Щастливият принц



Превод: Сидер Флорин
По изданието: Оскар Уайлд, „Гранатовият дом”, Профиздат, 1977 г.

За състраданието, стигащо до саможертва; за любовта, която не иска нищо за себе си; за едно малко лястовиче, което намери големия смисъл на живота си и за принца, който го обикна.

Високо над града, върху стройна колона се из­дигаше статуята на Щастливия принц. Той це­лият беше покрит с тънки листа от чисто злато, за очи имаше два ярки сапфира и голям червен рубин блестеше върху дръжката на неговия меч.

Всички много му се възхищаваха.

– Той е хубав като петле на ветропоказалец – забеляза един от градските съветници, който искаше да си спечели име като ценител на изкуството. – Но не е чак толкова полезен – добави той от страх, че хората ще го сметнат за непрактичен, какъвто всъщност не беше.

– Защо не си като Щастливия принц? – за­пита една разсъдлива майка малкия си син, кой­то плачеше, без да знае защо. – На Щастливия принц и на ум не му идва да плаче за не­що!

– Радвам се, че има на света някой, който да е напълно щастлив – промърмори един разоча­рован човек, загледан в чудната статуя.

– Той е същински ангел! – възкликнаха де­цата от сиропиталището, когато излязоха от ка тедралата, с яркочервени наметала и чисти бе­ли престилки.

– Отде знаете? – рече учителят по математи­ка. – Вие никога не сте виждали ангел.

– А, разбира се, че сме виждали, в нашите мечти! – говореха децата, а учителят по матема­тика се навъси и доби много строг вид, понеже не одобряваше децата да мечтаят.

Една вечер над града прелетя малко лястови­че. Приятелите му бяха заминали за Египет пре­ди шест седмици, но то беше останало, защото беше влюбено в най-прекрасната тръстика. Бе­ше я срещнало рано през пролетта, когато лете­ше надолу по реката подир голяма жълта пепе­рудка, и толкова хареса тънкото кръстче на тръ­стиката, че спря да й заговори.

– Мога ли да те залюбя? – попита лястови­чето, което обичаше да пристъпва направо към въпроса, и тръстиката му направи дълбок по­клон. То започна да я обикаля, като допираше водата с крила и правеше сребристи кръгове по повърхността. Това беше неговото ухажване и то трая през цялото лято.

– Каква смешна обич! – чуруликаха другите лястовячки. – Тя няма пари, а има толкова мно­го роднини. – И наистина реката беше пълна с тръстики. После дойде есента, и всичките птички отлетяха.

След като те заминаха, лястовичето се почувства самотно и започна да се отегчава от своята любима.

– Тя не умее да разговаря – каза птичката – и ме е страх, че е голяма кокетка, защото не­прекъснато се задява с вятъра! – И действител­но, щом вятърът по духнеше, тръстиката праве­ше най-грандиозни поклони. – Признавам, че тя има склонност към домашен живот – про­дължи лястовичето, – но аз обичам да пътувам, следователно жена ми също би трябвало да оби­ча пътуването.

– Ще дойдеш ли с мене? – попита я най-после то, но тръстиката поклати глава; тя беше твърде привързана към своя дом.

– Ти си се подигравала с мене! – извика ля­стовичето. – Аз заминавам за пирамидите. Сбо­гом! – И отлетя.

То летя целия ден и надвечер пристигна в гра­да.

– Къде ли да се настаня? – каза си то. – Надявам се, че градът е направил приготовления.

Тогава видя статуята на високата колона.

– Ще се настаня тук! – възкликна лястовичето. – Това е чудесно място с много чист въз­дух. – И кацна точно между краката на Щаст­ливия принц.

– Имам си златна спалня – каза си тихичко то и се приготви да заспи, но едва бе сложило глава под крилото си, когато отгоре му падна една капка.

