Латинското учение за Евхаристията и светите Дарове и неговото влияние върху православните
След отделянето на Римската църква от Православието латинците започват да акцентират върху Христовите ”тайноизвършителни думи” (от Тайната вечеря), след чието изговаряне според тях настъпва веднага транссубстанциацията (transsubstantiatio) на Даровете в Христовите тяло и кръв, вследствие на което, както казват те, няма нужда от призоваване (епиклеза) на Светия Дух (DES, № 849, с. 700) [1]. По време на Флорентийския събор папа Евгений IV в своя Декрет за гърците и арменците говори за ”формулата, с която пресветата Римска църква винаги си е служила при освещаването на тялото и кръвта Господни, и която е потвърдена от учението и авторитета на апостолите Петър и Павел”, и по-нататък: ”При освещаването на тялото Господне [Римската църква] си служи със следните думи: Това е Моето тяло, а за кръвта: Това е чашата с Моята кръв на Новия и вечния завет, която се пролива за вас и за мнозина за прощаване на греховете” (DES, № 1352). Решението на същия събор гласи: ”Формата на това тайнство [Евхаристията] са думите на Спасителя, с които Той го е извършил. Защото по силата на самите думи [Христови] същността на хляба се претворява в Тяло Христово, а същността на виното в Кръв Христова” (Mansi 31, 1057; Denzinger, № 1321). Както се вижда, Римската църква отдавна е започнала да придава съществена важност на ”елементите”, а не на цялостта на светата Литургия, да говори за ”форми” и ”формули”, за ”същност” и ”акциденции” и прочие аристотелистко-схоластични и казуистични категории. Още през XII в. с известния Грацианов декрет от 1150 г. тя е ”постановила” броя на светите Тайнства – седем, което е потвърдено и от Флорентийския събор. През XIII в. папите Хонорий III (1217) и Хонорий IV (1264) са въвели обичая, според който народът се покланя на хостията (католическото причастие – бел. прев.) отделно и независимо от св. Литургия (вж. В. Стефанидис, Църковна история. Атина, 1970, с. 537-540). Тогава са започнали и религиозни представления под формата на театрални сцени, представящи събития от земния живот на Христос (критиката на това вж. при св. Симеон Солунски). Също така е променен и начинът на извършване на св. Тайнства и са въведени формулите ”Кръщавам те”, ”Разрешавам те (ego te absolvo)” от греховете (Стефанидис, пак там) [2].
(Отговора на св. Марк Ефески по време на Флорентийския събор на латинското твърдение за претворяването на св. Дарове само чрез ”установителните думи” Христови вж. във втория том на моята книга О Литургии, с. 280-288; вж. също и критиката на св. Симеон Солунски, с. 60-62).
Началото на схоластичното учение за пресъществяването (transsubstantiatio) вместо израза на светото Предание и светите отци – претворяване (metabole) на св. Дарове – е сложено още от Пасхазий Радберт през IX в., а през XI-XII в. то е било развито, когато Беренгарий Турски бил принуден да подпише няколко пъти твърдението за ”промяната на същността” на евхаристийните Дарове (през 1079 г. той е подписал документ, в който се твърди, че Даровете се ”претворяват субстанциално” – DES, № 700).
Латеранският събор на папа Инокентий III от 1215 г. (дванадесетият Вселенски събор според римокатолиците) е въвел термина ”пресъществяване” в своята вероизповед (канон 1) [3]. Същият Латерански събор от 1215 г., който е приел ”определения” против албигойците и катарите (богомилите), както и за ”горделивостта на гърците”, които ”презират сакраменталните обреди на Латинската църква” и ”кръщават повторно онези, които са били кръстени от латинците” (DES, № 810), е въвел и заповедта за ”поне една изповед през годината и причастяване на Великден”, т. е. е наредил християните да се причастяват веднъж в годината: ”Нека всички вярващи, които са навършили съзнателна възраст [защото на децата не се е давало причастие до навършването на 7 или 12 години!] поне веднъж в годината да изповядат вярно греховете си на своя свещеник и… да приемат благочестиво поне на Великден тайнството Евхаристия, освен ако по съвет на свещеника не трябва да се въздържат временно от това поради някаква оправдателна причина; ако не сторят това, нека на живия да се забрани влизане в църква, а на мъртвия – християнско погребение. Нека това спасително нареждане (!) да се разгласява често по църквите, за да не би някой да се оправдае с незнание” (DES, № 812). Същото решение е подновено и от Тридентския събор от 1551 г.: ”Който отрича, че всички вярващи в Христа, когато навършат съзнателна възраст, са длъжни да се причастяват всяка година поне веднъж – на Великден според заповедта на светата майка Църква [4], да бъде анатема” (DES, № 1659) [5]. Това е довело до ”все по-голямото разпространение на многобройните форми на лично благочестие (devotions), които постепенно заместват причастяването като център на мирянското участие в Литургията” [6].
Между Латеранския и Тридентския събор се провежда съборът в Констанца от 1415 г., по време на който папа
Мартин издава декрет за ”причастяването само под вид на хляб”: ”Тъй като в някои части на света някои хора лекомислено са се осмелили да твърдят, че християнският народ трябва да приема тайнството на Евхаристията и под двете форми, на хляба и виното, а не само под формата на хляб, сиреч миряните да се причастяват навсякъде и под формата на вино… И все пак, въпреки че верните в първоначалната Църква са приемали тайнството и под двете форми, впоследствие [е станало тъй, че] само свещениците са го приемали под двете форми, а миряните само под формата на хляб, и затова трябва най-твърдо да вярваме и да не се съмняваме, че цялото Христово тяло и кръв се намира и под формата на хляб, и под формата на вино. И тъй, след като Църквата и светите отци са въвели разумно този обичай и са го запазили дълго време, трябва да го смятаме за закон, който не може да се отхвърля, нито да се променя своеволно без [допитване до] авторитета на Църквата” (DES, № 1198-99). Тази директно антиевангелска, антиапостолска и антисветоотеческа практика е потвърдена и от Тридентския събор. Тъй, под председателството на Пий IV, на 21 заседание от 1556 г. са приети ”Учението и каноните за причастието” под ”двете форми” или само под ”една форма”, както и за (не)причастяването на малките деца! В глава 1 се твърди, че ”от миряните и клириците, които не служат [Литургия], не трябва според Божия закон (!) да се изисква причастяване под двете форми”, защото ”никаква Божия заповед не ги задължава (!) да приемат тайнството под двете форми… и за спасението им стига причастието под едната форма” (DES, № 1726, 1728). Но затова пък папската ”заповед” ги задължава да се причастяват ”под едната форма”!
А това, че Христос е казал на Тайната вечеря: ”Пийте от нея ВСИЧКИ”, не е за папистите Божия заповед, напротив – папската заповед е да се върши точно обратното: ”Пийте САМО НЯКОИ!”Следва и едно още по-лошо нарушаване на Христовото Евангелие за децата: ”.Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно „ (Мат. 19:14). Папата и папските схоластици пък казват в гл. 4: ”Децата не трябва да се причастяват” и следват анатеми срещу онези, които казват, че причастието трябва да се дава под двете форми (канон 2) и че децата също трябва да се причастяват (канон 7) (DES, № 1730-34). Както казват св. Нектарий Егински и авва Юстин Попович: папата като ”викарий Христов” е заместил със себе си Христос и Неговото Евангелие, и е превърнал Църквата в своя ”монархия”.
Следват приетите в Тридент папски решения за ”литургичната жертва”, която се принася ”не само за греховете, наказанията (!), сатисфакцията (!) и другите потребности на живите вярващи, но и за умрелите в Христа, които все още не са се очистили напълно”, т.е. за душите, които се намират в измисленото от папите чистилище (DES, № 1739-43). Следва гл. 6 за частната Литургия: ”Литургия, на която се причастява само свещеникът”: ”Съборът не осъжда онези литургии, на които се причастява само свещеникът, като частни и непозволени, а ги одобрява и препоръчва, защото всъщност и тези литургии трябва да се считат за общи (!), защото, от една страна, в тях духовно (!) участва народът, а, от друга, служителите на Църквата ги служат не само за себе си, но и за всички вярващи, които принадлежат към Христовото тяло” [7]. Следват анатеми срещу онези, които са против частните Литургии, канон 8, и особено характерния канон 9: ”Който каже, че е осъдителен обичаят на Римската църква да се изговаря с тих глас част от канона и тайноизвършителните думи [8], или че Литургията трябва да се служи само на народен език (lingua tantum vulgari), или че не трябва да се добавя вода в св. Чаша и поради това е против Христовото постановление: да бъде анатема!” (DES, № 1747, 1758-59).
