Как Потех търсил истината

Приказка за трима братя, които заживяват с изкушаващите ги бесове, но всеки по различен начин. Потех, който е праведен и справедлив, успява да усмири беса си и Сварожич, слънчевото божество, го приема в златния си палат. За изкушенията и страстите; за прошката и изкуплението; за покаянието и връщането у дома.

Една сутрин, било пролет, станал старият Вест рано преди слънце, събудил своите три­ма внука и им казал да идат в гората, къ­дето лани били вадили мед, и да видят как са презимували търтеите и дали пчелите из­лизат вече от зимния си сън. Марун, Лютиша и Потех станали, стегнали се и тръг­нали.

До мястото, където били търтеите, имало доста път. Но и тримата братя знаели горските пътеки, затова влезли уверено и весе­ло в гората. Обаче в гората тук-там било още тъмно и неприятно, защото слънцето още не било изгряло, нито пък се чували птички или диви зверове. На братята им ста­нало някак страшно в тази тишина, защото заран преди изгрев-слънце през гората често се промъквал от дърво на дърво злият Бесомар, господар на всички горски бесове.

Братята взели да се разпитват един друг какво ли има по света? Но тъй като ни един от тях никога не бил излизал от онази го­ра, не знаели да разкажат един другиму за света и още повече се омърлушили. За да се поободрят, почнали да пеят и да викат Сварожич да изведе слънцето:

Боженце, Свароженце, златно слънце, светлина!
Боженце, Свароженце, трала, лала, ла ла ла!

 Пеейки така в гората с все сила, излез­ли на едно място, от което се виждала дру­га планина. Като стигнали там, на върха на тази планина блеснало зарево, каквото никога дотогава не били виждали, а то треп­тяло като златен байрак.

Потръпнали братята от удивление, а оно­ва зарево изчезнало от върха и се явило наблизо над един голям камък, след това още по-близо над една стара липа и най-сетне блеснало като чисто злато право пред тях. И им се явило прекрасно момче в лъс­кави дрехи, а около него златната му намет­ка трептяла като златен байрак. Братята не могли даже да погледнат момчето в лице, ами покрили очи с ръце от страх.

– Защо ме викате, като се боите от мен, момчета-будалчета? – усмихнало се сияй­ното момче, а това бил самият Сварожич. – Сварожич викате, от Сварожич се боите; белия свят споменавате, белия свят не поз­навате! Я хайде да ви покажа света – и земята, и небето, да ви обадя какво ви е съдено.

Казал това Сварожич, размахнал злат­ната си наметка и взел в златния си скут Лютиша, Марун и Потех. Понесъл се Сварожич, наметката се развяла, а братята в полите на наметката се развяват и въртят с нея; развяват се, въртят се, въртят, а пред тях започнал да минава целият свят. Най-първо видели цялото имане и всичките поля, и всички имоти и богатства, които имало тогава по света. После се развявали, развявали, въртели, въртели и видели всички вой­ски и всички копия, и всички пики, и всич­ки военачалници, и всички плячки, които имало тогава на света. После още по-силно се развявали, развявали, въртели, въртели и отведнъж видели всички звезди и всички звездици, и месечината, и съзвездията, и вя­търа, и всички облаци. От толкова много видяно братята съвсем се объркали, а онази ми ти наметка непрекъснато трепти и шумо­ли като златен скут и Лютиша, Марун и Потех се намерили отново на поляната. Златното момче Сварожич стояло както пре­ди пред тях и така им рекло:

– Е, момчета-будалчета, видяхте всич­ко, каквото има на света. А сега чуйте как­во ви е съдено и какво трябва да правите, за да сполучите.

Като казал той това, братята се упла­шили още повече, напънали хубавичко па­метта и ушите си, за да запомнят всичко точно. В това време Сварожич вече започ­нал:

– Ето що да сторите: останете си на сечището и не оставяйте дядо си, докато той не ви остави, и не отивайте по света ни за добро, ни за лошо, докато не се отплатите на дядо си.

Като рекъл това, Сварожич махнал с на­метката си и изчезнал, като че не го е имало, а в гората настанал бял ден.

Всичко това чул и видял Бесомар, гос­подар на горските бесове. Той се бил про­мъквал като мъгла от дърво на дърво по­дир братята и се скрил между клоните на стария бук.

Бесомар отдавна бил намразил стария Вест. Намразил го така, както лошият мра­зи праведния човек, а го мразел най-вече, понеже старецът бил запалил на сечището свят огън, който никога не гасне. А Бесомар кашлял люто от дима.

Не допаднало на Бесомар, че братята ще послушат Сварожич да останат край дядо си и ще го гледат, та той намислил да на­пакости на Вест и да скара внуците му.

Затова, когато Лютиша, Марун и Потех се съвзели от толковата чудеса и като се вдигнали да си идат в къщи, Бесомар хук­нал веднага като облак, гонен от вятър, в горската долина, където имало голяма ракита. В ракитата било пълно с какви ли не бесове. Дребни, уродливи, гърбави, мръсни, кривогледи и всякакви, те си играели по ра­китата. Пищели, скрибуцали и правели смехории. Те били смахнато и безумно племе, което нито ставало за някаква работа, нито можело някому да напакости, докато човек не ги приеме при себе си. Тъкмо това нау­мил Бесомар.

Затова избрал троица от тях и им запо­вядал да отидат и всеки да скочи на един от тримата братя и да гледат как чрез тях да напакостят на стария Вест.

Докато Бесомар подбирал бесовете, Ма­рун, Лютиша и Потех вървели по пътя и толкова били уплашени, та не запомнили ни онова, което видели, летейки, ни онова, кое­то им бил казал Сварожич.

Като дошли до колибата, седнали на един камък и разказали на дядо си какво им се било случило.

– А какво видя, като летеше, и какво ти каза Сварожич? – попитал Вест най-го­лемия внук Марун. Марун се видял в чудо, защото нищо не бил запомнил, нито могъл да се сети какво му бил рекъл Сварожич. Но изпод камъка, на който седели, излязъл малък бяс, съвсем малък, уродлив и рогат, а сив като мишка.

Подръпнал бесът Марун изотзад за ри­зата и му прошепнал: „Кажи: видях тежко богатство, много търтеи, колиба от дялано дърво и много най-скъпи кожи. И ми рече Сварожич: ти ще си най-богат между бра­тята." Марун не се замислил за миг истина ли е това, което му говори бесът, и казал на дядо си каквото му бил пошепнал бесът. Като свършил, бесът му скочил в торбата, скрил се в едно ъгълче и останал там.

Попитал Вест другия си внук Лютиша какво е видял, като е летял, и какво е ка­зал Сварожич. И Лютиша нищо не бил ви­дял и нищо не бил запомнил. Но изпод ка­мъка излязъл другият бяс, съвсем малък, грозен, уродлив и рогат, а пък сив като порче. Подръпнал бесът Лютиша изотзад за ризата и му пошепнал: „Кажи: видях много люде въоръжени, много лъкове и стрели и много оковани роби. И Сварожич ми рече: ще бъдеш най-силен между братята си."

И Лютиша като Марун не се и замислил, ами се зарадвал и излъгал дядо си както му пошепнал бесът. А бесът тозчас му ско­чил на врата, плъзнал се в ризата му, скрил се в пазвите и останал там.

Сега дядото запитал най-младия си внук Потех, но и той нищо не бил запом­нил. Изпод камъка излязъл третият бяс, най-младият, най-грозният, рогат, с големи рога, а бил черен като къртица.

Подръпнал бесът Потех за ризата и по­шепнал: „Кажи: цялото небе и всички звез­ди, и всички облаци опознах. И Сварожич ми рече: ще бъдеш най-голям мъдрец и ще разбираш какво говорят ветровете и какво казват звездите."

Обаче Потех много обичал истината, за­това не рачил да послуша беса, нито да лъ­же дядо си, ами ритнал беса с крак и ка­зал на дядо си:

– Не знам, дядо, нищо не видях, нищо не чух.

Заквичал бесът, ухапал Потех по крака и плъзнал като гущер под камъка. Потех тозчас взел най-люта билка и си превързал крака, за да оздравее по-бързо.

II

Когато Потех ритнал така беса с крак, бесът изтичал първо под камъка, а после се измъкнал в тревата, та през тревата отскок­нал в гората и оттам – в ракитата.

Явил се бесът пред Бесомар и треперей­ки от страх, рекъл: „Бесомаре, люти царю, не можах да скоча на момчето, което ми беше отредил."

Страшно се разгневил Бесомар, защото познавал тримата братя и най-вече се боял от Потех да не се досети каква е истината. А досетел ли се той за истината, тогава Бесомар хитрецът не би могъл да се отърве нито от стареца Вест, нито от свещения огън.

Хванал тогава Бесомар беса за рога, вдигнал го във въздуха и хубаво му отупал праха с брезова пръчка.

– Иди там – викнал след това, – иди там при онзи момък и тежко ти, ако се до­сети за истината.

След тези думи Бесомар пуснал беса, а онзи, уплашен като клет страхливец, клечал три дни в ракитата, та мислил и премис­лял как да изпълни тежката заповед. „Ще видя толкова зор с Потех, колкото и той с мене", мислел си бесът. Той, проклетникът, бил смешник и никак не му допадала теж­ката работа.

Докато клечал така в ракитата, другите двама бесове, единият в Маруновата торба, а другият в пазвата на Лютиша, вече се били хванали на работа. От този ден Марун и Лютиша почнали да бродят по гори и до­лини и рядко нощували в колибата – вси­чко това било заради бесовете.

Свивал се бесът на дъното на Маруно­вата торба, а този бяс обичал богатството повече, отколкото десния си рог. И така бодял той Марун по цял ден с рога си в хълбоците и само го подтиква, и само му скимти: „Хайде, хайде! Трябва да се търси, трябва да се намери! Да търсим търтеи, да събираме мед, да сложим рабош на стотина реда!"

Така говорел бесът, защото по онова време се зарязвало на рабош кой колко е забогатял.

Лютиша пък бесът го бодял в гърдите, а този бяс искал да бъде най-силен между всички и господар на целия свят. Тикал и подтиквал той Лютиша да ходи в гората да търси млади габъри и тъмни явори, да направи от тях юнашки такъми и оръжие. „Хайде, бързо, хайде! Трябва да се търси, трябва да се намери копие, лък и стрела по юнашка мярка, да треперят от нас и зве­рове, и хора!" – скимтял бесът.

Лютиша и Марун слушали своите бесове и бродели по работата си така, както ги подстрекавали бесовете.

А Потех този ден и още три дни оста­нал покрай дядо си и само мислел и пре­мислял какво му бил казал Сварожич. За­щото искал да каже истината на дядо си, а все не можел и не можел да се сети. И така ден, два, три. На третия ден По­тех рекъл на дядо си:

– Сбогом, дядо, и аз тръгвам за гора­та и не ще се върна, докато не се сетя за истината, та ако ще да минат десет годи­ни.

Вест бил старец побелял, та вече не му било мило нищо на света, освен неговия внук Потех, когото обичал и галел, както увяхналият лист гали росицата. Затова той изтръпнал и казал:

– За какво ли ще ми е на мене, син­ко, тази истина, когато аз, побелелият старец, мога три пъти да умра, докато ти си я спомниш?

Така казал и се натъжил в сърцето си още повече, отколкото в разговора, и си помислил: „Как може да ме остави детето!"

А Потех отговорил:

– Отивам, дядо, защото мисля, че така е редно.

Вест бил мъдър старец и си помислил: „Може би в това дете има повече мъдрост, отколкото в старческата глава. Ако ли пък, горкият, съгреши спрямо мене, ще вини себе си, защото е справедлив и благословен." Като си помислил това, Вест още повече се разтъжил, но нищо не казал, ами разцелувал внука си и го пуснал да отиде къ­дето си бил наумил.

На Потех пък му се свило сърцето за­ради дядо му и аха-аха да се разколе­бае на прага и да остане при дядо си. Но се откъснал насила, както бил решил, и оти­шъл в гората.

Тъкмо когато Потех се разделял с дядо си, в същото време онзи бяс от ракитата се наканил да се хване за тежката си ра­бота и отишъл до сечището да скочи ня­как си върху Потех.

Вървял си Потех в гората, навел глава, а като стигнал до първия камък, ето ти пред него ненадейно онзи бяс.

– Това е онзи същият – помислил си Потех, – съвсем малък, уродлив, черен като къртица, а пък с големи рога.

Бесът застанал на пътя на Потех и не му давал да мине. Разлютил се Потех на малкото уродче, дето му пречи, вдигнал ка­мъка, замерил се в беса, та го улучил пра­во между рогата. „Убих го" – помислил си Потех. Но като погледнал, що да види – бесът жив и здрав, а там, дето го бил ударил камъкът, му порасли още два рога.

– Този не можеш пропъди с камък – казал си Потех, заобиколил беса и си про­дължил пътя. А бесът отново скочил пред него, ту отляво, ту отдясно тича и скача на пътеката пред Потех като заек.

Така стигнали до едно място, което било като малка, но твърде каменлива равнина между скалите. От едната страна имало кла­денец. „Тук ще остана" – помислил си По­тех, постлал кожуха си под една ябълка дивачка и седнал да размисли и да си спом­ни всичко, което наистина му бил казал Сварожич.

Като видял това, бесът седнал точно пред Потех под един храст и почнал да пра­ви своите маймунджулъци и да му дотяга. Пускал му гущери под краката, хвърлял му репеи на ризата и му мушел скакалци в ръкава.

– Това е опак нещастник – помислил си Потех, като минало така някое време. – Оставих мъдрия си дядо, родните си братя и родната колиба, та да си спомня на ми­ра истината, а сега се денгубя с този ро­гат безделник.

Но тъй като бил дошъл за честна ра­бота, помислил, че все пак е най-добре да остане тук.

III

Така заживели Потех и бесът заедно на каменистото плато и както минал първият ден, така вървял всеки ден – бесът пре­чел и обърквал Потеховата работа.

Едва зори прекрасна утрин, Потех става от сън и се радва: „Ех, че тих ден, радост моя! Днес ще си спомня истината!" А от дивачката вече се посипва пълна шепа ябъл­ки по него, та цялата му глава кънти и всичките му мисли се объркват. Онова чу­довище от дивачката се смее и премалява от смях. Или пък по хладина се замисли Потех и все му се струва: „Ето, ето, сега ще ми светне в ума, сега ще си спомня ис­тината!" А онзи бяс тъкмо тогава се цели с бъзова цев и полива Потех със струя от онази ми ти хладна водица, та тозчас от главата му се изгубва каквото се е сетил.

И де що има лудории, де що има маймунджулъци, всичките ги вършел бесът по платото. А се случвало на Потех да не му се гледат тези лудории. Колкото мислел за своята работа, толкова очите не искали да гледат какво прави онази луда твар.

Додеяло на Потех всичко, защото все повече го мъчело желанието да се върне при дядо си, а се видяло, че от този бяс никога няма да може да си спомни истина­та.

– Трябва да се отърва от него – решил Потех.

Не щеш ли, една сутрин бесът измислил нова щуротия. Качил се той навръх скалата, в чиито камъни имало стръмно порои­ще, яхнал един гладък прът и се спуснал по пороището като мълния. Допаднала тази игра на беса като никоя друга, та му се приискало дружина за нея. Взел той една трева и засвирил с нея през скали и гори, че като препуснали и дотърчали от храсти­те, от камъните, от ракитата и папура всич­ките малки бесове като онзи първия. Той им заповядва, а те грабват по една пръч­ка, та на скалата. Да видиш ти като ях­нали пръчките и като полетели из пороище­то! А имало ги от всякакъв вид и от вся­какъв бесовски род. Червени като червеношийки, зелени като гущери, рунтави като агнета, голишави като жаби, рогати като ох­люви, шути като мишки. Летели те през пороището на своите пръчки като луда войска на луди коне. Летят по скалата, един другиму по петите и се спират досред пла­тото, където лежал голям камък, целият обрасъл с мъх. Тук се спирали те на мъха, но от голямото засилване и от пустите лу­дории се търкаляли един през друг.

Така се спускала и кикотела лудата тайфа два-три пъти, а в главата на Потех непрекъснато една мисъл гонела другата: гле­дал ги и им се смеел, сетне пак го хващал яд, че му вдигат такава шумотевица, в която никой не би могъл да си спомни истината. Насам-натам, насам-натам, най-сетне Потех решил: „Няма шега, няма колебание, трябва да се отърва от тези ден-губци, зер от тях ми е напразно идването тук."

А Потех бил забелязъл, че пръчките слизат от пороището право срещу кладенеца и ако го няма онзи камък с мъха, бесовете ще идат стремглаво в кладенеца. Прибли­жил се до камъка и когато бесовете с шум и кикот се спуснали на своите пръчки по скалата, нашият Потех бързо отместил ка­мъка и лудата войска полетяла право към кладенеца. До кладенеца, че в кладенеца, с главата надолу, всичките един след друг, един върху друг – и червените като червеношийки, и зелените като гущери, и рунтавите като агнета, и голишавите като жа­би, и рогатите като охлюви, и шутите като мишки, а пръв между тях онзи, който се бил натрапил на Потех.

Потех тоз час изтърколил камъка върху кладенеца и ето така бесовете се хванали като мухи в гърне.

Зарадвал се той, че се отървал от бе­совете, и отишъл да седне и на мира да си спомни истината.

Но имало още да пати горкият, защото бесовете започнали да се въртят и беснеят в кладенеца като никога дотогава. От всич­ки пукнатини на кладенеца започнали да излизат малки пламъчета, които бесовете изхвърляли от люто тегло. Искрите започна­ли да подскачат и трептят около кладене­ца, та на Потех му се замаяла главата. За­творил очи да не му пречат искрите.

Обаче в оня ми ти кладенец настанала такава тупурдия, врява, писък и тропане, цвилене и лаене, чукане и вайкане, че на Потех му писнали ушите, и къде ти ще мо­же да мисли за нещо. Затова той си за­пушил ушите да не чува.

Но тогава до него почнала да приижда паради сяра, и сажди, които бесовете пус­кали в смъртен гърч през пукнатината на кладенеца. Сярата обкръжила сега и По­тех и почнала да го дави и задавя.

И така той разбрал, че нямало полза от това. „Сега виждам, че захлупените бесове са сто пъти по-зли от пуснатите", казал. „Ами я да ги пусна, като не мога да се отърва от тях. Все пак ми е по-леко с тех­ните смехории, отколкото с писъците им!"

Отишъл той и отхлупил камъка, а упла­шените бесове се разскачали на всички страни като диви котки, побягнали кой къ­дето види в гората и вече не се видели на платото.

Останал само онзи, черният като кър­тица и рогат, с големи рога, защото от страх пред Бесомар той не смеел за нищо на све­та да остави Потех.