– Чудно нещо! – възкликна лястовичето. – В небето няма нито едно облаче, звездите са съвсем ясни и ярки и въпреки това вали. Кли­матът на Северна Европа е наистина ужасен. Тръстиката обичаше дъжда, но това беше само поради нейния егоизъм. В този миг падна втора капка.

– Каква е ползата от една статуя, ако не мо­же да те запази от дъжд? – каза лястовичето. – Трябва да потърся някой хубав комин с шап­ка. – И реши да отлети.

Но преди още да разпери крила, трета капка падна върху му, то погледна нагоре и видя… О, какво видя то?

Очите на Щастливия принц бяха пълни със сълзи и сълзи се стичаха по златните му бузи. В лунната светлина лицето му бе тъй прекрасно, че малкото лястовиче се изпълни със съжаление.

– Кой си ти? – попита то.

– Аз съм Щастливия принц.

– Защо плачеш тогава? – попита лястовиче­то. – Ти ме измокри цялото.

– Когато бях жив и имах човешко сърце – отговори статуята, – аз не познавах сълзите, защото живеех в Двореца на безгрижието, където на скръбта е забранено да влиза. Денем играех с другарите си в градината, а вечер водех тан­ците в голямата зала. Градината беше заградена с висока стена, но никога не ми е дошло на ум да запитам какво има отвъд нея, понеже всички ме наричаха Щастливия принц и аз наистина бях щастлив, ако удоволствието може да се сметне за щастие. Тъй живях и тъй умрях. А сега, след като умрях, те ме поставиха тук горе, така високо, че мога да видя цялата грозота и цялата нищета на моя град, и при все че сърце­то ми е от олово, не мога да не плача.

„Как, нима не е целият от злато?" – помис­ли си лястовичето. То бе твърде учтиво, за да направи каквато и да било лична забележка на глас.

– Далече оттук – продължи статуята с тих мелодичен глас, – далече оттук, на малка улич­ка има бедна къща. Един от прозорците е отво­рен я през него се вижда жена, седнала до маса­та. Лицето й е слабо и изпито и тя има загру­бели червени ръце, целите иапободени с игла, за­щото е шивачка. Тя бродира цветя върху атла­зена рокля, която най-хубавата почетна дама на кралицата ще носи на следващия дворцов бал. На одър в ъгъла на стаята лежи болно ней­ното момченце. То има огън и се моли за порто­кали. Майката не може да му даде нищо друго освен речна вода и то плаче. Лястовиче, малко лястовиче, няма ли да й занесеш рубина от дръжката, на моя меч? Краката ми са прикрепе­ни към тоя пиедестал и аз не мога да мръдна.

– Мене ме чакат в Египет – каза лястовиче­то. – Приятелите ми подхвърчат нагоре-надолу по Нил и си приказват с големите лотосови цве­тове. Скоро те ще отидат да спят в гробницата на великия цар. Самият цар е там в шарения си ковчег. Той е увит с жълто платно и балсамиран с миризливи билки. На врата му има огърлица от бледозелен нефрит, а ръцете му приличат на изсъхнали листи.

– Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – промълви принцът, – няма ли да останеш при мен една нощ и да бъдеш мой пратеник? Момче­то е тъй жадно, а майката толкова тъжна!

– Аз май не обичам момчетата – отговори ля­стовичето. – Миналото лято, когато живеех на реката, там имаше две груби момчета, синове на воденичаря, които вее ме замерваха с камъни. Разбира се, те нито веднъж не ме улучиха: ние, лястовичките, летим твърде добре за такова не­що, а освен това аз съм от семейство, прочуто със своята ловкост; но все пак това бе проява на непочитание.

Ала Щастливия принц имаше толкова скръ­бен вид, че малкото лястовиче го съжали.

– Тук е много студено – каза то, – но аз ще остана при тебе за една нощ и ще бъда твой

пратеник.

– Благодаря ти, малко лястовиче – рече принцът.

И тъй лястовичето изкълва големия рубин от меча на принца, стисна го в човката си и полетя над покривите на града.