Тази забрана на богослужението на народен език е изказана и преди това в гл. 8: ”Не е полезно Литургията да се служи навсякъде на народен език, но… навсякъде във всяка Църква да се задържи старият обред [9], одобрен от светата Римска църква, майка и учителка на всички Църкви” (DES, № 1749). Забраната на богослужението на народните езици – освен на ”еврейски, гръцки и латински” (но тези три езика са Пилатови, а не Христови) – са усетили върху себе си и светите славянски братя Кирил и Методий и техните ученици, когато папите (на съборите в Сплит през Х в.) са забранявали славянската Литургия и са преследвали ”глаголашите” и ”кириловците”.
Както се знае, в Православната църква няма нито ”частни”, нито ”специални”, т.е. ”поръчани”, ”за специални случаи”, ”съсловни” и т. н. Литургии. А няма и – не е възможно да има – и приватна Литургия, на която да присъства само свещеникът или да се причасти ”само попът”! На Запад обаче този обичай е подновен и през 1965 г. с енцикликата Mysterium fidei (DES, № 4410-11). Нека за това да размислят добре и сериозно онези наши неразумници и неразсъдливци, които правят същото като папистите, особено онези, които не дават на народа Причастие, а отгоре на всичкото крият и децата, ”за да не би владиката да ги повика да се причастят”, или пък не позволяват на вярващите да се причастяват на Великден и през цялата Светла седмица! Те не знаят, и не искат да знаят, че ранните християни са причастявали децата още като пеленачета!
На Тридентския събор през 1551 г. са въведени и процесии с поклонение на причастието и е повтърден специалният празник ”Тяло Христово” (въведен още с конституцията на папа Урбан IV от 1264 г.), както се вижда от Декрета за тайнството Евхаристия, гл. 5: ”За култа и почитанието, които трябва да се оказват на Пресветото Причастие”: ”Този свети Събор потвърждава, че благочестиво и правилно е въведен в Църквата Божия обичаят всяка година по време на специален празник с особена набожност и тържественост да се славят възвишените св. Дарове и да се носят по улици и площади, и да се излагат пред народа за поклонение”; а който се изказва против това, ”да бъде анатема” (DES, № 1644, 1656). По-късно Римската църква е установила и специален ден за честване на ”Пресветото сърце Иисусово” (енцикликата Annum sacrum от 1899 г. [10] (DES, № 3353) и енцикликата Haurietis aquas от 1956 г. (DES, № 3922)) и e въвела и други пиетистични нововъведения, непознати и неприемливи за догматичната сериозност и богословско-литургичната трезвост на Православната църква [11]. – За съжаление, киевският латиноучен теолог Петър Могила е въвел и в своя Служебник и Требник ”поклонение на Тялото и Кръвта Христови” по време и извън Литургията (вж. за това в книгата О Литургии, с. 284-285, бел. 4).
На същия този Тридентски събор още преди това – през 1547 г., е приет и декретът за св. Дарове, канон 8: ”За пресъществяването на св. Дарове по силата на самия обред – ex opere operato”, и който не приема това, ”да бъде анатема” (DES, № 1608) [12]. Пак по време на Тридентския събор, под председателството на папа Юлий III, през 1551 г. е приет ”Декрет за евхаристийните Дарове”, в чиято четвърта глава се потвърждава терминът пресъществяване: ”С освещаването на хляба и виното цялата същност на хляба се претворява в същността на тялото на Христа, нашия Господ, а цялата същност на виното – в същността на Неговата кръв. Това претворяване светата Католическа църква правилно е нарекла [с термина] ”пресъществяване”” (канон 2: който не приема това, ”да бъде анатема”) (DES, № 1642, 1652) [13]. В същия декрет на същия събор, в гл. 7, е наредена и задължителна изповед преди причастие: ”Никой да не смее без предварителна изповед да пристъпи към светата Евхаристия… Светият Събор нарежда това на всички християни, в това число и на свещениците… Ако поради някаква необходимост свещеникът е отслужил Литургия без да се изповяда преди това, трябва след това да се изповяда колкото се може по-скоро” (DES, № 1647). Впоследствие папа Александър VII е променил това със задна дата: ”Заповедта на Тридент свещеникът, който поради някаква нужда е отслужил Литургия в състояние на смъртен грях, да се изповяда ”колкото се може по-скоро”, е съвет, а не заповед” (DES, № 2058). Остава, следователно, задължителната изповед за миряните преди Причастие. Следват ”канони за тайнството Покаяние”, които са не по-малко схоластични и антисветоотечески. Така например, канон 4 гласи: ”Който не приема, че за пълното и съвършено опрощаване на греховете се изискват три неща от каещия се, които образуват материята (!) на тайнството, а именно покаянието, изповедта и сатисфакцията [сатисфакция (лат. задоволяване) – в случая изкупване на вината чрез някакво наказание или изкупителни дела, наложени от свещеника, бел. прев.]… да бъде анатема” (DES, № 1704).
В православието изповедта преди Причастие е желателна и препоръчителна, но не и задължителна, защото съвестта на християнина не може да бъде насилвана или набедявана в това, че е непременно греховна; християнинът може да бъде само подбуждан и насърчаван към смирено покаяние и – при нужда – към изповед. Надлежният пастир следи с любов и отговорност християнския живот на своите енориаши, но не ”шпионира съвестта” на вярващите, нито пък ги изпитва инквизиторски с разнообразни ”въпросници” и ”помагала” за изповед, както това изисква Тридентският събор през 1551 г. в специалната глава ”За изповедта” и по-нататък в главата ”За потребността и плода на сатисфакцията (!)” (DES, № 1679-93). При това Тридентският събор твърди едно невероятно, антиевангелско нещо: ”Подходящо за Божието милосърдие е да не ни прощава греховете без сатисфакция (?!)… Сатисфакцията лекува и остатъците от греха… В Църквата Божия никое друго нещо никога не се е смятало за по-сигурен начин да се отстрани Божието наказание, отколкото делата на покаянието (=сатисфакцията), които хората извършват с болка в душата си… Свещениците Господни, следователно, трябва… да налагат подходящи сатисфакции… като наказание и покаяние за миналите грехове” (DES, № 1690-91).
Колко далеч е всичко това от светото евангелско православие! Нас, православните, в това, както и във всичко останало, ни учат светите отци: св. Йоан Златоуст [14], Анастасий Синаит и други [15]. Светите канони на отците и съборите, в които става дума за епитимиите, никога не са учили и твърдели нищо такова, защото според тях епитимиите не са нито наказания, нито ”сатисфакции”, а възпитателни, педагогични, лечебни средства, несъизмерими с безкрайното милосърдие, любов и благодат на Бога, Който в Христа ни спасява по благодат – чрез вярата ни – ”и това е дар Божи”, а не ”сатисфакция” чрез каквото и да е наше дело, извършено от нас като наказание или изкупителна заслуга (Еф. 2:5, срв. Рим. 11:6: ”Ако ли пък е по благодат, то тогава не е заради наши дела”). Епитимиите са, както казва завършителният канон 102 на Шестия вселенски събор, ”лекарство” (а лекарството не е наказание, а мехлем върху раната), за да може раната на грешника да ”зарасне” и той да принесе ”плодове на покаянието”, а не ”сатисфакция” на оскърбения Бог, както латинците учат за Христовата жертва на кръста (започвайки от схоластичната теория на Анселм Кентърбърийски за ”сатисфакцията на оскърбеното божествено величие”, което е пренос на средновековния рицарски манталитет, изискващ отмъщение-сатисфакция за нанесеното оскърбление, върху отношенията между Бога и човека) [16].
