Покаянието няма край на земята

Слова на старец Софроний за пътя на покаянието

Из „Раждането за непоклатимото Царство”

Когато се принизяват истинските измерения на божественото откровение за човешкото битие, тогава се изключва всяка възможност човек да достигне мярата на истинското покаяние (…) Да се принизява предвечната идея на Твореца за човека е не просто грешка, а наистина огромен грях. 

Поради това, че хората не виждат нито в себе си, нито в брата си истинско и вечно достойнство, те са така зверски зли в своите взаимоотношения и толкова лесно се избиват един друг. А това достойнство е наистина божествено, и ние трябва да имаме велико дръзновение, за да повярваме в своето обожение дори до пълнота на богоподобието. Такова дръзновение ни е заповядано и от евангелското благовестие, и от отците на Православната църква.

Когато не се удостояваме да видим великолепната слава на Божеството, тогава най-вярното вътрешно движение на духа ни е да изпитваме себе си. И ако душата ни е мъжествена, ще си кажем: заради неправдите си съм лишен от този дар, защото „оня, който ходи в правда и говори истина (…), той ще живее във висините (…) и ще види Царя в Неговата красота” (Ис. 33:15–18). В същото време обаче по никакъв начин не бива да даваме място на отчаянието. Тъкмо обратното, ще се ободрим духом и с покаяние ще заплачем за себе си. Ще отхвърлим неправедната мисъл, че това е дял само на избраните – мисъл, която може да угаси в нас светата надежда. Истината, в която трябва да се утвърдим със сърцето си, е че Господ не гони и не отхвърля никого от онези, които идват при Него (вж. Иоан 6:37). Всички ние без изключение – и големите, и малките, и значимите, и нищожните – сме призвани към същото съвършенство, към което Господ е призвал апостолите Петър, Яков и Йоан, заведени от Него на Тавор, защото сме получили същите заповеди като тях, а не други, и следователно честта на призванието ни е равна на тяхната, а не е по-малка.
***
Из „Свети Силуан Атонски”

И вярата, и покаянието ни зависят в някаква неопределима степен от нашата свобода, и в същото време са благодатен дар от Бога. Бог със Своята любов търси човека, за да му даде не просто живот, но и живот „в изобилие”, както казва Христос (Иоан 10:10). Но този живот Бог дава на свободния човек със съгласието на самия човек. Като имаме предвид това обстоятелство, можем да кажем, че от свободата на човека зависи и мярата на Божия дар. Божиите дарове изискват подвиг и когато Бог знае, че човекът ще се отнесе към Неговия дар така, както подобава, тогава Той дарява „без завист” (Прем. 7:13). Можем да кажем, че причината за по-големия или по-малък дар се крие в това, че Бог е предузнал как даденият човек ще отговори на действието на благодатта. Апостол Павел казва: „Които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му” (Рим. 8:29). И още: „А когато Бог, Който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта Си, благоволи да открие в мене Своя Син, за да благовестя за Него между езичниците, аз веднага се не съветвах с плът и кръв” (Гал. 1:15–16).

Духовната бран много прилича на обикновената война; и в тази наша борба също трябва да бъдем мъжествени. Духовното мъжество се състои в това твърдо да се уповаваш на Божията милост. Мъжественият подвижник, дори и да падне в грях, да се прелъсти и да се отклони от добрия път, или дори и да се поклони на беса, не губи надежда, но веднага, уповавайки се изцяло на Бога, се обръща към Него с покаяние и така побеждава враговете; а немъжествената душа се обърква, отчайва се и така загива…

Какво означава спасение? Трябва ли да умре тялото ни, за да можем да влезем в Царството на Христа? Как можем да развием способността си да живеем съгласно Христовите заповеди, съгласно Светия Дух? Само едно нещо има значение: да съхраним напрежението на молитвата и покайното напрежение. Тогава смъртта няма да бъде разрив, а преход в Царството, за което ще сме се подготвили чрез причастието с Тялото и Кръвта Христови, чрез молитвата и призоваването на Неговото Име: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас и Твоя свят”.

