Ден преди Коледа
Предишните дни беше валял сняг и в падините край пътя още сребрееше тънък снежец, но асфалтът беше черен и лъскав, а дупките по него бяха пълни с жълта вода, в която се поклащаше небето. Влязохме в селото, което ни посрещна с щуращи се безцелно по главната улица младежи, с няколко сякаш завинтени на мокрите пейки пред портите баби, облечени в дебели като ризници плетени жилетки, със свободно разхождащи се крави – като в Калкута, с насъбрали се пред кръчмата мъже, които потропваха с крака и се черпеха с наливно вино.
Излязохме от селото и продължихме по калния път между подгизналите ливади. Разминавахме се на няколко пъти с камиони, натоварени с трупи – някой и по празниците здраво продължаваше да сече гората. В рекичката, която пресече изведнъж пътя, бушуваше луда жълта вода. Бялата ограда на манастира се появи, както винаги, изневиделица. Отдавна се канех да прескочим дотук, но едва днес намерихме време с жена ми. Заключих колата, жена ми взе кутийката шоколадови курабийки, която носехме за подарък на монахинята, застанахме пред вратата и дръпнахме няколко пъти силно въженцето. Отвътре се чу гласът на камбанката, закачена високо горе в клоните на стария бряст. Сетне отворихме вратата, прекръстихме се и продължихме навътре по алеята.
Посрещна ни игуменката майка Серафима. Покани ни, както винаги, на топло, направи ни сладко мляко с кафе. Поговорихме си половин час и се надигнахме да си вървим, за да се приберем в София по светло. Майка Серафима ни попита дали ще имаме нещо против да вземем едно момче. Сетих се, че бях зърнал една приклекнала фигура до чимширите пред църквата на идване. Това бил градинарят, поясни възрастната монахиня, идвал тук да се грижи за растенията в двора всяка неделя, а привечер си хващал автобуса от близкия град обратно за София, но понякога автобусът се препълвал и момчето трябвало да чака на автогарата още няколко часа до следващия, та ако имаме възможност да го откараме, щяло да бъде добре. Нямахме нищо против, разбира се, и тя излезе да му каже да се приготвя.
Той се приготви за миг. Майка Серафима ни изпрати до колата. Когато се изкачихме на високото, видях малката й черна прегърбена фигурка да влиза в църквата.
В колата се разговорихме с човека. Градинарят беше плешив немлад човек с много кротък глас и кротки очи, чийто детски поглед срещах винаги, когато вдигнех очи към огледалото за обратно виждане. Разказа ни, че откак се помни, обича цветята. Дълги години работел в някаква ботаническа градина край София, но го съкратили. Слава Богу, сега от известно време успял да си намери работа в някакъв частен имот край софийското село Железница. Грижел се за растенията, имал си даже малка стаичка под стълбището, където можел да се постопли и изсуши. Две години седял без работа и сега бил доволен.
– От десетина години идвам тук, в манастира. Още първия път видях, че има много хубави растения и цветя, но си искат грижа. Преди няколко седмици посадих пред църквичката два големи чимшира. Хванах последния влак, така да се каже. Наистина сега е студено за садене, но допреди няколко седмици още ставаше. Само че, ако садиш есенно време, си има тънкости. Трябва да изкопаеш дупка, поне една педя по-дълбока от кореновата система на растението. Там се насипва рохка пръст и коренчетата по-свободно могат да прораснат. Също така есенно време растението не трябва да се полива много, защото тази рохка пръст на дъното, ако има много влага, се превръща на тиня, която при по-големи студове може да замръзне.
– А как се прави алпинеум? – попита жена ми. – Видях, че тук алпинеумът е много красив.
– Хората си мислят, че алпинеумът е лесно нещо, а не е така – с готовност отвърна човекът. – Аз избягвам изкуствените камъни. Най-добре си е да се подберат камъни, които са естествени за дадената местност. Принципът е върху светъл камък да се спуска тъмно цвете, а върху тъмния камък – светло, за да се открояват добре. Може така да подбереш цветята, че да цъфтят целогодишно. Ето, сега и в Железница съм направил един алпинеум. Добре стана, че почнах работа там. Много съм доволен.
Отстрани на пътя се бяха наредили три помияра. Като минахме с колата край тях, те сякаш по команда се хвърлиха към нас и ни преследваха известно време, тракайки със зъби. Бяха бая едри кучета. Добре, че бяхме в колата.
– Много ме е страх от кучета – призна човекът. – Хапан съм като дете. Едно овчарско куче щеше да ме удави и оттогава изпитвам панически страх от кучета. В Железница стопаните имат два огромни ризеншнауцера. По шейсет и пет кила всеки. Добре, че кучетата ме приеха, иначе нямаше да мога да започна работа там.
– Нали каза, че се занимаваш с градината?
– Да, но в задълженията ми влиза да разхождам също така сутрин и вечер ризеншнауцерите. Разхождам ги поотделно, защото заедно не мога да ги удържа. Изминаваме с всяко от кучетата по пет километра из гората наоколо. Добре, че ме приеха. Няколко пъти те излизали извън оградата и нападали минувачи. Изпохапали до кокал и предишния градинар, едва оцелял човекът.
– Не те ли е страх? – продължих с моето любопитство.
– Страх ме е – призна си човекът. – Но когато щях да започвам работа, споделих при едно от посещенията тук притесненията си с майка Серафима. И тя обеща да се помоли за мен. И ето, кучетата ме приеха, слава Богу.
Вече влизахме в София. Беше се стъмнило. Оставих човека преди Подуяне и после, докато чаках на червените светофари, в съзнанието ми изведнъж пак изплува образът на 90-годишната, свита надве от годините монахиня, която бързаше, подпирайки се на тояжката си, към църквицата.