Римокатолическата църква в лицето на папа Пий Х (1903-1914) е издала през 1910 г. писмото Ex quo, nono, предназначено ”за делегатите в Цариград, Гърция, Египет” и т.н., в което се посочват ”заблудите на източните [християни]” и се отхвърля православната критика на латинските догмати: за Filioque, за чистилището, за безгрешното зачатие на Дева Мария, както и становището на православните, че ”св. Павел е във всичко равен на св. Петър” и че ”през първите векове Католическата църква не е била под властта на един [глава], т.е. че в древната Църква не е имало монархия, както твърдят латинците, или че приматът на Римската църква не се основава на никакви съществени доказателства” (DES, № 3555).
Осъжда се също така и фактът, че ”Гръцката църква смята, че [Христовите] тайноизвършителни думи не освещават [Даровете], освен ако не се изговори онази молитва, която те [православните] наричат епиклеза” – схващане, против което са били още папите Климент VI (1351), Бенедикт XII (1729), Бенедикт XIV (1741) и т.д. (DES, № 3553-56). С това свое осъждане на православното становище папа Пий Х забравя, че още на Флорентийския събор римокатолиците са позволили на православните да запазят своите обреди и обичаи и че са повтаряли това по време на униите, налагани от тях ”милом-силом” на поробените православни на Изток: че няма да се месят в техния ”византийски обред” и дори няма да искат внасянето на Filioque в Символа на вярата. Впрочем, като цяло Ватиканът не се е отказал и до днес от идеята за уния, въпреки че се водят сладкоречиви диалози. Истина е това, което е казал руският богослов и църковен историк В. Болотов: за да се стигне до истински диалог с Римокатолическата църква и до действително единение, трябва да се извършат ”геотектонични промени” във Ватикана, т.е. да се отхвърли папският примат – единствената реална причина за отцепването му от православния Изток – а оттам и ”произвеждането” на нови догмати, идващо тъкмо от това – че папата се смята за монарх в Църквата, за ”незаблудим”, когато ”със своя върховен апостолски авторите говори ex cathedra” и е ”снабден с незаблудимост” (infallibilitate pollere), вследствие на което ”определенията [а сред тях и ”новите догмати”] на римския понтифекс са непроменими сами по себе си, а не поради съгласието на Църквата (Romani Pontificis definitiones ex sese, non ex consensu Ecclesiae, irreformabiles esse)”. Това решение на Първия ватикански събор от 18 юли 1870 г. е последвано и от анатема на всички, които не го приемат: ”Ако някой се осмели да противоречи (contradicere) на това наше определение, от което Господ да ни пази, да бъде анатема” (DES, № 3075).
В Римокатолическата църква има още много заблуди и отклонения. Нейните последни ”евхаристийни конгреси” и най-нови ”литургични реформи” не са променили реално положението, нито са възродили апостолско-светоотеческия етос и характер на Христовата църква, опазени от Православната църква на Изток (която е и допринесла за пробуждането на литургичното съзнание при братята римокатолици, но то се извършва с много мъка, защото, както е казал още Хомяков, в Римската църква само един човек е пълноправен – папата, а всички останали зависят от него). Призоваването на името на апостол Петър, по човешки слаб, който се е каял искрено за грешките си, както свидетелства любимият Христов ученик Йоан (Йоан. 21:15-25) (а това е урок и за всички Петрови и апостолски приемници!) не помага изобщо. Защото, както е казал още св. Ириней Лионски: ”Бог не е толкова беден, че да има само един апостол, а е избрал и ръкоположил дванайсетима!” А ако добавим към тях и апостол Павел, то тогава е ясно защо древната Римска църква до края на първото хилядолетие е споменавала винаги заедно апостолите Петър и Павел [17] – нещо, което папа Пий осъжда през 1910 г. като заблуда и ерес на ”източните” (DES, № 3555). И така отстъпничеството и отклоненията на римокатолиците от първоначалната Църква продължават чак до днешния папа Бенедикт XVI [18].
