Да не отговаряме на идеологизацията с идеологизация
Тази статия бе предоставена на Православие БГ за публикуване като част от дискусия в Двери БГ (вж. Теми на Двери). Повод за нейното начало е отговорът на презвитер Стефан М. Стефанов в рубриката на Православие БГ Към свещеника на въпроса: Защо е антицърковна практиката, изискваща задължителен пост и изповед преди причастяване? Настоящият текст, чиито автори са д-р Свилен Тутеков и Н. Антонов, е в отговор на отворено писмо до Двери БГ по същия проблем. Публикуваме текста в цялостния му вид…
От няколко години въпросът за автентичната практика на причастяване в Църквата се дискутира у нас по много погрешен начин, като се свежда до въпроса: “Колко пъти?”. Свеждането на проблема до количествен показател показва преди всичко неосъзнаването на неговия еклезиологически характер. Подобна дискусия може да бъде плодотворна, само ако има за цел да отговори на въпроса защо се причастяваме. Отговорът на този въпрос би обяснил веднага всички останали въпроси, свързани с темата.
Отговорът всъщност е много прост: като се причастява, вярващият приема самия Христос и става реален член на Неговото тяло – Църквата, т. е. потвърждава своята принадлежност към Църквата. Следователно въпросът за ритъма на причастяването е въпрос за постоянното потвърждаване на истината, че човекът е реален член на тялото Христово. И обратно, неучастието в тайнството на евхаристията е отказ (освен когато няма забрана от страна на Църквата) на вярващия да потвърди своята принадлежност към тялото Христово, а това означава и отрицание на самата християнска вяра. Всяко поставяне на въпроса “колко пъти мога да се причастя?“, „кога съм достоен да се причастя?“ и т.н. пренебрегва това църковно измерение и затваря проблема изцяло в сферата на индивидуалния живот на отделния човек, в който не остава място за Църквата.
Дискусията относно автентичната практика на причастяването в Православната църква не може да бъде сблъсък на идеологически позиции, нито пък е част от някакви проекти за обновленчество, реформиране или модернизация на Църквата. Ако липсва правилно разбиране за църковния живот, борбата “за Причастието” би се превърнала в “страст”, в каквато за съжаление често се превръща борбата “против Причастието” – тъкмо защото втората се ражда от подмяната на църковния живот с идеологическото разбиране на православната вяра. За да дискутира някой този въпрос, той трябва да има ясното съзнание за идентичността на Църквата, каквато тя е открита в нейния литургичен опит и формулирана в светоотеческото богословско предание.
Въпросът за подготовката преди приемане на Св. Причастие е богословски и може да бъде разрешен единствено със средствата на богословието. Доколкото има и пастирска страна, тя има смисъл само като начин за по-цялостното включване на човека в живота и по-конкретно в евхаристийния живот на Църквата. Въобще не може да се говори за пастирска страна, преди да съществува ясна богословска позиция. В случая богословска означава позиция на Църквата, на светоотеческото предание, която има догматически характер и се потвърждава от автентичната практика на древната Църква. Богословският характер на въпроса изисква уточняване на авторитетите, които въобще е уместно да се цитират в една богословска дискусия. Преди някой да дръзне да води богословска дискусия, той трябва да е наясно с йерархията на авторитетите в Църквата.
***
Признак за ниска богословска култура и пълна липса на познаване на светоотеческата, литургическата и каноничната традиция на Църквата е начинът, по който отец Кирил Тошев подхожда към проблема, без да цитира нито библейски и светоотечески текстове, нито съборни правила или литургични молитви. Това не е нищо друго освен редукционизъм на Преданието – свеждането му до откъслечни учебникарски фрази или частни мнения на богослови от епоха, достатъчно далечна от опита и традицията на древната Църква. На практика това е подмяна на пълнотата на богословското предание на църквата с подбрани фрагменти от различни местни традиции. В писмото на отец Кирил няма цитирани по темата за евхаристията църковни отци като св. Игнатий Богоносец, св. Ириней Лионски, св. Йоан Златоуст, св. Максим Изповедник, св. Николай Кавасила, св. Григорий Палама, св. Никодим Светогорец… Този факт буди сериозно недоумение и ни изправя пред дилемата: или авторът на писмото не познава съчиненията на тези отци, или съзнателно премълчава техните свидетелства за автентичната църковна литургична практика през вековете. И двете възможности са еднакво смущаващи: първата означава, че неговото мнение няма нищо общо със светоотеческото предание, а втората – че авторът има за цел тенденциозната подмяна на светоотеческата истина и се стреми да внуши нещо друго. Авторът нито веднъж не се позовава на текстовете на литургичните молитви, а това означава, че той разглежда поставения въпрос извън съответния контекст – литургията. Това обстоятелство свидетелства за недостоверността на цялата му позиция. Очевидно е, че в писмото не са приведени никакви авторитетни в богословския смисъл на думата аргументи относно поставения въпрос.
Преди да пристъпим към поетапното опровержение на възраженията на свещ. Кирил Тошев срещу автентичната евхаристийна практика на Църквата, е необходимо да уточним веднъж и завинаги кои са достоверните източници на православната вяра, върху приемането на които не бива да има никакви колебания: става дума за Св. Писание, правилата на светата православна Църква и мненията на светите отци, които свидетелстват за истинността на литургическия опит през всички векове и навсякъде, т.е. отците, възприети от църквата като нейни вселенски учители. С прискърбие отбелязваме, че в отвореното си писмо до редакцията на „Двери“ (тук) свещ. Тошев не прилага нито един аргумент, който да извира от тези източници и се опира единствено на частни богословски мнения от един доста проблемен период на православното богословие.
В т. нар. Евтимиев служебник, цитиран от свещ. Кирил Тошев като извор, преписан от Евтимиев автограф от някой поп Герасим (според приписките) по времето, когато Евтимий е още на патриаршеския престол (споменава се в диптиха при живите), има само дребен червенослов за действията на свещеника (вкл. вливането на теплотата); следва: "и тако причащается по обычаю" (л. 33б, л.55б и в преждеосвещената – л.73а след отместването на звездата). Ръкописът, наречен Софийски служебник, има много общи черти и текст с няколко други ръкописа – т. нар. Зографски служебник и Синодика на цар Борил. В т. нар. Зографски служебник и Зографски свитък, издаден в края на ХІХ в. от Сырку, е по-запазена дяконската част. Дяконската служба по Зографския свитък и Зографския служебник съдържа името на патриарх Евтимий.
Изследванията на т. нар. Зографски свитък (който в основните си текстове се покрива до голяма степен със Софийския служебник) са показали, че той е съобразен с манастирската практика (споменаване на игумена, неспоменаване на вселенския патриарх и Портата и др.) и се свързва със лаврата "Св. 40 мъченици" в Търново. Тук бихме искали да попитаме о. Кирил къде намери указанията за говеене и изповед преди причастие във въпросния служебник? Още повече, че той не посочва за какви случаи се отнася указанието – ами ако е за през пости? Или за случаи, когато ще има венчание на цар или поставяне на патриарх? Изданието "Евтимиев служебник. Софийски препис от 80-те години на ХІV век" е достъпно за всички и е подготвено от Елена Коцева. Съдържа изследване за текста и факсимилно възпроизвеждане на ръкописа (Изд. "Наука и изкуство", София, 1985). Умоляваме о. Кирил да посочи точно страницата, на която се намират цитираните от него указания.
