Светата Евхаристия като център на православното богослужение

Православното богослужение не е някаква отделна сфера от живота на вярващия, а неговият собствен живот, който се принася на Бога, за да се съедини с Божия живот и да се възстанови богообщението, съществувало в рая преди падението.

Богослужението не се ограничава до определени молитви (Утреня, Вечерня и т.н.). Времето за молитва е изходна точка, от която тръгва душата на човека, за да претвори целия живот в богослужение и богообщение.

Богослужението не се ограничава до няколко благодарствени молитви, които човек отправя към Бога за Неговите дарове, както и до определени прошения за спасение, здраве и закрила, а става непрестанно душевно разположение и движение на славословене и благодарене на Бога за даровете на Неговата любов и най-вече за дара на въплътилия се Син. Човек служи истински на Бога, когато се доверява и предава живота си напълно на Твореца.

По този начин богослужението става общение на любов между Бога и човека. Човекът приема човеколюбието и великата милост на Светата Троица и в замяна на това принася сърцето си, което непрестанно се покайва, благодари, славослови, плаче от любов за Господа, непрестанно търси нови поводи, за да изрази любовта си и намира покой, само когато се освободи от всичко, в което Бог не присъства, за да се отдаде единствено на Бога и Неговия Помазаник.

Служещото на Бога и изпълнено с божествена любов християнско сърце открива покой само в „земята на живите”¹.

Така християнинът, който не отчасти, а изцяло служи на Бога, достига своето предназначение, а именно общението и единението със Светата Троица, от което се е отделил вследствие на прародителския грях. В светата Евхаристия християнското богослужение достига своя връх и съвършенство, защото именно в нея по превъзходен начин се осъществява най-дълбокото и същностно единение на човека с обожената плът на въчеловечилия се, разпнат и възкръснал Господ, с което докосва вечния и божествен живот.

Като се причастява с Христовите Тяло и Кръв за „опрощение на греховете и вечен живот”, вярващият става нетленен, безсмъртен и се избавя от най-важната последица на прародителския грях – смъртта.

В църковното богослужение вярващият събеседва с Бога, прославя Го и Му благодари, но само в светата Евхаристия прегръща Христос, става една плът с Него, слива се неслитно и се съединява неразделно с възлюбения Господ.

Възможно ли е да съществува нещо по-желано за земния, смъртен и грешен човек? Има ли по-голямо откриване на любовта на Бога от Неговото Въплъщение и непрестанното принасяне на Неговата обожена и прославена плът, за да можем и ние да участваме в Неговото обожение и слава?

Християните винаги са разглеждали св. Литургия като централно богослужение. Всяка неделя – денят за възпоменаване на Христовото Възкресение, християните се събират, за да извършат светата Евхаристия, да срещнат лично Възкръсналия Господ, да се съединят с Него и помежду си в едно тяло, в една общност, в едно семейство и да принесат благодарението си на Господа за всичките Му чудни дела: сътворението на света, сътворяването на човека, подготвянето на спасението в Стария Завет и обновяването на човека и творението чрез спасителното Христово дело.

Християнинът живее, за да служи на Бога, а богослужението достига своя връх в неделната Литургия – затова и за първите християни неделята бил най-важният ден от седмицата, средоточие на целия живот на човека.

През цялата седмица християнинът се подвизавал, трудил, молил, радвал се на благата от живота с очакване на неделята, за да принесе съвършеното си служение на Бог Отец и на Възкръсналия Изкупител. Всички трудове и усилия, всички радости и горчивини от седмицата били принасяни заедно с хляба, виното, елея и по-късно – свещта като принасяне на целия човешки живот на Господа с молитва Той да ги приеме, благослови и освети.

Троичният Бог приема с радост дара на живота на човека, а в отговор му предлага Своя живот: „И човеколюбецът наш Бог, като ги приеме в Своя свят, наднебесен и мислен жертвеник като духовно благоухание, да ни изпрати божествената благодат и дара на Светия Дух, да се помолим”.

Принасянето на нашата оскъдна любов и скромен живот бива възнаградено богато от Господа с дара на Светия Дух.

В неделя по време на светата Литургия преживяваме величието на Божията любов и откриването на безкрайно Божието човеколюбие и милост.

