Първата седмица на Великия пост – съвети на пастири

Първата седмица от Великия пост е време на особено силен молитвен труд и въздържание. През първите четири дни – от понеделник до четвъртък – във всички храмове се чете Великият покаен канон на преп. Андрей Критски.

Мнозинството от днешните християни с активен църковен живот са жители на градовете. Големият град оставя свой печат и върху духовния ни живот. Жителите на града са обременени от многобройни светски грижи: работят, учат, постоянно бързат нанякъде… По силата на различни обстоятелства някои не намират сили и възможност да вземат участие във великопостните богослужения. Предлагаме ви съветите за периода на Великия пост на няколко духовници в помощ на затрупаните от грижи християни…

 

Игумен Нектарий (Морозов), председател на храма, посветен на иконата на Божията майка „Утоли моята печал“, Саратов:

„Нашият живот прилича на сън. Светът ни притиска, приспива ни, живеем ден за ден, без да обръщаме внимание какво се случва в душата ни, накъде вървим, доколко здрав, или по-точно – доколко болен е нашият вътрешен човек. Приспива ни и врагът – ето защо имаме причина да се сепнем, да ни налегне притеснение още щом той тръгне лукаво да ни успокоява: „Да, трябва нещо да промениш, да поправиш, и ти непременно ще го сториш, но няма защо да е точно сега, а някъде по-нататък, по-нататък…“.

И нерядко вследствие на подобно приспиване, на това състояние на лъжовно успокоение, ние сме сполетявани от някое сериозно изпитание – болест, скръб, – за които се оказваме неподготвени. А за някои хора подобно пробуждане се превръща в смъртоносно преживяване…

Великият пост – това е времето, когато можем да се отърсим от оковите на съня; времето, когато можем да поспрем за духовна почивка, да чуем отново кондака от Великия покаен канон: „Душо моя, стани събуди се – защо още спиш? Приближава се краят…“. Това е времето, когато трябва да възпрем себе си, да прекъснем безконечния бяг на житейското ежедневие, да се вгледаме в собственото си сърце, да разберем доколко сме се отдалечили от Бога, от същия този идеал, към който Той неспирно ни призовава…

Това е времето, когато небето се отваря за нас; времето, когато болката от покаянието може по-силно от всичко друго да ни подейства като острие в душата и да я раздвижи, за да потърси тя онова освобождаване от греха и страстите, което може да я изцели от такава болка. И през тези дни всеки каещ се чувства до себе си близостта на Господа…

А се иска толкова малко от нас! Просто да се откъснем от ежедневието, да отидем вечер в храма и да позволим на душата си, превърнала се буквално в обезводнена почва, да поеме жадувания дъжд, да попие в себе си словата на критски пастир. Да се решим да сторим нещо, което тя – вече пробудената и оживяваща душа – ще търси по-нататък с все по-голяма настойчивост от нас.“

Протойерей Игор Шестаков, ръководител на младежкия отдел към Челябинска епархия, настоятел на храма „Света Троица“, Челябинск:

„В първите дни на поста се чувстваш някак по-особено, изпълва те вдъхновение, забравяш суетата, постигаш вътрешен мир, сгрява се сърцето ти. Помня своя първи „великопостен опит“ – неподготвен и объркан, навярно както при всички нововъведени в Църквата.

Почувствах хармонията и стройната структура на великопостните богослужения именно през първата седмица, докато сам четях на клироса катизми и всяка вечер след прочитането на Великия покаен канон, след Преждеосвещената литургия, възнасях свои молитви. Тъй като бях започнал да посещавам храма едва от няколко месеца, допреди това не съм и подозирал за съществуването на тези богослужения, но щом се запознах с тях, у мен завинаги се утвърди убеждението, че това са най-тържествените и величествени служби от целия богослужебен кръг.

Сега вече, след две десетилетия прослужени на олтара Господен, великопостните песнопения, канонът на св. Андрей Критски, триодите и молитвата на преп. Ефрем Сириец са нещо, което очаквам с нетърпение. Някой може и да каже: „Че на свещеника какво друго му е дадено да прави?“ Друг ще се оплаче: „Не ни остава време да се молим и да постим, за нас е трудно, слабо разбираемо цялото това продължително четене и песнопение, ние живеем с проблемите на днешния ден, тежи ни умора и ни наляга раздразнение, оставете ни на мира с тези ваши пости, и без друго няма какво да се яде!“ Какъв отговор да дадеш? Да се впуснеш в менторска риторика, която се възприема зле даже от въцърковената аудитория? Или да припомниш на народа, че „не знае Закона“ (срв. Йоан 7:49).

Бедата ни е, че не възприемаме поста в самата му същина – като действие на свободната воля и любовта към Бога. Ние като цяло твърде малко говорим за свободата на волята, свободата в истината и любовта, прекомерно малко! Длъжни сме да почувстваме потребността от поста, длъжни сме да възжелаем да постим в покаяние, смирение, въздържание, без да негодуваме срещу онези, които през тези свети дни имат по-различно поведение. Тогава за нас неочаквано ще станат разбираеми словата от песнопенията и молитвите, които имат пряка връзка със самите нас. Да се почувстваш като човек духовен е възможно, само ако се опълчиш и воюваш срещу духа на празнотата, унинието, властолюбието и празнословието. Срещу леността и отпускането на душата. Срещу духовната разслабеност и нехайност. Това е дело активно и напрегнато и на него се решават единствено онези, които искат не само по име, но и на дело да бъдат християни. В случая е потребно цялото наше християнско мъжество и цялата ни воля. Ако не се получи така, значи сме се примирили с възприетите от нас привички, наклонности, страсти и не се осмеляваме да им се противопоставим.

Постът в наши дни – това е открито предизвикателство срещу хедонистичния морал, консуматорството, духовното безразличие, егоизма. Това е стълкновение, борба, изпит за крепкостта на нашата вяра, твърдостта на нашето упование, силата на любовта ни. Кой от нас иска да бъде борец и смел воин Христов? Влезте през тези отворени църковни двери и застанете сред всички, чиито дух бодърства и се изпълва с радост от животворната сила на светата Четиридесетница!

Протойерей Сергий Вишняков, викарен помощник в Калужска епархия, директор на духовнопросветния център „Вяра, надежда, любов“:

„По време на поста най-важното за християнина е да премине през тези дни много внимателно. Това е период на усилен труд над собственото вътрешно състояние. А въздържанието от определени храни, молитвата са само условия, подпомагащи достигането на нашата цел: очистването на душата. Ако имаме възможност, трябва да идваме в храма на молитва. Особено полезно е да слушаме Великия покаен канон на преп. Андрей Критски, който с дълбината на своята покайна мисъл въздейства особено силно на сърцето и на разума. Ако не разполагате с подобна възможност, не бива да се отчайвате.

Добре е да се избягват външните белези за извършването на този личен подвиг – през поста върху лицето ви да не бъде изписано изражение на отчаяние и др. п. Бъдете приветливи и спокойни. Едновременно с това се старайте да живеете в кротост, за да не ставате проводник на никакви отрицателни реакции. Един от признаците на неправилния пост – това е раздразнителността, гневливостта. И тя често се проявява, особено когато се води борбата между ветхия и новия човек. Ето защо вниманието (трезвението) е онзи водещ елемент около който се гради целият живот на духовния човек. А през поста в никакъв случай не бива да пропускаме да наблюдаваме внимателно себе си: какво говорим, какво слушаме, къде гледаме, с какво са свързани нашите вътрешни помисли. Това е най-важното. Трябва да разберем, че Великият пост е не просто някакъв отрязък от нашия жизнен път, а образ на целия ни живот – така са ни учили светите отци.

През периода на този труд над себе си ние трябва да си дадем ясна сметка: какво най-много измъчва съвестта ни, какво ни пречи да живеем, от какво искаме да се избавим. И да се постараем да вложим максимални усилия, за да стигнем до успешно решение чрез пост, покаяние и молитва.

От друга страна, по своята продължителност постът безусловно наподобява своего рода ежегоден десятък, който отдаваме на Бога, т.е. това е жертва Богу. А жертвеност със сигурност трябва да проявяваме. Да си представим, че човек има някаква на пръв поглед безобидна привързаност: обича да чопли семки. Напълно постна храна, но при все това добре би било да се приучим на въздържание и в малкото, така щото, по словата на ап. Павел, „няма да бъда аз обладан от нещо“ (срв. 1Кор. 6:12). Или, примерно, по време на поста да се опитаме да се въздържаме от сладките неща. Няма защо да казвам, че трябва да се въздържаме и от гледане на телевизия, от излишно общуване, телефонни разговори, общуване в социалните мрежи и други подобни действия, допринасящи за разсеяност.

И в мегаполиса човек е напълно способен да съхрани трезвението. В първия том от съчиненията на св. Игнатий (Брянчанинов) има даже глава „Чин на внимаващия над себе си и живеещ в света“ – става дума за това как да се спасяваме в големия град, с какви мисли да се събуждаме, с какви да си лягаме, как да се държим денем. Християнинът не е човек, който се е отделил настрана от останалите. Ако е монах, случаят е по-различен, но ние сме хора, които живеем в света. Православните миряни трябва да се отличават от другите хора по своя духовен живот. Ние възнасяме следните молитвени слова: „Господи, да се свети Твоето име“. Да се свети името Му не само там, на Небесата, а и в нас, за да могат хората, гледайки нас, да прославят нашия Отец Небесен и в тях да се събуди желание да заживеят така, както учи Църквата. Именно това означава да обичаш Бога. Ние не сме длъжни да живеем всички еднакво, но всеки според силата на своята вяра, съобразявайки се с условията на личния си живот.

Що се отнася до въздържанието от храна, за всекиго това е нещо индивидуално: както ви е по силите, така и спазвайте поста, но си налагайте принуждение към въздържание. За един ще бъде достатъчно да се въздържа от месо, за друг – да следва по-строг пост, за трети – да си налага максимално въздържание от всякаква храна. Принципът е прост: „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно“ (1 Кор. 6:12).

При гордостта има две крайности: или всичко, или нищо. По среден път горделивецът не умее да върви. Всичко трябва да вършим в мярка, така че тялото ни да не се превръща в пречка за ума по време на молитвите. Това е главното правило.

Да се върнем към отбелязаното в началото – към вниманието.

През първата седмица не е потребно да предприемаме някакви прекомерни подвижнически дела. Постът може да бъде по-облекчен за болните, учащите, бременните. Прекомерното изтощаване на тялото чрез пост е също толкова вредно, колкото и преяждането. Как ще имаш сили да се молиш, ако вече изнемогваш, ако по време на молитва краката ти се подгъват от изтощение? Ето какво показва църковният исторически опит: още ранните подвижници са осъзнали, че да постиш се оказва по-леко, отколкото да се бориш с помислите; по-просто е да спиш на земята, отколкото да прощаваш. И още от онези времена се е изменило отношението към аскетизма, към труда над самия себе си.

Ако жената гледа в дома си деца и няма възможност да дойде в храма за канона на преп. Андрей Критски, то тя може и в домашни условия да си прочете същия този канон (сега поне има разпечатани достатъчно издания), пък било то и нощем, както са правили това нашите благочестиви баби.

И най-важното по време на поста е не да се затвориш в себе си, а да се потрудиш да поправиш себе си. Не е необходимо да се самоунищожаваме. Далеч сме от съвършенството – в себе си можеш да разпознаеш неща, от които да се почувстваш като „ударен от гръм“, и поради това трябва да побързаш в изповед да се освободиш от всяко нещо, което си забелязал в душата си. Иначе отчаянието и унинието ще ни погълнат, ако само и единствено се взираме в греховете си. Като настроение трябва да бъдем радушни и приветливи. Да помним, че сме чеда на нашия Отец Небесен.“

Свещеник Павел Гумеров, духовник в храма „Св. Николай“ към Рогожския гробищен парк в Москва:

„Когато бях в семинарията, в нашите среди бяха много популярни песните на йеромонах Роман (Матюшин). Сега в паметта ми се връща стих от една от неговите песни: „Пост и молитва душата ще сгреят, над земята се носи камбанен звън…“.

