Исихазмът като усвояване на вътрешните пространства
Свидетели сме на един изключително интересен феномен: в наши дни все повече расте интересът към т. нар. мистика и изобщо към мистичните и тайнствени явления. Това е очевиден знак, че е започнала преориентация на човешките интереси. Защото почти цялата човешка дейност през последните няколко века, особено дейността на европейския и американски човек, е била насочена към усвояване на космоса и материята, към усвояване на външните пространства. Тази едностранчивост е предизвикала отчуждението на човека от неговите вътрешни пространства и е довела до конфликт между човешкото същество и неговите действия: повърхността на външния свят сякаш е погълнала дълбочината на човешкото същество. Но когато човешкото същество стане плитко и повърхностно, светът му става тесен. Това е съвсем естествено: човекът по своята природа е по-дълбок и по-просторен от космоса, в който пребивава, оттук е и неговият глад за дълбочина и широта, който измеренията на тази материална реалност не са в състояние да наситят.
Че тази дълбочина на търсенето се е появила и у нас, за това свидетелства интересът, пробудил се през последните десетилетия, в Църквата и извън нея, към духовното движение, наречено „исихазъм” или „паламизъм”. Това движение, което е било особено силно застъпено през ХІV век и което е органично свързано с личността на св. Григорий Палама (заслужава си да изтъкнем факта, че Църквата му е посветила Втората неделя на Великия пост), дълго време е било забравено, а от някои хора, под влияние на западната литература, понякога и пренебрегвано. И така, що е исихазъм? Той действително ли е, както някои биха искали да го представят, „болна мистика” от миналото, или нещо съвсем различно? Неделята на св. Григорий Палама и светите дни на Великия пост, като призив към цялостно духовно и телесно преобразяване, са изключително подходящи за размисъл над това важно духовно движение за историята на Православието и за духовния живот изобщо.
Исихазмът – сърцевина на духовния живот
Първо, да видим какво точно означава думата „исихазъм“. Нейното буквално значение е „мир“, „покой“, „тишина“. Между другото, у православните подвижници тя още от древност е означавала нещо много повече и имала един по-дълбок смисъл. Онова, което характеризира човека и света, в който живее, е непрестанното безпокойство и изменчивост. Затова човек постоянно копнее за спокойствие. И както според човешкия опит спокойното море не излиза на морската повърхност, а е в морската дълбочина, така според опита на светите подвижници и вътрешният мир на човека трябва да се търси в човешките дълбини и „отвъд” тези дълбини. Исихията е именно това: търсене на такъв вътрешен мир, който превишава всеки ум. Тя не е просто спокойствие, намиране на тихо място за живот и пребиваване, а битийно събиране на човешкото същество и живот в своя вътрешен център („сърцето”), а чрез него – събиране в Бога и чрез Бога, като единствен Източник на всеки истински мир. Оттук и най-добрият превод на сръбски на думата „исихия“ е предложеният от отец Юстин Попович: молитвено безмълвие. Безмълвието не значи пасивност. То предполага огромно духовно усилие и борба срещу страстите, като първоизточник на цялата разсеяност и дисхармония на човека. Докато пророк Моисей мълчал, казва св. Григорий Палама, обяснявайки този мир, се чул глас от Бога: „Що викаш към Мене?“ (Изх. 14:15). Това е мълчание, което говори по-силно от думите, тишина, която прераства в дълбок вик на човешкото същество. Който придобие такова молитвено безмълвие, казва св. Йоан Лествичник, е познал дълбочината на тайните.
Такъв вид исихия, и изобщо исихазмът, обикновено се свързва с гореспоменатото духовно светогорско движение от ХІV век. Но ако се вгледаме по-задълбочено, ще видим, че той е характерен за целокупния православен духовен живот. Достатъчно е да погледнем например в древния Патерик, сборник със слова на египетските старци, за да се уверим, че исихазмът не е някакво ново изобретение, а съществува открай време като начин на живот и път на спасение. Това всъщност е служението на Мария край Иисусовите нозе, постоянно присъстващо в живота на Църквата. Така в Патерика четем, че когато преподобният Арсений Велики попитал Бога как да се спаси, чул глас: „Арсений, бягай, мълчи, безмълвствай в молитва”. Този призив към свети Арсений всъщност е призив към вътрешно духовно дело на душата, без което целият духовен живот е като безплодно дърво, покрито само с листа.
За исихастите говорят и отците на ранната християнската Църква. През V век се споменава за един пустинник на име Йоан от палестинския манастир на свети Сава, който води живот в „молитвено безмълвие”. За исихастите се говори и в Юстиниановото законодателство, за тях се споменава и в 41-то правило на Трулския събор. Великият подвижник от VІ век преп. Йоан Лествичник посвещава 27-мо Слово от своята Лествица (оказала огромно влияние и на Изток, и на Запад) на „свещеното безмълвие на тялото и душата” и на „разликите и различаването на начините на безмълвие”. За него исихията е идеал, както и за много други преди него. Между другото, той съзнава и опасностите, които исихията обикновено крие в себе си. Затова препоръчва непрестанна бдителност и смирение, които пазят подвижника от заблуди и падане в гордост – тази „всеобхватна смърт”. Лествичник съветва истински търсещия духовен живот: „Непрестанната памет и мисъл за Иисус да се съедини с твоето дихание, и едва тогава ще усетиш ползата от молитвеното безмълвие”. Следователно тук става дума за непрестанното любовно общение с Христос, което има за цел съединяването с Бога и Неговия „свят, наднебесен огън”, който изгаря неочистените, а другите освещава „според мярата на съвършенството” (Слово 28).
Свети Григорий Нисийски в тълкуванието на псалмите казва за Моисей, че прекарал четиридесет години отдалечен от хората, пребивавайки в „молитвено безмълвие” и съзерцавайки невидимите неща. И според преп. Исаак Сириец исихията е връх на съвършенството и майка на покаянието. Той я нарича начало на очистването. Според него думите са орган на този свят; а молитвеното безмълвие, изискващо пълно отричане от света – като желание на тялото, похот на очите и житейска гордост, се употребява преди всичко като орган на мълчанието, което е тайнство на бъдещия век.
Молитвеното безмълвие, като постоянно ходене на човека пред Божието лице, е органично свързано с изпълнението на всички евангелски заповеди. Изпълнението на заповедите е подготовка за по-високите степени на духовен живот. Затова този, който би искал да безмълства в молитва, без да се е освободил чрез добродетелен живот от духовните страсти и болести, прилича на човек, който скача от кораба в морето, смятайки, че на дъска ще може да стигне до брега без опасност (Преп. Йоан Лествичник).
Законът на живота според св. Григорий Богослов се състои в следното: „Трябва да споменаваме Бога по-често, отколкото дишаме”. Само така може да се осъществи целта на християнския живот: постигане на общение с Бога, приобщаване към Бога и виждане на Бога. Това е основната идея на исихастите от всички времена, богословски утвърдена и узаконена от Църквата, най-напред в писанията на Ареопагит, а след това и в писанията на преп. Максим Изповедник. Те, заедно с Евагрий, Исаак Сириец и особено преп. Симеон Нови Богослов, са духовни родоначалници на светогорските исихасти.
Ще се спрем само на преп. Симеон. И за него, както и за светогорските исихасти (той е живял в края на Х и
началото на ХІ век), Бог е светлина и пребивава в неизказана светлина. Затова онзи, който постигне общение с Бога, се причастява с Неговата вечна светлина, ставайки и сам светлина. Това се постига чрез вярата и добродетелите, от които според него исихията е най-съвършената, а останалите добродетели са път, който извежда към нея. Безмълвстващият, казва светията, трябва, подобно на блудницата, духовно да държи, да целува и облива със сълзи нозете на Иисус. Или като слугиня, чиито очи са отправени към ръката на господарката й (Пс. 123:2), така и той трябва винаги да гледа към ръката на Господа, своя Бог. Трябва да бъде като невеста, която, съединена с Господ Христос, ляга и става във вечния живот, или като учениците на Тавор, които видели Неговата слава и чули гласа на Отца: този е Моят възлюбен Син, и паднали ничком, говорейки като Петър: добре ни е да бъдем тука. Безмълвникът трябва да бъде и като Моисей на върха на Синайската планина, да пребивава там сам и да влиза в облака, скривайки се от очите на другите. Ако прави така, той не само ще види Бога изотзад, но и ясно ще му се открие Божието лице. И когато гледа само Бога и бива гледан от Бога, и слуша Неговия глас, първо ще му се открият, по тайнствен начин, тайните на Царството Божие, а след това той ще даде закон на другите; ще се просвети, а след това ще просвещава и другите със светлината на знанието; ще бъде помилван, и тогава и сам ще милва другите. Такъв търси и получава, а след като получи – раздава и на онези, които искат от него; освобождава се от веригите на злото, а след това освобождава и другите.