То мина край камбанарията на катедралата, където имаше ангели, изваяни от бял мрамор. Мина край двореца и чу звук на танци. Еднах прекрасна девойка излезе на балкона със своя любим.

– Колко чудесни са звездите – каза й той – и колко чудесна е силата на любовта!

– Надявам се, че роклята ми ще е готова навреме за дворцовия бал – отвърна му девойката. – Поръчала съм да избродират на нея цветя, но шивачките са тъй мързеливи!

Лястовичето мина над реката и видя фенери­те, закачени по мачтите на корабите. Мина над гетото и видя старите евреи да се пазарят един с друг и да отмерват злато в медни везни. Най-после стилна до бедната къща и надзърна вътре. Момчето се мяташе трескаво на леглото си, а майката беше заспала, толкова бе уморена. Ля­стовичето подскочи вътре и сложи големия ру­бин на масата до напръстника на жената. След това леко закръжи около леглото, за да повее с крилата си на челото на момчето.

– Колко ми е хладно! – каза то. – Сигурно започвам да оздравявам. – И се унесе в сладка дрямка.

Тогава лястовичето се върна при Щастливия принц и му разказа за стореното.

– Интересно – забеляза то, – сега ми е съв­сем топло, макар че е толкова студено.

– То е защото си извършило добро дело – каза принцът.

Малкото лястовиче ое замисли и след това заспа. От мислене винаги му се приспиваше.

Когато се съмна, то отлетя при реката и се окъпа.

– Какво забележително явление! – възклик­на професорът по орнитология, който минаваше по моста. – Лястовичка зиме! – И написа за това дълго писмо до местния вестник. Всички го цитираха, понеже беше пълно с думи, които не можеха да разберат.

– Довечера потеглям за Египет – каза ля­стовичето и се развесели при тая мисъл. То посети всички обществени паметници и дълго седя на върха на черковния покрив. Където и да оти­деше, врабчетата чирикаха и си казваха едно на друго: „Какъв именит чужденец!" – и това му доставяше много голямо удоволствие.

Когато изгря месецът, то се върна при Щаст­ливия принц.

– Имаш ли някакви заръки за Египет? – из­вика то. – Аз вече тръгвам!

– Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – промълвя принцът, – няма ли да останеш при мене още една нощ?

– Мене ме очакват в Египет – отговори ляс­товичето. – Утре приятелите ми ще отлетят на­горе, към втория праг. Речният кон се излежа­ва там сред тръстиките, а на голям гранитен трон седи богът Мемнон. Цяла нощ той наблю­дава звездите и щом блесне Зорницата, надава вик на радост, а след това отново замлъква. По пладне жълтите лъвове слизат на брега да пият. Те имат очи, зелени като берили, а ревът им е по-силен от рева на праговете.

– Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – заговори принцът, – далече в другия край на града виждам един младеж в таванска стая. Той се е навел над писмена маса, отрупана с книжа, а в малка чашка до него има китка по­вехнали теменужки. Косата му е кестенява и пръхкава, устните му са червени като нар, а очите – големи и замечтани. Той се мъчи да до­върши пиеса за директора на театъра, но му е твърде студено, за да продължи да пише. В огни­щето няма огън, а той е премалял от глад.

– Ще остана при тебе още една нощ – каза лястовичето, което всъщност имаше добро сър­це. – И на него ли ще занеса рубин?

– Уви! Нямам вече рубини – отговори прин­цът. – Единственото, което ми е останало, са моите очи. Те са направени от редки сапфири, донесени от Индия преди хиляда години. Из­тръгни едното от тях и му го занеси. Той ще го продаде на бижутера, ще си купи храна и дър­ва и ще довърши пиесата.

– Скъпи принце, не мога да направя това – каза лястовичето и заплака.

– Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, – направи, каквото ти заповяд­вам!

Тогава лястовичето изтръгна едното око на принца и отлетя към таванската стаичка на студента. Да се влезе беше лесно, понеже имаше дупка в покрива. То се стрелна през нея и се озова вътре. Младежът беше заровил ръце в главата си и не чу как запърхаха крилата на птичката, а когато вдигна очи, видя прекрасния сапфир, оставен върху повехналите теменужки.

