За изповедта и духовното ръководство
„Бог е висок по силата Си, и кой е такъв, като Него наставник?” (Иов. 36:22)
През този живот човек се подготвя за отвъдния. Тази подготовка се състои в изпълнението на Божията воля, явена в заповедите и в блаженствата. За ежедневното им спазване обаче, човек се нуждае от помощ, тъй като освен с греховете и страстите си, се налага да се бори и с издевателствата на демоните, на които е обект от момента на грехопадението до сега. Духовният наставник е водачът в това единоборство. Той разяснява съставните му части пред духовните си чеда, за да им противодействат те – с Божията помощ и според своите ревност и вяра.
Наставникът не винаги е изповедник. В девическите манастири например, игуменията или някои от по-възрастните сестри имат задължението да наставляват по-младите. В този случай наставник е по-опитният монах, пред когото се спазва послушание, но който също се подчинява на изповедника – подвизавайки се за собственото си спасение. В същото време изповядващите енорийски свещеници рядко са и духовни наставници – тъй като съвременните хора все по-трудно се вслушват в „чужди” съвети, а и защото малко свещеници имат дар за прозорливост и наставление. Тази статия разглежда идеалния случай, когато изповедникът и духовният наставник са едно и също лице, което в православната традиция е прието да се нарича Старец.
Старецът е учител – с напътствията си, ходатай – с молитвите си и изповедник – вслушано и знаещо ухо, което има власт да опрости греховете ни, и знание и благодат да ни помогне да се преборим с тях. Той посредничи между Бога и духовните си чеда, грижейки се не просто да засвидетелства изповедта им, да ги освободи от греховете и да ги утеши, но и да отмахне люспите от духовните им очи и да активизира силите им за духовна борба. Със своята убогост той е пример за подражание. Със своята строгост той възпира от извършването на нови грехове. Старецът е този, който може да насочи и предаде Божията благодат на своите изранени от греха чеда. Спазвайки заповедите, той би дал и душата си за да ги спаси, ако Бог поиска това (Иоан. 15:12-13).
Ролята на изповедника
Старецът има най-чистото от лъжа и преструвка знание за нас. Той ни познава по нашите недостатъци и е приел, служейки Богу, да ни помогне да ги отстраним. В днешния отчужден и прагматичен свят това е една от най-големите милости, на които можем да се надяваме.
По време на изповедта той води разговора така, че човек да изрече и най-трудните за изричане неща, и преодолявайки срама, да спре да се крие от Бога (Бит. 3:10). Познавайки човешката природа като сърцеведец, той подсеща за нещата, които човек може неволно да е забравил, молитвено анализира чутото и подпомогнат от Светия Дух, извежда същината на греха през лабиринта от възможни тълкования. В процеса на разговора той трябва да намери баланса между поощрението и порицанието, за да не загуби чедото му упование в любовта. Изповедникът е „гроб” за всичко, което е чул. Това е още една страна на Божието милосърдие – дори към най-страшните грешници – както и гаранция, че всеки, абсолютно всеки, който реши да се покае от сърце, ще бъде опростен.
Разрешителната молитва в края развързва и изпраща в небитието – там, от където са дошли – изповяданите грехове. По подобен начин и този многогрешен свят ще бъде съден от Христа в Съдния Ден и принадлежащото на нищото ще бъде свито „като руло пергамент” (Ис. 34:4) и лишено от битие за вечността. Чрез любовта Старецът подготвя чедата си за този Ден – като отваря вратите на Царството Божие и те усещат изгарящата светлина на Правдата. В нея той разкрива и изправя кривините, които Божият съд би изпепелил.
Поради уникалната и неограничена власт, която има (Мат. 18:18), Старецът носи отговорност за всяка своя дума. Апостолското приемство, осенило го със слизането на Светия Дух, легитимира действията му и отваря небето при всяка изповед. Неговият богат и непредставим от нас опит в духовната борба, постът и молитвата държат сърцето и ума му отворени за Божията благодат и предпоставят с личните му усилия слизането на Светия Дух след ръкоположението. Нерядко Старецът се моли и по време на изповедта – за да просветли Бог ума му и да го напъти в действията му, и това изпълва разговора с мълчание. Като избран Божи съсъд, Старецът има духовни сетива, нямащи нищо общо с мирската рационалност и интелект. С тях той се ориентира за състоянието и пътя на чедото си, без и за миг да допуска мисълта, че има собствена заслуга за това.
