“Елици во Христа крестистеся, во Христа облекостеся!”



Знаете ли как се е извършвало Кръщението в първоначалната Църква, как са се кръщавали древните християни? С усилията на архиереите и клира на Саратовската епархия в Русия тази древна практика се възражда.

Да се кръстиш за всеки случай

По време на размразяването след големия ледников период – в края на 80-те и през 90-те – Кръщението се извършваше… по различен начин, разбира се: винаги има различни свещеници, пък и кръщаваните са различни. Но най-често Тайнството над възрастния или младия човек се извършваше някак много просто и бързо, без нито един зададен въпрос, изобщо без излишни разговори, поздравления и така нататък. “Искате да се кръстите? Да, утре след службата, триста рубли (15-20 лв. – бел. прев.). И кърпата не забравяйте”, казваше продавачката на свещи, без дори да повдигне глава от свещите, и с това диалогът на Църквата с неофита приключваше.

Чудно ли е, че мнозина от кръстените тогава (съдя по мои приятели, познати, колеги…) изобщо и представа си нямаха, че Кръщението е само първата крачка по пътя на християнина? Никой не им обясняваше това, а книгите бяха малко, пък и не всички смятаха за необходимо да ги четат. Затова новопокръстеният човек (начинаещ не можем да го наречем, защото той нищо не “начинаваше”) веднага след Тайнството напускаше православния храм завинаги или в най-добрия случай за много време.

Помня репликата на една моя позната: “Да бе, кръстена съм, разбира се, и детето кръстих, но от това не следва, че трябва да кисна там на всички тия служби и постите им да спазвам. Ще извинявате, ама това си е моя лична работа!”. При тази жена липсваше християнско, църковно съзнание, но имаше несъзнателно, наследено от предците разбиране за съществуването на някакъв обред, през който за всеки случай трябва се да мине. И не беше само тя. Мнозина през онези години се кръщаваха случайно, за да направят компания на приятел или приятелка, от любопитство, “за майтап”, по съвет на някоя леличка – “за да не боледувам”; в най-добрия случай – заради молбите на баба, от уважение към нея.

Интересен бе случаят с една моя колежка журналистка: тя реши да се кръсти заради вестникарски репортаж в рубриката “Изпитано върху себе си”. Написа го този репортаж – напълно коректен, добър. Но после изведнъж разбра какво е извършила… Сега тази жена е дълбоко вярващ, въцърковен човек.

В началото на 2000-те стана ясно: нещо трябва да се направи. Трябва да се промени из основи отношението на хората към тайнството Кръщение, защото то наистина е първата крачка по пътя. И ако тази крачка е направена сляпо, криво, неразумно, то също толкова неразумен и крив ще е целият път.

Възраждане на древната традиция

На Велика събота 2010 г. в стария катедрален храм “Св. Троица” в Саратов епископ (днес митрополит) Лонгин за пръв път извърши кръщаване на група възрастни (десетима мъже и седем жени) по време на специална кръщелна Литургия. Това бяха истински оглашени: те предварително изявиха желание да се кръстят и минаха през подготовка (пет огласителни беседи) в течение на Великия пост, както се е практикувало в древната Църква. Ектенията за оглашените – “Вернии, об оглашених помолимся…”, – която доскоро се възприемаше механично, само като част от ритуала, сега отново се изпълни с жив смисъл.

Оттогава кръщаването на оглашените (катехумените) в нашата епархия се извършва редовно и в повечето случаи от самия епархийски архиерей – митрополит Лонгин. Както подчерта сам той в едно свое интервю, от най-древни времена кръщаването е работа на епископа. И това, между другото, трябва да напомни на всички ни, че архиереят не е просто администратор, че той е именно носител на апостолска власт; че свещеникът извършва Тайнствата само защото тази власт му е делегирана от епископа.

През изминалите осем години Кръщение по време на специалната кръщелна Литургия в Саратов приеха около 2000 души. Интересно е, че много от тях са хора от традиционно нехристиянски народности: татари, казахи, кавказци, калмики…

Как всъщност се извършва това главно тържество в живота на човека? Самото Тайнство се извършва в отделно помещение – баптистериум, докато се четат часовете преди Литургията и се пеят антифоните преди Малкия вход. След Малкия вход общността в храма посреща новите братя и сестри. Процесията от мъже и жени, облечени с дълги бели ризи, със запалени свещи в ръце и с мокри коси, водена от архиерея и посрещана с радостната песен “Елици во Христа крестистеся, во Христа облекостеся!”, прави винаги силно впечатление. Виждайки я за пръв път, аз не можах да сдържа сълзите си, а една енориашка каза: “Струва ми се, че съм в Рим по времето на катакомбите…”

След това се извършва св. Литургия по обичайния чин, само че към обичайните четива се добавя четенето на кръщелен Апостол и кръщелно Евангелие. Новопокръстените се споменават поименно по време на сугубата ектения и Великия вход, а в края на Литургията се причастяват със Светите Тайни.

Първата крачка

Отец Александър Степовик

Клирикът от саратовския катедрален храм “Св. Троица” свещ. Александър Степовик ни разказа за подготовката за тайнството Кръщение – за огласителните беседи, за трудностите, които възникват при общуването с оглашените.

„От една страна, разбира се, тази практика донася плодове. Всички, които идваха при нас на огласителните беседи, взеха съзнателно решение да се кръстят и не се отказаха от намерението си – всички стигнаха до купела. По време на беседите хората за пръв път в живота си се замислят за много неща, задават ни въпроси, понякога трудни, понякога неудобни. Повечето оглашени разбират какво смятат да направят и с каква цел, могат да отговорят на въпроси за смисъла на Тайнството – има много повече съзнателност.

От друга страна, не всеки, който желае да се кръсти, е готов да промени целия си живот – да встъпи в съвършено новия за него свят на Църквата, да участва в богослужението, да се изповядва, причастява, да носи онзи кръст, който християнинът трябва да носи в този живот. Често се случва така, че първоначалният ентусиазъм изстива, човекът започва да се отнася по-равнодушно към всичко църковно, престава да идва в храма. И все пак ние вярваме, че семената, които сме посяли у него, ще покълнат, че рано или късно този човек ще се обърне към Бога.“

Какво е съдържанието на огласителните беседи?

Обикновено това са четири беседи: първата е посветена на основите на православното вероучение, втората е за християнския морал, третата – за поста и молитвата, четвъртата – за Тайнствата на Църквата. И, разбира се, оглашеният трябва да прочете Евангелието. Ако не четирите Евангелия, то най-малкото поне едно от тях. (Аз пък преди си мислех, че едно такова решение – да се кръсти, да се посвети на Христа – човек може да вземе, след като е прочел поне Евангелието. Но ето че се оказва, че в живота може и да е другояче. – бел. авт.)

По време на всекидневното общуване ние нерядко се сблъскваме с крайно повърхностни или лъжливи представи на хората за вярата и Църквата. А в какво духовно и мирогледно състояние идват хората на първата огласителна беседа?

Главните “трънчета” са две. Първото е икуменистичната нагласа: “Всички религии говорят едно и също, само че по различен начин. Всички те са различни пътечки към един връх”. Принудени сме да обясняваме, че далеч не всяка пътечка води към върха, че Кръщението е избор не на един от многото възможни пътища, е на единствения истински път. Второто e прословутото “Бог е в душата ми”, при което Църквата уж не е толкова важна, въпреки че все пак е редно да се кръстим… Надявам се, че успяваме да покажем на хората, че животът с Христа е живот в Неговата Църква. Когато след известно време виждам спорилия с мен човек в храма, разбирам, че нещичко все пак съм успял да му покажа и обясня.

