Подражание на безгрешието и любовта на Христос

Проф. Георгиос Мандзаридис

Безгрешието е природно свойство на въплътилия се Бог Слово. На това свойство са призвани да подражават и да го пазят по причастност и благодат християните в земния си живот. Апостол Павел свързва, както е известно, християнското кръщение с премахване на „греховното тяло“¹. Как обаче е мислимо човек след кръщението си да робува на греха? „Ние, които сме умрели за греха, как ще живеем още в него?“² Коментирайки тази истина, св. Григорий Палама отбелязва, че онези, които са получили божествено кръщение, са длъжни да живеят безгрешно и в добродетел за Бога. Както мъртвият Христос възкръснал и не бива под властта на смъртта, така и верният след кръщението е освободен от греха и затова е длъжен „да се старае да не се поддава вече на грях“³. Всеки християнин, за да се докаже като достоен за кръщението и да получи даровете на предоставената му от Бога благодат, е длъжен да живее далеч от всеки грях: „всеки кръстен, ако иска да постигне желаното вечно блаженство и спасение, нека живее извън греха“⁴.

Грехът води до прекратяване на общението с Бога и покорство на дявола. Обратно на това, общението с Христос предполага безгрешие. Освен това ние християните съгрешаваме и „ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим“⁵. Този феномен предизвиква напрежение в живота на вярващите. Това е видно още в недрата на древната Църква и представлява основен проблем в Първото послание на св. евангелист Йоан Богослов⁶. Отговорът на Йоан на този проблем задава рамката на отговора на св. Григорий Палама. Човекът, въпреки обновлението си в Христос и след откъсването си от Бога продължава да живее в този свят, т.е. да се намира под властта на тлението и смъртта, и също – търпи нападенията на лукавия. „Въпреки че Господ ни възроди чрез божественото кръщение и чрез благодатта на Светия Дух, като ни запечата с изкуплението, все пак остави ни смъртно и страстно тяло. Така той извади началника на злото от съкровищницата на душата ни, но го остави да ни предизвиква отвън; обновеният човек… живее в добродетел и покаяние… и така се подготвя за приемане на нетлението“⁷. Така съществуването на греха и предизвикателствата на лукавия са допущения от страна на Бога заради усъвършенстването на вярващия.

Настоящият ни живот е етап на борбата против греха. Начело на тази борба се намира самият Иисус Христос. Както Той е живял без грях, така и верните са длъжни да живеят по подражание Нему⁸. Климент Александрийски отбелязва, че следването на Христос е основата за постигане на Неговото съвършенство и безгрешие⁹. Безгрешието обаче не се мисли единствено като ограничено състояние на въздържане от греха, а се свързва непосредствено и с упражняване на добродетелите – par excellence добродетелите на любовта. Отдалеченият от Бога живот, дори и в най-добрите си форми, не е добродетелен. Животът в Христа, дори и в по-ограничени рамки, няма как да не е добродетелен. Човек, който се намира далеч от Бога, е способен единствено на греховни действия. „При положение че Бог не действа в нас, грехът е всичко, което се случва с нас“¹⁰. Обратното, онзи, който вярва в Бога и дори да не може да отговори напълно на волята Му, смирява себе си и се подсилва с Неговата милост¹¹. Напредъкът на човека предполага човешка синергия с Бога, но по същността си това е Божие дело. „Не от себе си получава някой степените на съвършенство в добродетелта, ако не бъде от Бога решено“¹². Добродетелният човек чрез собствения си принос към своето съществувание става приемлив за Бога и отразява Неговия блясък.

