Личен въпрос ли е вярата ни?
Апостолският пост не е строг като Великия, но е достатъчно продължителен. И въпреки че почти през целия пост се разрешава риба, въпреки че при богослужението няма някакви особени различия, това време е много важно за нашия духовен живот.
Зад гърба ни са петдесет дни и още една седмица на нескончаем празник. Веднага след Христовото Възкресение следва Възнесението… През всичкото това време отвикваме от ограниченията. „Нима могат сватбарите да постят, когато е с тях младоженецът?“ (Марк. 2:19). За какво въздържание може да става дума, когато целият християнски свят се весели и ликува, преживявайки Възкресението, Възнесението и Слизането на Духа Свети!
И след като сме отпразнували именния ден на всички, които нямат светия, Деня на Вси Светии – отново трябва да започнем да се ограничаваме – и в храната, и в начина на живот.
Отново въпрос: „Защо трябва?“. И отново се налага да повтаряме, че християнският аскетизъм е основан не върху тезата, че определяме някои страни на живота като греховни. Не е грях да се яде месо, особено пък млечни продукти, няма нищо греховно в съпружеските отношения, когато има любов, не е грях седенето в приятна компания на празнична трапеза. Но християните знаят, че всичко това не трябва да пречи на главното – предстоянието пред Бога. Има висши ценности, вечни и нетленни и душата е длъжна да се научи да ги обича истински и с най-силна любов.
Затова понякога е нужно да обръщаме глава от всичко, което, макар и не грешно, се опитва да ни приземи. Нужно е на дело, със самия си живот да потвърждаваме, че сме се устремили към небесното, а не сме раби на плътта. Апостол Павел прекрасно е казал: „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо“ (1 Кор. 6: 12).
Отношението ни към поста достатъчно ясно показва кой какво обладава, кой е раб и кой е господар – стомахът или духът. „Но облечете се в Господа Нашего Иисуса Христа, и грижите за плътта не превръщайте в похоти.“ (Рим. 13. 14), казва апостол Павел. Но къде е онази граница именно след която грижите за плътта се превръщат в похот?
Апостолството е изключително призвание. „Техният звук се носи по цяла земя, и техните думи до краищата на вселената.“ (Пс.18:5). Апостолите и тези, които наричаме равноапостоли (Нина, Владимир, Кирил и Методий и др.), са довели при Христос хиляди и хиляди, цели народи. Такъв изключителен подвиг едва ли е по силите ни. Но всички ние, всеки според възможностите си е длъжен да носи на света свидетелството за Христа. И ако не хиляди, то нека поне един привлечем в дома на Господа. Както пише апостол Яков: „…който е обърнал грешник от лъжливия му път, ще спаси една душа от смърт и ще покрие много грехове“ (Як. 5:20).
Понякога протестантите проповядват своята вяра толкова ревностно, че отстрани изглежда като намеса в личния живот. Струва ли си да им подражаваме? Не смятам. Но пък ние изпадаме в другата крайност. „Моята вяра е моя лична работа“. „Моите отношения с Господа са тайна и не съм длъжен да ги обсъждам с когото и да било“. Това е не по-малко неправилно. „…бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда”, пише апостол Петър (1 Петр. 3:15).
Разбира се, за да доведем някого в храма не е достатъчно само да разказваме за вярата, но и да я показваме. „Вие сте светлината на света… Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец.“ (Мт. 5:14, 16).
Вярата дава, но и задължава. Дава много – надежда за вечен живот, разбиране за смисъла на живота, сили да се търпи и способност да се обича. Задължава да се служи, да се свидетелства и без страх от думата – да се вършат подвизи. Именно така се е изразил авторът на книгата за св. Силуан Атонски архимандрит Софроний: „Вярата задължава за подвиг“. Ясно е, че без умението да обуздаваш себе си, без подчинението на потребностите на тялото на заповедите на духа не може да става дума за никакво свидетелство, за никакво служение.
Светът живее с външното, а християнинът – с вътрешното. Когато светският човек иска да е физически силен и здрав, той следи за храненето си и за начина си на живот, лесно се отказва от вредните навици и натоварва тялото си с гимнастика. Християните ценят повече душевното здраве и пред физическата сила предпочитат силата на духа. Но и при събирането на духовни сили и духовно здраве не можем да минем без пост така, както спортистът без упражнения.
Говорейки на хората за Йоан Кръстител, Господ ги пита: „Кого ходихте да срещате в пустинята, тревичка ли, люляна от вятъра?“. Разбира се, това е риторичен въпрос. Затова и хората са ходили при Йоан, защото не е бил „тревичка, люляна от вятъра“. Често и ние не се чувстваме като тревичка. Но не защото сме толкова твърди, а защото не сме срещнали истинската буря. А като се появи, тогава ще видим що за тревички ще бъдем.
Как не ни се иска да сме слаби и неустойчиви, как ни се иска да имаме силен дух, увереност, непоколебимост! Затова и тогавашните хора са се стремили към Йоан, затова и ние се стремим към силните и целеустремените, надявайки се, че до тях и ние ще станем мъничко по-крепки. Да намериш такъв човек и да се сприятелиш с него е особен житейски късмет. Но се случва рядко и не си струва да се разчита само на щастливия случай.
В края на краищата ние всички имаме Иисус Христос, всички можем да общуваме с Него и можем не само да се сближим, а да се съединим – да станем едно цяло. „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него“(Иоан 6:56).
Но да се върнем към Йоан Кръстител. Обръщайки внимание на неговата твърдост, Господ продължава да пита дали са видели в Йоан „човек, облечен в меки дрехи“ (Мат. 11:8). Разбира се, че не! Всички знаят как е облечен Йоан Кръстител. Ясно е, че изразът „меки дрехи“ има метафоричен смисъл. „Меки дрехи“ означава комфортен живот, към който винаги се стреми една част от нашата душа. Но това в никакъв случай не е по-добрата нейна част. Колкото е по-приятен и комфортен животът ни, толкова сме по-слаби и толкова по-лесно е дори и най-слабият ветрец да ни събори.
Спартанският законодател Ликург пътешествал из различни страни още преди Спарта да стане онази Спарта, която познаваме от историята и още преди понятието „спартанец“ да е станало нарицателно. Той търсел отговор на въпроса как да устрои живота на народа така, че това устройство да му е в благо. Той забелязал, че колкото по-комфортен и лишен от трудности е животът в дадена страна, толкова по-слаби и безнравствени са хората, живеещи в нея. По-късно, когато Ликург осъществил своята мечта и успял да построи такава държава, каквато искал, попитали един спартанец: „Кое ви прави толкова силни и мъжествени?“ Той отговорил: „Презрението към удоволствията“.
Всеки пост е упражнение с една цел, ако ли не „презрение към удоволствията”, то поне освобождаване от тяхното господство, възможност лично да се убедим, че удоволствието и радостта са две различни неща.
И само тогава нашето свидетелство за вярата ще е убедително и може би ще привлече някого към Христа, когато то е пропито с радост. Радостта от победата на духа над плътта, радостта от свободата от игото на сластите и похотта. I www.pravmir.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
