Граматика на вярата
Научни изследвания в последно време доказват, че ние започваме да усвояваме езиковите си умения още от най-ранна възраст. Дори „гукането“ на пеленачетата играе роля в тази посока. Звуци, думи, изражения на лицето – всяко едно от тези неща има своята функция в може би най-сложното от всички човешки умения. Усвоявайки способността да говорим, ние заучаваме не само думи и звуци, но едновременно с това възприемаме неизричаните правила, поддържащи механизма на действие на всеки език: граматическите правила.
Спомням си колко дълги, отегчителни бяха часовете по граматика в началното училище. Описвахме съставни части на изречения, изучавахме различия между пряко и непряко допълнение. Учеха ни да даваме определения за всичко и да описваме правилата, прилагани в езика, на който общувахме. Продължителен труд се изискваше, за да почувстваме, че имаме действителни познания в областта на нещо, което вече всъщност разбирахме. Първото ми усещане за граматика доби особени мащаби, когато се заех да уча чужд език: латински. Там граматическите правила рязко увеличиха своя брой в едно със спрежения, склонения и десетките страници запаметени от мен окончания. Чрез усвояване на всички тези високо теоретически познания аз на практика се учех да говоря за неща, за които всяко петгодишно момченце има своята интуитивна компетентност. Граматиката е систематичният модел, по който се изразяваме, но ако вниманието ни е твърде съсредоточено върху граматическата схема, тогава речта ни става неуверена, неясна. За щастие, познаването на граматиката е инсталирано като опитна вещина в съзнанието на човеците.
От такава гледна точка се подхожда също и към богословието. Защото вярата може да получава словесен израз, но това е благодарение на вложената в нея граматическа система, която позволява тя да получи своето изразяване, и то достатъчно точно и прецизно като съдържание. Подобно на невидимите езикови правила, граматиката на богословието обикновено остава неизказана. Тя се усвоява вътрешно, ние не я изучаваме чрез специално преподаване.
Нещо повече, Православната вяра би заявила, че Сам Христос е „граматиката“ на цялото творение – именно такъв смисъл е вложен в едно от определенията Му като Слово Божие.
„Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало“ (Иоан 1:3). И още: „…понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти – всичко чрез Него и за Него е създадено; Той е по-напред от всичко, и всичко чрез Него се държи“ (Кол.1:16-17).
Христос е граматиката на цялото творение – езикът, на който „говори“ цялото творение, е Христос.
Може да се каже, че най-знаменитата илюстрация на тази граматика сме получили от св. Ириней Лионски чрез неговия текст, опровергаващ гностическата ерес. Отец Георги Флоровски прави следното обобщение: „Доказвайки неверността на гностическия подход към Писанието, св. Ириней използва едно образно сравнение. Талантлив художник е направил красиво изображение на крал, изработено от многобройни скъпоценни камъни. Но ето, идва друг човек, разглобява тази мозайка и пренарежда скъпоценните камъни по друг начин, за да създаде образ на куче или лисица. След това започва да твърди, че именно това е оригиналният образ, направен от първия творец, и използва като аргумент твърдението, че скъпоценните камъни (ψηφιδες) са автентични. В действителност налице е унищожаване на първоначалната композиция. Именно по такъв начин еретиците постъпват с Писанието. Те пренебрегват и унищожават „систематизираната съгласуваност и последователност“ в Свещеното Писание, „раздробяват истината“. На практика думите, изразите, притчите действително са автентични, но подредбата, теоретичното послание са произволни и чужди на истината („Против ересите“, книга I, гл. 8).
В своята апология на апостолското Предание св. Ириней говори за същината на Апостолското послание, като излага в широк и подробен план смисъла на това, което днес бихме нарекли апостолско Верую, или Символа на вярата, използван от Църквата при извършване на свето Кръщение. У други автори то се описва като regula fidei (лат. „правило на вярата“).
Тази теоретическа систематизация се явява граматика на вярата. Отхвърляйки ереста на гностиците, примерно, граматиката набляга върху посланието за Разпнатия Христос и модела за спасението такъв, какъвто ни е преподаден от Писанието. Гностиците често пъти изобщо не са взимали под внимание това. По времето на Ириней несъвместимостта на ересите с граматиката на Църквата е изпъквала съвсем ясно и недвусмислено.
Но в хода на вековете все по-често възниквали причини граматиката на вярата да бъде изрично формулирана и прогласявана, а не просто негласно внедрявана в живота на Църквата. Деянията, решенията, указите за отлъчвания, приемани на многобройните вселенски Събори представляват не нови учения, а гласно заявени потвърждения на негласната граматика (посланието) на вярата.
През цялото свое съществувание обаче Православната църква е говорила езика на Христос. Граматиката на Църквата по никакъв начин не се свежда до съборни предписания. Това би било гибелно и позорно. В Православието цялото християнско битие се явява жив израз на тази непреходна граматика. Именно поради това Православието е определяно не като набор от идеи, а като начин на живот.
