Причастяване с огън

Това, което обикновено ни безпокои и провокира критични въпроси, е формалният, механичен начин, по който мнозина от нас, православните, гледаме на събитието на нашето общение в тайнството Евхаристия. Тук основно допринася онова, за което си мислим, че е достатъчно или се изисква от нас: повтаряната, хладна и чисто външна дисциплина. С други думи, абсолютната привързаност или зависимост от някакъв ялов морализъм или учение за задълженията. Това са именно всички онези неща, които ни държат извън изгарящия опит на християнската и църковна тайна. Тогава е лесно да объркаме или да отъждествим тази нова, уникална тайна с някаква религиозна идеология или с нравствено задължение. Това ограничава и задушава смисъла на богослужението на верните като основно тяхно литургическо действие, което открива своето съвършенство в Евхаристията като Тайнство на познанието в общението с Христос [1].

Когато главната и единствена цел на нашето богослужение престане да бъде евхаристийното общение с Христос, Който дарява общението между верните, това е свидетелство за нашето предаване и впримчване в някакво затворено-самодостатъчно чувство – обикновено примесено с претенцията за нашето самооправдание – което на всяка цена трябва да остане равнодушно и необезпокоявано от присъствието на другите членове на литургичното събрание, за да може да се запази нашето индивидуално благочестие и постигане на спасение.

Става дума не просто за своеонравност, а по-скоро за ерес, която изопачава и подменя Тайнството на Църквата, Евхаристията. Когато подобни своеволия с религиозни и моралистични корени поразяват пряко Църквата като Евхаристия и Евхаристията като Църква, те водят до загубата на общението като спасение и на спасението като общение, което е и се нарича Църква. Общение с Бога и общение с ближния, запечатано с жертвената Любов на Сина, която се открива пред Бога и човеците, разгаряйки нашите сърца.

Днес често се питаме какво може да означава богослужението най-вече като основно литургично действие на верните, свидетелство за утвърждаването на техния църковен живот, ако естествено продължава да е в сила религиозният отговор на обичайния въпрос „Защо ходим на църква?”, отговор с ясно индивидуален и користен характер, в който се заявява и повтаря: „За да се молим!”. И това става без да подозираме за литургичната молитва, в която всяка друга – домашната или молитвата в нашата скришна стая – се усъвършенства. И така, цялото изискване е насочено не към подготовката за св. Причастие, а към осигуряването на условия за тиха молитва или индивидуално размишление. По този начин ние отхвърляме призива за осъществяващото се църковно единство в делото на непрекъснатото евхаристийно общение. В основата на това отхвърляне стои нашето упорство да си създаваме различни самотни островчета или да останем някакви изолирани индивиди, с това ние отхвърляме самите Божествени Тайни. Всъщност по този начин ние се принизяваме до нелитургични и безобщностни болни и опасни човеци. В дълбините на всичко това се крие нашето безчувствие към присъствието на живия Бог, в което всички присъстваме като едно тяло – Христовото Тяло, което е Църквата и нейната Евхаристия.

Разбира се, в Църквата не липсват онези „тежки” мнения и тълкувания, които идват от страната на индивидуалистичния – противоположен на духовния тип религиозен живот. Такива възгледи или убеждения, вдъхновявани от религиозни търсения, се развиват главно там, където вярата и животът на Църквата се изчерпват в идеала на някакъв ангелизъм (еретическо учение, според което духовната цел на хората е да станат ангели) или на метафизична спекулация, в духа на псевдоблагочестието, където цялата борба на самооправдаващия се човек се състои в това да не бъде като останалите човеци и, бидейки необезпокояван в своята надменност, да се грижи и се моли само за собственото си духовно напредване и спасение.

Забравяме, че Евхаристията е Литургия, общо и общностно дело, тайна на общението и спасението на всички в Христа. Евхаристията е същността на Литургията като същност на живота, така че тя изобщо не може да се отъждестви с някаква благоприятна и привилегирована възможност за малцина, а се извършва като кръстно съ-разпъване и съ-възкресение с другите и за другите. Ако животът действително е живот в общение и осъществяване на отношения, тогава Евхаристията е премахване на всякакво разделение и изолация, на всякаква религиозна и нравствена индивидуалност и хладност. Божият живот, в който човек се кръщава и се преобразява; това, което оттук нататък се нарича живот като дар на приобщаването и причастяването в Евхаристията, е нашето съизмерване не спрямо някакви заповеди или добродетели, а с истинския живот в пълнота, който е Христос, в нашата най-пламенна и изгаряща връзка с Него заедно с нашия ближен.