Но от този ден и той се поукротил и повече зачитал Потех, отколкото досега.

И така двамата се спогодили някак си, свикнали един с друг и почнали да живеят един покрай друг.

Ето че вече минала почти година, а По­тех все не си спомнял и отдалеко истина­та, какво му бил казал всъщност Сварожич.

Като наближило година, на беса почна­ло да му дотяга.

„Докога ще стоя тук така?" – помис­лил си той. И една вечер, тъкмо когато Потех се канел да заспи, бесът дошъл при него и казал:

– Абе, как седиш ти, гълъбче, кажи-речи цяла година тук и за какво ти е то­ва? В същото време дядо ти може да е ум­рял на сечището!

Потех така го заболяло сърцето, сякаш игла го убола, но казал: „Решил съм да не се махна оттук, докато не разбера истина­та, защото истината е по-важна от всичко." Така казал Потех, защото бил справедлив и благословен.

Но му станало много мъчно, дето бесът споменал дядо му, и цяла нощ не могъл да мигне, а само си охкал и охкал, и само си мислел какво ли прави дядо му, милият негов старец.

IV

А дядо му живеел в това време на се­чището с Марун и Лютиша, но животът му станал труден. Внуците нехаели за дя­до си и не се грижели за него. Не му каз­вали ни добро утро, ни лека нощ, непре­къснато ходели по работа и слушали свои­те бесове в торбата и в пазвата.

Марун донасял всеки ден нови търтеи от гората, дялал греди, градял и вдигал нова колиба. Издялал десет рабоша и все­ки ден ги броял и преброявал.

Лютиша пък ходел по лов и бой, носел кожи и дивеч, влачел плячки и богатства; един ден довел и двама роби да служат и прислужват на братята по цял ден.

Тежко и тъжно било на дядо Вест, като гледал всичко това, а внуците се отнасяли с него все по-зле. Какво да прави старецът, като робите не рачили да му служат, ами за срам на внуците сам си цепел дърва и сам си носел вода от кладенеца? Така до­шло, че каквото и да правел старецът, все пречело на внуците, та дори и това, дето всеки ден слагал по цепеница на свещения огън.

Разбрал добре старецът накъде отива всичко това и че скоро може да опре и до живота му. Не му било жал за живота, за­щото за какво му бил той, но съжалил са­мо, че ще умре, без да види Потех, своето благословено дете, радостта на старините му.

И така една вечер (а това било тъкмо онази вечер, когато Потех го свила мъка за дядо му) Марун казал на Лютиша:

– Хайде, брате, да се отървем от дядо. Ти имаш оръжие, причакай го на кладене­ца и го убий.

Марун казал това най-вече, защото заламтял за старата колиба, искал на онова място да направи пчелин.

– Не мога, брате – отвърнал Лютиша, чието сърце не било толкова закоравяло от кръвта и боевете, колкото на Марун от бо­гатството и рабошите.

Но Марун не отстъпвал, защото бесът в торбата постоянно шушнел и подшушвал.

Видял бесът от Маруновата торба, че той пръв ще прати Вест на онзи свят и така ще спечели голяма похвала от Бесомар.

Надумвал Марун Лютиша, но Лютиша не щял и не щял да убие със свойта ръка дядо си. Най-сетне се условили и разбрали още същата вечер да подпалят старата ко­либа. Да изгоряла тя и старецът с нея.

Когато на сечището всичко утихнало, те отпратили робите да пазят тази нощ трупи­те в гората. А братята се примъкнали до колибата на Вест, затворили вратата отвън с тежък клин, за да не може дядото да из­бяга от пламъците, и подхвърлили огън под четирите края.

Като свършили това, отишли далече в гората, за да не чуват вайкането на дядо си. Споразумели се да изходят цялата пла­нина, за да не се връщат до сутринта, ко­гато всичко ще е свършило – и дядото, и колибата ще са изгорели.

Отишли те, а огънят започнал полека да ближе около ъглите. Но колибата била от старо орехово дърво, твърдо като камък, та пламъкът лижел и облизвал около коли­бата, но не можел да я обхване. Едва къ­сно през нощта огънят стигнал до покрива.

Пробудил се старият Вест, отворил очи и гледа – покривът над главата му гори. Станал и отишъл до вратата, а като открил, че е замандалена с тежък клин, тозчас се сетил чие дело е това.

– Ех, деца мои, клетници мои! – рекъл старецът. – От сърцата си вадите, та на рабош слагате. Ала вашите рабоши още не са пълни и много числа не им достигат, а сърцата сте си изпразнили вече до дъно, щом палите дядо си и родната си колиба.

Това си помислил дядо Вест за Марун и Лютиша и повече не помислил за никого от тях, нито се разтъжил зарад тях, ами отишъл и седнал да дочака спокойно смъртта.

Седнал той на раклата и се замислил за своя дълъг живот. И нищо от онова, което му било минало през живота, не му се видяло тежко, тежало му само, дето в смър­тния му час го няма край него Потех, лю­бимото му дете, което толкова го натъжило.

Докато размислял така, целият покрив пламнал като факла.

Горели и изгорели гредите, взели да пу­кат таванските дъски. Изгорели, пръснали се и от двете страни край стареца се сгро­молясали и гредите, и дъските с все пламъ­ка в избата. Пламъкът обкръжил Вест, по­кривът над него се разтворил, видяло се как се пука зората на небето пред слънце­то. Изправил се старият Вест, вдигнал ръце и очи към небето и почнал да чака пламъ­кът да отнесе на онзи свят и него, старе­ца, и старата му колиба.

V

Много се измъчил онази нощ Потех, а когато зората зазорила, той отишъл до кладенеца да си разхлади пламналите бузи.

Той бил при кладенеца, тъкмо когато слънцето се появило на небето. Щял да се наведе, когато от водата засияла светлина. Засияла, повдигнала се и край кладенеца пред Потех застанал прекрасен момък в зе­лена дреха. Това бил Сварожич.

Потръпнал от радост Потех и казал:

– Боженце, Свароженце, колко съм те чакал! Кажи на мене, окаяния, какво ми ре­че, че ще трябва да направя? Ето вече ця­ла година се мъча и трепя, и призовавам цялата мъдрост, а не мога и не мога да си припомня истината.

Като казал това, Сварожич сърдито раз­търсил главата си и златния кичур.

– Ех, момко, момко! Казах ти да оста­неш покрай дядо си, докато му се отпла­тиш за любовта му, и да не го оставяш, до­като той тебе не те остави – казал Сва­рожич.

А сетне рекъл още:

– Мислех, че ти си най-мъдър от братя­та, а пък излезе, че ти си най-глупав. Тре­пеш се, мъчиш се и зовеш мъдростта цяла година, за да разбереш истината. А ако бе­ше послушал сърцето си, като ти говореше на прага на колибата, да се върнеш и да не оставяш дядо си – ето ти, нещастнико, истина без мъдрост!

Така казал Сварожич и още веднъж раз­търсил сърдито глава и златния кичур, па се обвил в златното наметало и изчезнал.

Останал Потех сам до кладенеца, засра­мен и уличен, а иззад камъка онзи зевзек, онзи бяс, се смеел – съвсем малък, урод­лив и рогат, с големи рога. Харесало му на беса, че Сварожич така засрамил Потех, който бил толкова праведен. Когато Потех се оборавил от първото объркване, викнал радостно: „Бърже да се умия и да литна към милия ми старец." Казал това и приб­лижил кладенеца да се умие. Навел се По­тех да загребе вода, навел се прекалено много, хлъзнал се и паднал в кладенеца.

Паднал в кладенеца и се удавил.

VI

Изскокнал бесът иззад камъка, скочил на ръба на кладенеца и погледнал да види с очите си истина ли е това, което му се било сторило.

Да, Потех се бил удавил и лежал на дъното на водата, бял като восък.

– Еха-ха – зацвилил бесът, който бил съвсем луда твар. – Еха-ха, днес се махам оттук, брате!

Пищял бесът, та всичко кънтяло от ска­лите около платото. А после се запънал на онзи камък, който бил облегнат на ръба на кладенеца, камъкът се търкулнал и хубаво захлупил кладенеца. Тогава бесът хвърлил върху кладенеца кожуха на Потех, сетне седнал самият той върху кожуха и почнал тогава да играе и да скача по кожуха:

– Иха-их! Иха-их! Работата си свър­ших! – пищял бесът.

Ту играел върху кожуха, ту пищял. Като се уморил, огледал се по плато­то – някак странно му било.

Свикнал бил бесът с Потех, никога до­тогава не бил живял така приятно, както покрай този праведник. Лудувал покрай не­го, колкото му душа иска, никой не му до­саждал, никой не му заповядвал. А сега, ако си помисли хубавичко, трябвало да се върне в ракитата, в онова блато, при злия цар Бесомар, та и между петстотинте беса, кой от кой по-бесен и по-голям кавгаджия, какъвто бил и той самият.

Бил отвикнал от това. Помислил малко, помислил, взел да оклюмва все повече и повече. И както удрял длан в длан, ето че лудата и безумна твар, която преди малко ликувала, сега почнала да плаче и да реве, и да се търкаля от лют яд по кожуха.

Така ревял и виел, та предишното му цвилене не било нищо. Бяс като бяс, като реве, яката реве и само скубе вълма от ко­жуха и се търкаля по него, като че е обе­зумял.

В това време Марун и Лютиша присти­гнали на платото.

Обиколили били цялата гора и сега се връщали на сечището да видят дали дядо­то благополучно е изгорял с все колибата. Така, връщайки се, дошли до платото, къ­дето никога не били стъпвали.

Чули Лютиша и Марун скимтеж, видели кожуха на Потех и веднага си помислили да не би той да е загазил нещо.

Но никак не се натъжили за брат си, тъй като те не можели за никого да тъжат, докато носели бесовете със себе си.

Тогава техните бесове взели да се вър­тят, защото чули къде вие техният другар. А никъде нямало по-сговорен народ, нито по-верни другари в неволя, отколкото били бесовете. По ракитата се зъбят и ритат, но в беда главата си дават един за друг.

Обезпокоили се те, разтревожили се, нао­стрили уши, после надникнали – единият от торбата, а другият от пазвата. И щом над­никнали, тозчас забелязали, че братлето им се търкаля с някого, вие и реве и само се вижда как хвърчат вълма.

– Страшен звяр го разкъсва! – викна­ли ужасени бесовете, които били изскочили

от торбата и пазвата, и побързали към дру­гаря си.

Като дошли, гледат, онзи примира на кожуха и само вика:

– Загина онзи момък! Загина онзи мо­мък!

Утешавали бесовете другаря си, мислят си – трън има в петата или комар в ухо­то, защото те не били живели покрай онзи праведник и не знаели, че може да се пла­че и за друго.

Но онзи само си реве и нито можеш да си чуеш гласа, нито да го усмириш.

Бесовете се намерили в чудо какво да правят с, него. А не могат да го оставят в такава беда. Намислили най-сетне, всеки хванал по един ръкав от кожуха, та отмък­нали кожуха и на него другаря си, така стигнали в гората, па от гората – в раки­тата при Бесомар.

А пък Лютиша и Марун за пръв път след цяла година се намерили без своите бесове. Когато бесовете се махнали от тях, на братята тозчас им се сторило, че цяла година са ходили слепи по света и като че в този миг отново са прогледнали на пла­тото.

Погледнали се като безумни, погледнали се, защото веднага проумели какъв грях са сторили с дядо си.

– Братко мой! – викнали един други- му. – Да полетим да спасим дядо. – И полетели към сечището, като че имали соко­лови крила.

Стигнали те до сечището, гледат, коли­бата без покрив, а от избата излиза пламък като стълб. Само зидовете й останали, и вратата, зарезена с тежък клин.

Совнали се братята, махнали клина, втурнали се в избата и изнесли на ръце от пламъците стареца, комуто пламък тъкмо бил обхванал нозете.

Изнесли Лютиша и Марун дядо си, по­ложили го на целината и застанали край него, без да смеят да продумат дума.

Минало малко време, старецът отворил очи и като ги съгледал, нищо не им рекъл, ами запитал:

– Не намерихте ли някъде в гората Потех?

– Не, дядо – отговорили братята и не смеели да гледат дядо си в очите. – За­гинал е Потех, удавил се е тази сутрин в кладенеца. Но ти, дядо, ни прости, а ние ще ти служим и ще се грижим за тебе ка­то роби.

Като казали това, дядо Вест се изправил и се вдигнал на крака.

– Виждам, че на вас, мои деца, ви е простено, зер ето че останахте живи. Но он­зи, който беше най-праведен, той е трябва­ло с живота си да изкупи грешката си.

Хайде, деца, водете ме да видя къде е за­гинал.

Съкрушено послушали Марун и Лютиша, взели дядо си под ръка и го повели къмто платото.

Повървели малко и забелязали, че са се отклонили и че никога не са минавали по този път. Казали това на дядо си, но той рекъл да продължат нататък по същия път.

Така стигнали до една стръмнина, а от стръмнината един път водел чак до билото.

– Ще умре дядо ни такъв слаб по та­зи стръмнина – шепнели си братята.

Но старецът рекъл само: „Хайде, деца, където пътят върви."

И те взели да се катерят по пътя, а на стареца лицето все повече посинявало и по-бледнявало. А горе на билото нещо непре­къснато жужало приятно и звънтяло, и блестяло, и сияело.

Като дошли на билото, те онемели и се вкаменили от учудване и ужас.

Пред тях нямало нито гора, нито доли­на, нито хълм, нито равнина, нито нищичко, само един бял облак се бил разпрострял като бяло море. Бял облак, а след него ру­мено облаче. На руменото облаче имало стъ­клен хълм, на стъкления хълм златен дво­рец, а до двореца водели широки стълби.

Това било златният дворец на Сварожич. От двореца блестяло приятното сияние – къде от руменото облаче, къде от стъкления хълм, къде от сухото злато, а най-вече от прозорците на двореца. Защото били събра­ни Сварожичевите гости, и те със златни ча­ши вдигали наздравица за всеки, който, ид­вал сега.