Най-яркото и завършено олицетворение на този факт представляват литургичният цикъл и богослужебните практики на вярата. Защото ние се молим за това, в което вярваме, и вярваме в това, за което се молим. Иконите, примерно, са не просто абстрактни канонични изображения – вярващите ги целуват, кадят ги с тамян и полагат поклони пред тях, отдавайки „достойно полагащата им се слава“. Вярващите приемат в живота си принципите на Седмия вселенски събор. И това е валидно за цялата Православна вяра – никъде Православието не се явява изолирана концепция или теория, то винаги е едно общо, въплътено цяло, интегрирано повсеместно в живота на вярващите. И това само по себе си е част от граматиката на вярата.
В повечето разновидности на християнската вяра загубата на такава граматика е меко казано вид ограбване на живоносната сила в учението на Църквата. Човешкото съществуване винаги си има своята граматика. Изоставянето конкретно на християнската граматика представлява най-голямата трагедия на реформаторството във всичките му маски на проявление. Граматиката на вярата като цяло е така дълбоко вписана в религията, че наличието й остава незабелязано. Реформаторството изтръгва и унищожава корените на фундаменталната граматика на вярата и я превръща в масовизирани занятия с инцидентни последствия. Именно поради тази причина съвременните християни живеят в „двуетажна вселена“, в която правилата на тяхната вяра нямат нищо общо с граматиката на живота им. Те живеят като типични атеисти със светско мислене и се чудят защо е толкова трудно да поддържаш вярата си. И при заучаването на чужди езици винаги е така: полагаме усилия да запаметяваме думите и изговаряме нещата по сравнително накъсан, объркан начин. Представяш си, че щом знаеш наизуст Веруюто, това те прави перфектен християнин, въпреки че не схващаш смисъла му в пълнота, нито си даваш сметка в какво е заложено дълбокото му значение.
Днес християнският свят живее само с отделни фрагменти от оригиналния християнски език. Той казва „евангелизация“, но има предвид нещо съвършено различно от автентичния граматически смисъл на тази дума. На православния християнин му задават въпроса: „Ще получиш ли спасение?“. И другите недоумяват защо изобщо може да бъде поставян подобен въпрос (защото не е присъщ за тяхната граматика на вярата).
Протестантите биха заявили, че в навечерието на Реформацията вече са били налице толкова фундаментални изменения в християнската граматика в контекста на римокатолицизма, че потребността от основен ремонт (Реформация) е била неоспорима. Това е вярно само до известна степен. Защото немалко от първоначалния език на вярата e бил съхранен. Само че с нахлуването на протестантските движения и поставянето на съществуващата култура под тяхно влияние дошло насаждането на един крайно секуларизиран свят, в който Църквата ставала все по-отдалечена от ежедневието на хората и заела нетрайни позиции на пребиваване някъде по горните етажи на съществуващата цивилизация. На всеки, който се интересува от конкретни примери за протичането на секуларизацията през епохата на Реформацията, препоръчвам книгата на Имън Дъфи „Оголването на олтарите“.
Съвременното християнство говори на езика на своята консуматорска култура и е притъкмило дори самото евангелско послание към пазарните концепции. То не полага усилия и не е в състояние да поддържа изначално положените основи на живата християнска вяра. Неговото по-нататъшно съществуване се явява постепенно и неотклонно заличаване на граматиката на вярата.
Този проблем е поставен и в центъра на последните ми публикации, защото искам да се противопоставя на опитите за подмяна на евангелските концепции в немалко християнски кръгове. Както и св. Ириней посочва, само по себе си четенето на Писанието съвсем не означава, че сме стигнали до вярното му прилагане. Граматиката на вярата е най-значимото наследство от апостолското Предание и тя е изцяло вписана в пълнотата на живота и богослужението на Православието. Когато едно дете събере своите пръстчета и ги подготви за полагане на кръстния знак, значи то вече е потопило себе си в граматиката, в която е получило кръщение. Ние не го чакаме да достигне зряла възраст, за да започнем да му преподаваме граматика, която тогава ще бъде за него като чужд език.
В съвременния свят Православието действително е чужд език (понякога в най-буквалния смисъл на думата). Всеки ден ставам свидетел как вярващите непрекъснато изнемогват с използването на граматика, противоположна на тази на по-многобройния, консуматорски дял от света. Лукави са изпитанията, с които трябва да се справят. Хората, приобщили себе си към Православието, нерядко се чувстват като чужденци в собственото си отечество, които не са в състояние да намерят общ език дори със семейството и приятелите си. Навярно така са живеели и християните през първия век на християнството.
Почти невъзможно е да обясним на страничните наблюдатели какво означава опитът на вярата като приобщаване към една въплътена цялост. Защото неправославният християнски опит е станал толкова разпространен за граматиката на секуларизма, че сетивата са станали безчувствени към православните свидетелства. „Ние вярваме в Писанието!“, няма спор. Но вие вярвате в него по начин, който е противоположен на вярата. Образът на вашия Христос наподобява лисица, не цар. Къде са вашите светци и изображенията им? Къде ви е олтарът? Защо при молитва не полагате кръстния знак върху себе си? Защо говорите такива ужасяващи неща за Божията майка? Къде са светите монаси и монахини? Кой ще ви научи как да се молите?
За тези, които смятат, че такива неща са „без значение“, аз ще добавя: „Очевидно.“ I blogs.ancientfaith.com
Превод: Анжела Петрова
-520x245.jpg)