В семинарията през първата седмица от поста и през Страстната седмица се прекратяват занятията, за да се даде възможност на всички учащи всеки ден да се молят сутрин и вечер през периода на великопостните богослужения, да се потопят изцяло в духовния живот. Не може да се каже, че това беше особено лека задача: богослуженията през поста са доста продължителни, а и през първата седмица не ни освобождаваха от трудови послушания, но тези времена са оставили у мен само най-светли спомени. Та дори и енорийският свещеник през първата седмица обикновено не служи всяка сутрин и всяка вечер.

Естествено, съвсем не всеки мирянин разполага с такава уникална възможност: през цялото това благодатно време да се посвети на молитва – всички си имат работа, задължения, неотложни задачи и учебен материал. Но през периода на поста за всички православни е потребно да се поспрат малко в тази луда надпревара на ежедневието, да си освободят време за душата.

В крайна сметка „пост и молитва душата ще сгреят“, защото хладно й е на нея, бедната, в студения съвременен свят, тъжен и самотен е животът в него. А на богослуженията в храма ние се сгряваме, в известен смисъл се изправяме. Постът освен това е наричан „пролет за душата“ и не е случайно, че най-главният пост винаги е през пролетта. Природата се освобождава от снега и студа, цъфти. И нашата душа трябва да разцъфти през поста. Ето защо постът не е време на тъга, а на радост, стига да постим правилно, разбира се, и да имаме потребното настроение за пост. Великият учител на постническия подвиг, преп. Ефрем Сириец казва: „Чревоугодникът нарича поста време плачевно, а живеещият във въздържание и през поста няма вид опечален“. Каква голяма радост и полза човек може да получи, слушайки в храма канона на преп. Андрей Критски и следвайки молитвите на вечерното богослужение!

Великият покаен канон като цяло е извор на духовна мъдрост и при внимателното му прочитане ще си преговорите и припомните цялата Библия.

В почти всички храмове Великият покаен канон започва обичайно в 18 ч., за да успяват хората след работа да идват в храмовете. Но има обстоятелства, при които присъствието през цялата вечер в храма е невъзможно. Примерно, налага се човек да следва по-особен работен график или пък да се грижи за кърмачета. Тогава ще бъде много полезно и ценно да се чете канонът у дома. Когато децата ни бяха много малки, съпругата ми не винаги имаше възможност да идва в храма за канона и затова си го четеше заедно с децата вкъщи.

Как правилно да провеждаме поста? Да не се ограничаваме само с телесен пост. Празна работа е да не ядем наденица и колбаси, а в същото време да не се ограничаваме от привичните ни удоволствия (телевизор, компютър, вестници, списания и др.). Получава се нещо лицемерно – външна форма без съдържание. Не само тялото, но и душата трябва да пости. Понастоящем аз нямам телевизор, но преди време, когато имах, по време на поста прекратявах да го гледам и просто се удивявах колко много време си освобождавах. Примерно, през поста обикновено успявате да прочетете много повече книги, отколкото през цялата година, пък и да се справите с ред неща.

Особено внимателно трябва да се отнесем към първата седмица. Тя, като същински камертон, дава тон на целия пост. Със своята строга организация първата седмица подпомага да влезем в ритъма на поста, да вземем правилния старт. По същия начин, когато се отправяме на дълго плуване или пробег, много важно е правилното поемане на въздух. Тогава е по-лесно да покрием цялото разстояние.

Да даде Бог идващият пост да бъде благоплоден за всички нас, да ни помогне да се вгледаме по-дълбоко в себе си, да станем по-добри, да се справим с греховете си. Нека да имаме „приятен пост“!

Йерей Димитрий Шишкин, духовник към храма „Св. Трисветители“, Симферопол:

Постът – това е време на съзнателни усилия, които ни помагат да придобием различна визия за света, или той е това, което Господ нарича Царството Небесно вътре в нас. Известно е, че гръцката дума „μετάνοια“ („метаноя“), или „покаяние“, буквално означава „промяна на съзнанието“. Човек е призван да преобрази собствения си живот, неслучайно евангелската проповед на Иисус Христа започва със следните слова: „Покайте се, защото се приближи Царството небесно“ (Мат. 4:17). Но ние понякога не разбираме в пълнота какво точно е покаянието. Струва ни се, че това е някакво кратковременно явление от вътрешния ни живот, момент на съкрушение за греховете, последвано от най-обикновено ежедневие и обичайната рутинна практика. Естествено, и този род „внезапно“ покаяние е дар Божий, то също е в състояние да преобърне хода на човешката душа. Но можем да разбираме покаянието и като път на постепенното, търпеливо преобразяване на живота. А подобен път е невъзможен без пост.

Ето какво е важно да разберем: постът не е само и единствено въздържание от някаква храна. Има хора, които изобщо не консумират месо, има такива, които се въздържат от храна заради телесна красота, а има и такива, които се хранят оскъдно поради оскъдните си средства. Хора от последния тип обикновено така и казват: „О, аз и без друго цял живот съм все в пост!“ Но ето всъщност как стоят нещата: постът е доброволно въздържание от всичко, което пречи на човека да напредне в своето сближаване с Бога, а това, естествено, не е точно месото, ами нашите страсти, една от които е и чревоугодието. Захласваме се по разни неща, на което често дори не обръщаме внимание. За някои хора изключването на телевизора за няколко месеца, прекратяването на компютърните игри и слушането на музика – това е не по-лек, че дори и по-тежък подвиг, отколкото да се откажат от месо. И всеки си има своите слабости и пристрастия, които не просто разслабват душата, ами я приковават към земята. Душата губи вкус за духовния живот и се превръща, така да се каже, в „плътска“. Тя се привързва към множество уютни сладости и в тези сладости губи памет за себе си, за своето небесно призвание.

В началото на поста е обичайна практика хората да идват на изповед с дълги „списъци“ на грехове, изброени според посоченото в напътствията за покаяние. Но освен тази пространна изповед, за всекиго от нас ще бъде добре да дефинира някои основни свои грехове – онова, което най-много му пречи в сближаването с Бога. Може да става дума за гневливост или склонност към осъждане, пустословие… Всеки си има своите. Отбелязвайки тези грехове и насочвайки вниманието си особено към тях, ние можем, с Божия помощ, да поведем и борба срещу тях.

Всяка борба с греха започва от вниманието към самия себе си, към собствения вътрешен живот. Когато Господ ни призовава: „Бъдете будни!“ (срв. Марк. 13:37), става дума именно за това вътрешно внимание на сърцето. Сатаната проявява себе си у човека посредством греховните движения на душата, които наричаме „помисли“. Ако човек проявява внимание към себе си и знае срещу какво възнамерява да се бори, то той няма да пропусне незабелязани тези огнени изблици на греховни мисли и чувства в душата. А оттам нататък започва същинската война. Потребно е решително да отхвърляме тези помисли, да не се съгласяваме с тях, да си казваме в душата: това не са мои мисли, а твои, сатана, махни се от мен! При това колкото по-силно е „нападението“ на греховните мисли и чувства, толкова по-внимателна и усърдна трябва да бъде молитвата ни. При наличието на подобни страсти като гняв, блудство, гордост, всичко се случва крайно бързо, за части от секундата душата се възпламенява от греховни чувства. Светият праведен Йоан Кронщадски ни учи: „На бързината на вражеското нападение се противопоставяй с бързина на умствено и сърдечно обръщане към Бога, нито за миг не се оставяй да се увлечеш по спуснатата примамка, но ето, веднага погледни към Господа.“ В подобни моменти няма място за разсъждение, трябва просто да се молим и най-подходяща е кратка молитва, както например „Господи помилуй!“, която можем да повтаряме многократно. Изобщо при възпламеняване на душата от греховно чувство или при бурен наплив на греховни помисли трябва всецялото да предадем себе си в ръцете Божии.

Нерядко вследствие нападенията на греховните мисли и чувства човек изпада в униние. Но трябва да знаем, че от самото проявление в душата на помисли, колкото и безумни и мерзки да са те, грях все още няма. Това е действие върху душата от страна на сатаната. Ако човек решително отхвърля всяка подобна мерзост, грях няма, колкото и дълго да продължава това насилие над душата и независимо от неговата жестокост. Тази вътрешна бран е потребна за очистване на душата, за укрепване на вярата и е в достъпа на човека навсякъде, където и да се намира той: било то у дома, на работа или на улицата.

Удивителното е, че дори и неудачите, пораженията в тази борба носят за човека несъмнена полза, а именно: позволяват му в личен опит да познае своята немощ, да достигне до съкрушено и смирено състояние на духа, което го води до осъзнаване на факта, че без Бога действително не може да постига нищо.

Така постепенно в душата се изработва навик за активна борба с греха. Това е борба трудна, но без нея се губи смисълът на поста: преобразяване на душата, придобиване на благодатта, постигане на единение с Бога.“

Свещеник Георги Казанцев, духовник от Калужската православна мисионерска общност, ръководител на доброволческата инициатива „Милосърдие“:

„Съдържанието на всеки пост се свежда до самоограничението, т.е. до доброволния отказ от нещо, което представлява значителна част от нашия земен чувствен живот. И в този смисъл първата седмица не се отличава значително от останалите. Същественото в нея е, че тя се явява време на преход – на привикване – към режима на пост, поради което може и да я проведем по-строго от останалия пост, така че след това постническият труд да ни бъде по-лек. Но мярката на строгост всеки трябва да определи сам за себе си, като се посъветва с духовник.

Ревностното отношение към подвига на поста трябва да се съчетава със смирено разсъждение за мярката на нашите възможности. В това съчетаване на ревност и разсъдителност трябва да се роди нашата лична мярка. В случая не бива да ползваме за ориентир характерни тенденции на времето или съвети на съседи. Естествено, трябва да се ориентираме според изискванията на устава и не бива да си позволяваме лекомислено разслабване, самоволно отпускане в поста, защото уж си имаме някаква причина да не можем да осъществим уставните изисквания. В наши дни е модно да проявяваме прекомерна мекота към себе си и да се оправдаваме с разсъждението, че нямаме възможност за пълноценен пост поради слабите ни сили. Ако априорно подхождаме към поста с подобна нагласа, няма да се получи нищо. Ако обаче попросим помощ от Бога, за да ни даде Той да преминем през подвига на поста успешно и с разсъдителност, всичко ще си дойде по местата. Да откриеш собствената си мярка на въздържание е една от най-главните духовни задачи през Великия пост.

В последно време стана уместно през периода на поста да се ограничаваме от информационно въздействие (телевизор, интернет). Често подобен тип въздържание се оказва по-трудно, отколкото ограничаването в храната. Що се отнася до нашите ежедневни притеснения, ние нерядко сами сме си виновни за тяхното умножаване. През времето на поста можем спокойно да забравим за някои от тях.

А най-главното, според мен, е по време на поста да си поставим определена задача: да се избавим от някой конкретен, пък било то и малък, грях. Без това дело постът няма да има особена полза. Можете да си наложите и някаква програма за четене през Великия пост. Примерно, да прочетете определена част от Свещеното Писание, определени книги от аскетическите творения на светите отци – на преп. авва Доротей, да речем, или на св. Игнатий (Брянчанинов), св. Теофан Затворник. Постът трябва да бъде време за приобщаване към четенето на светоотеческа литература. | www.pravoslavie.ru

 

Статията е публикувана със съкращения

Превод: Анжела Петрова