Органичният път към безстрастието е: вяра, разбирана не като логическо убеждение, а като усещане за Живия Бог; вярата ражда молитва, изповед, сълзи. – покаяние; покаянието – страх от Божия съд; страхът Покаянието, молитвата и сълзите, като се множат и задълбочават, довеждат отначало до частично освобождаване от страстите, откъдето се ражда надежда. Надеждата умножава подвижническите трудове, молитвата и сълзите; прави чувството за грях по-дълбоко и по-изтънчено, и по този начин страхът расте и преминава в най-дълбоко покаяние, което скланя Божието милосърдие и душата бива удостоена с благодатта на Светия Дух, носеща светлината на божествената Любов.

И вярата е любов, но малка; и надеждата е любов, но несъвършена. Всеки път, когато душата се извисява от по-малка степен на любов към по-голяма, тя неизбежно минава през страх. С появата си любовта прогонва страха, но, изгонен от малка любов, той се ражда отново при прехода на душата към по-голяма любов и любовта отново го преодолява; и само съвършената любов, по свидетелството на великия апостол на любовта, прогонва напълно страха, т.е. онзи страх, в който има мъчение.
***
Из „Ще видим Бога както си е”

Тежко, но все пак не абсолютно, е било падението на човека, следователно е имало възможност за покаяние и спасение. Писано е: „Съществуваше истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света” (Иоан 1:9). Ето защо няма такъв човек, който да е напълно чужд на светлината.

Благодатта на покаянието се дава на онези, които с пълна вяра приемат думите на Христос, че ако не повярваме в Неговата Божественост, както и в абсолютната истинност на всичко, заповядано от Него, няма да ни се открие тайната на греха в нейната онтологична дълбочина и ще „умрем в греховете си” (вж. Иоан 8:21, 24).

Гръцката дума μετάνοια означава коренна промяна на подхода на ума към целия ни живот, преход от стария ни светоглед към виждането в „обратната” перспектива на иконографията: чрез смирението възхождаме към Всевишния; защото чрез гордостта сме паднали във външната тъмнина.

Грехът винаги е престъпление или отклоняване от любовта на Отца… Възстановяването на непорочната и навеки неизменната връзка на любовта с Бога се постига чрез покаяние; Никой никога не може да достигне и проумее напълно същността на греха извън Христос и Светлината на Светия Дух; Пътят към Отца на всичко съществуващо е Христос и нашето осиновяване е възможно само и единствено чрез Него и в Него като Единороден Син, събезначален на Отца и Духа. Плачът от цялото ни същество е естественото състояние на истинското покаяние. Колкото по-съкрушителен е страхът от вечната ни раздяла с Бога, колкото по-силен е ужасът ни, когато съзрем нашата обезобразеност, толкова по-цялостен е стремежът на духа ни към молитвата.

Покаянието винаги е свързано с въздържание от греховните влечения. Извън християнството също се води борба с някои страсти. В хуманизма се правят опити да се преодолеят едни или други пороци, но тъй като там липсва познание за дълбоката същност на греха – гордостта, този корен на злото остава неизтръгнат и трагедията на историята продължава да нараства.

Лошите постъпки и недобрите думи могат да се изличат от душата със сълзите на покаянието, колкото и странно и логически невъзможно да ни изглежда това. Лекуват се, разбира се, отрицателните последици на греха в нас, изчезва негативната сила на извършените от нас действия срещу ближните. Божествената сила възсъздава пълнотата на живота, но не чрез едностранното вмешателство на Бога, а винаги в единение с покаянието и съгласието на хората, защото Бог не върши нищо с човека без самия човек.

В началото на покаянието преобладава горчивината, но скоро след това виждаме, че в нас прониква енергията на новия живот, която поражда удивителна промяна на ума. Самото покайно движение ние усещаме като откриване на Бога на любовта. Пред духа ни все по-ясно се очертава неописуемо великолепният образ на Първозданния Човек. Когато съзрем тази красота, започваме да проумяваме страшното изкривяване, което е претърпяла в нас изначалната идея на Твореца за човека. Светлината, която изхожда от Отца, ни дава „познанието на славата Божия, проявена в лицето на Иисуса Христа” (2 Кор. 4:6).

Плачът, горчив в началото на покаянието, след това се преобразява в сълзи на възторг от божествената Любов. Това е знак, че молитвата ни е чута и че по нейното действие навлизаме в нов, вече нетленен живот.

