На Вечеря – ненахранени

Как да бъдем Господни, щом не изпълняваме волята Му? Той казва: „Със страх Божи, вяра и любов“ да пристъпим към Него, а придобитият рефлекс на модерни миряни е скромно и благочестиво навеждане на главата.

Не знам за другите нещастия в нашия колективен живот, но съм убеден, че оттук започва най-голямата трагедия на нас, съвременните християни, скромните енориаши в България.

Преди да наведем глава пред Чашата и действително да пристъпим, само че назад, към изхода, а не към Него, ние всъщност отдавна сме подходили към нашето непричастяване с надлежната подготовка. Да – ние се готвим да не се причастяваме, да отхвърляме Господ в самия храм, по време на празничната служба. Как става това? Ами като забравяме за какво сме дошли в храма. Както и да го въртим и обясняваме, светата Литургия се извършва именно за това – да се осветят даровете, да пристъпим към Господа, да Го приемем в себе си. Това е обещанието, дадено на Тайната вечеря, това е и реалността по всяко време, когато се извършва Литургия във всеки час по всички меридиани. Ние присъстваме на най-великата Тайна в днешния шарен, но безцветен свят – Боговъплъщението. Христос отново и отново става истинско Тяло и истинска Кръв – за нас, събралите се в храма, не само за апостолите, светиите или свещениците, а за всички нас на небето и земята, древни праведници и днешни грешници. Наблюдаваме, слушаме гласа на свещеника (а всъщност на самия Христос), възвисяваме се като херувимите, за да прославим Царя на славата, но дойде ли призивът „Със страх Божи…“, автоматично се лишаваме и от смелост, и от страх Божи, и от разсъдък, и от послушание. И не пристъпваме. Разбира се, всеки си е подготвил надеждно оправдание: „вчера се облажих“, „пих вода“, „не минах на изповед“, „закъснях“ или дори „никой не се причастява, та само аз ли днес“… Вярвам, някои истинно ревностни енориаши пък не смеят да пристъпят и поради благочестив страх, наслоил се в днешната църковна практика, българското ни енорийско статукво. Такива оправдания обаче, нека си го кажем, само преразпределят ролите ни в поредния римейк на сценария за поканените на вечеря.

Но най-страшното още не е дошло: постепенно към тези благочестиви отклонения да пристъпим към Чашата започва да се промъква една жилка на модерна горделивост, която уж обръща непослушанието в благочестие, гордостта – в смирение. Защото ето, аз съм толкова духовно осъзнат, че съзнавайки недостойнството си, се въздържам от причастие! Той ме призовава, а аз Му отвръщам: „Мерси, Господи, ама не, не и днес – недостоен съм да се причастя. Друг път.“

Именно в горната ситуация можем да усетим доколко егоизмът на съвремието е станал органична част и от църковния ни живот. Мислим си, че ние по собствената си мяра можем да определим дали сме достойни да приемем Христос. Сякаш ние ще преценим дали ще се спасим, като така лишаваме Господа от Неговата власт Той да ни спаси или отхвърли. Но има и по-страшно, а то е осъзнаването на причастяването като индивидуален подвиг, като лично усилие, постижение, и в крайна сметка награда. Сякаш сме забравили, че до този момент на Литургията всичко сме вършили в единство: всички призоваваме Светия, Крепкия и Безсмъртния да ни помилва, всички се уподобяваме на херувимите, за да Го прославим, всички Му казваме „Отче наш“, всички изповядваме, че „Светинята е за светите“, но и че „Един е свят“ − само Той, Господ Иисус Христос. А накрая: „Мерси, Господи, ама Аз няма да се причастя“. Но това всъщност не е краят – накрая следва отново „приобщаване“ в храма: всички благодарим, че сме се причастили – че сме видели истинската светлина, че сме приели Небесния Дух, че сме се облекли в истинската вяра… На такова поведение подхожда сравнението с разкошен ресторант, предлагащ вечеря, каквато отсъства в менюто на всички други заведения в града. Отиваме, значи, сядаме удобно на масата с компания верни приятели, всички знаем какъв е специалитетът на заведението, претендираме, че лично познаваме Шефа (а той ни е поканил тук съвсем безплатно, като приятели или дори випове!), поръчваме си и даже провиждаме как иззад завесата в кухнята се приготвя прекрасното ястие и питие. Идва обаче сервитьорът, а ние възпитано свеждаме глава и не му позволяваме да сервира. Накрая пък с цялата си наглост му благодарим (не на сервитьора, а лично на Шефа) за удостояването да бъдем съучастници на чудната му трапеза. Ако това сравнение се приеме за адекватно, как бихме окачествили поведението на присъствалите в ресторанта?

