За вярата в богосиновството на човека и за смирението
Този път върви минава над неизследими бездни. По точно, когато дойде видението за тези бездни на Бога, то за какви пътища да говорим? В тази сфера няма нито напред, нито назад, нито дясно нито ляво, нито горе, нито долу; тоест, няма никакви съотношения.
Величието на християнския път съвсем не се разбира лесно; затова и аз ви моля да бъдете внимателни във всяка дума, защото това е важно за всички ни. И аз, който казвам на всеки „не бързайте“, съм длъжен да бързам, защото не знам кога ще свърши животът ми.
И така, днес ще говорим за това каква е основната мисъл, която трябва да имаме, за да вървим по християнския си път си резултатно и безопасно.
чуйте няколко стиха от Евангелието, което за нас е, разбира се, Откровение par excellance: „Иисус му рече: Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия. И веднага бащата на момчето викна и със сълзи казваше: Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми“ (Марк. 9:23,24).
„А Той й рече: Дерзай, дъще, твоята вяра те спаси; иди си смиром!“ (Лук. 8:48).
„Иисус им отговори: Не е ли писано в закона ви: „Аз рекох: Богове сте“? Ако Той нарече богове ония, към които бе отправено словото Божие (и не може да наруши Писанието), на Тогова ли, Когото Отец освети и прати в света вие казвате: Богохулстваш, защото рекох: Аз съм Син Божий?“ (Иоан. 10:34-36).
Вярата не е нещо онтологически бездействено. Вярата е не само психологическо състояние на човека. В такъв случай, молейки се на Бога в състояние на такава вяра, ние нищо не получаваме, защото тази вяра е само психология. Но такова е мнението на мнозина наши съвременници, и даже на ония, които специално са се посветили на психологията като научен опит да се разкрие битието на Бога и смисъла на битието.
Ако вие, братя и сестри мои, искате действително да строите живота си по християнски, избягвайте колебаещите се думи на научната психология. Повярвайте, че Откровението, дадено от Бога на човека, е действително нещо, съответстващо на реалността на вечното битие на Божествения. Така например вярата у болните е способност да произведат вътрешна енергия, която побеждава болестта. Знаете, че е много лесно да се поддадеш на болестта и да загубиш всякакво мъжество за борба с нея. Но знаете също и случаи на оздравяване, когато „твоята вяра те спаси“ от всякакви болести, дори от слепота. И така, вярата е действено проявление на Божията сила в нас.
Господ ни дава Откровението, привеждайки примера на псалмопевеца: „Аз рекох: вие сте богове“ (Пс. 81:6) – всички вие сте богове. И ние сме длъжни да повярваме в това така, както е написано. Тогава ще успеем да построим живота си като християни, истински. Иначе съвсем не можем да видим целта на нашите постъпки.
Но някой ще каже, че това не е безопасно – да повярваш, че всички сме богове. Съвършено вярно. Знаем много случаи, когато хората са губели мярка в това. Така веднъж ми се случи да прочета как в Америка група индийци се кръстили и приели християнството, и после, връщайки се вкъщи, поискали да преминат една река, като вървят по водата. И в порива на своята вяра всички стъпили във водата и потънали.
Аз сам, за съжаление, съм бил свидетел, как хора, повярвали, в това,че сме богове, са минали мярката и са изгубили правилното съзнание. Тези думи всъщност са им нанесли вреда. Къде е изходът за нас? За това искам да говоря днес. Ако приемаме Откровението, че сме създадени по образ и подобие Божии, ако приемаме старозаветния израз, че човек е бог, то как да се удържаме в това съзнание, в такава мяра на това съзнание, че да не се заразим от гордост? Един от ярките случаи на изразяване на този път намираме у Иоан Дамаскин в неговата служба за поменаване на починалите (панихидата): „Образ съм на Твоята слава, но и язвите нося на своите прегрешения“. Ето мярата, в която трябва да се удържаме.
Да, ние вярваме, че Бог ни е сътворил по Свой образ и подобие. Да, ние вярваме в това, че Той Сам иска да се нарича „Отче наш“ и ни дава тази молитва, за да осъзнаем, че сме деца на живия Бог. Но как да се удържаме в смирението и в тази мяра, за да живеем? Повтарям това изречение на Иоан Дамаскин: „Образ съм на Твоята слава, но и язвите нося на своите прегрешения“.
Ако изговаряме от вътрешността на сърцето си, че сме почетени от Бога да бъдем Негов образи подобие и при това съзнаваме, че реалността на нашия живот не съответства на тази вяра, то как да успеем, от една страна, да не разрушим вярата, че сме чада Божии, а от друга – да не загубим смирение? За това помага съзнанието, горчивото ни съзнание, че живеем несъответно на Божията воля, която ни е извикала към битие; че сме помрачили Неговия образ в нас с греховете си. Вместо във всеобемаща любов ние живеем в раздори и разделение. От човешкия взор изчезвва истинската цел на Бога. Ние като че ли сме неспособни да възприемем каквото и да е познание, без да се възгордеем. А при християнския подход човек, макар да пребивава в най-висше за земята състояние, остава смирен; и тогава никакво количество познания, никакви високи състояния на духа – действително състояния от Бога – не правят човека горделив. Както Сам Христос, Всезнаещия и Всемогъщия, казва: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (Мат. 11:29). Случвало ми се е да видя на Света Гора, а понякога и в света, хора, които са пребивавали в голяма благодат, и в същото време са пълни със смирение. Ако погледнем живота си и видим, че той не съответства на нашия произход – онтологически не съответства; ако знаем, че „язвите нося на своите прегрешения“, както казва Иоан Дамаскин, ето това означава съвместяване на вярата с познанието, че ние не сме там, където трябва да бъдем, че сме загубили това достойнство. И тогава, когато заживеем по заповедите на Христа – евангелските заповеди – усещането, че Бог е нашият драгоценен Отец идва като смирено чувство, а не като гордост, с която искаме да съкрушим брата си. Когато живеем в покаяние, както аз дръзнах да напиша в моята книга, това покаяние на земята няма край, защото неговият край би означавал нашето съвършено уподобяване на Христа, възкръснал от мъртвите и възходил към Отца. Тази мяра достигат едва единици на цели поколения.
Когато осъзнаем своя произход, както казва Откровението, носейки при това язвите на нашите прегрешения, тогава се появява дълбокият плач на покаянието. Тогава се появява чувството на неизлечимост на нашата болест със собствени сили и ние жадуваме Бог Сам да дойде със Своето изцеление и със Своята сила да победи в нас всички пороци, всички смъртоносни страсти.
И моля ви, имайте предвид всичко това, за да не потъвате в преувеличената вяра – аз мога да ходя по водата така, както Господ е ходил; да не се превъзнасяте в съзнанието си: о, аз съм син Божий! и тям подобни… Съвсем иначе идва това съзнание, когато се появява по нормален и правилен път – чрез покаяние и плач; когато сърцето ни идва до онова състояние, в което Бог може да му каже за Своята любов; и тогава душата чувства, че Бог е най-близкият, най-скъпоценният наш Отец. За това прекрасно пише нашият старец, новопрославеният Св. Силуан. Не знам дали успях понятно да изразя мисълта си, че е необходимо да съвместяваме в съзнението си, че сме създадени по Божи образ и подобие, а от друга – че всички сме престъпили закона на любовта на Отца.
Постепенно, не отведнъж, се усвоява животът в Христа. И ако понякога в кратки думи говорим за нещата, от които насъщно се нуждаем в живота си, за да достигнем до вечното спасение, очевидно няма да усвоим всичко това веднага. То ще дойде при нас по други пътища: чрез вярата, че Христос е Бог, чрез вярата, че сме деца на небесния Отец и заедно с това – чрез разумно осъзнаване на нашето падение.
И така, днес искам да се огранича само с тези думи за двойнствеността на нашето състояние: да, онтологически аз, по произхода си, съм син Божий, сътворен, не роден. В Символа на вярата „роден, несътворен“ се казва за Христа и Той е Бог по естеството Си, а ние сме богове само по благодат, по образ и подобие на Неговата слава. Моля ви да запишете това в сърцата си и да го отстоявате до края на живота си. Тогава самият живот ще отвори пред вас пътя, който води към Господа. Когато нещо се дава като дар от Бога, даже славата на чудотворството или ясновидството, тогава няма гордост, нито тщеславие, защото това е състояние, което се дава свише по благодат.
Нашата програма е: „Образ съм на Твоята слава, но и язвите нося на своите прегрешения“. Ще съхраним традицията на отците си…
Господ е казал: „Който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга“ (Марк. 9:35). Така Господ ни дава напътствие в една област, където никой преди Него не е бил и ние знаем за тези тайни от Него.
…Това е така разбираемо! Когато действително вярваме в Откровението, че сме чада Божии и когато от неизречената слава падаме и живеем в позора на страстите, душата така страда от това да загуби божествената красота и да се влачи като безсловесно животно в мръсотията, тя така страда от това, че заплакваме с неизказан плач. Защо неизказан? Защото горестта от това съзнание е така голяма, че думите свършват. Старецът (Силуан) казва, че когато Божията любов дойде със своята сила, няма повече думи – от голямата любов думите спират. А тук от голямото покаяние думите свършват. Молете се за мен. Молете се един за друг, молете се за всеки брат и всяка сестра, които боледуват. И тогава в живота на малка група хора ще дойде разбирането на вечната безпределност. А ако започнем по друг начин… Един духовник ми казваше: който започва с последните степени на Божията любов, завършва с нищо. А който започва с покаяние и здраво се държи за него, ще получи всичко; ще умре, прославен от Божествената любов.
27 ноември 1991 г.