Духовният плач по своята същност е съвсем различен от душевния. Той е свързан с непрестанното помнене на Бога в болезнена скръб от разрива с Него. Страстният, душевният плач убива тялото, смазва жизнеността му, докато духовният плач очиства човека от смъртоносните страсти и така целия го оживотворява. Горещият плач очиства ума от страстните образи. Чрез него в душата слиза свише духовно мъжество и човек превъзмогва тревогите и страховете си. Колкото по-дълбоко ни завладява покайният плач, толкова по-пълно се освобождаваме от множеството уж естествени нужди, както и от разрушителни страсти като гордостта и гнева. Тогава вътре в нас се вселява непознатата допреди радост от свободата.

Подвластни на живеещия в нас греховен закон, ние с гняв и себененавист осъждаме себе си като достойни за огъня във външната тъмнина, понеже няма друг огън, който да угаси действието на страстите в нас. И какво става? Когато горестната молитва започне да изгаря вътрешността ни, а сърцето да изнемогва в своето търпение, тогава неочаквано настъпва прохладата на небесното утешение. Когато усещането за нашата тленност потопи духа ни в безнадеждност, тогава изведнъж върху нас свише слиза нова сила и ни облича в нетление (вж. 1 Кор. 15:54). Когато дълбокият мрак изпълни душата ни с ужас, тогава предивната Светлина по чуден начин преобразява нашата дълбока нощ в ясен ден, издига ни нагоре и ни въвежда в Дома на Отца като синове.

Изследвайки себе си чрез дела и живот според Господните заповеди, ние виждаме, че сме напълно завладени от тлението и неспособни на добро. В ужас от самите себе си ние се каем пред Бога и Го умоляваме да ни изцели от поразилата ни смърт. Готови сме да разкъсаме тесния обръч на своята индивидуална воля и във всичко да се предадем на Неговата воля – свята и съвършена. О, колко труден е този подвиг, особено в началото! В него обаче ни е дадена възможност да навлезем в потока на Божията вечност. Ако се уповаваме на Бога в миговете на опасност, съсредоточавайки духа си в Него, и ние ще можем да приемем докосването на Неговото безсмъртно дихание. Този велик дар идва чрез смирено, но огнено покаяние. Странно чудо: колкото повече виждам Бога, толкова по-пламенно става покаянието ми, тъй като все по-ясно съзнавам своето недостойнство пред Него.

Естественото следствие от спазването на Господните заповеди е смаляването ни докрай – нашият кеносис. Без искреното съзнание, че в падението си ние наистина сме изчадия на ада, никога не ще достигнем пълнотата на покаянието. Чрез цялостното покаяние ние се изтръгваме от смъртоносните обятия на егоистичния индивидуализъм и навлизаме в съзерцанието на божествената всеобхватност на Христос, възлюбил ни докрай (вж. Иоан 13:1). Когато намразим себе си, заради злото, което живее в нас, тогава ни се разкриват безкрайните хоризонти на заповяданата ни любов. Извън Христос ние никога няма да можем да обгърнем целия свят с животворния пламък на идващата свише благодат; няма да прозрем онтологическите измерения на „втората заповед: „възлюби ближния си като себе си” (Мат. 22:37-40).

На блажения старец Силуан бе дадено да се моли  за целия свят като за самия себе си. Да даде Господ на всеки един да види Светлината на тази молитва, тъй като именно чрез нея в нас се възстановява първозданният образ на Човека. Онзи, който не се е приближил до прага на тези състояния, нека не без страх и срам да дръзва да нарича себе си християнин и с болка да съзнава недостойнството си за това звание: „Ако някой иска да върви след Мене”, нека се отрече от всичките си предишни представи и понятия и, „като вземе кръста си, да Ме последва”. „Ако някой дохожда до Мене, и не намрази… дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик… той не е достоен за Мене” (вж. Мат. 16:24; 10:37-38; Лук. 14:26,33).

В несъмнената вяра в Христа-Бога се крие спасителна сила. Христос е върховният факт на Безначалното Битие; Той е Началото и Краят; Той е Алфата и Омегата. Върху камъка на тази вяра дори и за нас става възможно истинското покаяние, както и произтичащият от него духовен опит, близък до опита на апостолите, на отците на Църквата, на подвижниците от всички векове.