Но Сварожич не канел, нито пускал в двореца някой, който носел каква и да е вина в душата си. Затова в двореца се съ­бирало общество, благородно и лично, та от него бил онзи блясък на прозорците.

На билото стоял дядо Вест с внуците си – занемели и гледали чудо невиждано. Гледали и току забелязали, че някой седи на онези стълби към двореца. Закрил лице с ръце и плачел.

Погледнал старецът, погледнал по-добре и познал Потех.

Разтреперала се душата на стареца, про­тегнал се той и викнал през облака:

– Какво ти е, мое дете?

– Ето, дядо, от кладенеца ме вдигна някаква голяма светлина и ме пренесе тук. Стигнах до тука, но в двореца не ме пус­кат, защото сгреших спрямо тебе – отвър­нал Потех.

По лицето на стареца се заронили съл­зи. И ръцете, и сърцето му искали да се изтръгнат да прегърне любимото си дете, да го утеши, да му помогне, да избави обичното свое чедо.

Марун и Лютиша погледнали дядо си, но той се бил променил целият в лицето, посинял, измахнат, просто не прилича на жив човек.

– Ще ни умре старецът пред тази стра­хотия – шепнели си те.

Но старецът се изправил съвсем и вече се бил отделил от тях, та се обърнал към тях и рекъл:

– Вървете, деца, върнете се на сечище­то и щом ви е простено, живейте и се наслаждавайте както е редно на това, което ви е съдено. Аз отивам да помогна на онзи, комуто се дава най-хубавото на най-теж­ка цена.

Гласът на дядото бил съвсем отслабнал, но пред него се простирала равнина като стълб.

Погледнали се Лютиша и Марун – как­во ли бълнува дядо им, че ще мине през облака, като няма сили дори да говори.

Но старецът се бил вече отделил от тях. Отделил се, тръгнал, закрачил по облака като по лед. И както закрачил, така и про­дължил да върви. Върви старецът, върви, краката го носят, като че е перце, а елекът му се вее на вятъра, като че е облак след онзи облак. Така стигнал до руменото об­лаче, та до стъкления хълм, та до широки­те стълби. Устремил се старецът по стълби­те към внука си. Ех, че била радост, като прегърнал дядото внука си. Прегърнал го, стиснал го, като че никога не ще го пусне. А Марун и Лютиша слушали всичко – през облака се чувало как ридаят гърдите на стареца и момчето от голямо щастие.

Тогава старецът хванал внука си за ръ­ката и го повел по стълбите до вратата на двореца. С лявата ръка го водел, а с дяс­ната почукал на вратата.

И да видиш ти чудо! Тозчас вратите се отворили широко, целият блясък на дворе­ца се отворил, а поканените и благородни гости посрещнали в двореца дядо Вест и внука му Потех.

Посрещнали ги, протегнали им ръце и ги въвели в двореца.

Марун и Лютиша видели още как мина­ват край прозорците и къде ги настаняват на трапезата – пръв между първите дядо Вест, а до него Потех, там златното момче Сварожич поздравявало гостите със златна чаша.

Ужас обхванал Лютиша и Марун, като се намерили сами пред тази страхотия.

– Да слизаме, брате, на нашето сечи­ще – пошепнал Марун. Обърнали се и слезли. Объркани от толкова чудесии, дош­ли на сечището и вече никога не могли да намерят в планината онзи път, нито билото. Така било и така станало.

Марун и Лютиша заживели на сечището. Заживели дълъг живот като харни момци и хора, отгледали добро коляно, синове и вну­ци. Всичкият имот се предавал от баща на син, а с това и свещеният огън, за да му се прибавя по цепеница всеки ден, та нико­га да не изгасне.

Така че Бесомар с право се бил упла­шил от Потех. Защото, ако не бил загинал Потех, търсейки истината, нито бесовете ще­ли да оставят Марун и Лютиша, нито на сечището щяло да има свещен огън и чес­тит народ.

А така всичко свършило за срам на Бе­сомар и неговото войнство.

Когато онези два беса довлекли на Бе­сомар Потеховия кожух и на него третия им другар, който още не преставал да реве като смахнат, страшно се разгневил Бесомар, за­щото се досетил, че и тримата младежи са им се измъкнали. От голям яд наредил да подрежат рогата на онези трима беса, да ходят цял живот окастрени за посмешище на всекиго.

Но най-големият срам останал за Бесо­мар. Всеки ден кашлял от свещения огън, а в гората изобщо не смеел да излиза, да не би да срещне някое добро създание.

И така на Бесомар не му останало нищо освен празния кожух на Потех. Халал да му е, защото на Потех и без това не му трябва кожух в златния палат на Сварожич.

По изданието: Приказки от стари времена,
Ивана Бърлич-Мажуранич,
издателство Отечество, 1979 г.
Превод: Христиана Василева

Коментари

коментара