– Хората започват да ме ценят! – възкликна той! – Това е от някой голям почитател. Сега мога да завърша пиесата си! – И той съвсем се развесели.

На другия ден лястовичето отиде на пристанището. Там кацна върху мачтата на голям кораб и загледа как моряците вдигат с въжета го­леми сандъци от трюма. „Ау-у-у р-руп!" – из­викваха те, когато всеки сандък се изкачваше горе.

– Аз отивам в Египет! – високо възкликна лястовичето, но никой не му обърна внимание и когато изгря месецът, то се върна при Щаст­ливия принц. х

– Дойдох да се сбогувам – извика то.

– Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, – няма ли да останеш при мене още една тощ?

– Вече е зима – отговори лястовичето – и скоро ще завали студеният сняг. В Египет слън­цето огрява зелените палми, а крокодилите се излягат в калта и гледат мързеливо наоколо си. Моите приятели вият гнезда в храма на Баал-бек, а розовите и бели гълъби ги наблюдават и си гукат един на друг. Скъпи принце, трябва да те напусна, но никога не ще те забравя и дру­гата пролет ще ти донеса два прекрасни скъ­поценни камъка вместо тези, които ти подари, Рубинът ще бъде по-червен от червена роза, а сапфирът ще е син като безкрайното море.

– Долу на площада – заговори Щастливия принц – стои малка кибритопродавачка. Тя е изтървала кибрита в канавката и той се е разва­лил. Баща й ще я бие, ако се върне в къщи без пари, и тя плаче. Тя няма нито обувки, нито чорапи и е гологлава. Изтръгни другото ми око и й го, дай, тогава баща й няма да я бие.

– Аз ще остана при тебе още една нощ – ка­за -лястовичето, – но не мога да ти изтръгна окото. Нали тогава ще бъдеш съвсем сляп.

– Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, – направи, каквото ти заповяд­вам!

Тогава лястовичето изтръгна другото око на принца и се стрелна с него надолу. То изви край кибритопродавачката и пусна скъпоценния ка­мък в дланта й.

– Какво хубаво стъкълце! – извика момичен­цето и засмяно изтича към дома си.

Тогава лястовичето се върна при принца.

– Сега си сляп – каза то – затова ще остана при теб завинаги.

– Не, малко лястовиче – възрази бедният принц, – ти трябва да отидеш в Египет.

– Ще остана при теб завинаги – каза лястовичето и заспа в неговите крака.

Целия следващ ден то седя върху рамото на принца и му разправя приказки за това, което бе видяло в чужди страни. Разказа му за чер­вените ибиси, които стоят в дълги редици по бреговете на Нил и хващат златни рибки с чов­ките си; за сфинкса, който е стар колкото света и живее в пустинята, и знае всичко; за търговци­те, които крачат бавно до камилите си с кехли­барени броеници в ръце; за царя на Лунните планини, който е черен като абанос и се кланя на голям кристал; за огромната зелена змия, която спи на една палма и двадесет жреци я хранят с медени питки; и за пигмеите, които кръ­стосват голямо езеро върху широки плоски ли­ста и вечно воюват с пеперудите.

– Скъпо малко лястовиче – каза принцът, – ти ми разказваш за необикновени неща, но мно­го по-необикновени от всичко друго са нещастия­та на хората. Няма по-неразгадаема тайна от страданието. Обиколи моя град, малко лястови­че, и ми разкажи каквото видиш.

Лястовичето литна над града и видя богатите да се веселят в прекрасните си къщи, а просяците да седят пред портите си. Прелетя през тъмни улички и видя бледите лица на изгладне­ли деца, които гледаха равнодушно тъмните улици. Под свода на един мост две момченца лежаха прегърнати и се мъчеха да се стоплят.

– Колко сме гладни! – мълвяха те.

– Не бива да лежите тука! – закрещя им па­зачът и те излязоха на дъжда.

Тогава лястовичето се върна и разправи на принца какво беше видяло.

– Аз съм покрит с чисто злато – каза прин­цът, – трябва да го свалиш лист по лист и да го дадеш на моите бедни, живите винаги мислят, че златото може да ги направи щастливи.

И лист по лист лястовичето сваляше чистото злато, докато Щастливия принц стана съвсем сив и грозен. Лист по лист носеше то чистото злато на бедните и бузките на децата порозовяха, и те се смееха, и играеха на улицата.

– Сега си имаме хляб! – викаха те.

После заваля сняг, а след снега дойде студът. Улиците изглеждаха така, сякаш бяха направе­ни от сребро – тъй светеха и блестяха; дълги ледени висулки, като кристални кинжали вися­ха от стрехите на къщите, всички ходеха обле­чени с кожи, а малките момченца носеха алени шапки и се пързаляха по леда.

На бедното лястовиче му ставаше все по-сту­дено и по-студено, но не можеше да остави прин­ца – то го обичаше твърде много. То кълвеше трохички пред вратата на хлебарницата, кога­то хлебарят не гледаше, и се мъчеше да се стоп­ли, като пляскаше с крила.

Но най-после разбра, че ще умре. Силите му стигнаха само колкото да подхвръкне още вед­нъж до рамото на принца.

– Сбогом, скъпи принце! – пошепна то. – Ще ми позволиш ли да ти целуна ръка?

– Радвам се, че отиваш най-после в Египет, малко лястовиче – каза принцът, – ти се заба­ви тука твърде дълго, но трябва да ме целунеш по устните, защото те обичам.

– Аз не отивам в Египет – отговори лястови­чето. – Аз отивам в Дома на смъртта. Смъртта е сестра на съня, нали?

И то целуна Щастливия принц по устните и падна мъртво в краката му. ,

В този миг странно пращене прозвуча вътре в статуята, сякаш нещо се счупи. Работата бе там, че оловното сърце се беше разцепило точно на­половина. Денят наистина бе ужасно мразовит.

Рано на другата сутрин кметът прекосяваше площада, придружен от общинските съветници. На минаване край колоната той вдигна очи към статуята:

– Боже мой! Колко жалък изглежда Ща­стливият принц! – каза той.

– Колко жалък наистина! – възкликнаха об­щинските съветници, които винаги се съгласява­ха с кмета, и се приближиха да го разгледат.

– Рубинът е паднал от неговия меч, очите му ги няма и вече не е златен – забеляза кметът. – Всъщност той почти не се различава от просяк!

– Почти не се различава от просяк – повто­риха общинските съветници.

– А ето и някакво мъртво птиче в краката му! – продължи кметът. – Ще трябва да издадем наредба, че на птичките е забранено да уми­рат тука. – И градският писар си взе бележка за предложението.

Така смъкнаха статуята на Щастливия принц.

– Понеже не е вече красив, не е вече и поле­зен – каза професорът по изящни изкуства в университета.

След това стопиха статуята в една пещ, а кме­тът свика общинския съвет на заседание, за да реши какво да се направи с метала.

– Трябва, разбира се, да направим нова ста­туя – каза кметът, – и това ще бъде моя статуя.

– Моя статуя – каза всеки от съветниците и те се скараха.

Когато последния път чух за тях, те все още се караха.

– Чудно нещо – каза надзирателят на работниците в леярната. – Това счупено оловно сър­це не ще да се стопи в пещта. Трябва да го из­хвърлим.

И те го хвърлиха на бунището, където лежеше и мъртвото лястовиче.

– Донеси ми двете най-скъпоценни неща в града – каза Бог на един от своите ангели и ан­гелът му донесе оловното сърце и мъртвата птичка.

– Правилно си избрал – рече Бог, – защото в моята райска градина това птиченце ще пее за вечни времена, а Щастливият принц ще ме възхвалява в златния ми град.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...