Св. Григорий Палама сравнява такъв човек с прозрачен въздух. Както осветеният прозрачен въздух възвежда към дарителя на светлината, т.е. към слънцето, така и добродетелният човек възвежда останалите човеци, които го наблюдават, към слънцето на праведността – Христос¹³. Това представлява превъзходния характер на добродетелта и свидетелства за превъзходството ѝ пред греха. Грехът е по-късно изобретение на лукавия, а също и на лошия избор на човека. Обратното, добродетелта е безначална, извира извечно от Бога и се дава по благодат от Бога в душите на хората¹⁴. Това, разбира се, не умалява нито отговорността на човека, нито важността на неговото съдействие (συνεργία). Напротив, точно заради предоставената му от Бога чест той е длъжен да пази чрез добродетелен живот своето подобие на Христос и да е готов за смърт заради добродетелта¹⁵. Любовта е пълнотата и короната на всички добродетели¹⁶. Следвайки евангелиста Йоан Богослов, св. Григорий Палама отъждествява любовта с Бога. Бог е любов и пребиваващият в любов, пребивава в Бога¹⁷. Отсъст#вието на любов свидетелства за отсъствие на Бога. Без Него е невъзможно съществуването на добродетелта. Във всяко действие на Бога, т.е. на Христос, на което чо#век е призван да подражава, стои любовта. Следователно и всяко „богоподражание“ представлява в крайна сметка подражание на божествената любов. Както Божията любов и любовта на въплътилия се Божи Син се дават безкористно и без разлика на всички човеци, така и всеки човек е длъжен да обича Бога, както и всеки друг човек безкористно и без разлика.

Разбира се, подражаването на Божията любов предполага дълга аскеза от страна на човека, но остава винаги относителна. Иначе, както вече се каза, не е възможно да говорим за пълно човешко уподобяване на Бога по добродетел. Преди да достигне до състояние на любов като у Бога, човекът преминава през други по-ниски стадии на развитие. Това са степента на страха и степента на користно търсене на взаимност. Поради това отците на Църквата правят разлика между различни групи вярващи: на робите, на наемниците и на синовете. Робите се покоряват на Бога поради страх от надвисналите наказания; наемниците се стараят да получат обявеното възнаграждение; синовете имат за единствен стимул за своето послушание на Бога любовта към Него¹⁸. Съобразяването с Божията воля от страх пред евентуални беди не се отхвърля като безстойностна от библейското и светоотеческо учение, но и не се разглежда като особено християнско достижение. Намирайки се в този стадий, верният се оприличава на роб, защото за него остава непознат най-дълбокият смисъл на осиновлението в Христа и усещането за ново състояние в Христа всъщност е подкопано. Този вярващ, като не съзнава напълно богатството на Божия дар, се покорява на Неговата воля, за да не бъде наказан накрая като недостатъчно верен.

На по-високо стъпало се намира упражняващият добродетел, но с цел да се наслади на обещаните и предизвестени от Бога блага. Но и той не е в положение на съвършенство, поради това и не се нарича син Божи, а наемник. Св. Григорий Палама разглежда тези два начина на уподобяване на човека на Бога като подходящи за живеещите в света християни. Иначе „за онези, които са се оттеглили от света“ подобава по-висш начин на живот¹⁹. Монахът, според учението на Палама, представлява образ на съвършения християнин, който се отдава на най-дълбоко изживяване и разбиране на предоставения на човека дар в Христа. Онези, които схващат чрез общението в тайнствата и живота в Христа предоставената от Божията благодат победа над дявола и смъртта, биват водени към истинската свобода и се въздигат към категорията на синове Божии.

За св. Григорий Палама нравствеността не е средство за помирение с Бога, а е последица, произлизаща от живеенето на Неговите дарове. Нравствеността в тази особена форма съвпада с „духовността“. Любовта към Бога и ближния по този начин представлява осъществена причастност в Божията любов по подражание. Разделението и омразата представляват болест, която има за причина греха²⁰. Християнинът обича възлюбилия го Бог и смята за братя всички хора, особено християните, с които заедно се вгражда в едно Христово тяло – Църквата. Отговаряйки на Божията любов и дълготърпение, той също така понася и извинява онези, които са го нападнали в нещо; не се колебае да поднесе „по подражание на Владиката“ дори и своя живот за ближния²¹. Верният, като напредва към живот в Христа, удостоверява и съзнава, че „краят“, към който се стреми, е действителност, предоставена от самото начало от Бога и живяна в тайнствата. Това е всъщност победа над дявола, тлението и смъртта. Така и елементът на користност намалява, докато изчезне. Разбира се, истина е, че необходимостта от узряване и страхът от отпадане предизвиква през целия земен живот безпокойство, което, естествено, е свързано с известна корист. Въпреки това подражанието на безкористната Божия любов, която бе явена на света чрез Божия Син и се живее в Светия Дух, в Църквата, трябва да се разглежда като основен белег за живота на истинния християнин.

Откъс от Паламика на Георгиос Мандзаридис, „Омофор“ 2016, превод: Светослав Риболов

Бележки

Коментари

коментара