За милосърдието и прошката


Нарушавайки заповедите, човекът отпаднал от Бога – източник на живота, и се оказал в немилост. Бог, Който е Любов, проявява към нас благост и милосърдие, а ние сме длъжни да подражаваме на своя Създател, като проявяваме милосърдие към ближните си.

„И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден”, казва Христос в Евангелието. И колкото повече осъзнаваме степента на своята греховност, толкова повече ни се открива тайната на Божието милосърдие. Да бъдеш милостив е най-важното условие за влизане в Божието царство. В Господнята молитва ние молим Небесния Отец да прости прегрешенията ни, както и ние прощаваме на онези, които са се отнесли несправедливо към нас. Това не означава, че Бог ни прощава заради това, че проявявайки доброта към другия, ставаме достойни за Неговата прошка. Тя е благодатен дар, който се дава не според заслугите ни, тъй като не е възможно да я заслужим.

Прошката не отменя извършения грях, но опростеният грешник се превръща в нов човек. И ако откажем да проявим милост към онзи, който ни моли за нея, с това ние издигаме преграда между себе си и Бога. Прошката не е нещо, което съществува само за себе си; тя е част от нещо много по-голямо, а именно – от Любовта.

Ние сме длъжни да прощаваме, защото сме длъжни да обичаме своите братя. Всички сме неверни длъжници пред Господа; затова, ако Го молим за прошка и искаме да се помирим с Него, следва да се научим да прощаваме един другиму обидите и прегрешенията, защото без това не е възможно възрастване в духовния живот.

ПОДРАЖАНИЕТО НА ХРИСТА

Пътят на християнина е път на скръбта, и само онези, „които са сели със сълзи, ще жънат с радост” (Пс. 125:5). Можем ли да се уподобим на Христа? Всеки, който желае да въплъти евангелския идеал в живота си и да го следва, е длъжен според своето призвание да се стреми да подражава на Христос: без значение дали е велик църковен деятел, или обикновен християнин.

Ако говорим за смисъла на монашеството, неговата цел е преди всичко в подражанието на Божия Син. Това следва да бъде цел за всеки християнин, още повече за монаха, дал обети да въплъти в живота си евангелските принципи. Манастирите винаги са се разглеждали като лечебница, в която монасите постъпват за лечение. Един се изцерява за пет години; друг за десет; а трети – през целия си живот пребивава в болницата и пак си остава болен. Всеки има своите немощи и е призван според силите си да се бори с тях. В манастир следва да се постъпва само тогава, когато човек вижда пред себе си един-единствен възможен път. Ако пред някого стои въпросът: да стане ли монах или да не стане, по-добре да не поема този кръст.

Стремежът към монашество е съществувал и ще съществува, струва ми се, до свършека на века, но формите на осъществяване на монашеското призвание могат да бъдат различни. Можем ли да сравним, например, египетските аскети от ІV век и св. Йоан Кронщадски? Те живели в планини, в пещери и не желаели да виждат никого, а Йоан Кронщадски живеел в столицата и постоянно бил заобиколен от многолюдна тълпа. Времената се променили, променило се и служението на монасите и свещенослужителите. Още оптинските старци отворили своите килии за миряните.

На Атон живял много близък до нашето време светец – схимонах Силуан. Той завършил земния си път в навечерието на Втората световна война. Както той пише, само две зими е ходил на училище и живял съвсем обикновен, далеч от благочестието, живот. Но постигнал светостта на древните подвижници: това признават дори онези, които не споделяли неговия опит. Духовното възрастване, самоусъвършенстването не е някаква специализация на човешката дейност, както у нас за съжаление е прието да се мисли. То е възможно и достижимо за всички, без изключения. От житията знаем за светии, които преди да открият Христос, са живели твърде порочно. Например, преподобни Моисей Мурин е бил разбойник, но след като се докоснал до Христа постигнал такова съвършенство, че наставлявал мнозина в духовния живот. Въпреки това пред всекиго, който иска да възраства духовно стои въпросът за степента, в която това може да се осъществи. Отделните хора имат своята мярка, но да се издигаме от сила в сила сме призвани всички, защото спирането в духовния живот вече е връщане назад.

Евангелието съдържа прекрасна притча за талантите. На един били дадени пет таланта; на другиго два; на трети – един: всекиму според силите. Онези, които пуснали в обращение талантите и получили печалба от тях, заслужили похвалата на Даващия. А онзи, който скрил полученото, заслужил порицание. Така и всеки от нас, колкото и скромни способности да притежава, е длъжен да ги умножи и да ги употреби в полезни дела, за да се приближи до образа на съвършения човек – Христос. Не бива да забравяме целта, която си поставяме. Често не си даваме сметка какво се случва с нас, но от Бог очаква от нас творчески осмислен живот, а не бездуховно съществуване.

Да се уподоби на Христа следва да бъде задача на всеки истински християнин. За Бога няма големи и малки светии – всички те се отрекли от себе си докрай и последвали Спасителя. В това е и смисъла на себеотрицанието: всеки според вярата, която Господ му е отмерил. За духовното възрастване спомага постоянното осъзнаване на собственото ни несъвършенство. Така, както и в творчеството: ако художникът си въобрази, че е постигнал нещо, вече се е провалил като художник.

Въобще, животът ни е изпълнен с всякакъв вид лишения, независимо дали ги желаем или не, но доброволните лишения се ценят по-високо. Владимир Соловьов казва, че силата на духа, която човек открива в себе си, се намира в пряка зависимост от усилията, които изразходва за борба със страстите си: колкото по-силна е борбата, толкова по-голяма е силата на духа. Ако след Кръщението, което не ни освобождава от възможността да съгрешим, при искрено желание да живеем благочестиво, с цялата си ревност и ентусиазъм пристъпим към изпълнение на евангелските заповеди, веднага ще усетим своята немощ и безсилие. Едва тогава с цялото си сърце започваме да се уповаваме на Бога, да Го призоваваме за помощ.

Без Христа, без Божията благодат не можем да извършим нищо, поради греховното ни естество. Само към Бога трябва да се обръщаме когато се нуждаем от помощ. Който се уповава единствено на собствените си сили, не оставя място за Бога, а сами за себе си, колкото и да се суетим, нищо добро не можем да направим. Пъплим, пъплим – докато разберем, че без Бога няма да се справим. Тогава започва истинското покаяние и молитвата ни се възнася към Небето.

Ние сме силно поразени от греха, затова е необходимо сътрудничество между нашата добра воля и благодатта. Бог не натрапва на никого благодатта си, но очаква от нас да откликнем със сърцето си. Трудно се изкореняват и преодоляват придобитите по-рано навици.

Покаянието, на гръцки „метаноия” в буквален превод означава „промяна”, „преоценка”. Наш дълг е да се променяме – само тогава покаянието се е състояло. Ако просто назоваваме своите немощи и грехове, това още не е покаяние. Ако алкохоликът е алкохолик и не остави пиенето, това е само констатация на факт. Щом не се противим на греха и не искаме чрез усилия на волята да се променим, сме далече от истинското покаяние. Някой извършил нещо нередно, покаял се и след това започнал отново съзнателно и произволно да върши същото; друг с всички сили се противи на греха, но не може да се удържи и да се вземе в ръце. Действието е едно и също, а намеренията са различни.

За Бога дори не е толкова важно какво сме постигнали в борбата с греха, а доколко сме се борили; наистина ли сме опитали, доколкото ни позволяват силите, да се променим. Може нищо да не постигнем, но ако се борим през целия си живот, вече сме достойни за похвала. Духовният живот протича в дълбините на сърцето, недостъпни за външен поглед, и само Бог може да ги види. Своята любов към човека Той ни явил по най-съвършен начин – Сам Себе Си предал на смърт заради нашето спасение и очаква от нас само да отвърнем на любовта Му.

Грехът на Адам се състои в това, че той престанал да търси Бога като източник на живота. В това била и неговата трагедия. След падението му грехът поразил не само духа, душата и тялото на човека, но преминал в целия видим свят, в цялото творение. Затова сега дисхармонията ни съпътства на всяка крачка. Следствие от греха на Адам е и това, че умът и сърцето ни престанали да действат в синхрон: или умът не се подчинява на искрените желания на сърцето, или сърцето бива завладяно от страстта и с това помрачава действието на ума (например, често в яростта си личността не осъзнава какво върши – може дори да убие, а след това да се разкайва за стореното). И целта на духовния живот е именно тази – да „примири” ума и сърцето ни и всецяло да ги насочи към Бога.

Призванието на Адам било постепенното възкачване към обожението – крайна цел на християнския живот. Но тъй като Адам паднал в най-ранния етап от духовното си развитие, било ясно, че не бил способен със собствени усилия да се въздигне отново. Би могъл да го въздигне само Бог: от любов към човека Сам Той изминал този път, който трябвало да извърви Адам. Но за Адам това бил път на въздигане, а за Бога – път на снизхождение, на гръцки „кеносис” – самоумаляване на Бога. Тук се крие тайната на християнството и тайната на Кръста. Онова, което за юдеите било съблазън, а за античния свят – безумство: проповедта за Кръста.

Едно от средствата, помагащи на християнина да постигне главната цел на своя живот – уподобяването на Христа, е аскезата, която означава „ограничение”. Това е изложено още в старозаветните заповеди и проповядвано от Самия Христос. Християнството не може да съществува без аскеза, същото се отнася и за живота в Църквата. Ако човек не се ограничава, той не е християнин. Принципно с времето не се променя нищо, макар че формите на аскеза безспорно са се променили, в сравнение с ХІХ век, да не говорим за ХІV или за ІV век. В такива форми, в каквито монашеството е съществувало през ІV век, вече не е възможно да съществува. А ако някой се опита да го възстанови, убеден съм, че това ще донесе лоши плодове. Още епископ Игнатий Брянчанинов осъждал монасите, които се опитвали да правят по 300 поклона всеки ден, смятайки, че с това извършват велик подвиг. Аскетическите подвизи на монасите в древността били само средство, нищо повече. А това средство било необходимо, защото очевидно те били много здрави физически и трябвало да изразходват събраната енергия.

Преподобни Йоан Касиан Римлянин, който живял през V век пише, че постите, които спазвали египетските монаси били непосилни за римляните по чисто климатични причини. Какво да кажем тогава за руснаците, които живеят на север? Нашият Типик и всички предписания относно храната са се появили в Палестина, където в началото на Великия Пост вече е пролет, има зеленина и витамини. На север, в Русия през този период още е зима. Ако някой реши да изпълни с точност предписанията относно храненето през Четиридесетницата, той едва ли ще доживее до Пасха, а ако доживее – няма да успее да стигне до църквата. През първите два дни от началото на Поста е постановено изобщо да не се яде и пие; в сряда – едва след Преждеосвещената Литургия се разрешава топла вода с мед и къшей хляб със сол; в четвъртък отново нищо не се яде и пие; в петък след края на Литургията се разрешава вариво без олио; едва в събота се допуска употребата на олио и вино, също и в неделя. А във всички останали дни на Великия Пост – сухоежбина; риба – само на Благовещение и на Връбница. През Страстната седмица – същият пост, какъвто и през първата седмица. Едва ли някой би могъл да издържи физически на такъв режим, при това – да работи и да посещава всички богослужения, например в манастирите, където през първата седмица е постановено да се извършват около 300 поклона (земни и поясни заедно).

В предишните времена хората са били много здрави физически. През ХІХ век не било рядкост някои подвижници, дори сред миряните, да не ядат в продължение на всичките 40 дни до Пасха. Сега това не е по силите на никого. (Ако днес съществува лечебно гладуване, то няма нищо общо с поста). Всичко това се отнася към телесните ограничения, а спазването на заповедите: не убивай; не прелюбодействай; не пожелавай нищо, което е на ближния – такава аскеза, разбира се, не може да бъде отменена, колкото и столетия да минат. Защото без борбата с греха няма християнство, и това е много важно; а второстепенните неща, засягащи чисто телесното въздържание могат да бъдат смекчени – това всеки преценява сам за себе си. И отново Типиконът при цялата си строгост прави уговорки: за онези, които са немощни; стари; които пътешестват, се разрешава по-облекчен пост.

Думата „пост” е заимствана от военната терминология и означава „стоя на пост”. Ако попитате човек, който смята себе си за вярващ, но рядко посещава храма и не е запознат в дълбочина с въпросите на вярата, ще каже, че да постиш – означава да не ядеш месо и останалите видове блажна храна. А ако попитате въцърковените хора – ще ви кажат, че освен въздържание от храна, е необходимо да внимаваме за своите мисли и чувства, тоест да се въздържаме от всякакви лоши постъпки, да постим духовно.

Постът е предстояние в Църквата в очакване на Христос, а краят на това предстояние е срещата с Него в Евхаристията. Животът на всеки член на Църквата е пост в най-дълбокия смисъл на думата – подготовка и очакване. (Тогава не е страшен и Страшният съд!) Постът винаги предхожда Евхаристията, така както бденията, утринните молитви предхождат Литургията. Той е преди всичко съсредоточено очакване.

Из книгата „Беседи на иконописеца” | www.krotov.info

Превод: Радостина Ангелова

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...