Грижата и „работата” на Стареца не приключват с изповедта. След нея той се моли Бог да даде сили на чедата му – за утвърждаване във вярата и за изпълнение на наставленията и епитимиите. Тези молитви нерядко се усещат от тях като лекота и бодрост, като реална духовна подкрепа.
Изповедта
Изповядваме Му се, „защото ние чрез Него живеем и се движим и съществуваме” (Деян. 17:28).
Има престъпления, които могат да бъдат признати само в изповедта, и жизненоважни напътствия, които могат да бъдат дадени единствено тогава – за да бъдат чути.
Изповедта е обръщане с опакото навън на вътрешната ни „зона”, съществуваща поради това, че сме част от голямата зона на грехопадналия свят. В този смисъл тя е средство за себепознание. Подготовката за нея започва не много след последната изповед – с проблясване на откровенията за неосъзнатите ни недостойнства или с първото следващо погрешно действие. Понякога тези откровения, които Бог в милостта си допуска да ни споходят, за да ни отрезвят, са потресаващи. Въведителната молитва в началото на изповедта има за цел да ни освободи от потреса и срама и да ни помогне да изнесем на „бял свят” тези прозрения.
Изповедта е едновременно акт смиряващ и акт на смирение. В нея човек открива пред Създателя на вселената своето, причинено от собствената му дързост несъвършенство и – в частност – несъвършенството на заобикалящия го свят. Бог, Който знае всичко, знае и това, което човекът изрича, но чрез изповедта му помага да припознае греха, и споделяйки го, да признае немощта си и да потърси Неговата помощ. И тя не закъснява – от Стареца, познал от опит борбата с изкушенията, човек получава разяснение и напътствие. За да ги приеме, той обаче се нуждае от истинско, сърдечно съкрушение. И тъй като гордостта парализира сърцето, покаянието е тайнството, при което Светият Дух слиза, за да го съживи. В този смисъл изповедта лекува както повредената ни от греха природа, така и невежеството и бездуховността, които следват от тази повреда.
От друга страна, при изповедта човек се взира в душата си, и виждайки пораженията върху нея, естествено се съкрушава от тях. Вроденият стремеж към съвършенство и страхът Божи (макар и неосъзнат), му дават мотив да се потруди, за да ги изправи. Постоянството в този труд е подвигът на християнина. Редовната изповед, следователно, поддържа съвестта ни будна, като допълнително сетиво, което предупреждава и свидетелства за предимството на вътрешния живот пред външния. Тя развива чувство и копнеж за Истината, които принасят плодовете на покаяние.
Изповедта помага да се избегне отчаянието, тъй като с помощта на Стареца човек разбира кое е резултат от демонско влияние и за какво е виновен сам той. Тя отмахва товара на безбожността от душата на човека. Поради това хора, които не са се изповядвали въобще, или се изповядват рядко, закоравяват без ласката на Светия Дух. В секуларния си (и отчаян) опит да се преборят с отчаянието, някои от тях прибягват до психоанализата – профанния аналог на духовното Старчество.
След края на изповедта, когато изричането, изслушването и казването в отговор приключат с молитва, Старецът оставя сам Светият Дух да помогне на чедото му да се „събере”, да усвои и „намести” в себе си чутото; да „се подреди” за пореден път – по един нов начин. Да положи в опразненото от изповяданите прегрешения място в душата си наставленията и съветите, които е получил, да ги приеме и продължи напред. Изповедта е процес на опразване от греховете и изпълване с опита на Стареца и със силата на Светия Дух. И колкото повече тези опит и сила пускат корени в душата, толкова по-малко немощта и демоните могат да се поругаят с нея. А ако това все пак се случи, човек се обръща към Стареца си за нова изповед. В това постъпателно движение на изкупения човек към Духа, изповедта е кулминацията в търсенето, но и в даряването от Бога – по молитвите на Стареца и по силата на личното покаяние. Омивайки със сълзи и Дух, тя свидетелства за изкуплението и продължава тайнството Кръщение, в което човек е омит с вода и Дух. Така изповедта и покаянието подготвят човека за най-великото събитие в християнския живот – приемането на Бога с дух и тяло в тайнството Евхаристия.
Ролята на самия човек
Човек трябва да се покайва за греховете си по-отрано, да се старае да греши по-малко, да изпитва себе си, да се изповядва и с помощта на духовния си наставник – да разкрива и овладява дебрите на греха в душата си, като в същото време не спира да прави добро. И тогава „старецът го спасява … с неговите собствени сили.”
Грехът гнети и подтиска. И е направо изумително колко дълго може да се гърчи човек под неговия увеличаващ се товар, без при това да разбира причината. А Бог ни е дал не само разум, чувства и свободна воля, но и средство за да се освободим от греха. По този начин Той е оставил инициативата за спасението и в собствените ни ръце. Тя започва с вярата, че Бог има лек за всяка човешка болка, със съзнанието за немощта ни да я надмогнем сами (Пс. 6:3-6) и с горещата молитва Той да ни изпрати духовник, който да ни помага и води. Веднъж намерили го, ние отново сами трябва да положим усилие, за да оделотворим наставленията му, тъй като духовната борба е занимание самотно. Тя изисква вяра в чудото, че можем да победим греха (1 Иоан. 5:4) и пълна увереност, че Бог наистина ни прощава
.
Духовното ръководство налага приемането на духовника като служител с Божествен авторитет, овластен и отговорен пред самия Бог (а не просто пред хуманността или – за разлика например от светските лекари – пред мирския съд). То предполага пълна откритост, оголеност, подобна на разкритостта на болната част от тялото пред лекаря. Покаянието пък, от своя страна е „договор на човека с Бога, по силата на който човекът обещава да поправи живота си”. И веднъж поел по този път, той трябва да върви по него с цената на всичко. Наистина с цената на всичко (Мат. 10:37-39) и със съзнанието, че нямат край богатствата, които могат да се получат в покаяние.
Резултатите
Господи, приеми ме в покаяние!
Св. Йоан Златоуст
(Из вечерна молитва)
Бог, Който е безпределно верен (1 Иоан. 1:9), иска от нас да се спасим (Иоан. 12:47). Чрез разпятието Си Той е изкупил човешкия род и е постановил покаянието и изповедта като средства за очистване от греховете. Той ни осенява със Своята благодат всеки път когато се каем за тях и сърдечно Го молим да ни прости. Тя изпълва човека със смирение, усилва вярата му и извиква у него страх Божи.
В сумрака на земния живот чрез изповедта ние изплакваме пред небето – и то ги приема – всичката болка и горчивина, цялото несъвършенство, което сме предизвикали и преживелина земята, за да можем да посрещнем с радост неизгряващия и незалязващ ден на Царството, което не е от този свят. Тази милост Божия се явява след всяка нападка на демоните и след всеки наш грях и поддържа спиралата на възхода – все по-навътре в смиреното себепознание и все по-нагоре към Царството Божие. Изповедта и духовното ръководство постепенно правят възможно да се покланяме на Бога с Дух и истина (Иоан. 4:23, 24). Те връщат невинността ни, възстановяват изгубената преди хилядолетия връзка с Отца и чувството за Неговото вездесъщо, бащино присъствие.
В съвременния свят, лежащ в злото и здраво обсаден от демоните, какво повече можем да искаме? | Списание Мирна, бр. 18
Следвайте ни
Уф, като чета такива неща, особенно писани от човек, който никога не е изповядвал хора(поне се надявам), доста се смущавам.
В текста има доста неща, които не са православно представени. Ще дам само 1-2 примера, защото после ще почне пак една дикусия, дето край няма.
Явно г-ца Вълчанова разбира изповедта, като условие за приемането на Светите Тяло и Кръв Господни:“изповедта и покаянието подготвят човека за най-великото събитие в християнския живот – приемането на Бога с дух и тяло в тайнството Евхаристия.“ Това е противоречие с православното учение , което не поставя никакви условия, освен ония написани в текста на литургията, а именно : Със страх Божии, вяра и любов пристъпете!!!
Виж, в папската църква, това условие е лигитимно.
Авторката с много красиви думи иска да създаде впечетление(убеден съм, че не го прави умишлено), че разбира за какво всъщност става въпрос по време на таинството Покаяние(изповед), обаче такова разбиране и липсва.
Православното разбиране е следното: Изповедта не е констатция на греховете, тяхното анализиране или тяхното картотекиране. Изповедта е дейно, несъмнено изразяване на дълбоко желание за приключване с релано СЪЗНАТ грях. Свещеника не е информационна агенция за събиране на сведения, той е свидетел, именно на пълното отказване от греха, изразено вербално и доказано с дела. Той приема покаялият се грешник отнов в общение с верните и когато този покаял се грешник се причасти със Светите Тайни, тогава му се прощават и греховете, а тази така наречена „отпустителна молитва“ я няма в православната практика, до момента до който едни верни на папската традиция схоласти я внасят в православните книги.
Жалко , че се е наложила една неправилна практика, духовната беседа да се счита за покаяние(изповед).
Йоане,
Вярно е, че тази молитва е нова и в древност изповедта е била публична и обща, но тя днес е нормална и логична част от тайнството и не може да бъде премахната. Ако искаш да съставяш нов Типик, можеш да си основеш нова секта, няма проблем. Какво богословско образование имаш?
.
Французские масоны объявили войну церковным организациям в структурах Евросоюза. – http://ansobor.ru/news.php?news_id=833
Благодаря Ви отец, помолете се за мене!
Отче Иоане, какво излиза според теб? Че не мога да се изповядам след като съм съгрешил, защото греховете ще ми се простят едва, когато се причастя? Ами ако не успея да се причастя 1 година, а съм се изповядал – цяла година „неразвързан“ ли ще ходя?! :))
И какъв е смисълът на тайнството Покаяние и Изповед, ако греховете се прощават в Светото Причастие?
А доколкото знам, разрешителната молитва е с далеч по-древен произход, отколкото сочиш ти.
до Kakvo e istina,
Щом искате да се помоля за Вас, изпратете ми името си и проблема, който имате. Лекувал съм болни от рак и още са живи и здрави.
Великолепен анализ! Благодаря на авторката.
o.Bojidar, срамувам се за тебе,
ти да не би да приемаш Св.Тяло и Кръв, като атрибути в твоя църковен живот.???
Прочети коментара ми още веднъж и помисли върху казаното, преди да ме изкушаваш с въпроси, които по-скоро трябваше да ми зададе някой катихумен, а не свещеник.
Таинството Покаяние има задачата, да възстанови общението ти с верните, а след като си верен си длъжен да се причастиш, именно …..“….за опрощение на греховете!“(цитат: Иисус Христос).
Евхаристията е центъра, същността, стремежа и изпълнението на нашия православен християнски живот.
И чети по-малко руски книжки, иначе винаги ще задаваш грешните въпроси. Прости!
Уважаеми отец Павле,
очаквах от тебе именно такъв коментар. Благодаря, че ме категоризира в чредата на еретиците.
Питаш какво е образованието ми, ами висше фундаментално, учих в Богословския факултет, после история на изкуството и общоевропейска история във Виена, имам и 9 семестара икономически факултет във Виена.
Поглдени требниците от 13 век в националната библиотека и намери ако можеш отпустителни молитви някъде.
И не говори за 1-2 век на църквата. Не искам да кажа нещо невярно, но ако не се лъжа едва 16, 17 век се среща за първи път тази папска(абсулуционна) молитва и то чрез покатоличените книжки от Матушка Русь. Но какво да се прави, като е нямало други, чели са това, което са имали.
Дон Кихоте, без да искам да те обидя, но молбата ми за молитва беше отправена към ieromonah Ioan, но ако имаш време и ти се помоли за мене. Ей така, за спасение. Слава Богу не съм болна, аз си мислех, че ние християните се моли едни за други и когато сме здрави.
Йоане,
Щом си завършил БФ-Сф, всичко е ясно.
Отче Иоане, ти се срамуваш за мене, задето не съм знаел, че греховете се прощават в св. Причастие! Аз пък се срамувам за теб, че не знаеш какво се чете на тайнство Изповед! В православния катехизис и учебниците по догматика за Изповедта пише следното: „Покаянието е тайнство, в което изповядващият греховете си при видимо изявление на прощение от страна свещеника, невидимо се разрешават греховете от Самия Иисус Христос“, Който пък казва още: „Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето!“
И да ти кажа, не виждам нищо лошо в руските книжки. Изобщо не мога да си обясня твоята омраза към тях.
Освен това логиката ти в „Таинството Покаяние има задачата, да възстанови общението ти с верните“ куца и с двата крака. Това не може да стане, ако първо не са простени греховете!
Май твоето ниво на познание е на катЕхумен трета година, за правописа ти пък да не говорим!