Така започва нашето покаяние, което няма край на земята. Краят е пълното уподобяване на Христос Бог, възнесъл се при Отца; в съвършеното богоподобно смирение е завършекът на нашето обожение.
***
Из „За молитвата”

Ако грехът по своята дълбока същност винаги е престъпление срещу любовта на Отца, то пълното възстановяване на изгубената любов може да стане само чрез цялостно покаяние, чрез което да ни се разкрие, по възможност докрай, какво означава това престъпление на равнището на вечността. “Отче Благи, изцели мене, прокажения; обнови мене, разтления от греха… Отче Свети, освети ме целия: и ума, и сърцето, и тялото… Съгреших пред Тебе, и сега умирам далеч от Тебе… Приеми ме по голямото Си състрадание и милосърдие към нас.”

Единият вид богословие е достъпен за повечето интелектуално надарени хора с философска нагласа. За него не е нужна истинска вяра в Божествеността на Христос, която се изразява в живот според заповедите. Вторият вид богословие е изповядване, родено от дълбок страх Божи в огъня на пламенно покаяние, което въвежда човека в битийната реалност чрез явяването на Нетварната Светлина. Ако академичното богословие е съединено с жива вяра, то дава добри резултати. Но то лесно може да се “изроди”, да се превърне в абстрактна теория, да престане да бъде онова, което виждаме в живота на апостолите, пророците и нашите отци, т.е. непосредствено действие на Бога в нас.

Ако при всяко свое страдание се пренасяме с ума си в световните измерения, така ще се уподобим на Христос. Този начин на мислене ще превърне всяко явление в индивидуалното ни съществуване в откровение за онова, което става в човешкия свят. През нас ще преминават потоците на космическия живот и тогава ще можем да познаем в живия опит и Човека от всички векове на времето, и Сина Човешки в двете Му естества. Именно така – в страданията – израстваме до космичното и мета-космичното самосъзнание. Преминавайки през опита на понизяването в следването на Христос, съразпъвайки се с Него, ние ставаме възприемчиви за безкрайно великото Божие Битие. В изнурителната покайна молитва за целия свят ние духовно се сливаме с цялото човечество: ставаме всемирни личности по образа на всемирната Личност на Самия Христос, Който носи в Себе Си всичко съществуващо. Умирайки в Него и с Него, ние още оттук предвкусваме възкресението.

Не само телесно-душевният ни състав отказва да се включи в мироизкупителната молитва и жертва на Христовата любов. Духът също се страхува от това събитие, а умът няма сили да се изкачи “там” – на планината, надвишаваща духовно всички други планини – където Господ е предал духа Си в ръцете на Отца. “За човеците това е невъзможно, ала не и за Бога; защото за Бога всичко е възможно.” Изкачването “там” се извършва без да имаме предварителна представа за това събитие. Душата сякаш естествено се издига в молитвата на покаяние за собствените си грехове, за собственото падение, което чрез това състояние съединява душата с изминалите векове на човешката история; това става изведнъж, неочаквано, непреднамерено. В напрегнатия плач за самата себе си душата по дара на Светия Дух битийно е въведена в същността на греха в неговите метафизични измерения: грехът е отпадане от блажения нетленен живот в Светлината, която изхожда от Лицето на Отца на всичко съществуващо. Това не е философско съзерцание, нито интелектуално богословстване. Това е ФАКТ на нашето битие: в падението на Адам човечеството е отхвърлило Бога. Това, което наистина е страшно, е че в слепотата си ние не виждаме своя грях. Неговата същност започва да ни се открива чрез вярата в Божествеността на Христос.

***
Покаянието е безценен дар за човечеството. То е Божие чудо, което ни възсъздава след падението. Покаянието е изливане на божественото вдъхновение, с чиято сила се издигаме към Бога, нашия Отец, за вечен живот в Светлината на Неговата любов. Чрез покаянието се извършва нашето обожение. (…) Това събитие е неизразимо велико. То е дар, станал възможен чрез гетсиманската молитва на Христос, чрез Неговата смърт на Голгота и Неговото Възкресение (вж. Лук. 24:45-47).

Подбор и превод: Мила Игнатова, Кръстю Банев

***

Поръчай:

Раждането за непоклатимото царство  (10.20 лв)

За молитвата (12.00 лв)

Св. Силуан Атонски (17.00 лв)

Ще видим Бога както си е (7.40 лв)

Коментари

коментара