Действително, те са присъствали на вечерята, но не са участвали в нея, следователно не са „реални клиенти“ на заведението. Не са вкусили от това, за което всъщност би трябвало да са дошли. Мисля, че ненормални няма да е пресилено определение. Нищо, че на тръгване сме си взели нафорка – за здраве (или както е днес по ресторантите – безплатна дъвка, мушната при сметката).

За абсурдността на създалата се ситуация мнозина биха посочили като причина не себе си, а някой непреклонен свещеник. Наистина неприятно е, когато духовникът ме призовава на Вечеря, а след това бързо-бързо се скрива в олтара, отнасяйки Чашата. Да си мълча ли, да привикна ли с енорийското статукво, или пък открито да говоря с отеца, настоявайки върху собствената си правота? Вярвам, нито едното, нито другото. Ситуацията е действително деликатна, но – ако приемаме себе си за отговорни християни – нейното разрешение в никакъв случай не бива да оставяме върху плещите единствено на духовенството. Нима трябва да бягаме от отговорност, да се отдръпваме при първата пречка, още повече, че залогът тук е дали да приема Христос, или да се прибера у дома с подобие на утешителна награда – да кажем, с „четен хляб“?

Всъщност и на отците, и на енориашите следва да е ясно, че ако отиваме на Литургия, за да се приберем непричастени, тук става дума за вина: тя е колективна, показателна за духовния живот на цялата енория. По каква причина вярващите не се причастяват, след като това трябва да е същността на техния живот? Ако чувстваме дълбокото си несъвършенство, нека работим над себе си. Ако пък действителната причина за това е отецът, който „по принцип“ недолюбва еженеделните опашки пред Чашата („Това да не ти е чорба, че всяка неделя да сърбаш!“), не можем ли да се опитаме да му помогнем да превъзмогне страха си от това да причастява своите пасоми? Не по време на изповед, не, разбира се, пред всички на служба, не с гръмки учени аргументи, а когато Бог ни посочи удобен момент – да засвидетелстваме пред енорийския свещеник, че горещо вярваме в нуждата от редовно причастяване. И дори когато всички пътища са опитани, когато свещеникът е останал непреклонен и отказва да ни причасти извън обичайните му за това случаи, бива ли да забравяме, че невъзможното за нас е възможно за Него?

В противен случай Църквата и храмът за нас ще си останат пространство, хармонично вписващо се в кварталната инфраструктура: между тотото и магазина. Едно такова място, в което се отбиваме на определени дни за определени мероприятия. Ще приемаме Христос след съответни подготовки и изпълнени правила, повече засищайки чувството си за индивидуално усилие, подвиг и награда (пък били те духовни), отколкото на причастност към всепобеждаващата Христова Църква.

Всъщност ще се осмеля да кажа и това: отците, които така ревностно отклоняват верните от причастие, изтъквайки за това някакви формални правила, са принудени да признаят своето неизпълнение на Христовата повеля всички да бъдем едно. Отецът подготвя Вечерята, изнася я и пак я внася в олтара с безупречна тържественост, а накрая я употребява цялата. Оказва се, че свещеникът може, а дори трябва да се причастява на всяка Литургия, докато енориашите, и да искат, не бива да го правят „толкова редовно“. Нека тази ситуация я окачествят тези, които убедено я практикуват, аз не се наемам.

А нашите братя и сестри миряни, които искрено недоумяват от дързостта ни да пристъпваме към Него? Не усещаме ли в погледа и словата им смущение от проявяваните от нас гордост, безумство, ревност не по разум? Вярвам, че към тях трябва да се отнасяме преди всичко с любов, с конкретен отговор в конкретно възникнала ситуация. И все пак бих запитал всекиго от тях: на кого в крайна сметка да се доверим – на техните аргументи и усет за благочестие или на Господа, Който ясно ни казва: „яжте“ и „пийте“?

Наистина, съвършено различен и особено деликатен е случаят, при който свещеници се боят да различат действително вярващите християни, пристъпващи към Чашата, с посетителите в храма, нареждащи се на опашка като на щанд за кисело мляко („Другите вземат, и аз ще взема; нищо не струва в крайна сметка.“). И нещо още по-опасно – „Другите, явно вярващи, се причастяват. Значи и аз трябва да отида, иначе ще ме вземат за по-малко вярващ или за нередовен. Ако не отида, може да ме отхвърлят от обществото си, ще се превърна в черна овца“. Но нима това явление може да бъде надеждно основание за духовника да предпази вярващите от причастие? Ако той е действителен пастир, несъмнено би познавал вярващите в енорията си и едва ли би ги лишил от Христос с извинението, че покрай тях може да се причасти „погрешка“ някой неукрепнал във вярата.

Никой не отрича, че на празнична служба днес се ходи не само поради вярност към Господа. Нашите сънародници, пък и чуждестранни туристи, идват тук от любопитство, по инерция, за здраве или „защото и съседката ходи, пък после ще пием кафе“, или дори поради социалната престижност на мероприятието. И същевременно призивът остава неизменен: със страх Божи, с вяра и любов да пристъпим към Христос като единствен наш Спасител, Лекар, Път. Като единствен наш Живот. Ако вярваме, че сме намерили Месията, бихме ли се отказали от всяка възможност да бъдем с Него, още повече, че Той Сам ни приканва?

С казаното по-горе споделям и убеждението си относно това колко пъти може и следва да се причастява обикновеният мирянин. Дори самото поставяне на въпроса звучи абсурдно, понеже всеки опит за умозрение и изчисление на честотата на приобщаването ни с Бога се превръща в чиста философска спекулация и в математически уравнения, за които е необходима елка, а не елей.

Да не забравяме, че истинността на православния живот, неговите практики, съвременно състояние и традиции се доказват чрез верността към Преданието. Православието може да се разглежда в пълнота само исторически, като продължение и потвърждение на истинната вяра в нови и по-нови времена. Различни са били причините, довели до прекратяването на практиката на редовното причастяване на верните на всяка Литургия. Вярвам обаче, че главната причина за отдръпването от Чашата в нашата епоха са не толкова историческите промени и пречки, колкото намаляването на нашата вяра. Оскъднялата вяра води до подмяната на Христос с „благочестиви“ утешения: нафора, слушане на песнопения и канони, съзерцания на икони, мирис на тамян. Ако се лишим от Него обаче, ние веднага превръщаме всички други църковни белези на християнския живот в оперен реквизит – шарен, зашеметяващ, но съвсем, съвсем бутафорен. Дори най-красивото дърво на оперната сцена не може да дава плодове. И най-прекрасната и канонично изрядна Литургия в храма ще остане може би полезна, но в крайна сметка безплодна, ако на нея вярващите не се приобщят със своя Господ. Тя ще се превърне в опера.

И накрая – днес често говорим за раздалечаването между висшето духовенство и обикновените вярващи, за мисловна, духовна, ценностна пропаст между клир и народ. За запълване на тази бездна предписват разни лекове: дискусии и събори, зачитане на гласа на енориашите, безпрекословно послушание пред йерархията… Обаче аз вярвам, че бездната между духовенство и паство ще започне да изчезва в момента, в който всички започнем да приемаме Иисус Христос всеки път, когато Той Сам ни приканва към това. Може да има и други начини, но те със сигурност не са посочени в Евангелието.

Коментари

коментара