Да ви кажа честно вашия спор ме смущава много.Знаех, че по въпроса за тайнствата има неяснота и спорове,но от вашите думи имам чувството, че говорите за две различни религии.Не знам каква духовност са пренесли Вселенската патриаршия и РПЦ от Византия и Светите отци до днес,но имам чувството, че тези две църкви са скъсали тотално с традицията и са пренесли по скоро ритуал осмислен по католически без да имат в продължение на 500 години и най- малка представа какво точно извършват.С какво са се занимавали освен с политика?Как да очакваме след тоталното скъсване с традицията през комунизма народа да стане църковен, когато по основните въпроси на вярата дори и водещите богослови не могат да се оправят с пълния батак завещан от 500 годишната богословска духовна мизерия на руснаците и гърците. Смущава, че и днес няма отговори.Хората питат, не получават отговор , а от хиляди други места им го предлагат. Ще изле прав Диму, който писа за гърците::другите народи имат религии, а ние попове.
Отец Божидаре,ieromonah Ioan е прав,тази отпустителна молитва е прибавена в Русия през 17 век и утвърдена през 18 век под католическо влияние.Съвременнта практика на покаянието и тайнствата няма нищо общо с православната традиция, там въобще липсва идеята за 7 тайнства и никой от светите отци не споменава за 7 тайнства, най-често се говори за една Тайна- Евхаристията.Митовете усвоени от школските руски книжки и проповядвани масово от клира като православие са извън класическата православна духовност. Това е следствие от духовната нищета и леност на руската църква,иначе усърдна в обслужването на батюшката и властите, която за по-лесно преписва католическите книги,вместо да осмисли собствената си традиция. При положение че Съременното Православие е скъсало с автентичната си духовност е супер смешен комсомолския патос, с който се защитава „своето“ „древно““ учение“, преписано от папските книги през17в. и се хулят нововъденията на папата, които са приети от Православието.
Додо, човек който няма достойнството да си напише името, когато дискутира във форум с хора, подписали се с имената си, няма моралното право да разсъждава каква е „класическата православна духовност“. „Класическата православна духовност“ изисква почтеност, каквато ти дори не можеш да демонстрираш, докато се криеш зад никове.
При това положение да се претрисаш за духовната нищета и леност на руската църква, която дава изобилен плод на святост дори само от 17 век до сега, е убийствено лицемерие!
Дон Кихот правилно отбелязва, че както сте тръгнали, ще стигнете до Христос през трупа на Павел. Тайнствата и богослуженията в сегашния си вид са оформени по-късно. Ако, по логиката на реформаторите, изтрием всичко с по-късен произход, представяте ли си какво ще се получи? Идеята за наслоенията е чисто протестантстка, но с местенето на пластовете, неизбежно ще се стигне до трусове.
Keyem, и за мен няма съмнение на чие поприще се трудят част от горе-пишещите! 🙂
Отец Божидаре , радвам се , че имаш доблестта да си признаеш, че излъга в спора с Йеромонаха и че призна , че въпросната молитва е добавка от 17 -18 век, както той написа. Интересно , какво ще обясниш на енориашите , когато те запитат за Покаянието: по светотческото или по католическото учение ще го овърташ? Ако са по-грамотни как ще им обясниш подмяната на църковното Предание , което до 17 век е било друго.Или отричаш като протестантите Преданието? Или просто не ти пука за това и просто ще ги подведеш като пастир, щото са прости и ти ИМАШ ПРАВО ГИ ЛЪЖЕШ, защото си венчан за духовността .
Додо, продължаваш да пишеш глупости. Каква лъжа ти се привидя пък сега? В първия си коментар пиша, че въпросната молитва е с по-древен произход, отколкото мисли о. Иоан, защото беше писал така, сякаш е въведена съвсем наскоро. Не съм писал, че е преди XVII век. Прочети и виж. От неговите коментари личи, че сам не е съвсем сигурен, кога точно е въведена молитвата. Едва по-нататък споменава XVI – XVII в. и пак не е сигурен. Е, аз пък съм сигурен, че е втората половина на XVII век и какво?
И пак ще повторя, че човек, който се именува Додо и не може дори да чете, няма никакво право да учи кой как да си гледа работата. Моите пасоми, слава Богу, не са твоя грижа! Ти по-добре си оправи правописа, вместо да ми даваш „пастирски“ съвети, които никой не ти е искал!