Истина е, че принасянето на съвършеното служение на нашия Творец по време на светата Евхаристия нямаше да бъде възможно без ходатайството на Христос. В Негово име ние можем да принесем истинското богослужение. Той е Великият Първосвещеник, Който „се принася и бива принасян, бива приеман и раздаван”. Затова и най-доброто, което можем да принесем на Бог Отец, е Неговия Син, а чрез Него себе си и света: „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко”.

Принасяният Агнец е един, но включва мнозина – всички членове на тялото: „Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причестяваме от един хляб” (1 Кор. 10:17). В Агнеца цялата Църква се принася и възнася на Бога, за да стане Негово достояние и да се освободи от робството на дявола.

Наистина само Божият Агнец, Който е взел греха на света, ни е изкупил с честната Си Кръв от робството на дявола и ни е освободил от оковите на ада, за да живеем вече не за себе си, а за Оногова, Който умря за нас и възкръсна. (срв. 2 Кор. 5:15).

Нашето единство в общото Христовото Тяло в светата Евхаристия ни помага да живеем като братя, бидейки Божии чеда. Всички изкупени Божии чеда, събрани от Първородния между многото братя (срв. Римл. 8:29) наш Брат и Господ, възхваляваме нашия общ Баща и го молим за Неговото царство, за духовния и материален хляб, за опрощение на греховете и за победа над дявола.

Затова в светата Литургия по най-автентичен начин можем да кажем: „Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство… насъщния ни хляб дай ни днес”.
Христовото Тяло и Кръв, с които всички се причастяваме, ни правят истински братя. След причастяването ние не сме чужди и непознати, а съгласно светоотеческия израз „единокръвни и съкръвни” с Христос и помежду си. Имайки братска любов помежду си, можем да изповядаме нашата вяра: „Да се възлюбим един други, та в единомислие да изповядаме…”

Този, който служи на Света Троица, участва в общението и любовта на трите божествени личности. Той се научава и изпълва с благодат да обича братята си по подражание на Троичния Бог. Истинското служене на Твореца има за последица любовта към тварите. Как може някой да възлюби правилно и истински човека, ако преди това не се е разтопил от Христова богочовешката любов в пещта на богослужението и светата Литургия, което естествено предполага нашия подвиг за достойно участие в нея?

Затова можем да говорим за общностен характер на богослужението, което има не само вертикално отношение с Бога, но и хоризонтално отношение с братята ни, днешните християни, както и с починалите, със светците и на-вече с преблагословената Майка на Изкупителя: „още ти принасяме това словесно служение…..особено за Пресветата, Пречиста …”. Ангелите също вземат участие в радостното събрание на светата Евхаристия.

Земното богослужение е продължение на ангелското богослужение: ние пеем трисвятата песен на земята, както Ангелите на небето, и „тайнствено изобразяваме Херувимите”. По думите на един съвременен богослов „много е повърхностно да мислим, че хората винаги организират небето (и църковното богослужение, което го отразява) по образец на земята. Реалността ни убеждава, че във Византия е било обратното. Византийските императори, които от епохата на „Тържеството на Православието” настоявали да бъдат изобразявани като покланящи и припадащи пред Царя Христос, се стремили да организират земята по образец на небето. В тази перспектива тържественият аспект на Типика и символичният смисъл на йерархията се явяват отражения не на някакво хипотетично „императорско служение”, а окончателно откриване (което удивява съвременния човек) на един йерархичен светоглед, под чието влияние бил формиран дворцовият церемониал като нещо второстепенно².

Небето и земята се обединяват в прослава на Бога и на Възкръсналия Изкупител. Става въпрос за най-радостното празнуване, което може да има на небето и земята. Блясъкът на евхаристийното богослужение, възкресните песнопения, одеждите и цялата празнична украса на православните храмове свидетелстват за неговия радостен характер.

Особено на неделната Литургия празнуваме една малка Пасха, т.е. преминаването ни от смъртта в живота, от земята на мъртвите в „земята на живите”, от робството на сатаната в свободата на Божиите чеда.

Това преминаване е станало възможно благодарение на Кръста и Възкресението на Изкупителя: „И тъй, като възпоменаваме тази спасителна заповед и всичко, извършено за нас: кръста, гроба, тридневното възкресение, възнесението на небето, сядането отдясно и славното второ пришествие”.

Нашата носталгия по срещата с Възкръсналия Господ и тържествуващото ангелско войнство започва от първия ден на седмицата – понеделник. През седмицата живеем, помнейки изминалата неделя, изминалата малка Пасха, но в същото време очакваме следващата неделя, за да преживеем отново преодоляването на смъртта ни и преобразяването на живота ни в пространство на Божието царство.

Животът през седмицата е живот между две недели, между две малки Пасхи, които изобразяват двете големи годишни Пасхи в църковната година – изминалата и предстоящата. Отдалечавайки се от Неделята –и от изминалата Пасха – чувстваме тъга, но се утешаваме, защото наближава следващата Неделя – следващата Пасха. На изминалата Пасха сме преживели нещо от Тайната на Първото Пришествие на Възкръсналия и очакваме следващата Пасха като тържествено Второ Пришествие на Възкръсналия.

Неделята ни насочва към Пасхата, а Пасхата към вечното Христовото Пришествие, към окончателната и вечна Пасха на Божието Царство. По време на неделната Литургия предвкусваме тази невечерна Пасха. Свети Василий Велики дава богословско обяснение на значението на неделята в 91 правило: „Поради това, като начало на дните, той е наречен у Моисей не пръв, а един. “И биде вечер, казва, и биде утро ден един” (Бит. 1:5), като че този един многократно се кръгообръща. По този начин тоя един, а заедно и осми, който винаги е един и осми, и за който псалмопевецът споменава в някои от надписите на псалмите, особено показва положението, което ще настъпи след тоя век ден безкраен, не вечерен, оня век, когото други не ще да следват, който винаги ще трае и никога не ще остарее”.

Сега можем да разберем защо празничните богослужебни кръгове се движат около голямата годишна Пасха и малката седмична неделна Пасха, която става истинска Пасха чрез извършването на светата Евхаристия. Църквата се подготвя за годишната Пасха през периода на Триода, с Великия Пост и особено през Страстната седмица, както и в периода на Светлата седмица и Петдесетница, който е образ на „новия век”. Както чрез Възкресението започва Новият Век, така от неделния ден на Пасха започва редуването на осемте гласа и евангелските четива, първо от които е Евангелието от Йоан.

Седмичният и всекидневен богослужебен кръг също имат за свое средоточие светата Евхаристия. Вечернята, Повечерието, Полунощницата, Утренята преди светата Литургия, Часовете преди и след светата Литургия превръщат нашия живот в служение на Бога в контекста на неповторимото евхаристийно богослужение. Конкретно съботната Вечерня, Полунощницата и неделната Утреня представляват най-добрата подготовка за срещата с Възкръсналия Господ. Жените-мироносици от вечерта приготвили благовонните масла за божествения Жених, а верните души от събота вечер се подготвят за великото неделно събитие. Колко жалко, че вследствие на секуларизацията е намалял броят на вярващите, които ходят на Вечерня в събота!
От понеделник Църквата ни подготвя за следващото неделно богослужение.

Понеделникът е денят, посветен на светите Ангели. Просим тяхната помощ, за да можем и ние да живеем съобразно духа на ангелското служение. Вторник е посветен на св. Йоан Предтеча. Той ни е посочил Божия Агнец, с Който се съединяваме всяка Неделя. Сряда е посветена на Кръста и на света Богородица, която е дала плът на Словото и ни е дала възможност за причастяване с Христовото Тяло и Кръв. Четвъртък е посветен на апостолите, мъчениците, йерарсите и особено на св. Николай, подражателя на Добрия Пастир. Те са приятели на Агнеца, които ни приканват да вземем участие в тайнствения пир на Неговата Вечеря. Петък е посветен на спасителните Страдания и страшната смърт на нашия Господ, в които участваме чрез Кръщението и Евхаристията. Събота е посветена на всички починали, от които смъртта не ни е разделила окончателно, след като в Евхаристията всички ставаме едно тяло.

Равенската мозайка ни напомня за този седмичен богослужебен кръг: Светците, мъчениците и йерарсите, застанали в редица, която стига до св. Олтар, носейки венци в ръце, шестват, за да ги положат в нозете на Изкупителя Христос. По същия начин и ние заедно с Ангелите, св. Йоан Предтеча, света Богородица, апостолите, мъчениците, йерарсите и всички починали очакваме изгрева на неделния ден, който е образ на Великата Неделя на Божието Царство, за да се съберем около Агнеца и да възхвалим Бога.

Св. Дискос, който се приготвя по време на Проскомидията, ни напомня за същата реалност. Агнецът е положен в средата, бидейки заобиколен от света Богородица, Ангелите, пророците, светците и християните – живи и покойници, в чудно богочовешко единение и славословие към божествената Жертва.

Светата Евхаристия е средоточие на седемте църковни Тайнства. Кръщаваме се, за да станем членове на Христовото тяло и да се причастяваме с обожената плът на Възкръсналия, бидейки участници в благодеянията на Неговото Първо Пришествие, т.е. на спасителната Му Пасха. Миропомазанието ни предава даровете на Светия Дух, за да бъде плодотворно нашето единство в Христовото Тяло. Свещенството въвежда извършителите на безкръвната жертва в Църквата. Покаянието ни дава възможност да се върнем отново в общение с Христос, от което сме се отделили чрез нашите грехове. Бракът също е единство в Христово Тяло: „Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата” (5:32). Елеосвещението изцелява и възстановява болните по душа и тяло членове на Христовото Тяло. В древната Църква всички Тайнства имали пряка връзка – най-вече литургична – с Тайнството Евхаристия, както днес става само при Свещенството, което се извършва по време на светата Литургия.

Господнята молитва също ни насочва към Тайнството Евхаристия. Почти всички нейни прошения имат евхаристиен характер, както например „да дойде Твоето царство”. Царството Божие присъства в светата Евхаристия по превъзходен начин чрез реалното пришествие на Христос сред Своя народ и чрез съкрушаването на дявола. По думите на св. Игнатий Богоносец: „когато се събирате често на Евхаристия, се унищожава силата на сатаната”.

Когато всеки път отправяме прошението „насъщния ни хляб дай ни днес, ние насочваме поглед към другия Хляб, „Който слиза от небето” (Йоан 6:33), хляба на светата Евхаристия. Материалният хляб става образ на духовния хляб. Не е случайно, че православният народ почита хляба. Ако някой човек види захвърлен хляб, ще го вдигне, ще го целуне и ще го отдели встрани, тъй като този хляб може да бъде благословен и претворен в Тяло Христово.

Всеки път, когато християнското семейство е събрано около трапезата и се храни със земния хляб, е хубаво да отправя поглед към небесния хляб и да очаква светата Литургия, когато ще вкуси от него.

По този начин целият християнски живот се преобразява в богослужение, което се превръща в благодарение и възношение към Всесветия Троичен Бог, Който е Извор на „всяко добро даяние и всеки съвършен дар” (Иак. 1:17).

Човек е призван да бъде цар и свещеник на творението. Като цар той може да има власт над своите страсти и творението, а като свещеник може великодушно да приема Божиите дарове и да благодари, като ги възнася и принася на Бога заедно със самия себе си и братята си: „нека сами себе и целия живот на Христа Бога да принесем”.

След падението човекът загубил своето царствено и свещеническо положение в света. От цар и свещеник той станал роб на дявола и служител на безсловесните твари.

Съвършеният Цар и Свещеник – Христос ни дава възможност отново да си възвърнем своето царствено положение и свещенство; Той „ни направи пред Бога и Своя Отец царе и свещеници” (Откр. 1:6).

Всички, които по благодат участват в светотайнственото свещенство, имат мисията и делото да бъдат свидетели на свещеническото и царствено отношение към света сред своите братя–миряни, към което и те самите са призвани.

Това е духовно служение, което нашият Небесен Баща очаква от чедата Си като дар в отговор на Своята преизобилна любов. Целият човек, душа и тяло, всичко, което преживява и мисли, което обича и иска, се възнася и принася като жертва на Бога, както заръчва апостол Павел: „И тъй, в името на милосърдието Божие ви моля, братя, да представите телата си в жертва жива, света и благоугодна Богу, и това ще бъде вашето духовно богослужение” (Римл. 12:1).

Това възношение прави човека отново цар и свещеник, възстановява го в древната красота и богообразната слава, благолепие и достойнство на неговата природа.

Това е причината, поради която Църквата отдава толкова голямо значение на богослужението, а православното монашество по уникален начин има исихастко, литургично и богослужещо измерение, както светогорското монашество и до днес свидетелства за това.

Православният човек очаква преобразяването на живота си и на света от богослужението в Църквата и нейното средоточие – светата Евхаристия.

Превод от гръцки: Константин Константинов

Бележки

¹ Изображението на Христос в джамията Кахрие (храм „Иисус Христос Спасител” в Хора носи това наименование).
² Вж. Ol. Clement, Βασικόν διάγραμμα της Βυζαντινης Λατρείας, εν: Η Λειτουργία μας, Αθήνα, 1976, σελ. 110-111.

Коментари

коментара