“Осъзнах отговорността си за своя живот…”

Едуард Манукян

Освен Кръщението, което се извършва в баптистериума на храма, у нас всяка година, а именно в деня, когато се чества паметта на св. Владимир, се извършва едно още по-необичайно събитие: масово кръщаване на оглашените във Волга. Миналото лято така се кръстиха 39 души. Беседваме с един от тях, студента във философския факултет Едуард Манукян. Двадесетгодишният Едуард започва с това, че пътят му към вярата е бил…

„…дълъг, но осъзнат. В някакъв момент усетих, че трябва да осмисля онова, което се случва в света и в мен самия. И се заех с това, започнах да общувам с вярващи и свещеници. Прочетох Евангелието, започнах да ходя в храма. Веднъж ми предложиха да помогна в организацията на архиерейската служба на Сирни Заговезни – на такива богослужения винаги се събират много хора, нужен е някой, който да поддържа реда. Всичко това даде резултат. Стигнах до решение да се кръстя, да встъпя в Православната църква.“

Но защо точно Православието?… Защо не Арменската апостолическа църква с нейните древни светини; защо не католицизмът, където има толкова интересни, привлекателни неща; защо не протестантизмът, където всичко е много по-просто?

Аз, разбира се, все още не съм учен, аз съм само студент, но, доколкото можах, се запознах с историята на Църквата и стигнах до извода, че Православието е онова, което е съществувало изначално. Всичко друго е резултат на едни или други отклонения или реформи. Бях в родината си, в Армения, посетих всички древни арменски храмове. За мен това е велика древна култура, но не и повече от това.

Какво означаваше за вас Кръщението? Ако встъпване в нов живот, то в какъв?

Кръщението за мен е момент, в който осъзнах и смирено приех това, че отсега нататък съм поел особена отговорност. Защо в Евангелието Христос казва, че можем да Го следваме само като носим кръста си? Когато се кръщаваш, ти поемаш кръста и казваш: да, аз ще отговарям за всички мои дела и постъпки. Осъзнах това и го приех с цялото си сърце; това се случи по време на вечерната служба в деня на моето кръщение… Самото Тайнство е… най-прекрасното нещо, през което съм минавал, нещо приказно… Върнах се вкъщи и отидох после на вечерната служба. За много неща си мислиш, докато стоиш…

За много неофити, особено млади, най-голяма трудност става именно православното богослужение: то им изглежда прекалено дълго, уморително, неразбираемо, не отговаря на емоциите им… В какви отношения сте с богослужението?

Такъв проблем не съм имал. Богослужението ми помага да изляза от суетата, от хаоса на мислите и чувствата, да се стегна, вътрешно да се подредя – и да осъзная онези неща, които в житейското бързане не бих осъзнал.

“Гледах иконата и ми се струваше, че Христос гледа право в сърцето ми…”

Екатерина Александровна, първата от ляво на снимката

Екатерина Александровна, учителка по география, днес пенсионерка и баба, е преизпълнена с щастие и не може да разбере за какви заслуги ѝ е дадено то. Животът на Екатерина не може да се нарече лек: неудачен брак, смърт на една от дъщерите ѝ, неизлечима болест и смърт на брат ѝ… Един ден, налегната от мъка, тя влязла в църква по време на богослужение – просто така, от любопитство, – и от очите ѝ изведнъж бликнали сълзи.

„Е, викам си, значи са ми много греховете… И останах на цялата служба до края. Срам ме беше от хората, стараех се да не плача, но сълзите се лееха сами. Гледах иконата и ми се струваше, че Христос гледа право в сърцето ми. Излязох от църквата – и изведнъж чувствам, че ми е някак хубаво, леко. За пръв път от много време…

По-късно майката на Екатерина настояла внучката ѝ да се кръсти.

„И ние отидохме двете с дъщеря ми в храма и попаднахме точно на Петдесетница – каква красота беше това!…“

По онова време бяхте ли, осъзнавахте ли се като вярваща?

Не. Съзнателна вяра у мен нямаше. Но имаше някакво неосъзнато “трябва”. Роди ми се внук и аз веднага казах на дъщеря ми: трябва непременно да го кръстим. Но тя беше против: “Защо сега? Ще порасне и сам ще реши”. За това, че самата аз трябва да се кръстя, все още не мислех. В душата ми се бяха натрупали много въпроси, особено след разпада на брака ми, и аз търсех отговори на тях, търсех някакво утешение. В интернет ме интересуваше главно музика, хубавите стари песни. Пусна си ги, тананикам – и някак по-леко ми става. Но един път съвсем случайно попаднах на беседите на стареца Паисий Светогорец. И там изведнъж започнах да намирам отговорите. Започна да се променя разбирането ми за хората, за живота: сега вече обвинявах за нещастията и конфликтите не другите, а себе си, и се молех за другите хора…

И точно тогава се обади дъщеря ми. Каза, че е кръстила внука ми и аз страшно се зарадвах. Веднъж дори се опитах да се причастя, но ми обясниха, че трябва първо да се кръстя. Четях все повече православна литература, четях Евангелието и виждах, че ако законите му се спазват от хората, няма да има нужда от никакви граждански и наказателни кодекси. И ето че в един момент аз си казах: стоп. Ако всичко това е истина – а аз вече вярвах, че е истина, – ако нашият живот не свършва тук на земята, то какво – аз ще умра и ще ида там некръстена?…

В началото много ме плашеше изповедта. Та нали като видиш всичките си грехове, ти става страшно. Някои грехове изобщо не можеш да си обясниш: нали си голям човек, как си могъл да постъпиш така? Разбираш на какво ниско стъпало стоиш, но ти се иска да се изкачиш поне мъничко, да станеш поне малко по-добър. И аз приех Кръщение – и сега съжалявам само, че това се случи толкова късно. Де да го бях разбрала по-рано, колко грешки можех да избягна!

“Когато нови членове влизат в общината, това е обща радост за всички”

Митрополит Лонгин

Ще завършим нашия разказ за кръщаването на оглашените с краткия разговор, който проведохме с владика Лонгин, митрополит Саратовски и Волски.

Владико, кажете: какви плодове донесе делото, което започнахте преди осем години?

Успяхме в това, че хората приемат тайнствата Кръщение и Миропомазание осъзнато, тоест знаят какво очаква Господ от тях след тези Тайнства, – ако не друго, то поне им се говори за това. Всеки от нашите оглашени намери време за подготовка, за да чуе огласителните беседи, чакаше търпеливо този ден – значи, неговото желание да се кръсти е проверено, то не е някакъв моментен импулс или прищявка. Беседвайки с оглашените, аз винаги им казвам, че Кръщението е не просто някакъв традиционен обред, през който не е лошо да минеш за всеки случай, – не, това означава да влезеш в Църквата и да обещаеш на Бога чисто сърце и съвест. Ако в живота на новопокръстения нищо не се променя, ако той не прави усилия, за да подреди поне отчасти живота си в съответствие с Евангелието, то значи той е загубил времето си напразно. Без желание от страна на човека, без негови лични усилия Бог не може да го поправи и спаси. Предупреждавам оглашените за това и се надявам, че нашите неофити ме чуват.

Но всички ние разбираме колко трудно му е на човек да се промени – дори и на отдавна кръстения и живеещ от много време църковен живот. Имаме в изобилие добри намерения… но много по-малко са добрите ни дела. Затова да не съдим толкова строго начинаещите християни. Да, някои от тях не веднага след кръщението започват да идват в храма, в началото стъпват в него от дъжд на вятър, по празниците, но постепенно, в течение на няколко години биват привлечени от църковния живот. Други пък така и не намират време да дойдат в храма, да започнат църковен живот…

Ние не се самоизмамваме, не очакваме стопроцентов успех или масовост. Да, през 90-те се случваше да кръщаваме по стотина души всяка неделя, но как се кръщаваха те? Беше ли това кръщение истински поврат на човека към Христос? Мисля, че не си струва да гледаме назад и да съжаляваме, че сега такова нещо няма. Нормата не е да кръщаваме по сто човека, а да познаваме всеки дошъл при нас човек, да знаем защо и с каква цел е дошъл той в Църквата.

Кръщението се извършва не “поотделно”, а именно по време на специална кръщелна Литургия. Защо е важно това?

Защото Литургията е общо дело, дело на цялата християнска община; и когато в тази община влизат нови членове, това е обща радост за всички. | Pravoslavie.ru

 

Превод (със съкращения): Андрей Романов

 

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ: