Смисълът на православната аскеза
Иска ми се да направим една разлика, която не е ясна за мнозина – разликата между християнското разбиране за аскеза и аскезата в различни философски учения. Защото предписанието за аскеза срещу страстите ще открием и във философията на стоицизма, и в неоплатонизма, и в други духовни учения.
Например Платон, който е живеел много аскетично, казва на едно място: „Ако ядеш два пъти на ден и вечер не можеш да спиш, не можеш да твориш философия.“. Наскоро издадох книга за историята на античната философия – богословска история. В нея се говори много за аскетиката. Коя обаче е разликата между християнската аскеза и аскезата на античната философия? Това е особено важен въпрос…
Античният философ (и изобщо философът) се подлага на лишения, защото смята, че желанията на душата, с които са свързани нещата, от които се лишава, не представляват същността на човека. Например, стоиците са развили впечатляваща психология: анализирали са човешките страсти – желанията, гнева и т.н., но когато трябва да определят кой е истинският човек, те веднага изключват тези страсти и заявяват, че истинският човек е безстрастният човек, тоест този, който е далеч от всякакви душевни сили, който изобщо няма желания, не изпитва смут, не се влияе от нищо, а са му присъщи единствено интелектуалните занимания. Умът, твърдят стоиците, е същността на истинския човек. Цялата антична философия от Анаксагор до Плотин и ученика му Порфирий учи на това. С други думи, те наричат само един „дял“ на душата, какъвто е умът, цялата душа, и отхвърлят останалите сили на душата – желанието, волята, гнева, радостта. Следователно аскезата в античната философия означава да изоставя всички т. нар. сили на страдателната част на душата и да се занимават само с нещата, които засягат ума, защото според тях тогава ще вървя към истинската си същност. Според тези философи след като тялото е тленно, умира и се разлага, значи аз нямам нищо общо с тялото. Мнозина мислят, че това презрение към тялото е християнска идея, а е точно обратното – още в първите векове първите отци апологети, като започнем от св. Атинагор Атински, говорят за това, че човекът е не само душа, но и тяло. Той е и двете. Човекът без тяло е призрак, а без душа – труп, казва един от ранните отци на Църквата. Те всички говорят за спасението и на тялото. Именно затова Църквата не се интересува толкова много от живота след смъртта, колкото от възкресението на мъртвите, защото душата наистина продължава да живее и след смъртта, но не защото е същността на човека, а защото е следа от неговата персоналност, казва св. Григорий Нисийски. След смъртта човекът се нуждае от една следа, за да бъде възсъздаден. Тази следа е душата. Следователно цялостният човек не е само неговата безсмъртна душа. Именно от тази изходна точка тръгва и православната аскетика – от факта, че човекът е душа и тяло.
Ако четете „Федон“ на Платон, ще видите, че Сократ изпива отровната отвара, приветствайки часа на смъртта като избавление от тялото. Но в светоотеческото предание е тъкмо обратното – смъртта е зло. За отците смъртта е последният враг, в духа на Новия Завет. Защото след смъртта човекът не е вече човек, а само една негова част (каквато е душата) и това е голямо страдание. Затова Сам Христос преди смъртта е плакал, т.е. Той се отвръщал от смъртта, защото смъртта е разруха на съществото, което Бог е създал. Това е par excellence християнското учение. Философите са го атакували много силно. Неоплатоническият философ Целз, живял през трети век по времето на Ориген, наричал християните „защитници на червеите“, понеже отстоявали учението за възкресението на телата. Философът смятал за позорна идеята, че един толкованизък материал като тялото може да живее вечно…
Под новозаветните думи „възкръсва тяло духовно“ на св. ап. Павел (вж. I Кор. 15:44), се разбира съсъдът, който побира Светия Дух, както обяснява св. Методий Олимпийски, един от първите отци на Църквата от първи век. Затова почитаме светите мощи на Божиите угодници; затова и се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови. Вместо Тяло и Кръв Христови човек би могъл да не се причастява, а само да идва и да вземе благословение от свещеника. Но вместо това ние се причастяваме с Възкръсналото Тяло и Кръвта на Христос. Затова Църквата почита тялото. Изморил съм се да чувам, че християнството ненавижда тялото, както мнозина мислят и както пишат някои журналисти. Единственото истинско зачитане на тялото, което човечеството познава, е станало чрез християнството. Никога, никъде в човешката история в никоя друга философия няма да намерите подобно оценяване на тялото – тялото да се смята за способно да се съувековичи с душата, както казва св. Григорий Палама, великият отец на исихазма. Той казва, че тялото има разположение, склонности и чрез него човекът се освещава. С тялото той служи на Бога, но и с него, естествено, той съгрешава. Ето защо за нас, християните, аскезата не означава презрение към тялото, или че презираме страдателната част на душата. Отново св. Григорий Палама през XIV е водел голяма борба срещу еретика Варлаам. Именно защото Варлаам твърдял, че желателната част на душата няма връзка с Бога, а само умът. И св. Григорий казва – горко ми, ако не обичам, ако нямам сила да възлюбя, как ще възлюбя Бога? Затова според св. Григорий в ноетичната* молитва говорим за единството на ума и сърцето. Т.нар. умна молитва е и молитва на сърцето.
Следователно, след всичко казано дотук, става ясно, че християнството не подкрепя презрителното отношение към тялото. Тогава какъв е смисълът на православната аскеза? Св. мъченик Юстин Философ, живял през втори век, дава един отговор, който на мен особено много ми помогна: „Ние подлагаме тялото на аскеза, защото то се подготвя, за да живее вечно и научава тропосите** на вечността“. Тялото се подлага на аскеза не защото не трябва да му отдаваме значение, а защото трябва да живее вечно. Следователно то се научава на един начин на живот, който е свързан с вечността.
Точно затова още през първите векове Църквата създава правила, които да противостоят на разбирането на онези, които са се гнусили от брака. Тогава е имало християни, които не взимали причастие от брачни свещеници, защото според тях те били „осквернени“. Църквата обаче говори за това, че всичко е Божие дело и че напълно приема брака. Християнството дава едно друго възприятие за аскезата, според което човек се подвизава с конкретна цел. Св. ап. Павел казва: „Поробвам тялото си, за да мога и аз да се отзова на Божията заповед, както трябва“. (срвн. I Кор. 9:27). Тоест полагам аскетични усилия, за да мога да се вслушвам в Божията воля. В противен случай започвам да превръщам страстите си в идоли. Всички знаете, бих казал и всички, които не са вярващи, че човек неусетно започва да идолизира дадена страст, тя превзема контрола над ежедневието му и така той може да погуби целия си живот. Православната аскеза има за цел да подготви човека да проявява послушание към Божията воля, да не се влияе от всички неща около него и в него, които да го отклонят от Бога.
За съжаление, често истинският смисъл на Великопостния период ни убягва. Постът е именно това: сякаш Бог ти казва: „Виж, цяла година се наслаждаваш, не е ли така? Сега положи усилие за малко ограничение, което ще ти донесе съзнанието за Моето присъствие!„. И така, идва период, в който трябва да положим усилие. Още от първите векове Църквата ни казва през този период да положим усилие за ограничаване, но тя не казва: „Не яж, умри!“. Не ти казва това, а ти казва да проявиш малко въздържание, да не ядеш най-хубавите ястия, които можеш да ядеш. Разбира се, постът помага и на здравето, с него холестеролът може да ви влезе в норма, но не това е същинската причина за поста… Не е лесно да спазваме поста, но си струва. Не е лесно, но ако човек положи това усилие, вижда духовните му плодове, започва да мисли трезво, да познава Бога по-добре. Не защото тялото и желанията са зли сами по себе си, а защото без това усилие нашите страсти ни привличат и потъваме в тях. Църквата обаче ни слага спирачка и казва: „Спри и погледни малко по-нататък!„. Ето че аскетическото усилие ти помага да видиш и по-нататък и скоро вътрешният ти свят е разтърсен от това, което вижда. Защото виждаме именно колко много ни обича Бог.
Монасите избират постоянната аскеза не защото изпитват неприязън към тялото (християните не сме телоубийци, астрастоубийци). Те са поставили като най-висш приоритет връзката с Бога и не приемат нищо, което може да я прекъсне. Ние нямаме интензивен опит от Бога и затова и не разбираме как една чисто човешка наслада може да прекъсне този опит в даден миг. При нас насладите понякога дори помагат да се доближим към Бога, защото вътрешно ни смекчават, отправяме славословие и правим стъпка напред, но пак с мярка. Един човек обаче, който има жив опит в Бога, няма нужда от нищо в онзи миг. Той изпитва такава вътрешна пълнота, че забравя да яде. Четем за отци, които са били в богосъзерцание и при които са минавали два, три, четири, пет дена без нищо да ядат и без да изпитат никакво чувство за глад.
Една история за св. Паисий Велики ни разкрива, че той постил 40 дена, абсолютно нищо не ял и не чувствал никакво дразнение. Тогава той понечил да се възгордее, че постил 40 дена и в ума му минал помисъл, че вече е безплътен ангел. Бог обаче му изпратил ангел, който му показал друг подвижник, който бил паднал на земята и от него течала кръв. Тогава Той му казал: „Виждаш ли, той вече два дена пости, но без Моята помощ – той е много по-високо от тебе.“. Затова, когато дойде голяма благодат, казват отците, тялото утихва и не иска нищо. В миналото е имало хора, и днес ги има, които живеят само със св. Причастие! Това е много голяма благодат. И отново ще подчертая, че това няма нищо общо с презрението към тялото. Целият смисъл на периода на поста е в това човек да вдигне малко главата си от масата, по-нависоко, за да може да видидруг хоризонт. Това е всичко. Бог не иска да те подложи на големи лишения, а иска малко. Но когато започнеш да виждаш по-надалеч, постепенно започваш да разбираш много неща. Затова старецът Паисий казва: „След Великия пост човек открива, че е научил неща, които преди това не е могъл да разбере и че нещата, които са го измъчвали, са изчезнали„. Христос казва: „Тоя род не излиза, освен с молитва и пост“ (Мат. 17:21). Демонът не излиза по друг начин. Нужни са пост и молитва. В периода на поста нашите вътрешни проблеми излизат на повърхността, и ако преди това не сме могли да ги видим, сега ясно можем да ги видим и да ги изповядаме. И второ, много от тях изчезват.
Велик е постът, който не се превръща в самоцел. Да се въздържам от определени храни, от интимни отношения… и да не правя нищо друго, тогава постът не ми принася полза, защото в този случай цялото това въздържание е самоцел. Истинската цел е съсредоточието на живота ми да е в Бога, да живея с молитвата, с литургичния живот на Църквата, с изповедта, да се посветя на четенето – всеки каквото може… Тогава ще видя, че това въздържание е средство, чрез което реално можем да погледнем по-надалеч и да намерим Бога.
Постът за нас изобщо не означава, че трябва да отхвърлим определени дейности от нашето битие – напротив, трябва да ги осветим. Но за да стане това, човекът трябва да положи усилие да не ги превърне в идол, в единствено съдържание на живота си. В Стария Завет има един стих, според който преди потопа Господ казва:“ „… няма Моят Дух да бъде вечно занемарван от (тия) човеци, защото са плът“ (Битие 6:3). Тоест хората са превърнали плътта в идол. Това, което човекът превърне в идол, той го поставя на мястото на Бога и този идол по-късно го унищожава. Сребролюбивият човек се разболява от парите, цялото му съществуване става тяхна жертва. Или славата, политиката, властта – всяко едно от тези неща, когато се превърне в идол, те унищожава. А Великият пост ти казва да намериш мярката, да не си правиш идоли, да погледнеш по-нататък и тогава ще имаш всичко друго. Бог не ни лишава. Но и една чаша вода, която човек пие в името на Бога, доставя голяма наслада, много по-голяма от стотици чаши с най-скъпите и изискани напитки…
*От гр. „nous“ – думата преди всичко носи значението на зрението на душата, нейната най-пречистена част.
** От гр. „τρόπος“ – модус, начин на съществуване.
Превод: Константин Константинов
