Причини за появата на лъжестарчеството

Съблазънта на младостарчеството е съществувала във всички времена. Още апостол Павел, наставлявайки Тимотей, предупреждава: кандидатът за епископ да не е новопокръстен, за да не се възгордее и падне в еднакво осъждане с дявола (1 Тим. 3:6).

Но и сам апостолът в прощалната си беседа с ефеските презвитери пророчески предвещава: защото аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото; па и от вас самите ще се дигнат мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си. (Деян. 20:29-30).

Така че съблазънта на лъжепастирството е действала даже и тогава, когато Църквата е живяла с един Дух и вярващите са имали едно сърце и една душа. (Деян. 4:32). Епохата на апостолската църква е време на особени благодатни дарове, проявявани и в пастирите, и в паството. По-късно, с прииждането на огромно количество новопокръстени и с естественото понижаване на духовно-нравствените изисквания към тях, вече става забележимо оскъдняването на тези първоначални дарове. Затова най-ревностните християни, жадуващи за истински духовен живот, започват да бягат в пустинята, където да могат напълно да се посветят на Бога. Някои от подвижниците придобивали такова съвършенство, че напълно се освобождавали от страстите, получавали преди всичко дара на любовта, а заедно с това и дара на духовния разум и прозорливост. В безстрастието им се откривала волята Божия. Естествено, такива съсъди на благодатта привличат към себе си вниманието на търсещите пътя към спасението. Знаейки, че на тези духоносни подвижници им е явена волята Божия, мнозина измолват тяхното ръководство за своя духовен живот, съзнателно отказвайки се от собствената си воля. Но такъв вид послушание има една важна за разбиране на изследваното явление особеност: това е послушание не към свещеника, а към простия монах, който има особения дар на духовничество. Древните монаси са отказвали да приемат сан именно по тази причина, защото санът дава власт, а получаването на власт е несъвместимо с монашеския живот в покаяние и послушание. Затова монашеското ръководство било наставничество, в което всячески се избягвало проявяването на власт. Пълното и цялостно послушание към такъв старец било предпазено от злоупотреба с духовна власт.

Именно така се е родила практиката на пълно послушание към духовния старец. За духовно насилие, за несвобода тук не може и да става дума, защото старецът със своите съвети и настойничество само помага на своя послушник да отгледа в себе си „новия човек”. Тази работа е сходна с работата на градинаря в грижите му за градината. Тя е органична – и затова ражда забележителни духовни плодове, които са свидетелство, че такова послушание наистина е изпълняване на Божията воля, а не на човешката воля.

Обаче с течение на времето такива безстрастни духовни наставници се срещат все по-малко, а опитът на пълното послушание, разпространявайки се широко, постепенно започва да се обезсмисля, защото от него изчезва главното: откритата на духовния старец воля Божия.

Светител Игнатий Брянчанинов, който извършва огромна работа по изучаване и осмисляне опита на пастирството и духовното наставничество, счита, че подобно послушание е било възможно само в древност. Но и в древност такива старци, пише той, „винаги са била нищожно малък брой”, „а пък в наше време” (средата на ХІХ век) „боговдъхновени наставници няма”.

Затова, като предпазва онези, които търсят духовно ръководство по образеца на древното старчество, той предлага съвременното нему духовничество да се устрои по следния начин: „Според учението на отците, единствено подобаващо за нашето време е общежителното пребиваване под ръководството на Отеческите писания, заедно със съвета на преуспяващите братя; техните съвети също трябва да се сверяват с писанията на отците… Онези отци, които са по-близо до нашето време, ги наричат боговдъхновени ръководители с достояние от древността… Те предпазват от неумели учители, да не би да заразяват с лъжеучението си… Някои ще възразят: вярата на послушника може да замени недостатъците на стареца. Не е вярно: вярата в истината спасява, вярата в лъжата и в бесовската прелест погубва, според учението на Апостола (виж: 2 Сол. 2:10-12)”. – И това е написано в ХІХ век, който е дал на Църквата цял сонм прозорливи старци. Какво ли пък може да се каже за духовенството в нашето апостасийно време, време на духовно отстъпление?

„Преподобни Симеон, пише св. Игнатий, е живял в десетото столетие след Рождество Христово, девет века преди нас: ето кога още се е разнесъл гласът на праведника в Светата Христова църква за недостига на истински, духоносни ръководители, за множеството лъжеучители. С течение на времето все повече оскъдняват добрите наставници на монашеството: тогава светите Отци започват все повече и повече да предлагат ръководството на Свещеното Писание и Отеческите писания” (Игнатий Брянчанинов, свят. Творения. М., 1998. Т. 5. С. 78-79).

Но ние, които сме се начели на литература за оптинските старци, и сега си търсим духовници, на които да можем да се доверим в пълно послушание. Ала дори и опитът на послушание при оптинските старци силно се различава от древния опит. В древност духовното старчество е било разпространено в средата на монашествуващите и е било възможно само при съвместно живеене на стареца и послушника. Оптинските старци са давали съвети на идващите при тях миряни; самата форма на такова общение вече изключва крайното, безусловно послушание. При това, оптинските старци са били извънредно внимателни в решаването на чиято и да било лична съдба: твърде често те са оставяли избор за духовното си чедо. Така че при руските старци наблюдаваме не сляпо копиране на опита на древните отци, а творческо прилагане в съответствие с духовните потребности на новата епоха. Древните старци до един без изключение са притежавали лична, а не свещеническа благодат (почти всички са били прости монаси), имали са личен нравствено-духовен авторитет, тяхното духовничество е имало харизматичен характер, именно затова и послушанието спрямо тях е било така цялостно и безпрекословно. При все това, подобно пълно послушание никога не е било налагано от тях самите – предлагали са го просещите от тях наставничество. Затова духовничеството на древните отци коренно се различава от съвременното. Тъй че, когато опитът на древните отци се пренася в други условия без творческо осмисляне, разпростирайки се едва ли не и върху всеки енорийски свещеник, това довежда до плачевни резултати.

Иван Михайлович Концевич, автор на популярна книга за оптинските старци, пише за причината за възникване на лъжестарчеството: „Когато истински старци, тъй да се каже, липсват, хората, жадуващи да си намерят духовна опора, се спират на кое да е духовно лице, станало им симпатично неясно защо, и казват: „Отнасям се към него като към старец”. Ако духовникът се окаже личност трезва, духовно честна, той категорично ще отстрани такова отношение. Но колко много са онези, които охотно попадат в мрежата, хвърлена от самите тях. Защото това „лицедейство”, по израза на епископ Игнатий Брянчанинов, води самозвания старец към духовна смърт. Той сам губи почва под краката си и вече тръгва по криви пътеки, разсипвайки всичко, което е събирал и придобивал през целия си живот до сега”.

И така, първата причина за възникване на такова духовничество е психологията на паството. Без да желаем да се променяме, ние прехвърляме отговорността за всичко, което се случва с нас, върху пастира. Такова бягство от свобода и отговорност се изразява понякога в готовността да изпълним всичко, което пастирът поиска. Един инок твърдеше, че ако старецът му благослови да блудства с някого или да убие някого, той без никакво съмнение ще го стори, защото е дал обет за послушание. Но подобно „послушание” – това си е чиста форма на идолопоклонство, когато нарушаването на заповедите се превръща в измяна спрямо Бога: почита се повече стареца, отколкото Бога. И не е важно дали ще се намери старец, способен да благослови извършване на престъпление; бедата е в това, дали ние сме вътрешно готови на това. Предпоставка за подобна готовност е склонността на руснака към максимализъм. Тази склонност към максимализъм се съчетава с поразителна наивност и доверчивост. Затова такъв открит, наивен и готов да жертва себе си човек сам може да стане жертва на безсъвестно насилие.

Втората причина, която сочи Иван Михайлович Концевич, е обективна. „Съвременното духовно старчество – пише той – се е родило от древното манастирско старчество и представлява негова вторична форма. Благодарение на родствеността на тези явления – духовното наставничество и старчеството – сред свещениците с малък опит, запознати с аскетическата литература само теоретично, винаги може да възникне съблазън от „превишаване на властта” – да преминат границата на духовничеството, за да „старчествуват”, – макар че даже и понятие нямат в какво е същността на истинското старчество. Това „младостарчество” (по един точен израз) внася безредие в заобикалящия ни живот. То крие опасност от причиняване на непоправима вреда в душата на наставлявания”.

Третата причина е липсата на подготовка на кандидата. В Третото правило на Лаодикийския събор се казва: „Новопокръстени не трябва да се ръкополагат в свещенически чин”. Те трябва да преминат съответната подготовка. За съжаление, днес поради обективни обстоятелства, кандидатите не смогват да се подготвят по съответния начин за приемане на сан, тъй като изведнъж се появи нужда от твърде много свещеници.

Четвъртата причина е недостойност на кандидата. Кандидат, който е нарушил определени църковни канони, не може да бъде ръкоположен за свещеник. Но днес каноните постоянно се нарушават под предлог, че няма хора, които биха съответствали на тези канони. Не се наемам да съдя дали това е така. Опитът на Църквата, отразен в каноните, говори, че кандидат, който не отговаря на тези канони, след ръкоположението се сблъсква с най-силни изкушения от зли духове. Той не може да им противостои, защото те са получили власт над него. Именно каноните потвърждават, че такава власт съществува.

Петата причина е липсата на истинско, а често и на каквото и да било духовно ръководство на самия свещеник. Най-често цялото ръководство се свежда само до една формална изповед пред епархийски духовник или крайно рядко – дои посещение при някой старец.

Но най-главната причина – това е повредената човешка природа, ощетена от грехопадението. Затова младостарчеството, разбира се, не е сбор от влияния и попътни обстоятелства, а напълно самобитно явление. Смисълът на християнската духовна активност е във възстановяването на падналата природа на човека, но младостарческото ръководство не способства за осъзнаване на болестта, напротив, всички страсти в този случай получават статут на добродетели. Поради това те попадат в една сякаш „наторена” от влиянията и обстоятелствата почва, в която израстват с особена сила.

Необходимо е да отчетем още и особеностите, спецификата на нашето време. Комунистическият период от историята ни остави в наследство склонност към тотално лицемерие: защото нали всеки, който принасяше жертва на идеологическия култ, беше задължен да говори съвсем не това, което мисли. Като следствие се получи дълбоко ощетяване на някои способности на нашата душа. За такава душа атмосферата на лицемерие и лъжа стана привична, обичайна и даже необходима, подобно на всеки вреден навик, който се превръща в наша втора природа. През цялото време силно се потискаше личностното начало: хората се отучиха да вземат самостоятелни решения, да носят отговорност. А тази дълбоко вкоренена привичка заставя хората и днес да търсят друг, който да взема вместо тях решение, да поема върху себе си отговорността за техните постъпки, даже и за безнравствените (греховете). Такива хора виждат в лицето на свещеника онзи, на когото могат да прехвърлят нравствената отговорност.

Продължителното въздействие на атеизма доведе до разрушаване на християнската култура и християнското светоусещане. Поради това съвременният човек, откривайки за себе си значението на религията, е склонен да възприеме нейните най-архаични форми. Общата религиозна атмосфера днес, уви, не е християнска, а езическа. Именно нея привнасят в Църквата новообърнатите. Социологическите изследвания свидетелстват, че сред онези, които често посещават храма, вярващите в предсказанията на астролозите са двойно повече, отколкото измежду онези, които рядко или въобще не ходят на църква. Това потвърждава, че у мнозина църковни хора се запазват езическите възгледи, включително и по отношение на старците. „Монасите, а и самите старци свидетелстват, че съвременните поклонници почти не задават духовни въпроси. Те се отнасят към стареца, грубо казано, като към гадател: къде е сега синът ми, отдавна избяга от къщи; ще сменят ли жилището ми с друго, с какво точно и от коя дата; ще постъпя ли в търговски колеж или в педагогически институт? И т.н. и т.н.”. Съвременните миряни искат да видят в духовника някакъв пророк-ясновидец и екстрасенс – нали и средствата за масова информация постоянно пропагандират идеите на окултизма. Свещеник Даниил Сисоев отбелязва, че към търсене на духовни старци са най-склонни онези, които преди влизането си в Църквата са бивали в окултни секти. Поради това проблемът за младостарчеството е още и проблем за влиянието на съвременния свят върху Църквата. Новата религиозна епоха, както окултистите я наричат „New Age”, създава и нова вълна от окултен интерес към религията.

Когато обаче се появи необходимост да се ръкоположат голям брой свещенослужители, младостарчеството стана масово явление. През декември 1998 г. Св. Синод беше принуден да приеме специално решение по този въпрос. „Някои свещенослужители, се казва в него, които получават от Бога в тайнството Свещенство право на духовно ръководство над паството, считат, че такова право означава безразделна власт над душите на хората. Забравяйки, че отношенията между духовника и духовните чеда трябва да се изграждат на основата на взаимното уважение и доверие, такива пастири пренасят строго монашеското понятие за безпрекословно подчинение на послушника спрямо стареца върху взаимоотношенията между мирянина и неговия духовен отец. Те се вмъкват в проблеми от личния и семейния живот на енориашите, като си позволяват подчиняване на пасомите, забравяйки за дадената от Бога свобода, към която са призвани всички християни (вж: Гал. 5:13). Подобни недопустими методи на духовно ръководство в някои случаи се превръщат в трагедия за енориаша, който пренася своето несъгласие с духовника върху цялата Църква. Такива хора напускат Православната църква и нерядко стават лесна плячка за сектантите”.

В своя доклад пред юбилейния Архиерейски събор Св. Патриарх Алексий казва: „Продължават случаите на самочинно налагане на неоправдани забрани, потискане на волята на миряните в онези области от живота, където Църквата предполага вътрешна свобода. Считам за важно да се прекрати такава практика и да се провежда строг контрол от ръководещите архиереи за детайлно изпълняване на споменатото Синодално решение”.

Решенията на Архиерейския събор от 2000 г.: да се превърне богословието в приоритетна област от църковната наука, да се създаде база за получаване на сериозно богословско образование, да се вмени в задължение на пастирите да имат духовно образование – всичко това несъмнено е свързано и със самия проблем за младостарчеството. За отбелязване е, че вниманието на Събора е насочено именно към богословието, защото всяко отстъпление от светоотеческата традиция започва с неправилна идея, а младостарчеството възниква там, където съществува заблуждение – вяра в лъжата. Затова ми се иска тук да изясня по какъв начин липсата на богословски знания може да доведе до толкова сериозно извращаване на традицията.

Превод: Венета Дякова

Из книгата "Младостарчеството и православната традиция" [поръчай]

Коментари

коментара