Ненаситната жажда и глад за Бога и вечната Божествена светлина е основната движеща сила на пълното отричане от света, което търси преп. Симеон. Тук не става дума за някакъв абстрактен философски или религиозен мистицизъм, а за опитен светотайнствен и светодобродетелен реализъм. Това е жажда на кръстените и изпълнени със светлината на Трислънчевото Божество души за общение с историческия Христос и Богочовек, в Църквата на живия Бог, със силата на Дух Свети, посредством очистване и духовна борба.
Че тази жажда е свойство не само на монасите или пустинниците, но е заложена в природата на всички християни, за това свидетелства преп. Петър Дамаскин около 200 г. преди Симеон Нови Богослов. „Това е подвиг, казва той, необходим на всички хора, отчасти или изцяло. Без него не е възможно да се придобие духовно знание и смиреномъдрие; онзи, който го търси, чрез него успява да разбере скритите от всички творения в Божествените Писания тайни. „Без молитвено безмълвие, твърди същият светия, не можем да се очистим, нито да познаем своята слабост и лукавството на демоните, нито да разберем Божията сила и Промисъл от Божествените Слова, които четем или пеем.
Светогорският живот по Бога
Именно въз основа на такова желание, ерос и подвиг, е създадена, израснала е, живяла е и живее Светата Атонска гора. Светогорските подвижници от самото начало прегръщат исихазма. Всъщност Света гора, поради своята природа, е била място за исихия и огнище на добродетелите. Онова, което пише за първия светогорски пустинник преп. Петър Атонски, е, че той утвърдил на небето окото на своята душа и ум, отрекъл се е от своя дом, отечество, родители, сродници по плът и приятели, и като казал сбогом на всички, и по-точно казано, сбогувал се без сбогом, посветил своя живот само на едно – живеенето по Бога…”. Това е било и останало евангелско правило на живот за всички негови духовни последователи. За него св. Григорий Палама, един от неговите последователи, казва, че той със своя умерен и изпълнен с въздържание живот „придобил умна сила; а със строгия си живот в молитвено безмълвие направил сърцето си божествена колесница и второ небе, и жилище, по-скъпо на Бога от небето. Накратко казано, в това се състои връщането на ума и събирането му в самия себе си, или, макар и да звучи чудно, връщане на всички душевни сили към ума и действие според него и по Бога”.
Посредством това събиране на всички душевни и духовни сили, човек се освобождава от своето страстно отношение към себе си и към света, снема от себе си своята „противна маска”, освобождава се своята отчужденост от Бога и истинската светлина. Това е път на събиране на човешкото същество, разпиляно по творенията и извън себе си, на придобиване на истински мир, дълбочина и богопознание, обожение чрез причастяването с божествената благодат и път на вечно усъвършенстване и напредък. Такъв исихаст, боголюбиво отрекъл се от света, стои пред Бога „глух и ням”, побеждавайки закона на материята, а душата му се преобразява чрез божествената благодат, предавайки и на тялото „знаците” на божествената красота.
Този исихастки метод за усвояване на вътрешните пространства е пренесен от светогорското огнище и сред славянските народи. Великите руски възродители: Антоний Печерски (основател на руското монашество), Моисей Угрин, Нил Сорски, Серафим Саровски и останалите саровски и оптински старци от ХІХ век са били и големи любители на исихията, тоест молитвеното безмълвие.
Св. Сава
Сръбски исихасти
Първите известни подвижници у сърбите: преподобните Петър Корицки, Йоаким Осоговски и др., също така спадат към исихастите, тъй като пустиничеството по своята природа е исихастко. И самият свети Сава, плод на Света гора и баща на сръбската духовна история, през целия си живот е бил разпънат на кръст между любовта към молитвеното уединение и любовта към духовното просвещение на своя народ. Той не само се „удивлявал на живота на непрестанното молитвено издигане на ума от земята към Бога” у светогорските подвижници, но и сам се упражнявал в такъв начин на живот и копнеел за него с цялото си същество. За това свидетелстват не само Карейската постница и Студеничката „мълчалница”, но и целият му живот и постоянното му връщане на Света гора. Той с голямо вълнение мислел за „светата и сладка пустиня”, и особено за люлката на източното монашество – Палестина, Египет, Синай. Бил и останал голям поклонник на синайското разбиране за подвижничеството. Духът на исихазма изпълва много служби и жития на сръбски светии преди ХІV в. Така цели сто години преди избухването на исихасткия спор на Света гора поетът пее в службата на Свети Сава в духа на чистия исихазъм: „Укротил си вълните на страстите чрез божествен възход и непомрачена чистота и със своето успение си просиял в незалязващата Светлина…”.
Св. Теодосий Търновски, един от учителите на исихазма по българските земи, ученик на св. Григорий Синаит
Св. Теодосий Търновски, един от учителите на исихазма по българските земи, ученик на св. Григорий Синаит
Несъмнено същия дух е имал и архиепископ Даниил ІІ, както и много други значими личности от сръбското духовно минало, особено онези, които са преминали през манастира Хилендар. И до днес все още не е достатъчно изследвано влиянието на монасите Синаити, които са основали няколко манастира в цяла Сърбия и чрез тях са посели в душата на сръбския народ духа на синайската исихия. Че преп. Ромил Раванички е бил чист исихаст, за това ясно свидетелства неговото животописание, както и фактът, че негов духовен учител е бил великият молитвеник и безмълвник Григорий Синаит.
В наши дни сме имали няколко значими личности, които са се трудили да продължат, по Божие призвание, старото предание на молитвеното безмълвие. Ще споменем известния старец Теоклит от Студеничката постница, стареца Симеон от манастира Дайбаба и напълно неизвестната старица от село Врака близо до Скадар, блажената Стевка Джурчевич. Тази чудна селянка, която след прогонването на сърбите от Албания (1933 г.) е живяла в едно село в Косово и последните си дни е прекарала в битолското сиропиталище „Богдай” (умира като монахиня Стефанида през 1945 г. от раните си, които получила от немците), ни е оставила „Изповеди” с рядка духовна дълбочина и разтърсващо съдържание (изповедите се пазят в ръкопис).
Исихазмът на св. Григорий Палама
Основният принцип на исихазма през всички времена е бил следният: първо трябва да БЪДЕШ, а след това да ПРАВИШ. Първото е корен и източник на второто, второто е немислимо без първото, но и първото има нужда да се открива и осъществява чрез второто. Човек трябва да срещне живия Бог и едва след това да проповядва убедително и вярно Неговата свята и неизказана тайна. Това е и същността на исихазма на св. Григорий Палама. Той и исихастите от ХІV век не въвеждат нищо ново. Ставало дума просто за съживяването и мисленото задълбочаване на нещо, което съществувало в Църквата от векове като опитна реалност и като начин на живот в Бога. Онова, което можело да се смята за новост в исихазма от ХІV век, е богословското догматическо задълбочаване и обосноваване на този духовен опит на Църквата.
Светогорският исихазъм, и изобщо опитът на църковното Предание, получават своя богослов „теоретик” в лицето на св. Григорий Палама. Основният проблем на този важен светогорски спор бил този за възможността или невъзможността за реално общение с Бога, както и за начина, по който може да се осъществи това общение. Калабрийският хуманист Варлаам, заедно със своите привърженици, които, под силното влияние на гръцката философия и западната схоластика, били аристотелиански ориентирани, или отричали възможността за реално общение с Бога, или му придавали символично-интелектуален характер. Бог според тях може да се познае само чрез природата или чрез тварните символи, посредством които Той се открива на човека. Свети Григорий веднага почувствал, че тук става дума за прикрито отстраняване на Бога от историческата реалност, и решително въстанал срещу такова осакатяване на християнското разбиране за отношенията между Бога и Неговите творения. Той основава своето мнение на библейския парадокс: Свещеното Писание твърди, от една страна, че „Бога никой никога не е видял”, нито може да Го види, но, от друга, свидетелства, че са „блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”. От това светията изтъкава своя богословски парадокс, основан на Христовото въплъщение и вековния опит на Църквата: Бог по Своята СЪЩНОСТ е непристъпен, неизказан, неописуем, а по Своите вечни, божествени СИЛИ и ЕНЕРГИИ Той е Живот на нашия живот, Мъдрост на нашата мъдрост, Надежда на нашата надежда, Истина на нашата истина, Светлина на нашата светлина, Сърце на нашето сърце; чрез тях Той е Творец на света, негов Промислител и Създател на живота. В самия опит на исихастите Бог е – ако може така да се каже – скрито-отсъстващо присъствие. Като „присъствие” Той е „Царството Божие” в нас, Той е Таворска Светлина – Слава на Христовото лице, която Апостолите видели на Тавор, реално присъстваща у всички онези, които чрез вяра и добродетелен живот й подготвят място в своето сърце. В това е и смисълът на християнския живот: човек да стане причастник на вечната Божествена слава.
Това пребиваване на Бога в нас и на нас в Бога, като наше общуване в Божествената вечна слава и преобразяване чрез Божествената светлина, се отнася до цялото психофизическо битие на човека. То предполага и изисква от нас и телесен, и духовен подвиг. Смисълът на нашия труд е цялото наше същество, доколкото това е възможно за хората, да се събере в молитвен вопъл и постоянно ходене пред лицето на живия Бог. Онова, което в най-голяма степен е предизвикало противниците на Палама, отровени от дуалистичното презрение към тялото, както и мнозина след тях, които се надсмивали над това, че исихастите „гледат в пъпа”, за да видят Божествената светлина – това е всъщност значението, което свети Григорий придава на тялото в духовния живот. Светията съзнава, че след Христовото Възкресение всяко човешко тяло и всяка човешка кост е светиня и храм на Дух Свети.
Както и всяко Божие творение, тялото е призвано, заедно с душата, да бъде Божи храм; и за да стане това, то трябва със своя пост, чистота, смирение и събиране в себе си, да развърже крилете на душата и да я освободи за Божествената безкрайност и за неговото скрито откриване в нейните дълбини.
Призив към нравствена революция
Ето какво са били и са останали исихастите: свидетелство за възможността и необходимостта за човека от всяко време, преди всичко и над всичко, от онова усвояване на Божествения безкрай, скрито в дълбините на всяко човешко сърце и отвъд тези дълбини; в „сърцето” на космоса и неговата последна тайна, и отвъд тази тайна. Човекът, усвоявайки пространствата около себе си, като че е забравил за многото безкрайни пространства вътре в себе си. Процъфтяването на външния прогрес на нашата техническа цивилизация като че ли е съпътствано от опасна вътрешна закърнялост. Неотдавна във вестниците беше публикувана карикатура на свръхзвуков самолет, под която пишеше: „Човешкият научен прогрес”, а до нея – малка карикатура с надпис: „Човешкият нравствен прогрес”. Ненаситната жажда на човека за усвояването на външните пространства е осакатила неговата вътрешност, а чрез това и отношенията между отделните хора и общества. Човекът, подобно на река, сякаш е излязъл от своето корито и сега се намира в опасност да го изсушат слънчевите лъчи, да го изпарят от лицето на земята. Оттук Солженицин е много прав, когато твърди, че „ако ние не се променим с нашия ненаситен „прогрес”, човечеството, при какъвто и да било вариант на своето развитие, ще изчезне през ХХІ век – поради дегенерацията и изхабеността, безплодността и замърсеността на планетата”.
Именно предчувствието за тази опасност буди интерес у най-далновидните умове на нашето време към най-дълбоката човешка реалност. С това може да се обясни и интересът към исихазма, както на Изток, така и на Запад. Защото исихазмът е постоянен призив към една истинска революция и преобразяване на този свят: призив към нравствена революция и преобразяване, към задълбочаване и разширяване на човека чрез вечноприсъстващата Божествена безкрайност. Призив към откриване на Царството Божие вътре в нас. | www.svetiapostoli.com
Превод: Татяна Филева
