За видовете прозорливост
Като затвори входовете към сърцето и постави там за страж ума, оголен от всяко въображение и размишление, но въоръжен с молитвата и с името на Иисус Христос, подвижникът подема борба с всички идващи отвън влияния и помисли. Това е по същността си умното трезвение, а целта му е борбата със страстите.
В по-широк, всеобемащ смисъл победата над страстите се постига със спазването на Христовите заповеди; но в дадения случай говорим за специален вид аскетическо въздържание, което започва, след като подвижникът, преминавайки известни етапи на духовно развитие, изостави молитвата по първия начин – с въображение, а след това – и по втория, осъзнал от опит и неговото несъвършенство.
Опазването на ума и сърцето от всякакви помисли е съпроводено с дълга борба, изключително трудна и деликатна. Докато живее сред безкрайното множество най-различни влияния и впечатления, човек не може да разбере нито тяхната природа, нито силата им, защото те постоянно се сменят. А подвизаващият се в умното безмълвие подвижник, откъснал се от всичко външно, в денонощен стремеж да сведе броя на идващите отвън впечатления до възможния минимум, се ограничава заради това да не гледа с любопитство външния свят, да не слуша странични разговори, да не чете книги, съсредоточава цялата си сила върху своето вътрешно битие и там встъпва в единоборство с помисъла. Само при това условие е възможно да се разбере природата на помисъла и неговата понякога колосална мощ.
Недостатъчно внимателният вътрешно човек много лесно попада под влияние на помисъла и става негов роб. Като склони волята си към помисъла, човек се уподобява духовно и дори се уеднаквява с духа, чиято енергия е в помисъла. Така, като приема с душата си страстния помисъл, който много често е резултат на демонско влияние, човек става оръдие на демонското действие. Дълбоко молещият се ум понякога чувства как отвън се приближава някакъв дух, но ако молитвеното внимание не се наруши, този дух си отива неприет, така че след молитвата човек не може да каже кой, за какво и как е идвал.
Понякога при дълбока молитва се случва нещо трудно обяснимо. Около ума преминават светоносни явления, които се стремят да привлекат към себе си вниманието на ума и ако умът не им обърне внимание, те сякаш започват да му говорят: „Аз ти нося мъдрост и знание и ако сега не ме приемеш, може би никога повече няма да ме видиш”. Но опитният ум не им обръща никакво внимание и те си отиват не само неприети, но и неразпознати. Умът не знае със сигурност даже и това, дали е било зъл враг или добър ангел; но от опит знае, че ако спре вниманието си, за да разгледа донесената блестяща мисъл, ще изгуби молитвата и после ще трябва отново да я търси, вече с голям труд. Опитът е показал, че по време на молитва умът не трябва да се спира дори на мисли, добри на вид, защото при това непременно ще се срещне с други помисли и, както казваше старецът, „чист няма да излезе”. Загубата на чистата молитва е вреда, непоправима с нищо. Борейки се за свободата си, подвижникът води толкова напрегната борба с помисъла, че който в своя опит не е изпитал това, не може да си го представи. В тази вътрешна борба с него, в тази пряка съпротива на помисъла, при което душата на начинаещия нерядко претърпява частично поражение, но понякога удържа и победа, подвижникът има възможност да изучи характера на помисъла до изумителни детайли, така че, макар да не стига на дело до предложения му грях, познава действието (енергията) на всяка страст значително по-дълбоко и по-детайлно, отколкото обладаният от нея. Последният може в себе си и в другите, или върху себе си и върху другите, да наблюдава как се проявява енергията на една или друга страст, но за да я опознае по-дълбоко, трябва да стигне до духовното място, в което пребивава молещият се по третия начин, който вижда всяка страст още в нейното зараждане.
Знанието, получено при преодоляването на страстите, води до прозорливост от опит. Но трябва да отбележим, че тази прозорливост, която е следствие от дълга борба със страстите, не може да стигне съвършенството, характерно за благодатния дар на прозорливост. Човек, който има първия вид прозорливост, узнава за духовното състояние на другия по някои движения, по лицето, по отделни думи, по вида мълчание или начина на говорене, по психическата атмосфера около него, като, разбира се, най-сигурният начин за оценка на другия е разговорът с него, тъй като в неговите думи ще проличи докъде е истинският му духовен опит и откъде – онова, което е резултат само на външно обучение. Но който има втората, благодатната прозорливост, вижда всичко чрез молитвата и не се нуждае от присъствието на другия човек.
В процеса на продължителната вътрешна борба подвижникът среща три вида прозорливост: първият се дължи на естествената при някои хора интуиция, която се усилва от постническия начин на живот; вторият е прозорливост под демонско въздействие и третият – дар от благодатта.
Първият вид може да бъде полезен за благочестиво настроения и смирен човек, който може да го използва по добър начин, тъй като му съдейства за по-резултатно спазване на Христовите заповеди по отношения на ближния. Този вид прозорливост ще навреди на гордия и страстния, защото умножава поводите за проява на страстите и му открива по-големи възможности за тяхното удовлетворяване.
Вторият вид е изключително опасен за онези, които го приемат, тъй като рано или късно ще доведе до болезнено нарушаване на всички душевни и духовни сили на човека, като изкриви и самия му облик.
Третият вид е съпроводен с най-голяма отговорност и е извор на много духовни страдания за притежателя си. На гордия той въобще не се дава. Всички тези видове прозорливост причиняват страдания.
При първия вид, т.е. при естествената интуиция, страданията са следствие от повишена чувствителност на нервно-психическия апарат. При втория – поради разрушителното, разлагащото свойство на демонските действия, което често пъти става явно само след като мине много време. Тази прозорливост дава понякога способност за „четене” на чужди мисли, но все пак дълбокият вътрешен човек остава недостъпен. С малко по-голяма точност тя се проявява понякога по отношение на събития с външен характер. На онези, които я приемат, тя дава случаи за услаждане с тщеславие.
Истинската духовна прозорливост е дар на благодатта. При тази прозорливост се открива дълбочината на човешката душа, често скрита от самия човек. Тази прозорливост в никакъв случай няма психопатологичен характер и причинява страдания на своя носител само защото, като дар Божи, тя е пълна с любов, а ѝ се налага да вижда най-вече човека, „изгубил образ и слава”. Това е страданието на любовта. Онези, които имат този дар, никога не се стремят да го задържат; чуждо им е превъзнасянето и тщеславието.
В казаното по-горе отделихме известно място на оня вид прозорливост, която произтича от опита. Светите отци го наричат „дар на духовна разсъдителност” и го считат за висше аскетическо постижение. Същността му е, от една страна, в способността да се разпознават причините на едно или друго духовно явление, т.е. дали то е резултат от благодатта, или от демонски влияния, или е в порядъка на естественото човешко развитие, а от друга – да се познава редът на духовния живот, последователността на духовните състояния и тяхната относителна ценност или достойнство. Този дар изключително високо се цени от подвижниците поради това, че винаги е резултат от дълъг опит в борбата със страстите, опит от големи благодатни застъпничества и посещения, опит от много изкушения и вражески нападения. Той е драгоценен в духовните наставници, понеже врагът обича да се преобразява като светъл ангел и са рядкост онези, които могат ясно да го разпознават. Известни са ни случаи, когато блаженият старец Силуан чрез молитва прозираше „онова, което ставаше надалече, сякаш беше наблизо”, когато той предузнаваше бъдещето на някого или когато му се откриваха дълбоките тайни на човешката душа. За това биха могли да свидетелстват много хора, които са го изпитали върху себе си и които са още между живите, но самият той никога не само не се е стремил към това, но дори и не му отдаваше голямо значение. Неговата душа беше изцяло погълната от състраданието към света; той изцяло бе съсредоточен в молитвата за света и в своето духовно битие ценеше тази любов повече от всичко.
През дългото си общуване с блажения старец имахме възможността да се убедим, че той знаеше тайните на духа и поради това беше наистина „верен наставник”. След онези изключителни и редки в историята на Църквата благодатни посещения, с които той е бил удостоен, след своя почти полувековен напрегнат подвиг, след някои грешки, които беше изстрадал през първата половина на дългия си подвижнически живот, старецът се приближаваше към онази степен на знание, към онази степен на съвършенство, която го правеше сигурна опора за другите. Той знаеше йерархията на духовните състояния, т.е. последователността на духовното израстване, което е така важно, понякога дори и необходимо, за да се осигури безпрепятствено преуспяване.
В духовния живот и на монаси, и на миряни нарушаването или преобръщането на тази йерархия съвсем не е рядко явление и се състои в това, че определено духовно състояние или аскетически труд удовлетворява човека и той се отказва от онова, което лежи на следващото стъпало по пътя, като счита новото състояние за пониско от предишното и с това слага край на своето преуспяване.
Старецът познаваше духовния път от опит. Той посочваше три съществени етапа по този път: първия – получаването на благодат; втория – нейното изгубване; и третия – връщането на благодатта или придобиването ѝ наново чрез подвига на смирението.
Мнозина са получавали благодат, и не само сред намиращите с в Църквата, но и извън нея, защото Господ не гледа на лице; но никой не е запазил първата благодат и само малцина отново са я придобили.
Който не познава втория период и който няма опит в подвига за връщане на благодатта, всъщност няма истинско духовно знание. Старецът Силуан беше богат не само с личен вътрешен опит, но и теоретично познаваше добре аскетическите творения на отците на Църквата и, по дар Божи, не само беше запазил верността си към Преданието на Църквата, но опитът на великите отци се бе повторил и в него самия. Четеше съвсем малко; не обичаше да чете, защото процесът на четенето му пречеше да се моли; но обичаше да слуша, тъй като, без да прекъсва Иисусовата молитва, можеше едновременно да „внимава” в четенето. Той слушаше каквото се чете в Църква по време на нощните служби; малко четеше в своята килия; много беше възприел чрез живия разговор с други подвижници на Света гора, сред които мнозина бяха богато надарени; през тридесетте години дълго време ходеше често при своя приятел схимонах Касиан, който тогава живееше до манастира в „Кипарисите”. Отец Касиан обичаше стареца и много го уважаваше, ценеше неговите посещения и с удоволствие му четеше на глас. Старецът добре помнеше много неща от творенията на светите отци, което се улесняваше за него от факта, че споделяше техния опит.
Да се помни духовното е много трудно, тъй като в духовното битие има съвсем малко външен израз, образност, за да има на какво да се опре веществената памет; не е ли това причината всезнаещият Господ да преподава на народа в живи образи от житейската действителност и в притчи учението Си за тайните на Царството?…
Възможен е и някакъв заместител на духовното знание – чрез „външната наука”, което се наблюдава при хора с голям интелектуален опит, но, разбира се, истински да помни учението на отците може само онзи, който и самият всичко е изстрадал, комуто е било дадено свише от опит да познава тайните на духовния свят. Този „обикновен” човек беше излязъл от дългата си борба, обогатен с дълбоко знание и за методите, и за средствата на подвижничеството. При неговата духовна сила това знание, от една страна, го беше направило вътрешно свободен от робството на формата, а от друга, го беше избавило да не блуждае по чужди пътища с недоумение и неразбиране какво става.
Много чужди пътища са паралелни на единия истинен път. Много затворени, чужди на християнството сфери изникват пред умния взор на подвижника и той не е в състояние да се ориентира в тях, ако с него не бъде божествената светлина. Старецът, който в Светия Дух е бил удостоен да види Христа и от Светия Дух е бил възведен да види несъздадената светлина, носеше в себе си тази светлина и затова можеше с поразяваща проницателност да разпознава действителната истина от онези маски и призраци на истината, които неизбежно пресрещат човека по неговите духовни пътища.
Откъс от Свети Силуан Атонски на св. Софроний Атонски, „Омофор 203, превод: Кръстю Банев