За съжаление, много от тези латински отклонения и заблуди е внесъл в своя Требник и Служебник киевският латиноучен теолог митрополит Петър Могила, за което вече говорихме по-горе.
Бележки
1. Всички посочки в текста са към официални документи на Римокатолическата църква, публикувани в DES – Denzinger, Enchiridion Symbolorum, 37 издание.
2. Тъкмо от тази чужда на Православието традиция (както и от Катехизиса на йезуита Петър Канизий) впоследствие Киевският митрополит Петър Могила е заел известните си нововъведения в Кръщението, Изповедта и Евхаристията и ги е въвел в своя фамозен Требник.
3. За това, че изразът ”пресъществяване” е наложен от папа Инокентий III, но е имало и съпротива, вж. в студията на А. Гаврюшин, Непогрешимый богослов, с. 166-177.
4. Тогава при католиците се появяват и т. нар. ”църковни заповеди”.
5. По-късно, по времето на папа Инокентий XI (1679), сред римокатолиците започва да се говори за по-често причастяване, но и тогава е решено: ”Нека епископите и свещениците или изповедниците наказват онези, които твърдят, че всекидневното причастяване е заповядано от Божието право” (DES, № 2090-94). През 1675 г. испанският свещеник Мигел де Молина написва Кратък трактат за всекидневното причастяване, но инквизицията го осъжда за това, както и за други негови учения, като присъдата ѝ е потвърдена от булата на папа Инокентий Coelestis Pastor от 20.11.1687 г. Половин век по-късно йезуитът Жан Пишон пише книгата Иисус Христос и Църквата за честото причастяване (Париж, 1745), но тъй като мнозинството от френските епископи са против това, той се отказва от учението си през 1748 г. Много по-късно, през 1905 г., папа Пий Х издава булата Sacra Tridentina Synodis, в която променя становището на Църквата и призовава римокатолиците към често причастяване (DES, № 3375), но и към увеличаване на евхаристийните процесии с носене на хостията по улиците с максимално участие на народа в тях.
6. Повече за това вж. в Encyclopedia de l’Eucharistie, Paris, Cerf, 2004, XIII: Евхаристията на Запад 1000-1300 г., особено с. 187-190, където виждаме богословски опит да се оправде рядкото причастяване на народа, понеже причастието било ”прерогатива на свещеника”, докато за народа е резервирано ”причастие под духовна форма” (?!).
7. За съжаление това положение с ”частните Литургии” и служенето на много Литургии от един свещеник в един ден е започнало в Рим и на Запад много по-рано, за което вж. по-обширно в бел. 41 на с. 200-201 от нашата книга О Литургии.
8. Ето един ”аргумент” за нашите псевдозилоти за тихото=тайното четене на евхаристийния канон, т.е. на св. анафора!
9. Нека да размислят и онези наши ”зилоти”, които тръбят за т. нар. ”стар обред”, и да се запитат: дали този ”обред” е по-стар от Тридент или пък от тридентския манталитет?
10. Тази енциклика папа Лъв XIII е издал по настояване на Мария, ”служителка на Божественото Сърце” (1863-1899), млада замонашена графиня, която, парализирана на 35 години, е имала видения на ”Сърцето Иисусово” и ”вдъхновение” да разпространява из целия свят ”култа към Светото Сърце Иисусово”, и е придумала папата да ”посвети света на Сърцето Иисусово”, което той е извършил със специална була един ден след смъртта ѝ (Мария е беатифицирана през 1975 г. от папа Павел VI). На този пиетистичен култ, който се е зародил още преди това, е посветена известната парижка църква ”Сакре Кьор”, построена през 1876 г.
11. Как именно латинските обичаи, в които освен процесиите с поклонение на хостията (св. Дарове) влизат и много други ”римски нововъведения” (напр. употребата на звънче при носенето на св. Дарове), идеята за ”чистилището”, ”сатисфакцията” вместо епитимията, ”пресъществяването” вместо претворяването, са прониквали, или са били налагани от йезуитска Полша в югозападна Русия, вж. подробно описание в: Е. Крыжановскiй. Поврежденiе церковной обрядности и религиозныхъ обычаевъ въ южно-русской митрополiи въ перiодъ, предшествовавший открытому введенiю въ ней унiи. В: Руководство для сельскихъ пастырей, 1860, № 12, с. 283-302. Оттам тези влияния е попил впоследствие и Киевският митрополит Петър Могила и ги е внесъл в своя Служебник и Требник, а и йезуитите и униатите – в своите издания на богослужебни и други книги на църковнославянски език, печатани най-често във Вилнюс, Острог, Лвов. Тези влияния по-късно са били пренесени и в южнославянските земи, Далмация, Румъния и на терена на Карловашката митрополия.
12. За това твърдение е поработила и схоластичната теология, като въз основа на тезата ”ex opere operato” схоластиците са казвали, че ако в една винарска изба свещеникът изговори ”тайноизвършителните думи” Христови, цялото вино в бъчвите ще се превърне в ”Кръв Христова”! – Да напомним, че критика на това и на много други римокатолически заблуди и отклонения може да се види в известното Послание на източните патриарси от 1848 г.
13. По този и подобна на нея схоластична ”логика” по-късно някои квазиправославни, а някои недоучени хора и днес, размахват пръст на истинските православни за това, че не приемат израза транссубстанциация=пресъществяване – защото с това уж не признавали реалността на Христовите Тяло и Кръв в Литургията и Причастието!
14. ”С което си разгневил Бога, с това Го направи и милостив… То не изисква много дни, нито години, а само добра воля и става само за един ден. Отстъпи от злото, обърни се към добродетелта, престани с порока, обещай да не вършиш повече тези неща – и това ти стига да оправданието. Свидетелствам и гарантирам: всеки от нас върши грехове, но ако се откаже от сторените злини и истински обещае на Бога да не ги върши повече, нищо друго няма да иска Бог от него, за да го оправдае. Защото Той е човеколюбив и милостив, и както родилката копнее да роди, така и Той копнее да излива милостта Си” (Беседа за св. Филогоний, 4. PG 48, 754).
15. Вж. например св. Неофит Затворник Кипърски, в кн. За Литургията, с. 254-255.
16. В. Стефанидис, Църковна история, с. 546-547; Г. Флоровски, Защо Бог стана човек – за причината за Въплъщението. В сб.: Црква jе живот, Београд, 2005, с. 199-207. За съжаление, учението за сатисфакцията се е промъкнало и при св. Никодим Светогорец в неговото Помагало за изповед, докато в Пидалиона (Атина, 1957, с. 428) е налице и латинският израз ”пресъществяване” (метусиосис), вероятно под влиянието на цариградския патриарх Генадий Схоларий и йерусалимския патриарх Доситей. За неприемливостта на този схоластичен термин, който почива върху Аристотеловото различаване на ”същността” и ”акциденциите” (докато в св. Литургия няма никакви ”акциденции”) вж. в О Св. Литургии, кн. 2, с. 314, бел. 19. – Иначе св. Никодим е бил строг критик на латинските ереси и заблуди, и е дал всичко от себе си за възраждането на православния църковно-литургичен живот; бил е за често причастяване, за изоставяне на нововъведения тропар на Третия час, на поста преди причастие, както и за възраждането на монашеския, подвижническо-филокалиен живот.
17. Всъщност пропускането на апостол-Павловото име след името на апостол Петър е започнало в Рим малко по-рано. Още отците на Седмия Вселенски събор са поправили посланието на папа Адриан I (771-795), донесено от неговите легати, като са внесли навсякъде до името на Петър името на Павел (Mansi 12, 1057-58). Ето защо ние, православните, наричаме тях двамата ”Първовърховни” и твърдим, че Петровото ”първо място” сред Дванадесетимата не може да бъде основание за папския примат.
18. Вж. текста му Dominus Jesus и нашия коментар в книгата ни О Икуменизму и Екуменизму, с. 40-69.
Из книгата: Епископ Атанасиjе. Христос – Нова Пасха: Божанствена Литургия. Т. 4. Београд-Требиње, 2009, с. 331-339.
Превод (със съкращения): Андрей Романов
