Покаяние и изповед
О. Стоян Чиликов
Когато св. Йоан Кръстител и Предтеча Господен излиза на проповед, първата му заповед, наставление и указание към еврейския богоизбран народ е за покаяние: „покайте се, защото се приближи царството небесно”. Приближи се, защото Христос се роди, приближи се, защото Богочовекът започва Своето служение за освобождение на човека от властта на греха, на дявола, на смъртността и покварата на човешкото естество. Затова и първият призив, който отправя към народа Господ Иисус Христос при излизането Му на обществена проповед, е отново за покаяние: „покайте се и вярвайте в Евангелието”, вярвайте в благата вест за спасението на човека от греха, вярвайте, че това е възможно чрез покаяние и вяра в Сина Божий.
Когато на Петдесетница се ражда Христовата църква, тези, които искат да приемат Христос, питат апостолите какво да правят, за да се спасят. Отговорът на апостолите чрез св. апостол Петър е отново за покаяние: „покайте се, и всеки от вас да се кръсти”.
Покайте се! Отвърнете се от греха, от сгрешените неща в живота си, от егоизма и себеугаждането. Приближете се към Бога, вършете доброто и бъдете свети и съвършени както Христос.
Това е покаянието – начин на преобръщане на мисленето, решение за изправление на живота, приближаване към Бога и избягване на злото, отдалечаване от греха. Кръщението ни освещава и осветява, но дори когато човек живее в Църквата, той се поддава на греха и греши. Една истина, изповядана от великия Павел: „не доброто, което искам, а злото, което не искам, него върша”. Кой ще ме избави от тази смърт – пита той? Иисус Христос е, Който ни избавя от греховния закон. Христос е Този, Който стъпка властта на дявола, злото, греха и смъртността, Който направи човека отново да бъде цар, свещеник, наследник, син Божий, нова твар.
Човекът греши – покаянието го прави отново син Божий. Това е надеждата на св. апостол Павел относно Христа Спасителя: „който ни избави от такава страшна смърт, и още избавя, и Комуто се надяваме, че пак ще ни избави”, казва той. Всички ние много грешим, но Христос е, Който ни прощава, Който лекува свободната воля на човека да се отвърне от злото, да се приближи към доброто и към Извора на доброто – Самото Благо (Добро).
Тайнството Покаяние е вникване дълбоко в себе си, намразване на злите постъпки и дела, които съзнаваме, че вършим, на лошите мисли, които ни подтикват към тях, на страстите, на които робуваме, на всички сгрешени неща в живота ни. Отдалечаването ни от тях, стремежът ни да ги прекъснем, желанието ни за изправление, съжаляването ни за греха, неговото осъзнаване, неговото изстрадване и неговото изплакване са в основата на покаянието в православната вяра.
Пример е блудният син от известната притча на Господ Иисус Христос, описана в евангелието според св. апостол Лука. Блудният син, който е образ на всеки един от нас, паднал в греха, отдалечил се от бащиния дом и от общението с Бога, пропиляващ всички дарове, с които Господ го е надарил, които са наследство от баща му – с блудници.
Човек постепенно се осъзнава, изведнъж разбира постъпката си и идва на себе си, като че ли събуден от дълбок сън, и тогава решава да се върне при Баща си – това е началото на покаянието – ще се върна при баща си и ще му кажа: „съгреших”. Няма човек, който да не греши. Има хора, които се стремят да не грешат и се борят с греха. А когато грешим, се каем, плачем за греха си като блудницата, като цар Давид и апостол Петър, като блудния син го осъзнаваме, отдалечаваме се от него и искаме да го заличим, да се изправим и да се върнем обратно при Бога, при общението с Него.
Затова е Църквата – в нея човек принася покаяние, а свещеникът е само свидетел. Първата част, която е подготвителна към тайнството, е осъзнаването на греха, намразването му, отдалечаването от него, решението да вършим Божията воля и да се приближим към Бога. Това вече се осъществява в Изповедта – изговарянето на греха пред свещеник, който е само свидетел на вътрешната драма, на динамичната борба и битка, за да бъдем с Бога или не. Съгреших, Господи, „и не съм достоен вече да се нарека твой син”.
Християните се каят за греховете си вътре в себе си, но ги изповядват в Църквата. Бог е Лекарят, Който лекува заразата на греха в Църквата. Тя е лечебница, в която се прощават прегрешенията и се лекуват всички рани.
Първоначално, в ранната Църква, е съществувало само едно покаяние – преди извършване на тайнството Кръщение. Следствие гоненията на християнството от страна на римската власт и отпадането от вярата на много християни, Църквата е трябвало да реши как да приема тези, които са се отказали публично от Христос. Тъй като падението е било публично, било решено, че и покаянието трябва да е пред цялата църковна общност. Епископът, от името на цялата община, приемал покаянието на тези, които искали да се съединят пак с Христос и да бъдат отново християни. Принасянето на жертва на езическите богове и отказването от Господ Иисус Христос били най-тежките грехове, за извършването на които Църквата изисквала покаяние. След приключването периода на гоненията Църквата постепенно осъзнала, че в живота на християните се случват и други постъпки, грехове, които отдалечават от Бога и за които, за да се възстанови общуването с Него, е нужно да се принесе покаяние.
Ако през първите три века покаянието е предимно при отпадане от вярата и е пред цялата църковна общност, която в лицето на своя харизматичен носител – епископът, приема изповедта на съгрешилия свой член, то през четвърти век вече навлиза и частната изповед – при убийство, прелюбодейство, аборт, отново отстъпление от вярата и други тежки грехове, които измъчвали извършителите. След четвърти-пети век тайната изповед заменя изцяло публичната. Но смисълът на тайнството не се променя: християнинът се кае за греховете си, с които се е отдалечил от Бога и е приет в общение чрез епископа (свещеника), който е предстоятел на църковното тяло и представител на църковната общност. Християнинът се кае пред Бога, а свещеникът е само свидетел на изповедта. Той, от името на църковната общност, изслушва изповядването на греховете и прощава или не, според харизматичната власт, която е получил от Христос: „На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат”. Христос приема покаянието и изповедта и Той прощава греховете. Извършеният грях не е срещу свещеника или срещу епископа, а е насочен към Твореца – човек греши против Бога, отдалечава се от Него и същевременно се кае пред Бога и затова Той приема изповедта му и дава прошка на греховете му. Богочовекът дава сили на християните да се изправят, да се поправят, Той лекува раните на душите им. В този процес на покаяние човек възраства нравствено. Той се кае, търси Бога, вика към Него и Творецът прощава, милва го, увлича го към Себе Си, както непослушното дете, което, докато порасне, самò се учи от грешките си, често пада, удря се тежко, но не оставя Баща си, Който с любов го насочва, изправя, помага му да ходи самостоятелно, да се учи да се справя с различните трудности в живота, от които често в душите остават дълбоки рани.
Покаянието и изповедта не са форма на психоанализа. Човек не просто споделя с лекаря (свещеника), за да получи съвет как да се справи със ситуацията. Християнинът не просто се отърсва от товара на греха, а силата на тайнството, силата на изповедта, благодатта на Бога дават възможност човек да се възроди от дълбочината на греха, да се изправи и да стане отново син Божий и наследник на царството. Неслучайно Покаянието е наречено второ кръщение, защото заличава греха, отдалечава от него и най-важното – Бог, виждайки решимостта ни да не грешим, ни дава сили да не повтаряме греха, да се отдалечим от него, да даваме отпор на страстите и да се доближаваме до Него – Източника на живота. Покаянието не е механичен акт, нито просто магическо действие, не е неосъзната постъпка или автоматично произнесени думи. То е стремеж към дълбока вътрешна промяна на сгрешените неща у нас, стремеж да не грешим, борба с греха, борба за живот с Христос, на която се удивяват и самите ангели. Защото колкото повече човек се стреми да се отдалечи от греха, толкова повече дяволът го изкушава и съответно толкова повече Бог му помага.
Църквата се състои от каещи се грешници. Покаянието и Божествената благодат правят хората свети. Пръв в рая влезе разбойникът, разпънат на кръста отдясно до Христос. Църковният химнограф красноречиво предава вярата на Църквата в това събитие: „Покаянието на разбойника открадна рая”. Разбойникът пръв влезе в рая, според Господнето свидетелство, блудницата отри със сълзите си нозете на Христос и Го последва, митарят Матей стана свети апостол Матей. Покаянието и решимостта им да вървят след Христос, а не след греха, им отвориха вратите на рая.
За съвременния човек, който обича повече себе си, отколкото Бога или човека до себе си, е извънредно трудно да осъзнае, че е сгрешил, още по-трудно е да изкаже и съвсем трудно – да поправи греха си. Християнството учи точно на това: предпазва от греха, а когато човек съгреши, той бърза да каже „прости”, да се поправи, защото грехът е болест, която води към смърт, към отдалечаване от Бога, разлъка с Подателя на живота. Обществото ни боледува, защото не познава православната си вяра, която лекува болното човешко естество по-добре от който и да е психотерапевт и лекар, тъй като лекарят е Сам Бог – Лекарят на душите и телата. Покаянието е едно от най-ефикасните лекарства за оздравяването и съживяването на човека от греха, защото възобновява връзката с Бога, приятелството с Бога, общуването с Подателя на благата, привлича Божията помощ. Човек получава Божията благодат, чиято същност е не в това да не греши, а да изправя живота си, да се бори с греха и да се доближава до Бога. Грехът отдалечава от Бога, нанася тежки рани на човешкото естество, които покаянието и изповедта лекуват и изличават. „Да бъдат греховете ви и като багрено – като сняг ще избеля, обещава Господ на тези, които се каят и чрез обръщението, което идва заедно с покаянието, Бог преобразява мрака в светлина и с гласа на Своята благост разпръсва множество злини”.
Откъс от Православната вяра и живот на о. Стоян Чиликов, Омофор, 2012 г.