За да бъдем честни пред себе си и спрямо вярата си, трябва постоянно да имаме в ума си призива към нас и отново да преживяваме най-страшната истина на християнския живот, дадена ни чрез кръщението на Христос „с Дух Светий и огън” [2] и която се оживотворява, възраствайки в тайната на огъня и светлината, на Евхаристията, чрез причастяването с Неговата плът и кръв – със самия огън и светлина [3]. Заслужава си да повтаряме, че Евхаристията не е някаква форма на съвършена молитва, както мнозина мислят, нито пък някакъв умилителен обред, който очарова и приспива нашите сетива. Като общение, причастяването с Христовата плът и кръв е живот в опита на вярата, т.е. Самият Господ, изгарящ и пламтящ огън в нашето сърце. Този огън има две велики свойства – да заличава греховете и да възстановява процеса на освещение на човека. Огънят действа не само като пречистваща и унищожителна, но и като съзидателна и освещаваща сила. Всичко става светлина, защото всичко е минало през огъня на Божеството, което в пълнота обитава телесно в Христос [4]; всичко става светлина, защото всичко се кръщава в огъня на Духа, който изпълва дома на Христос – Църквата [5]. Там, където е огънят, там е и светлината; там, където е светлината, там е и огънят.

Евхаристията се възпълва като общение и това общение е „причастяване с огън”. Това огнено събитие, което в действителност е недостъпно и недостижимо, не е някакъв детайл или дори аспект на Тайнството. Цялата Евхаристия е чудото на огнена и светлоносна теофания. Евхаристията поддържа целия живот на Църквата. За това особено свидетелства пришествието на Духа в есхатологичното възрастване на нейния живот. Духът, Който е огън и пламък, и Този, Който претворява и освещава евхаристийните дарове като огън и сияние. Светостта и светите Тайни на Църквата са огън и светлина [6]. Това означава, че Евхаристията на Църквата, това нейно централно и всеобхватно Тайнство, не може да се определя с термини и понятия от тукашния свят и от земното време, с рационалистични и интелектуални категории, сякаш се касае за някакво случайно, външно, макар и историческо събитие. Църквата в Евхаристията и чрез Евхаристията е огънят и светлината на преображението в сърцето на историята, тя освобождава човешката история от демоничното и абсурдното, за да може да поеме посокана на нейното изначално предназначение, в откриването й за телоса (от гръц. „край“, „крайна цел“) – Царството.

Заблуждаващо е да тълкуваме евхаристийното общение в Църквата в категории, които в голяма степен разкриват, че сме станали пленници на емоционални и психологически въздействия. Обикновено тези въздействия са напоени с някакви религиозни, чисто умозрителни екзалтации, които не могат да дадат отговор на странстващите и презрените сред пустинята и бездомието на автономизираната и превърната в идол човешка история. Глава на Църквата е въплътилият се Христос, а не някаква религиозна или философска фикция на ума, не някакъв абстрактен идеал или плод на хладността на разумния порядък. Всъщност всичко изброено е изобретение на атеизма, който без да иска се подхлъзва към езичеството. В Своето необхавтно Откровение (или по-скоро Самооткровение), Бог е Вечносъществуващият, Създателят и Коренът на всичко съществуващо; Животът и Диханието на живите, Любящият, Изворът на любовта; Битието, Което е начало на всяко битие, като всичко това се проявява в огъня и светлината на Неговата божественост. Касае се за абсолютния характер на Неговото лично явяване, чрез което Той призовава народа към лично приобщаване, а това свидетелства за непосредствеността и близостта до огъня, който унищожава и просветлява, разрушава и съзижда.

Той е Бог на отците и на пророците: „Гледайте, да не забравите завета на Господа, вашия Бог, който Той сключи с вас, и да си не правите кумири, които да изобразяват нещо, както ти заповяда Господ, Бог твой; понеже Господ, Бог твой, е огън, който пояжда, Бог ревнител” [7]. Към „Бог твой, е огън, който пояжда”, се прибавя и „Бог ревнител”, и нещото, на което заслужава да обърнем внимание в пророческите слова, не е заплахата от ада, а настояването върху спасението именно заради ревността на Бога към човечеството. Бог търси свободата на човека във всичко…

Новото творение – Църквата, е приведено в битие не чрез свещени заповеди, а чрез Самия Син, единствения Огън, Който гори вечно… Евхаристийната плът – плътта на Неговото Въплъщение, е друга „огнена пещ”, която умъртвява тъмните и злобни страсти и причинява радост и кротост в нашата душа [8].

Христос възобновява и чрез Духа удължава века, т.е. времето на благодатта. Тази благодат, която поддържа и обобщава цялата икономия на Бога, обаче има разнообразни проявления. Тя бива познавана като непоклатима основа на новата твар, но и като пълнота на новия човек, като тих повей, но и като огнен пламък. Благодатта не е нещо относително или допълнително, външно или повърхностно, което допринася за някакви посредствени или безпроблемни решения, или се задоволява с компромисни отговори. Благодатта е всичко това, което сме призвани да сме или да станем. Тя е преди всичко огнената душа на Църквата и въобще огнената искра в историята; огън, който заличава всякакви суетни и лишени от нетленен живот въпроси. Благодатта действа като взривна, но и нежна сила, сила за живот над смъртта…

Христос, единственият Безгрешен, „не бе сторил грях, и в устата Му нямаше лъжа; А Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония” [9] и Сам е Подател на цялата благодат и на всяка благодат; „благодатният огън на нашите сърца и огненият път на нашия живот”. Той е Този, Който в огъня и пламъците на Своя Кръст и Кръв премахва себе-идолите и идолите на историята и я освобождава от нейните зверове и чудовища. Преди всичко Той е Онзи, Който чрез Своята безценна нажежена Кръв съзижда Църквата като Свое тяло, тайна на новото и есхатона в настоящето, където намират своя край вековете на невежество и незнание, на демоничното изкуство и измама, на мрака на греха и на безбожността.

На мястото на религиите Тялото на Църквата внася нажежените печати на Бога, носи белезите на Христос. Истината, т.е. Христос като истина и живот на Църквата, няма връзка с някакви метафизични блянове, а с огъня, който действа като светлина в нашето сърце, в сърцето на света, и в есхатологична перспектива преобразява човека в храм на божествената слава, а света – в дом на божествени озарения. Църквата съществува в истината, там, където копнежът по незагасващия огън на личностите се среща с огненото богатство на благодатта чрез Христос в Духа.

Без опита от тази огнена реалност Църквата се отчуждава от своята същинска мисия, от светотайнственото събитие, което лежи в недрата й, и става неразпознаваема сред множеството мъртви форми на институционалност и празни символизми, като постоянно бива изопачавана от човека, изкушен да я виртуализира, да й придава социални, политически и националистични измерения. Реалността свидетелства, че още сме много далеч от това, което наричаме евхаристийна еклезиология, т.е. от разбирането на онтологията на вярата. Новият Завет не е просто някакво писмено, свещено съглашение, а абсолютно горящото, любящо общение на Бога с Неговото човечество. Това е Църквата, новото тяло, посредством кръвта и смъртта на Христос, Чиято плът става плът на евхаристийното Тайнство; Тайнство на пламенна святост и пламенна любов. Евхаристията е неугасим копнеж, вкусване от огъня, причастност към пламъка, причастяване с жар, с жарта на жертвеника, с Тялото и Кръвта на Христос [10] .

Още от своето начало вярата на Църквата се конституира в опита от един друг живот, от едно друго пламенно общение: „Този, който е близък на Христос, е близък на огъня” [11]. Идването на Христос в света не е някакво безболезнено за Него и човека откровение. Той не дойде да даде на хората просто красиви слова, повърхностни промени и случайни проблясъци на Своята божественост, а с идването Си изцели порочността и демоничното, омразата и мрака. Дойде в плът, с болка, за да завърши делото на пророците – покаянието и завръщането на хората при Бога; дойде да изгори и да съгради, да възстанови и обнови света. Чрез цялата тайна на Своята икономия Христос изобличава измамността на всяко самооправдание, което създава усещане за самодостатъчност и надменност. „Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал” [12] . Неговият път е кръстен, път на постоянно себепревъзмогване; Неговото дело обхваща претворяването на всичко старо в ново, както и в преобразяването на стария свят в нова твар, в пълната свобода и всеобхватното преобразяване на всички, което е истинско изпитание за онези, които са свикнали да намират повърхности обяснения в своята религия и задоволително спокойствие в нейната етика.

Този, който е ближен на Христос, или по-скоро е в Христос, в тялото на Неговата Църква, чрез синергията на Духа, гори и се просветлява, става светлина в мрака на демонската нечистота, на сатанинската безбожност. Схоластическото богословие говори за един Христос, Който не страда, нито пък иска от човека да състрадава; за един Христос, Който е предназначен за онези, които се задоволяват с някаква емоционална еуфория и са неспособни да познаят какво реално означава Неговото присъствие, да бъдат там, където е Той [13].

Благолепието на Христовата красота е въпрос не на естетика или емоции, а на огнен и болезнен опит от личната любяща връзка с Него, вяра, по чиито път има рискове и опасности. Така можем да разберем и да си обясним признанието на учениците по пътя към Емаус; едно пътуване, което намира своя отзвук в пътуването на християните към Царството: когато именно „им се отвориха очите, и те Го познаха”, когато, с други думи, те станали светлина от светлина; или светлина от огън: „И те си казаха един другиму: не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието” [14].

В тази среща и вървене с Иисус заедно с Неговите ученици се открива пълното познание на Неговите думи и се постига цялостното проумяване на Неговите откровения и дела. Това „когато Той ни говореше по пътя”, това слово и всяко слово на живия Христос към човека, не е слово, което се отправя към неговия разум, а е слово на живота, което търси неговото битие. Въобще в своето онтологично измерение словото не е продукт на устата, а на сърцето. Тогава и говоренето става не просто наниз от човешките думи, които си противоречат помежду си, а най-дълбоко лично служение. Говоренето придобива своя истински смисъл, когато преобразява сърцето в горяща къпина, когато е припознато като общение и единение на личности, когато ни тласка към реално познание на нашия „Аз“ в другия, когато ни води до усещане за нашето битие чрез битието на другия; с една дума – когато придобиваме опита, че сме човеци.

Господ се намира навсякъде, „в дълбините, във водата, в ямата, сред лъвове. Ако Го потърсиш в огъня, там ще Го намериш да помага на Своите раби” [15]. Светата Евхаристия, пламенната среща и разговор с разпънатия на Кръста и възкръснал Христос, е пламенен копнеж по разпалващия се огън. Когато се причастяваме с Христос в Евхаристията, ние се причастяваме с нетварния огън на божествеността, и нашето битие – съсъд на този огън – се разгаря от божествената любов. Благодатта съдейства за общението със „съществуващия в същността на съществата божествен огън” [16] и тя е тази, която в причастяването с евхаристийния огън ни подкрепя и ни разгаря като ни издига до личностно присъствие в присъствието на най-висшата Личност.

Съборната вяра е, че при евхаристийното общение ние се причастяваме с „огън”, а думите на Христос, които вече споменахме „огън дойдох да туря на земята”, предполагат преди всичко този евхаристиен пламък [17]. Ние не можем да разберем това извън икономията на Духа, тъй като причастяването с Тялото и Кръвта Христови е и едновременно причастяване с пламъка на Светия Дух, с огъня от небето, с който вярващият се освещава, като се преобразява от слава в слава, обновява се в небесен човек, в избран оттук нататък сътрапезник на вечерята в Царството. Съзнанието на вярващия в Духа се състои в разтърсващото чувство, че причастяването с Господните Тяло и Кръв е участие в огън. Огън, който човекът не може да издържи без дарената му благодат, чрез нея той може да усети огромната пропаст между тайната и нищетата, немощта на неговите индивидуални сили да обясни богатството на тази благодат. Вярата, която ни утвърждава в нашето пристъпване към Христовите Тайни, не е някакво човешко убеждение, а огнен камък, който разгаря в нас копнежа в Светия Дух – копнеж, в който има радост – за личността на Христос.

Този огнен копнеж окрилява вярващия към светото Причастие, разгаря вярата, за да се впусне в океана на милостта и в потоците на Божиите дарове. „С радост, и в същото време и с трепет се причащавам с огъня, и бидейки трева – странно чудо! – не изгарям, а бивам оросяван, както в старо време къпината, която гореше и не изгаряше” [18].

Завършекът на Тайнствата, и естествено на Кръщението и на Миропомазването, е Евхаристията, а завършекът на Евхаристията – причастяването с вяра с Тялото и Кръвта на въплътилото се Божие Слово за съвършено общение и единение с Него [19]. Това действително е огнено дело в живота на християнина. Причастяването с божествеността на Христос е общение с единия Бог, Който в цялата история на Откровението се открива във „всепояждащ огън”, „вечножив огън” [20]: за съгрешаващите Той е изгарящ и всепояждащ огън, а светлина и роса за тези, които постигат умъртвяването на своите грехове” [21]. Спасението в Христос се отъждествява с разгарянето на огъня, който Той Сам донася в света, като го кръщава с Дух Светий и с огън, факт, който възстановява първото сътворение „в начало (Бог сътвори небето и земята)”, откровението на светлина, за да го възстанови отново „чрез Своята светлина”, в която човек вече ходи [22] .

Свети Григорий Нисийски обяснява, че когато Бог бива възвестен като „огън, който изтребя” [23], както и като „истинска светлина” (Йоан 1:9), тези думи биват изчистени от материалното и затова сме призвани да почувстваме Бога като огън и светлина [24]. Бог е „огън” и „светлина” в Своето кенотично пришествие, в горенето на Неговата любов, в ревността, която иска да плени човека заради неговата свобода. Фактът, че се причаствяме по време на светата Евхаристия, е благодеяние.

Ако искаме да обобщим всички чудотворни дарове за човека, които ни дава причастяването с Господните Тяло и Кръв, бихме могли да кажем, че това е единствената и стоящата по-горе от всичко любов. Бог е огън и светлина, защото е любов, и Той е любов, защото е огън и светлина, т.е. свободата на човека от всички негови терзания и отчаяния. Вярващият се удостоява с евхаристийната трапеза само чрез Божията любов, която сме длъжни да предаваме на другите. Христос е хлябът и виното на любовта, които ядем и пием в Евхаристията, за да може божественият огън още повече да се разпали в нашето сърце и да укрепи глинения съд така, че той да издържи на прилива на живата вода, Духа на Христос [25]. Единственият грях е коравосърдечието, което води до запустение на сърцето чрез отхвърляне не само на предлаганата Божия любов, но и на ответната любов на човека, което именно е цялото тайнство Евхаристия.

* * *

Въплъщението, тайната на снизхождането на Бога към човека, означава завръщане на човека в обновяващия се Божи рай, по средата на който дървото на живота – т.е. Евхаристията като общение в църковното тяло на Христос, дава своите плодове; т.е. общението на любовта, която ранява сърцето на вярващите. Любовта, която се проповядва на всяка Литургия, е изцяло дар на Духа, Който освещава всичко и в сърцата ни възпламенява едновременна любов към Христос и към ближния. В любовта на Бога, т.е. това, което Бог е, – Тайнство на всеобхватността! – не важи някакво монофизитство или монотелитство, делене или едностранчивост. Дарът на любовта изисква нашето едновременно отдаване на Христос и ближния ни. Едното не изключва другото, а го предполага. Само този, който е приятел на Христос, обича човека, и този, който обича човека, е приятел на Христос. Тогава можем да си обясним Павловите химни на любовта [26], както и заръката на Христос към всеки християнин като към Негов апостол: „…любиш ли Ме? . . паси Моите овци” [27] .

Всемогъществото на тази любов, с която се приобщаваме в Евхаристията и чрез Евхаристията, истинският огън, която ни оросява, радвайки нашето сърце, ни освобождава от всичко, което е далеч от Богочовека. Сега всички и всичко се вместват в нашето любящо сърце и неговото горене е за всички, включително и за враговете на вярата, като то изобразява онази Красота, която, когато съществува в него, ни прави богоподобни [28]. Оливие Клеман твърди, че любовта на Христос тайно преобразява целия всемир. Този новосъздаден, просветлен свят ни се предлага в Тайнствата на Църквата” [29]. В Тайнствата на Църквата (със средоточие Евхаристията) ние се приобщаваме с благодатта и радостта на „вечното възлюбване от Бога” [30]. Неговата кръстна любов е победила смъртта и ада и е родила живота и рая. Евхаристийната плът на Христос е огнище – жертвеник на любовта – който претворява, освещава, възстановява и обезсмъртява благото естество на всички неща.

Християнският църковен живот се открива в Евхаристията, там, където всички наши видове любов се събират в любовта към Единия. Това е огънят на любовта, който парадоксално – докато се изразходва, се увеличава, и докато се изпразва, се възпълва. Евхаристийният човек, в противоположност на „празния” или „глупав” човек [31], е пълноценният човек, който става пророк в своята себежертва за безмерната и неизчерпаема любов на Бога, за всички Негови дивни чудеса и велики дела. Посредством любовта Бог „пише” Своя нов и вечен завет с човечеството в Христос чрез Духа и всеки ден го утвърждава в евхаристийната Литургия. Този Завет, с кръв или „по дух, а не по буква” [32] е именно „Светият Дух и божествен огън”, светотайнствена и есхатологична реалност, която крепи и облагодатява целия живот и мисия на вярващите.