Тъй като се надяваме, че многоуважаемият свещ. Кирил Тошев познава добре Св. Писание, не намираме за необходимо да прилагаме подробно всички текстове, които говорят недвусмислено, че целта на християнския живот е пребъдването в Христос, което се осъществява единствено чрез тайнството евхаристия, наречено от св. Николай Кавасила (XIV в.) крайна цел на всеки човешки подвиг (1). Причастието никога не се разглеждало като награда по заслуги за нравствено извисени личности. То е необходимо условие, conditio sine qua non за живота на християнина. Евангелието напълно ясно и категорично учи, че който не яде Христовата плът и не пие Христовата кръв, няма живот в себе си (2)! Да нямаш живот в себе си и да не живееш – това е едно и също. Казано другояче, не съществува друг начин, посредством който човек може да участва във вечния живот, освен чрез приемането на Самия Живот, което е за нас светата евхаристия. Евхаристията е тайнството, за което св. Кирил Йерусалимски (IV в.) казва, че ни сраства с Христос и ни прави причастни на Божията природа (3):
във вид на хляб ти се дава тялото, а във вид на вино ти се дава кръвта, за да станеш, приемайки тялото и кръвта Христови, приобщен към тялото и кръвта Му. Така ставаме и христоносци, когато тялото Му и кръвта Му се разпространят из нашите членове. Така ставаме – според блажения Петър – участници в божествената природа [гр. Physis] (4).
Искрено се надяваме, че по гореизложените библейски предпоставки противоречия със свещ. Тошев нямаме. Тяхното изброяване имаше за цел преди всичко да подчертае важността и екзистенциалния смисъл на проблемите, които засягат светата евхаристия. Същинското противоречие – както личи – засяга подготовката преди приемане на свето причастие, която в някои поместни православни църкви като руската и – под нейно влияние – българската се обвързва необходимо с поста и изповедта. Дали тази практика може да намери корените си в Св. Писание или всеобщото църковно предание следва да кажем впоследствие.
Ако прегледаме старателно правилата на светата православна църква, ще се убедим, че постът по никакъв начин не се обвързва с участието в светата евхаристия. От една страна църквата разпорежда, че ако някой се намира в града – т.е. има условия да отиде на църква и не го направи повече от три седмици – следва да бъде отстранен от църковно общение (Правило 11 на Сердикийския събор):
При това припомнете си, че в миналото нашите отци са определили, че ако някой мирянин се намира в града в три неделни дни и в продължение на три седмици не дойде на църковно събрание, трябва да бъде отстранен от църковно общение (5).
Какво следва да прави човек, когато посещава църковното събрание, пък ни казва 9-то Апостолско правило, което задължава всички верни да остават до края на службата и да вземат Св. Причастие. Нещо повече: онези, които не остават докрай и не се причастяват, правилото казва, че извършват безредие:
Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в църква и слушат Писанието, но не достояват на молитва и св. причастие до края, като такива, които произвеждат безчиние в цървата (6).
И тъй, дотук е ясно, че имаме две задължения: 1) да ходим на литургия най-малкото веднъж на три седмици (при наличието на условия за това) и 2) като отидем на литургия, оставайки докрай, да приемаме свето причастие. Прав е свещ. Тошев, като твърди, че е необходимо християните да проявяват послушание към Църквата. Как другояче можем да наречем изпълняването на тези правила освен послушание към Църквата и послушание към заповедта на свещенослужителя: Със страх Божи, с вяра и любов пристъпете? И как е възможно тези задължения, от които изобщо зависи дали сме християни, да се обвържат с поста? Очевидно никак, тъй като 64-то Апостолско правило изрично забранява да се пости в събота и неделя:
Ако някой клирик бъде забелязан, че пости в деня Господен или в събота, освен в едната (велика) събота, да бъде низвергнат; а ако е мирянин, да бъде отлъчен (7).
В подкрепа на този извод, че от християните не се изисква изрично пост преди причастие, ще приложим 66-то правило на VI Вселенски събор за това какво е редно да се прави през Светлата седмица, когато – всички знаем – според типика, приет в Българската православна църква и издаден от Св. Синод, постът е забранен дори в сряда и петък:
През цялата седмица – от светия ден на Възкресението на Христа – нашия Бог, до новата света неделя – верните трябва без пропущане да прекарват свободното си време в светите църкви, веселейки се с псалми и химни, и духовни песни, радвайки се и тържествувайки в чест на Христа, слушайки четенето на Божествените писания и наслаждавайки се на светите тайни(8).
Както виждаме черно на бяло, цитираните по-горе правила, приети от цялата Църква, предвиждат отлъчване на вярващия при неспазване и мотивът за това е, че той внася безредие в живота на църковната общност. В случая отказът на даден вярващ да приеме Св. Причастие – разбира се, ако няма основателни причини за това, т. е. ако няма изрична забрана от Църквата – било поради немарливост или поради прекомерно благочестие, означава внасяне на безредие и заслужава осъждане.
Обикновено основен аргумент в ръцете на говорещите срещу постоянното и необвързано с поста и изповедта причастяване са думите на апостол Павел, че който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне (1Кор. 11: 29). Нека видим защо в крайна сметка казва това апостолът, като проверим и близкия контекст на самото изречение, който е пределно ясен и сам говори за себе си: Но тъй, както се събирате заедно, това не значи, че ядете Господня вечеря; защото всеки бърза да изяде преди другите своята вечеря, тъй че един остава гладен, а друг се опива. Нямате ли къщи, за да ядете и пиете? Или презирате църквата Божия и засрамяте ония, които са немотни? Какво да ви кажа? Да ви похваля ли за това? Не похвалявам (1Кор. 11: 20 – 22). Според общоприетата у нас тълкувателна традиция в ст. 20 св. апостол Павел поучава коринтските християни да правят разлика между тялото и кръвта Господни, приемани във вид на хляб и вино, и обикновената храна, която християните раздавали на непосредствено следващите евхаристията вечери на любовта (9). Поуката за нас е, че при пристъпване към Причастието ние трябва да имаме ясно съзнание какво правим и Кого приемаме. Задължение на свещениците е да просвещават хората в храма какво се случва и да им обяснят величието на тази тайна, както са го правили светите отци на Църквата, а не да забраняват на вярващите достъпа им до Христос под предлог, че са невежи и поради това ще се причастят недостойно.
В тълкуванието на великия вселенски учител на Църквата св. Иоан Златоуст именно върху този Павлов текст изискванията за подготовката към приемане на Св. Причастие се конкретизират и разширяват изобщо до очистване на душата от светските похоти. Тази подготовка светият отец свързва и с призива на св. ап. Павел: изследвайте сами себе си, дали сте във вярата; сами себе си опитвайте (2Кор. 13: 5). Св. Иоан Златоуст изрично съветва да не се пирува прекалено, изобщо християните да се въздържат от отдаване на всевъзможни страсти като гнева, парите и т.н., но никъде, никъде не изисква от християните задължително да са се изповядали и да са постили, за да получат правото да се причастят. Нещо повече – същият отец на църквата казва, че Пасха можем да празнуваме когато поискаме, но Пасха се празнува, не като постим, а като се причастяваме:
Едно е Пасха, друго е четиридесетницата. Четиридесетницата имаме само веднъж в годината. Пасха обаче имаме три пъти в седмицата, понякога и четири, а най-вече – колкото пъти искаме. Защото Пасхата не се извършва от поста, който я предхожда, а от предложението и жертвата на св. литургия, която се отслужва на всяко божествено събрание. Пасха празнуваш не когато постиш, а когато участваш в жертвата, сиреч в св. причастие (10).
Напълно в съгласие със съветите на Златоуст говори и св. Григорий Палама, който в тълкуванието си на четвъртата Божия заповед казва, че нейното спазване изисква всяка неделя да посещаваме богослужението и да приемаме Св. Причастие:
През този ден постоянствай в Божия храм и пребивавай на събранията в него. Причастявай се със Светото Тяло и Кръвта Христови с чиста вяра и с неосъдна съвест; управлявай началото на съвършения живот, обновявай себе си и се подготвяй за приемането на вечните блага(11).
Св. Григорий Палама е всепризнат от Църквата вселенски учител, защитил безапелационно православната вяра на поредица от събори в Константинопол през XIV в. Църквата го нарича: учител на благочестие, правило на свещените догмати, стълб на правата вяра и поборник на Църквата (12). Как е възможно да допуснем съмнение относно достоверността на тези негови думи за нашите задължения като християни.
Св. Кирил Йерусалимски, тълкувайки последованието на Св. Литургия, изобщо не оставя място за съмнение относно това какво следва да правят всички верни, когато певецът ги призове към Св. Дарове, пеейки Вкусите и видите (13). Нещо повече: той изисква да не се самоотлъчваме от общение заради това, че имаме скверни грехове (14). Векове по-късно същото, но малко по-различно, ще каже и великият литургист св. Николай Кавасила, чиито съчинения са наречени украса на Църквата, според когото това, че заслужаваме наказание, не ни лишава от правото да участваме в тайнството и не ни възпрепятства да приемаме онова, от което се нуждаем (15).
Накрая, нека приложим и самите литургични текстове, които изискват от нас, задължават ни да пристъпим към Св. Чаша. Нима призивът на свещенослужителя Със страх Божи не е достатъчно задължаващ със своето заповедно наклонение? Нещо повече: свещеникът се моли Бог да ни удостои да се причастим с думите: И ни удостой с твоята властна ръка да ни преподадеш пречистото Твое тяло и честна кръв, и чрез нас – на всички люде. След като сме приели Христос, пеейки, ние пък благодарим за това, че ни е удостоил да се причастим с Неговите свети, небесни и животворящи тайни.
Автентичната практика за редовно причастяване не може да бъде разбрана, ако липсва ясно съзнание за същността на Божествената Литургия, чието последование е изцяло подготовка – както на свещеника, така и Божия народ – да участват, т. е. да се причастят на Господнята трапеза. В литургичните молитви вярващият – клирик или мирянин – изповядва своето “недостойнство”, което вече е залог за достойното приемане на св. Причастие. Затова и литургичаната молитва внушава, че “никой не е достоен” и че “Един е свят”…. Всяко друго твърдение на практика е отрицание на целия смисъл на св. Литургия.
***
И така, за древната Църква ритъмът на причастяването е просто ходенето на Св. Литургия. За вярващия от епохата на апостолите и църковните отци “ходенето” на Литургия е немислимо без приемането на Св. Причастие. Изключение правят само каещетите се, които и отиват на Литургия и стоят в чина на каещите се, за да засвидетелстват пред всички своето покаяние. Това са хората, които са извършили тежки грехове (в древност това са били убийството, публичното отричане от Христос и прелюбодеянието – все грехове, които съблазняват ближните и които са не просто лични, а църковни). Установяването на периодите за пост е било съобразено с този евхаристиен ритъм на живота и предписаният от Църквата пост е абсолютно достатъчен за всеки християнин, за да участва в този ритъм. Всяко самоцелно допълнение към този ритъм е в противоречие с установената църковна практика. Нещо повече, никога никой не е отричал евхаристийния пост преди всяка Св. Литургия.
Същото се отнася и за тайнството Покаяние (Изповед). То има за цел да върне отпадналия чрез греха в църковното общение. Изповедта обаче може да бъде задължителна само за вярващите, които са отлъчени и търпят някаква епитимия. Във всеки друг случай вярващият пристъпва към Изповед, когато има нужда, т. е. когато има съзнание, че е извършил грях и е отпаднал чрез греха си от нормалното църковно общение. Пастирската грижа на свещеника е не да задължава пристъпването към изповед, а да утвърждава съзнанието на вярващите за тяхната църковна принадлежност. Когато вярващият извърши грях и има съзнание за него, той ще пристъпи към тайнството на Изповедта с надежда да се върне в животворящото църковно общение. Доказателство за това е паралелът, който се забелязва в каноничното предание на Църквата: св. канони предвиждат отлъчване (и съответно задължителна Изповед) за грехове, за които се предвижда низвержение на клирик. Неслучайно и до днес автентичната евхаристийна практика за причаствянане на всяка света литургия е запазена за клириците.
Никога апостолското и светоотеческото предание не е правило разлика по отношение на приемането на Св. Причастие от клириците и от миряните (разликата е в това, че свещеникът се причастява пръв) и следователно поставя еднакви нравствени изисквания пред тях. Доказателство за това е идентичността на 8 и 9 Апотсолско правило: първото се отнася за клириците, а второто – за миряните. Ако говорим за пастирската логика на нещата, тя може да се представи в едно обикновено уравнение без неизвестни – свещеникът да изисква от своите верни същата подготовка за Св. Причастие, която той практикува. Всичко останало е нарушаване на единството на Църквата. Всички приказки за специална благодат или причастяване по право не са нищо друго, освен пропагандиране на западната ерес на клерикализма. Принципно, свещениците са също толкова достойни да се причастяват на всяка литургия, колкото и обикновените християни. Всички увъртания за наличието на някаква друга благодат у свещениците, която някъде наричат служебна, са отново повторение на ереста на клерикализма. Както знаем от православната литургика, Божията благодат се получава чрез тайнството миропомазание. Свещениците не се миропомазват повторно при ръкоположението си. Следователно, нямат някаква друга благодат, която обикновените християни да не получават.
За православното предание единственото условие за пристъпване към св. Причастие е изповядването на собственото недостойнство. Изповядването на греховете е всъщност изповядването на всички “индивидуални” опити за спасение, т. е. преодоляването на всичко “индивидуално” – включително и претенциите за индивидуално благочестие – което отхвърля Църквата като място и начин на спасението.
Постът, Изповедта не са причинно-следствено свързани със св. Причастие. Отношението между поста, изповедта и св. Причастие може да се формулира по следния начин: човекът пости, когато Църквата му предписва (т. е. препоръчва), изповядва се когато има нужда (т.е. когато осъзнава греха си) и се причастява, когато Църквата заповядва да се причастява.
Духовното наставничество и пастирската грижа има за цел да стимулира верните към все по-често участие на господнята трапеза, тъй като цел на всяка пастирска грижа е да доведе хората по-близо до Христос. Целта на тази пастирска грижа е не да регулира индивидуалните морални усилия на вярващите, а да ги направи зрели църковни личности, които да имат съзнание за своята принадлежност или съответно непринадлежност (посредством греха) към Тялото Христово. А това е възможно само ако духовното наставничество има за цел изграждането на Църквата като литургична общност.
***
Обичайният “аргумент” в полемиката относно ритъма или аритмията на причастяването е митът за духовната възвисеност на древните християни: те приемали редовно Св. Причастие, защото водели свет и благочестив живот. Тази митологизация на древността отрича универсалността на Христовата истина и я ограничава само до историческите рамки на ранното християнство. Христос е завещал Своята църква и начина за приобщаване към нея – чрез приемането на Св. Причастие – на всички хора и за всички епохи (Мат. 28: 20). Тази истина не може да се релативизира от нравственото състояние на хората в различните епохи. По времето на св. апостол Павел е имало същите убийци и блудници, каквито има и днес.
В писмото си о. Кирил Тошев извършва една цялостна подмяна на тезата на своя въображаем – обръщаме особено внимание на този факт – враг. Той внушава, че някои свещеници и “млади” богослови (неизвестно защо „млади“ е поставено в кавички от автора) препоръчвали приемане на Св. Причастие без предварителна подготовка чрез пост и изповед. Това внушение от страна на о. Кирил е пълна подмяна на критикуваната от него богословска позиция. Никой сериозен богослов или свещеник никога не е отричал поста и изповедта. Постът и покаянието са неизменни елементи на християнския живот. Но! Отец Кирил явно се противопоставя на факта, че някои отричат всички нецърковни практики относно поста и изповедта, осъдени от съборните канони на Църквата. Като пример вече посочваме категоричната канонична забрана да се пости в събота, освен в периода на Св. Четиридесетница (Вж. 64 Апостолско правило). Всяко налагане на извънреден, т. е. нецърковно установен пост (седем или три дена преди приемане на Св. Причастие извън периодите на пост) е грубо нарушаване на това правило. Никой никога не е отричал нуждата от изповед, но древната практика на изповядване на греховете никога не е била формално задължение и условие за приемане на Св. Причастие. Въобще, всяко внушаване, че изповедта може да бъде задължение или условие, показва пълното неразбиране на нейния характер като тайнство и се явява пълно отрицание на човешката свобода за покаяние.
О. Кирил Тошев изтъква изглежда като някакъв вид аргумент презумпцията, че младите богослови днес не могат да имат по-меродавно мнение от старите. Не можем да проумеем защо отец Кирил проявява такова отношение към “младите” богослови и защо от неговото писмо звучи един странен упрек. Кое дава основание да смятаме младостта за някакъв порок? Това не се потвърждава никак от живата история на Църквата, която отец Кирил би трябвало поне бегло да познава. Припомняме само, че на I Вселенски събор св. Атанасий Велики е бил около 30-годишен, но съборът го е припознал като авторитет и автентичен свидетел на православното богословие. Признали са го мнозина доста по-възрастни от него. Може би тук отец Кирил внушава някакво противопоставяне между “младите” богослови и авторитета на някои “старци”?! Само че “старците” през ІV век са признали и приели богословската позиция на св. Атанасий с цел да се изрази съборната вяра на Църквата. Хайде, отец Кирил да ни посочи старците, които и днес са авторитет за Църквата! Ние можем да посочим такива – св. Софроний Нови от Есекс, преп. Юстин Попович, великите атонски старци Порфирий, Паисий, Яков, Йосиф и още безброй други. Е, всички те с пастирска мъдрост и харизматично дръзновение са призовавали към автентичен християнски живот, който е невъзможен без вкорененост в църквата, т. е. живот, основан върху автентичната евхаристийна практика на причастяване.
Ние “младите” богослови (някои от които може би сме връстници или дори по-възрастни от отец Кирил) размисляме и за личните мотиви на неговата позиция. Аскетическият опит и предание ни учат, че много често зад богословските мнения всъщност стоят лични психологически мотиви. Какво е възмутило отец Кирил, за да напише такова остро писмо? Убедени сме, че истинският подтик е неговото искрено желание да бъде верен изразител на църковната истина! Не можем да проумеем обаче защо той отрича предварително същото желание и у нас? Това може да направи само някой, който смята, че притежава “в джоба си” истината и припознава всеки друг като заплаха за нейната пълнота. Уверяваме, че ние нито за миг не можем да отнесем тази констатация към нашия уважаван автор. Затова видяхме в неговото писмо благословена възможност, която той ни дарува с любов, за да водим смирено тази богословска дискусия. Ние ще се радваме, ако някой читател на тези наши мисли пробуди своя глад за Св. Причастие, т.е. за Христос, и осъзнае своята принадлежност към евхаристийната общност на Църквата. На такъв само можем да кажем да бъде благодарен на Бога, Който чрез ревността на отец Кирил, му е дал възможност да прозре истината за спасителното значение на евхаристията.
***
Дискусията относно поставената тема ни кара да обърнем внимание на едно обезпокоително обстоятелство. Обикновено тези, които отстояват тезата на отец Кирил, периодично внушават, че се борят срещу различни влияния – от протестантски до “чужди” в смисъл влияния на практики на други поместни православни църкви. Първото оставяме без коментар, тъй като тук сме решили да дискутираме по темата сериозно. Мислим, че второто внушение е много опасно, като тази квалификация въобще не е пресилена. Въпросът за участието в Божествената Евхаристия е въпрос за самата християнска идентичност на всеки вярващ и се отнася към сърцевината на Църквата като евхаристийна общност. Този въпрос не може да бъде “разделян” на различни “поместни” практики с национални или културни белези. Божествената Евхаристия открива и проявява “единството” на Църквата, която ние изповядваме като една, света, съборна и апостолска на всяка Божествена Литургия, което всъщност е потвърждение на общата съборна вяра на тези, които предстои да участват на Господнята трапеза. Всяко делене или парцелиране на Евхаристията, т. е. на Църквата по етнически, културен или географски признак е явно отричане на църковното единство, потвърждавано всеки път в евхаристийното общение. Това е именно хулата срещу Светия Дух, която не може да бъде простена (Мат. 12: 31), защото според думите на св. Литургия Светият Дух е “Дух на общността”. Църковните канони предвиждат недвусмислено отлъчването именно на тези, които разрушават общението и единството на Църквата било поради своите грехове, било поради своето прекомерно благочестие (а то може би е най-големия грях, който православната аскетика нарича тщеславие и гордост).
Струва ни се, че тук трябва да припомним един епизод от Евангелието. Когато Христос говорил в Капернаумската синагога пред юдеите и Своите последователи за това, че те трябва да ядат от Неговата плът и да пият от Неговата кръв (защото така ще имат живот вечен), мнозина отстъпили. Тогава някои от учениците казали на Христос: тежки са тези думи (Иоан 6: 60). Реакцията на Христос е показателна. Той не започнал да убеждава, да увещава, да умолява. Не! Христос се обърнал строго към дванайсетте и ги попитал: да не искате и вие да си отидете (Иоан 6: 67)? Можем да уверим отец Кирил в едно: ние не искаме никой да си отиде от Христос. Затова му благодарим, че спомага мнозина да не си отидат от Христос.
Ако искаме да бъдем наистина верни наследници на апостолско-светоотеческата традиция, трябва да следваме призива на св. Климент Римски, който отправя към християните в Коринт, а чрез тях – и към нас: "Запазете вашия гостоприемен нрав” (1, 3). В древната Църква гостоприемството е преди всичко евхаристийно, а това означава, че залогът за следването на православното предание е запазването на евхаристийното гостоприемство. Причастяването е радостно събитие, в което всеки споделя радостта от общението със своя брат в Христа. Автентичната практика означава редовното и постоянно споделяне на тази радост от целия Божи народ. Св. Иоан Кронщадски изразява голямата си скръб, когато по време на божествената литургия нямало причастници. Ние не можем да приемем някой да отнема тази радост както на народа Божи, така и на неговия предстоятел.
Никола Антонов, д-р Свилен Тутеков
2 Вж. Иоан 6: 47 – 56; Мат. 26: 26 – 28 и др.
7 Пак там., с. 74
9 Вж. Попов, Хр., Изяснителен преглед на апостолските послания и Апокалипсиса, София, 1990, с. 258
10 MPG, t. 49, coll. 369-370
Ех, ако този ТЕКСТ можеха да прочетат всички български свещеници…
Благодаря ви господа богослови! Млади или стари е без значение, важно е, че и ний сме имали богословие, което с простички примери и думи да ни обяснява страшните и сложни проблеми, а не заради непросветеността на мнозина избрани да страдат и тънат в заблуждение всички християни.
Благодаря Ви,чудесна статия.Благодаря на БОГ, че в моята църква нашият свещеник точно за такова участие в св.ЛИТУРГИЯ ни призовава и причестява редовно.Моля,отговорете ми къде ще мога да намирам тази великолепна статия за да я прочетат и други християни.Нова съм .
От свое име и от името на д-р Свилен Тутеков благодарим за положителната оценка на статията. Дълбоко вярваме, че – както пише didki – наистина имаме богословие и то действително е в състояние да „обяснява страшните и сложни проблеми“.
Относно въпроса на galka_62: статията, леко преработена, предстои да бъде предложена на в-к „Православие БГ“, както и да бъде публикувана във в-к „Светилник“, който отскоро отново ще започне да излиза редовно.
Тази статия е достойна за възхищение от всеки един православен. Благодаря на авторите и на Двери БГ.
Уважаеми господа,
с чие благословение вие излагате горното становище по темата за Св.Евхаристия и необходимата подготовка преди нея, като становище на вселенската Църква?Св.Атанасий е говорил на първия вселенски събор с разрешението и благословението на Александрийския архиепископ Александър и така в смирено послушание към висшия клир е защитавал православните истини. Правило 64 на 6 всел. събор забранява на миряни /дори и да са „знаещи“ богослови/, „да поучават на божественото“,т.е на вярата. Проповядването на вярата и правила за църковен живот е приоритет на клириците, респективно на църкон(вните пастири- Епископи и свещеници. В същото цитирано правило Св.Григорий Богослов казва:“Защо се правиш на пастир, когато си поставен в реда на войниците?..“, и правилото завършва:“Ако някой дръзне да наруши това провило, нека се отлъчи за четиридесет дни от църковно общение“./Правила на Св.Православна църква,Соаф. 1936г, стр.197/
Нека господата обяснят с чие благословение водят настоящия диспут???
Отец Кирил, аз поне пиша правилно името Ви.
„Аргументите“, които изтъквате, издават богословско безсилие и на мен ми е мъчно изобщо да дискутирам по този начин с Вас. Изглежда дори пропускате незначителния факт, че се „намираме“ в интернет, където сте длъжен да проявявате подобаващото уважение към събеседниците си, което те проявяват към Вас.
С чие благословение водим тази дискусия нямаме право да Ви казваме, защото имаме послушание към епископа, когото и без това не познавате.
Относно темата за това кой има правото да богословства, ще Ви задам само един въпрос: Вие, като завършвахте Семинарията или Духовната академия, чии лекции слушахте и кой Ви даде диплома? Колко от учителите, пред които държахте изпити, бяха клирици и колко – миряни?
Просто отказвам да участвам в подобен разговор.
Отче, смирете се,
не излагайте свещенството по този начин.
Само папата, доколкото знам, говори непогрешимо „екс катедра“, в Православната Църква всеки, според талантите прави това, което може – едни са учители, други богослови, трети – мисионери и т. нат., и не епископското благословение е това, което прави едно богословие истинско или не. Св. Максим Изповедник казва, че богослов е този, който се моли и само този, който се моли може да богословства. А да ти изброя ли с благословията на епископи колко камари глупости са се изписали досега?
А пък се питам и колко ли от членовете на епископата у нас се осмеляват въобще да поразсъждават върху темата и дали има някой, който би се осмелил да благослови и най-безобидния текст на тема редовно причастяване.
И накрая – за да водите равноправен диалог с въпросните господа, трябва още доста книжки да попрочетете, само правилата не стигат.
С уважение: свещеник Стоян Бербатов,
пишещ от ник-а на благоверната си презвитера.
Въпросното цитирано 64 правило се отнася за една конкретна ситуация!
В правилото се разглежда проблема, лаик явно пред народа дα държи речи δογματικον λογον относно за едната или двете воли и енергии в Христа. Правилото засяга ересите осъдени на Пето-шестия събор. За това говори и Валсамон, че това се забранява дори на клирик или монах ако те събират множество и дискутират за тези догматически вероопределения.
Бих цитирал и еп. Никодим . който тълкувайки правилото пише:Думите в това правило пред народа показват, че забраната за която става дума , се отнася до публични проповеди, а в частност до църковни проповеди за предмети на вярата. Вън от това , следователно, на миряни не е забранено,“и не може да бъде забранено“, както се изразява Зонара в тълкованието на това правило, да поучават за предмети на вярата и да отговарят на въпроси, които им се задават по тия предмети(вж тълкованието на Зонара и Валсамон на това правило в Ат. Синт II, 454-453)
А че Църквата не само не забранява , но напротив , дори в известен смисъл и предписвала, – се вижда от наставлението за новобрачните, поместено в Требника, също за възприемниците при кръщението, че те били учители по вярата и нравствеността в известни граници. Църквата всякога с благодарност приемала, а църковната йерархия никога не считала за посегателство на правата си, когато отделни учени и благочестиви миряни се предавали на разработване църковната наука в разните и клонове, кога те, като учители в училищата, като глави на семейства, като представители на разни общества се стремяли, намиращите се под ръководството им лица да усвоят християнското учение и да живеят съгласно това учение.“
Бог да Ви благослови , г-н Антонов и г-н Тутеков, че проявявате дара си на Царственото свещенство.
Моля се Господ да умножи жаждата за богословие и копнежа за автентичния живот в Евхаристията.
о. Добромир
Уважаеми събратя отци, мили хора,
учудвам се на хапливия език на някои към мен?
Всъщност когато написах писмото си към „dveri.bg“ и към г-жа З.Каравълчева, аз конкретно съм посочил кое, изказано от нея, а също и в отговора на о.Стефан ме е смутило и имам основание да се съмнявам,че е ясна православна позиция- не защото аз мисля така, а защото съм го сравнил с мнението на много съвременни светила в богословието, част от тях канонизирани светци. И понеже писмото ми бе съчинено за 2 ч., набързо, не съм успял да изложа становището си в пълнота с целия обем аргументи. Просто не очаквах такава гореща реакция и то от хора, които работят в ЕКИП!? Лично чрез моя митрополит исках и очаквам да получа отговор от Св.Синод, кой е прав. Уверявам ви, ако се окаже, поради моята богословска неграмотност, че съм сгрешил, то както някога е правил покойния архим. Серафим Алексиев /в сп.Дух.култура/, публично ще се извиня на всички! Преди туй ще предоставя отново открито писмо и на ДВЕРИ.БГ и на ПРАВОСЛАВИЕ.БГ пълен текст на онези автори-Св.Отци, и съврем. богослови, чийто изказвания и АРГУМЕНТИ са ме заставили да приема за православна друга от вашата позиция.Моля простете, ако някой лично съм засегнал! о.Кирил Тошев
Христос посреди нас, отче!
Простете и Вие моето емоционално невъздържание. Съвсем по братски ще ви кажа, че така „ребром“ поставен въпроса „с чие благословение вие излагате горното становище“ е много дразнещ. Дори бих си позволил да кажа, че е обидно и за самите епископи да се отнасяме към тях като към някои квестори. Те са ни дарени от Бога за да първенствуват във вярата и да са стожер за истинността на изповядваното от всички ни учение.
В този ред на мисли ще добавя, че лично аз предпочитам не да изпадам в ситуация да се чудя какъв тон на говорене да избера – провокативен или смирен – за да ме чуят отсреща, а да мога съвсем спокойно и убедено да се доверя на заявената ясна и категорична позиция на надлежния ми митрополит по всички вълнуващи мен и живата Църква въпроси.
Обещавам ти, че ако ми посочиш поне една ясна, точна, ангажираща и аргументирана (така, както Никола и Свилен са се аргументирали и носят отговорност за това) позиция на един митрополит по един екзистенциален проблем в нашата църква през последните десет години, ще дойда на крак в твоя град и ще се почерпим за моя сметка.
Имаше наистина в предишното ми мнение малко невъздържаност, опитай се да не я забелязваш и прочети останалото.
Твой в Христа, о. Стоян.
„Izpovedta i Svetoto Pri4astie sa neizbejno neobhodimi;ednata o4istva,a drugoto e bania,plastir i hrana….“-„Du6epolezni pou4enia“na sv.Teofan Zatvornik,str.426 i pak tam:“Moje da se dobavi i o6e,no ne prekaleno,za da ne stanem ravnodu6ni.“A kade e miarkata neka tova ostavim na6ia izpovednik i duhoven voda4 da kaje.Tova e na6eto malko poslu6anie za slava Bojia.Kolkoto za komentariite kam otgovora na o.Toshev za men te nosiat privkusa na ikumenizma.
…Ето,Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия…
Лука 2:34
Някои хора заменят богословието с бабословие. Това не е от вчера. Иначе нямаше св. ап. Павел да пише на своя ученик и спътник Тимотей: „От скверни и бабешки басни отбягвай, а се упражнявай в благочестие“ (І Тим. 4:7). Само нека припомня, че под благочестие не се разбира да стоиш в храма със забрадка. Малко по-горе ап. Павел пише на Тимотей в що се състои великата тайна на благочестието: „Бог се яви в плът…“ (3:16). От три дни не преставам да се чудя на осезанието на safa, който е доловил в безупречно православния текст на Тутеков и Антонов „привкус на икуменизъм“. В него няма цитиран нито един неправославен източник, всички цитирани автори са стълбове и светила на Светото Православие и откъде го е доловил този привкус? Явно си го има генетично. Такива не са малко. Подобно е и отношението на о. Тошев, с когото ние разменихме няколко писма преди той да напише отвореното (а не открито) писмо до Златина Каравълчева и до целия православен свят. Аз му изпратих заглавия и линкове на доста православна литература по темата, но той едно си знае. В богословието не бива така. Православието не е казарма. Без свобода няма подвиг. Без свобода няма и смисъл. Все едно да караш малко дете да пости. То ще слуша, но няма да разбира. А като порасне ще престане да слуша, но пак няма да разбира. Православие и формализъм са антоними. Христос ни приема само свободни, защото Той е Който ни прави такива. Христос ни приема само с „весело и чисто сърце“ (Деян. 2:46). Който го няма, той е който „не различава тялото Господне“ (ІКор. 11:29). Всичко друго е бабословие, икуменизъм и казарма.
О.Стефане, уважаемата safa, твърде проницателно е усетила икуменическият дух и възглед на авторите г-н Антонов и г-н Тутеков.За този опит на икуменистите- да игнорират важността на Тайнството Покаяние, свързано и предшестващо Св.Евхаристия твърде ясно го описват доц.архим.Серафим /Алексиев/ и доц.д-р Сергий /Язанджиев/ в кн.“Православие и икуменизъм/ Ярък пример е залитването на Филанската православна църква, която заради икуменическия си дух допусна доста нарушения на църковните канони и правила.За модерния „православен дух“ и разбиране на много съвременни богослови ясно говори и иером.Серафим /Роуз/ в кн.“Православния светоглед“. Разликата е там, както казва той, че за да разбираш св.Отци трябва да имаш светоотеческа нравственост ,чистота и смирение.Гордият ум на съвременния богослов трудно ще „прочете“ и разбере разсъжденията и мислите на древните отци,просто защонто са настроени на на различни вълни. Споменатите о.Серафим и о.Сергий, поне са практикували усилена и правилна аскеза/ дух. Живот/, а са имали и просветен и свят учител -архиеп .Серафим /Соболев/, та е имало правилна духовна приемственост и здрава основа на православност.Не знам дали „братската православна “ прегрътка на връх Въскресение Христово между прав.свещеник/знаете кой/ и католически духовник м.г в гр. Русе
е израз на истинска християнска любов и любов към Христа. Аз споменах в по-горния си коментар, че има доста светоотечески свидетелства, а и такива на известни съвременни богослови, които са авторитет /предполагам/ и за Вас, потвърждаващи вярността на поддържаната от мен позиция, като православна. Още малко ще се забавя докато ви ги предоставя, на вас и на аудиторията, която се интересува от проблема.Поне за онези, които разбират защо съм такъв „инат“ и не отстъпвам от казаното.
А за това че изповедта е била задължителна преди причастяване още в средновековието сега ще цитирам откъс от „Православното Догматическо богословие“2ч., на Св Макарий Московски живял през 15в. :
„Призовавайки всички свои верни чада към Христовата трапеза, Св.Църква ги допуска до това свято тайнство не инак, а само с предварителна подготовка, следвайки заповедта на апостола7/1Кор.11:28,29/. Приготовлението се състои в искрено изпитване на вярващия и очистване на съвеста посредством тайнството покаяние, съвместно с пост и молитва, съобразно чинопоследованието на църквата“/пос.съч стр 406.
Така че тава нито е измислено от добросамаряните, нито е допуснато от комунизма, както твърдят някои автори!
Св.Макарий, Св.Филарет, Св.Серафим, Св Теофан и др. не са се занимавали с бабословие, а с борба в изяснение на православната духовност и са я направили достъпна за нас съвременните лаици в тази материя! С уважение : о.Кирил Тошев
Съзнавате ли, че обвиненията Ви в икуменизъм към православни богослови, свещеници и цяла православна поместна църква са много сериозно твърдение? Можете ли да понесете отговорността за тези твърдения?
Никой не отрича нуждата от изповед и пост, напротив.
Проблемът е, че по някакъв начин, заедно със св. Причастие те днес се схващат чисто легалистично, не като начин на Живот в Христа, а като правила и норми имащи за цел „лично осъвършенстване“.(Пример за това е Тодоровден; колко „достойни“хора пристъпват, нямащи дори съзнанието Кого приемат, но изпълнили всички рецепти и предписания.)
Съборния живот е разбит от индивидуалното благочестие, което не винаги е в духа на православната традиция. Заради това нашия народ е вярващ, но не е литургичен.Ако махнете от църквата Христа, а сложите правила, норми, свещи, курбани, обряди, резултатът ще е катастофален(както се вижда от действителността в България).
Най-сташното за Вас обаче би било ако навсякъде виждате врагове и да изграждате собствената си идентичност на базата на отрицанието и борбата с тях.
Такава вяра е идеология, а не любов. Простете ми …
Ваш брат в Христа:
о. Дбромир
Съжалявам за позицията на о. Кирил. Честно казано, мъчно ми е за него и за усилията, които хвърля в погрешна посока.
Уважаеми отец Кирил, XV в. е много далеч от средновековието, а цитираните от Вас източници автори са доста късни и твърде нови спрямо цитираните в статията, за да им бъдат равностойни по авторитет и значение за цялата вселенска църква, а не само за някои поместни традиции.
Благодаря и от името на д-р Тутеков на отците, които застанаха с имената си и заявиха твърдата си позиция. Разбирам какво мъжество се изисква за това.
Обвиненията в икуменизъм, особено отправени от разни анонимни провокатори, подминавам като напълно неадекватни на дискусията.
Пропуснах нещо в предишния си отговор. Уточнението, че годините от 1500 до 1599 попадат в XVI в., а не в XV. Това се учи по история още в основното училище и ми е много неудобно да правя проблем заради това пред големи хора с претенции за високо образование.
Молбата ми е, ако ще търсим авторитетни източници, нека да се датират поне преди Реформацията и наистина да попадат в средновековието, щом целта да ги цитираме е именно тази – да посочим кое е автентичното православно предание, в което няма примеси на пиетизъм, легализъм, формализъм и прочее -изми.
О. Кирил, ако говорите за Макарий митр. Московски и на цяла Русия, който е живял през XVI в. (1542-1563), съжалявам, но това не е средновековен автор. А по това време Реформацията вече е дала своите плодове в богословието не само на Запад, както предполагам знаете.
Аз също смятам, че е невъзможно и излишно да се води дискусия с човек, който само повтаря едно и също без да се вслушва в аргументите на другата страна, показва пълно пренебрежение към тях, ако и да са канони на Православната църква и стълбове на светоотеческата традиция и упорито цитира все едни и същи схизматични старостилни автори, като се опитва да натрапва това за автентично Православие. Завчера гледах по ОРТ подобна дискусия, по-скоро шоу, относно богохулното поведение на Мадона и там един православен мужик през цялото време стискаше в юмруците си голям напрестолен кръст като щит към тези, които възхваляваха Мадона. Ала на тях това ни най-малко не им попречи да леят глупости и богохулства. Искам да кажа, че не така се защитава вярата. Като си отишъл на шоу, ще приемеш законите на шоуто. Ако не можеш или не искаш – няма да ходиш. Кръстът не само, че не помогна, но мисля, че беше поруган, защото в ръцете на един неадекватен човек беше използван по неадекватен начин. С този пример искам да кажа, че за нас, православните, които живеем в съвременния свят, който все по-малко се интересува от Бога и все повече Го прекроява по свой образ и подобие, е особено важно да бъдем адекватни. О. Тошев вижда в това, че на Възкресение аз и моят католически събрат о. Валтер се прегърнахме и поздравихме с „Христос воскресе!“ предателство на Православието, отстъпление, икуменизъм и не знам още какво. Много ми е интересно той как би постъпил? Другите възможни варианти са следните: да мине покрай него, като се направи, че не го забелязва; да му кимне с глава, избягвайки да говори с него, за да не се оскверни; да го заплюе; да плюе на земята с отвращение; да започне да го убеждава каква гибелна ерес е католицизмът. И трябва да прави това всеки ден, защото ние с о. Валтер сме съседи и се срещаме по няколко пъти на ден. О. Валтер издава църковен бюлетин, където много пъти ми е предоставял възможност да публикувам статии и аз съм писал много материали за нашите различия. После той отговаря. В духа на искрено братство в Христа. Моите текстове отстояват православната позиция, неговите католическата, а различията не ни пречат да бъдем искрени събратя и приятели. Догодина ще празнуваме Възкресение Христово отново на една и съща дата и отново ще се прегърнем и поздравим братски. Въпреки, че аз смятам Григорианския календар за по-лош и неправилен от Юлианския. Забравих да кажа, че с нас ще бъде и арменският свещеник. И с него сме приятели. Добре, че светските хора не четат религиозни сайтове. Ако един такъв човек прочете нашите спорове, доста ше ни се чуди на акъла и ако е невярващ, никога не би приел вярата на хора, които водят подобни спорове. Толкова е елементарно, все едно двама шофьори да спорят кой педал е газта и кой спирачката. А обективната истина е проста и очевидна. Тя се съдържа в молитвите на Литургията. Само е необходимо да не ги четеш инертно и предубедено, а съсредоточено и осмислено. И понеже всички (с изключение на „Никтоже достоин…“) са в множествено число, да ги четеш гласно, за да ги чуват всички. Иначе, ако четеш нещо сам на себе си в множествено число, диагнозата не е добра. Има реална опасност да започнеш да се мислиш за жрец, който единствено контактува с Всевишния, и да забравиш, че богомолците всъщност са „царствено свещенство, народ свет“ (І Петр. 2:5).
Отче,това, че о.Валтер ти е приятел, си е твоя работа. Всеки има разум и свободна воля. На Великден, ако искаш може и ходжата да поканите, да не се обиди, че е пренебрегнат, /ако дойде?/ Аз казах само, че обичайния братски поздрав между православни- с прегрътка и целувка, е характерен за единомислещи. А какво единомислие има между православните с католици и монофизити просто не мога да се сетя. Още повече, когато това е публично достояние, чрез медийте. Как ще го изтълкуват хората? На журналистите само това им трябва- ето православни и католици се признаха взаимно!
Тази уловка на дружелюбност, характерна за тях и за икуменическите среди, на която явно се поддавате, обаче не е успяла да улови прозорливите 26 Зогравски мъченици. Те не само, че не посрещнали любезно латинците, ами и явно ги изобличили в ерес и предателство спрямо Христа.Всеки , който е имал контакти с инославни, дори и на приятелски начала е увредил православния си светоглед в определена степен.
Който иска да е приятел с католици, да си другарува насаме, а не за съблазан на по-малките братя.Царигратския партиарх Атинагор, също и митрополит Кирил /Гундяев/ от РПЦ се прегръщаха „братски“ с католиците, и скоро разкриха икуменическите си уклони, но това не донесе нищо добро на православието.Публичното общение и дружелюбност с иножславни го забраняват и църковните канони, както и съмолитсвуване с тях, това поне го знаете.
Относно о.Серафим и о.Сергий, като казвате ,че били схизматизи- Вярно е! Само, че те са се възпротивили през 1968г на сменянето на календара от тог. патриарх Кирил, известен с авторитарното си управление и съмнителен морал.Те са възстанали от ревност по православието, за което са поставени под запрещение от служение.Предполагам знаете колко канони е потъпкала тази реформа и какви беди е нанесла. Не си мислете, че съм старостилец, само коментирам.
Искам също за попитам, вие не бяхтели под запрещение през 1992г, когато Русенският митрополит Софроний попадна в групата на митрополитите основатели на разкола? Вие дали не сте потъпкали, поради непослушание към законния патриалх църковните канони? Служихте ли? Нека всеки огледа себе си, къде е?Простете за последните редове, но по християнски е -Право куме в очи! С уважение:о.Кирил
Всички подред са отстреляни от праведния картечен огън на о. Тошев. „Кой тогава може да се спаси? (Мат. 19:25). Само в календара май е спасението.
Отче Кириле, непростимо е от ваша гледна точка един прост мирянин като мен да се намесва в т.нар. „спор“. Видно е, че таите в себе си някаква всемирна обида, която води и до озлобление. Наистина е добре да прочетете още веднъж написаното от богословите, там няма нищо осъдително или неправославно. Те вадят наяве забравени истини и при това аргументирано ги доказват, това също е „Право куме – та в очи“, а дали е по християнски е друг въпрос. Не се гневете, отче Кириле. С уважение.
Otche Kirile, az niamam jelanie da se predstavia, no se radvam, che imame sveshtenici,kato teb, koito durjat na istinskia duhoven jivot! Logicheskite zakluchenia na hora, koito mnogo sa cheli i malko sa razbrali sa izkluchitelno opasni, zahstoto znaem, che tiahnata prekrasna logicheska konstrukcia, dori i da e neoborima, moje v osnovata si da ima ne prosto piasak,a blatna kal…
Понеже постоянно се спекулира с „аргумента“, че нямало официално становище по въпроса за причаставянето – макар че по-официално становище от каноните на Църквата надали ще се намери, привеждам линк към окръжно послание на Св. Синод на Еладската църква към вярващите от 2004 г.
http://www.dveri.bg/content/view/2765/97/
Г-н Антонов, вие не само каноните и св.Отци, ами и съвременният глас на епископата, макар и не нашия, а на Еладската църква тълкувате като протестантите: Което ви е угодно него вземате, а другото като да не сте го видяли.
В Окръжното на Еладския Св.Синод ясно се казва, че обръщението е към онези вярващи, които са небрежни към спасението си – рядко ходят на богослужение, причастяват се само за Рождество и Великден, създават в храма безредие с неблагоговейното си държание. А в края на посланието изрично си подчертава:“Предпоставка за нашето реално участие в това велико тайнство /Св.Евхаристия/ е единство във вярата, любовта, помирението и примирението, които се постигат чрез покаянието и изповедта“. Съвсем ясно е казано, че предпоставка за богообщение, чрез причастяването са покаянието и изповедта.
Прочетете проповедите на Св.Игнатий Брянчанинов и Св.Теофан Затворник, относно подготовката за причастяване и важността на изповедта! Ако техните думи са маловажни за вас и са съмнителни, тогава е ясно, че или те са неправославни духовници с неправославна вяра или вие! Замислете се!
О. Кирил, надявам се правите разлика между предпоставка и задължително условие. Както неведнъж сме подчертали в статията, покянието е задължително условие за завръщане на човека в църковно общение, след като е бил лишен от такова. Ако се стремите да оборвате някаква друга теза, моля, не подменяйте нашата.
Как чета каноните и какво е качеството на богословската ми аргументация, оставете, моля, това да преценят тези, които са компетентни да го направят. Поне засега, не показвате да сте запознат с творенията на някой по-древен и меродавен църковен отец и учител от св. Игнатий Брянчанинов и св. Теофан Затворник. Следователно, не сте в състояние да прецените доколко оборваната от Вас теза е вкоренена или не в автентичната традиция на вселенската Църква.
Поздрави!
Много ми е странен тоя о. Кирил… не стига, че е като слепец в областта за която говори, ами тръгнал да се натрапва на сума народ със самочинните си мнения и тълкувания. Някой да го е питал, някой да го е викал, някой да му е търсил „мнението”…? И откъде това самомнение, Боже мой, да му се чудиш ли, да му се смееш ли, да плачеш ли…? Ти му говориш, то ти приказва. Аман от младостарци напоследък…
Когато човек няма аргументи е напълно очаквано да прибегне до лични нападки. С това той показва, че истинската цел на провокираната дискусия не е достигане до общовалидна истина, а по-скоро човешко мъдруване и суета. Когато залогът е спасение на човешката душа смятам, че е меко казано излишно подобна дискусия да се води на основата на индивидуално осъждане и/или злепоставяне. Смятам, че о. Кирил прави точно това и по този начин дава лош пример като свещеник.
Уважаеми Enev,
Първо – мисля, че не сте разбрали – аргументи имам, за това което поддържам като становище и съвсем скоро ще ги предоставя на сайта, ако пожелаят да ги публикуват, разбира се!
Второ- сам Господ в евангелието ни казва, че всяко дърво се познава по плодовете му. Аз съм изтъкнал някои лични грешки у моите опоненти, не защото ги мразя, или съм им сърдит, а защото плодовете им показват какво е тяхното мислене и християнство.
Този опит за възвръщане към древните литургични практики, както и тази- редовно причастяване с омаловажаване или изключване на изповедта, като условие, са го подхванали така добре известните ПАРИЖКИ БОГОСЛОВИ, както ги нарича о.Серафим /Роуз/-о.С.Булгаков,о.А.Шмеман,о.А.Мен и др.Всички те, първо, че не са светци, каквито са св.Теофан и Св.Игн.Блянчанинов и др, но и са се отклонили от православната си позиция на богослови в едно или друго направление.Един от тях-Булгаков е основател на совиянската ерес. Другите в друго- виж критиките на о.Серафим Роуз и арх.Лазар!
Плодовете им показват, че градят богословието си на пясък. о.Серафим ги нарича“двуизмерни карикатури на Св.Отци“, поради това, че ги разбират и тълкуват изкривено
Плодовете показват-огледай се!
Излиза, че редовно причастяване с омаловажаване и изключване на изповедта върши всеки свещеник, който служи литургия без да се е изповядал – и тук нито Париж, нито Лондон имат нещо общо.
Св. Кирил Йерусалимски ни завещава следното в Петото тайновъведително поучение:
Не се самоотлъчвайте от причастие. Не се лишавайте от тези свещени и духовни тайнства заради греховно осквернение.
Достойното причастяване е осъзнаване на собственото ни грешно недостойнство съпроводено със „страх Божи, вяра и любов“.
Нито причастието е задължително обвързано с изповед, нито изповедта е задължително обвързана с причастие.
Благодаря на всички, потрудили се да дадат разяснение по този твърде важен душеспасителен въпрос. Желая успех на всички в добрите им начинания.