжата, от празни и суетни титли, и изобщо погивали, благодатта се пренесла, както казахме по-горе, върху избраните Божии люде, тоест монасите. Не че била отнета (благодатта) от свещениците и епископите, а те сами се отчуждили от нея. „Защото всеки първосвещеник, измежду човеци избиран, за човеци се поставя да служи Богу”, казва Павел, „и затова е длъжен както за народа, тъй и за себе си да принася жертви за грехове” (Евр. 5:1-3).
Христос е Източникьт на властта да връзваме и развързваме грехове
Но нека отправим нашия разговор към едно по-ранно време и да видим откога, как и на кого била дадена от самото начало тази власт да се извършват тайнствата (hierourgein) и да се връзват и развързват грехове, а после да продължим с твоя въпрос, за да стане решението ясно не само на теб, но и на всички останали. Когато нашият Господ, Бог и Спасител казал на разслабления: „Прощават ти се греховете”, присъстващите евреи казват: „Той богохулства. Кой може да прощава грехове, освен Сам Господ?” (вж. Мат. 9:3, Марк. 2:7, Лук. 5:21). Дотогава опрощаването на грехове още не е било дадено – нито на пророците, нито на свещениците, нито на патриарсите. Затова и книжниците роптаели, защото, наистина – прогласявало се странно и ново учение и нова реалност. И поради тази странност и новост, Господ не намерил вина в тях. Напротив, Той им казал неща, за които те не знаели, показвайки, че като Бог, а не като човек, дава властта за прощаване на грехове. Той им казва: „Но за да знаете, че Син човеческий има власт на земята да прощава грехове” (Мат. 9:6), Той казва на човека с изсъхналата ръка: „Протегни си ръката”, и човекът я протяга, и тя бива изцелена и става „здрава като другата” (Мат. 12:13). Използвайки това видимо чудо, Той свидетелства за другото, невидимото и по-великото. Същото се отнася за Закхея (Лук. 19), за блудницата (Лук. 7:36), за Матея, докато бил митар (Мат. 9:9), за Петър, след като три пъти се отрекъл от Господа (Иоан. 18:17), за парализирания (Иоан. 5:5), на когото, след като го изцелява, Бог казва: „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо” (Иоан. 5:14). С тези думи Той показва, че човекът боледувал поради греховете си и като бил избавен от греховете, получил избавление и от болестта – и не защото се бил молил за това дълго време, не заради постене, нито пък поради ниски поклони, а само поради обръщането си и непоколебимата си вяра, разрива си със злото, истинското покаяние и многото сълзи, също както и блудницата (Лук. 7:38, 44) и Петър (Мат. 26:75), които горчиво плачели.
Тук е източникът на великия дар, който принадлежи единствено на Бога. И тъкмо преди да се възнесе на небето, Той предава този велик духовен дар на учениците си. Как им поверява такова велико достойнство и тази велика власт? Нека сами разберем какво, и колко, и кога. Избраните единадесет апостоли са събрани при затворени врати. Той влиза и застава сред тях и духва върху им, казвайки: „Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат” (Иоан. 20:22, 23). По това време Той не им говорил нищо за покаянието, тъй като те щели да бъдат научени от Духа Свети по-късно.
Йерархията е загнила; останала й е само властта да извършва Тайнствата
Както вече казахме, светите Апостоли предали от своя страна тази власт на онези, които наследили техните престоли. Никой от останалите вярващи никога не си е помислял да претендира за нея. Божиите ученици запазили неопетнена пълнотата на тази власт. Но, както казахме, минавало време и достойните се смесили с недостойните, като всеки се надпреварвал да бъде пръв пред другия, имитирайки добродетели, за да бъде предпочетен. И затова, понеже ония, които наследили апостолските престоли, се показали с плътски умове, любители на удоволствия и търсачи на слава, както и склонни към ереси, божествената благодат ги напуснала и тази власт им била отнета. И така, тъй като тези, които извършват Тайнствата, изоставили всичко, което се изисква от тях, останало само това изискване: да бъдат православни. Но лично аз не смятам, че те дори и това са опазили. Човек е православен не защото не вкарва някой нов догмат в Църквата Божия, а защото притежава живот, който е в съгласие с истинското учение. Такъв живот и такъв човек днешните патриарси и митрополити от време на време търсят и не намират, или пък, ако намерят, предпочитат да ръкоположат вместо него недостойния кандидат. От тези, които се ръкополагат, изискват само това – да напишат Символа на вярата. Смятат за достатъчно и допустимо човекът да не бъде нито ревностен по доброто, нито да е войнствен спрямо злото. По този начин те се преструват, че пазят мира в Църквата. А това е по-лошо от откровената враждебност към Бога, и поражда големи смущения.
Поради тази причина свещениците също са станали недостойни, безполезни и не по-добри от обикновените хора. Никой от тях не е онази сол, за която говори Господ (Мат. 5:13), способен да удържи и опази живота на някой друг от погибел. Вместо това те добре знаят и крият слабостите един на друг, и са паднали по-ниско от собствените си пасоми, а пасомите им на свой ред падат все по-ниско.
Някои от миряните обаче, са се оказали по-достойни от свещениците. Посред мрака на свещенството тези хора блестят като живи въглени. Ако свещениците можеха, според Божието слово (Мат. 5:16), да светят в живота си като слънца, то тези въглени пак биха светели, но биха били тъмни в сравнение с по-силната светлина. Но тъй като сред хората остана само подобието и облечението на свещеника, дарът на Духа преминава върху монасите. Чрез знамения ни е разкрито, че именно те, с живота си, влизат в живота на Апостолите. Но дори и тук дяволът не е спрял своето дело. Защото, когато той видя, че те ни се откриха като новите ученици Христови в света, и че това е проличало в живота им чрез чудеса, той изнамери фалшиви братя, негови ученици, и когато скоро тия се умножиха (както и сами виждате!), и монасите на свой ред станаха безполезни и заживяха така, сякаш изобщо не бяха монаси.
И така, нито на онези, които са под монашеско було, нито на онези ръкоположените и записани в длъжността на свещенството, нито пък на ония, които са удостоени с епископско достойнство – имам предвид патриарсите, митрополитите и епископите – е дал Бог благодатта да опрощават грехове единствено поради това, че са ръкоположени. Да не бъде! Защото на тия последните е разрешено само да извършват тайнствата (а аз си мисля, че дори и това не се отнася до мнозина от тях, защото биха изгорели без остатък в онова Тайнство, пред което те самите са стръкчета слама). По-скоро тази благодат е дадена само на онези сред свещениците, епископите и монасите, който се числят към Христовите ученици по силата на праведния си живот.
Преводът е по изданието „St. Simeon the New Theologian. On the Mystical Life: the Ethical Disourses”, vol. 3, St. Vladimir’s Seminary Press, New York, 1997
Превод: Пламен Сивов