Ако хората се отвръщат от светлината, „за да не бъдат изобличени делата им” [33], много повече те се отвръщат от огъня „само за да не бъдат гонени заради кръста Христов” [34]. В действителност те отхвърлят и ненавиждат всеки голям стремеж и болка, и оттук – всяко велико и кръстно дело, каквото е делото на християнската Църква. В такъв случай те стигат до състоянието на търговци, а не на влюбени в Господния Кръст. Всъщност християнската любов не просто охладнява, а се отрича в името на една прогресистка или изтънчена социалност, която носите раните на безбожността и безчовечността без да подозира за това. Когато лесно изтъкваната като християнска любов е лишена от огъня на Христос и пламъка на Духа, тя престава да бъде себе-жертва и се изчерпва в някакво формално задължение, което получава бюрократичен характер под формата на каса за бедни или благотворителни базари, чужди на православния етос и на истински милостивото сърце.

Всяка добродетел или съвършенство, чистота или любов, е скрита в Христовия кръст и се свещенодейства на жертвеника на човешкото сърце, което става христоносно и духоносно, „храм и свещеноизвършител на Духа” [35]. Този огън на светостта в Светия Дух, Неговото присъствие и действие имат своето средоточие в евхаристийното свещенодействие – там, където светлината от огъня на Христос „гори и осветлява всички”. Цялото свещенство – свещенството, което знае как да разгаря своя мисионерски дар [36], трябва да разпали този огън и светлина в сърцето на хората, на онези, които не се установяват във, а преминават през историята.

 

Бележки

1. Лук. 24:35.
2. Лук. 3:16.
3. Лук. 12:49; Йоан 1:9; 8:12; Вж. Ориген ΒΕΠΕΣ, τ. 16, σσ. 26.71.
4. Кол. 2:9.
5.Деян. 2:3.
6. Вж. V. Lossky, La thѐologie de la Lumiѐre, σσ. 81-110.
7. Второзк. 4:23-24.
8. Св. Григорий Синаит, Добротолюбие, т 5, стр. 10,1(на гръцки език).
9. Ис. 53:5,9.
10. Ис. 6:6,7.
11. Неписано слово, което Ориген отдава на Христос. Вж. π. Ευδοκίμωφ, Η Τέχνη της Εικόνος – Θεολογία της Ωραιότητος, Θεσσαλονίκη, 1980, σελ. 124.
12. Лука 12:49.
13. Мат. 16:13; 17:4.
14. Лука 24:31;31.
15. Св. Макарий Египетски, Омилия 12, стр. 212 (на гръцки език).
16. Св. Максим Изповедник, PG, 91,1348.
17. Π. Ευδοκίμωφ, Η Ορθοδοξία, σελ. 128.
18. Св. Симеон Нови Богослов Съчинения, Венеция, 1886, втора част, стр. 84. (на гръцки език).
19. Вж. Св. Юстин Философ, Апология, ΒΕΠΕΣ, τ. 3, σελ. 197; Св. Симеон Солунски, За свещенодействията, 68, PG, 155,233.
20. Второзак. 32:22; вж. св. Юстин Философ, пак там, с. 194.
21. Ориген, ΒΕΠΕΣ, τ. 16, σελ. 206.
22. Ориген, пак там стр. 26,71. Вж. св. Теофил Антиохийски, ΒΕΠΕΣ, τ. 5, σελ. 28.
23. Евр. 12:29.
24. ΒΕΠΕΣ, τ. 65, σελ. 537.
25. Св. Исаак Сириец, стр. 282,283, (на гръцки език).
26. 1 Кор. 16:22; Римл. 8:35; 1 Кор. 13:1-13.
27. Йоан 21:16; Вж. 12:14.
28. Св. Исаак Сириец, пак там, стр. 6.
29. Ol. Clѐment, Η Θεολογία μετά τόν θάνατον του Θεού, Αθήναι, 1973, σελ. 216.
30.Йер. 38:3.
31. Йак. 2:20; Деян. 4:25; 1 Кор. 15:58; Ελιοτ, Η έρημη χώρα, εκδ. Ικαρος, σελ. 111.
32. Римл. 2:29.
33. Йоан. 3:20.
34. Гал. 6:12.
35. Бл. Исихий, презвитер Йерусалимски, Добротолюбие, първи том, стр. 185 (на гръцки език).
36. 2 Тим. 1:6.

 

 

Превод: Константин Константинов

 

 

Близки теми: