Настрадин Ходжа търси пророка

Източна притча

Настрадин Ходжа се готвеше за път. Беше му омръзнало да бъде дъвка в устата на хората и да му разнасят името всички езици от Мосул до Бухара и от Хорезм до Багдад. Той беше скромен човек и благочестив мюсюлманин, но кой знае защо все забъркваше в разни истории, и въпреки че не се стремеше към слава, правоверните го бяха обикнали и не го оставяха на мира…  

Настрадин Ходжа се готвеше за път. Беше му омръзнало да бъде дъвка в устата на хората и да му разнасят името всички езици от Мосул до Бухара и от Хорезм до Багдад. Той беше скромен човек и благочестив мюсюлманин, но кой знае защо все забъркваше в разни истории, и въпреки че не се стремеше към слава, правоверните го бяха обикнали и не го оставяха на мира. В историите, които се разказваха за него, Ходжата някой път не можеше да се познае; с изненада научаваше той нови неща за себе си и чудни приключения и случки от своя живот, за които не си спомняше – но щом хората твърдяха това, значи е било е тъй. Животът му наистина беше протекъл пъстро и чудновато. За да си заработи хляба и воден от своя любопитен, ведър и незлоблив нрав, Ходжата смени много професии и обиколи много страни. Толкова много бяха те, че той вече не би могъл да каже какъв е всъщност. «Кой си ти, Ходжа?» – с този въпрос би започнала най-смешната история за него, защото не би знаел какво да отговори. «Кой си ти?», питаше се той себе си. Дали бръснарят от Басра, или търговецът на сусам от Техеран? Прислужникът в харема на Надир шах? или може би шейхът на улемите от Шираз? Робът? Дервишът? Крадецът? Поетът? Струваше му се, че и самият му образ се е променял през тези безбройни години: ту с черни очи, ту с пъстри или зелени, ту висок и сух като върлина, ту дребен и тлъст като харемско джудже обикаляше той пътищата на света. Различен го познаваха правоверните, и четецът на Корана от Самарканд, който почти докосваше пода на джамията с дългата си бяла брада, беше съвсем различен от веселото момче, любимеца на всички красавици на Херат. Сега, когато Ходжата остаря, мисълта му все повече се залисваше из спомените… Впрочем той беше остарявал и преди, беше се подмладявал – всичко това нямаше край. 

Мюезинът от джамията Биби-Хан пропя езана и Ходжата послушно коленичи. Слънцето бе току-що изгряло, навън се чуваха звуците на деня, стопанките бяха излезли и метяха земята пред къщите си, в съседния двор се засмя някакво момиче, гукаха гълъби. Утрото беше розово и влажно. Ходжата, седнал върху петите си, правеше съсредоточено поклони, опираше чело в земята и се изправяше, шепнейки думите на молитвата. Един розов лъч падна върху него и освети голата му глава. Като изпълни всичко, което бе наредено на правоверния, Ходжата се изправи, вдигна ръце и прокара благоговейно длани по лицето и брадата си. Устните му беззвучно мърдаха. Започна новият ден.

В малката къщица на Ходжата имаше само една стая с едно мъничко прозорче. Подът, от гладко утъпкана пръст, беше постлан с меки кадифени юргани; те поглъщаха звука и босите стъпала стъпваха по тях беззвучно като нозе на котка. В срещуположната на прозорчето стена, също от пръст, върху която падаше сноп ясни утринни лъчи, имаше ниша, запълнена с още юргани. Миришеше слабо на прах, сух босилек и смирна. Ходжата облече единствената дреха, която притежаваше — един стар окъсан халат на ситни зелени и черни ивици, — препаса се през кръста с избелял копринен пояс и нави четири пъти около главата си, както подобава на правоверен мюсюлманин-сунит, своята бяла чалма. Всичко беше износено и протрито, но чисто. Халатът беше скъсан върху лактите и под мишниците, валма памук се подаваха оттам, но Ходжата не обърна никакво внимание на това. Той го носеше и лете, и зиме.

Чакаше го дълъг път, но Ходжата, който скиташе вече не един век по земята и се вреше навсякъде по пъстрия Божи свят, не се страхуваше от пътуване. Той излезе мирно на двора с тояжката си и с броеницата, която беше донесъл от Мека. Чуруликаха птици, в средата на мъничкото дворче, оградено с глух пръстен дувар, цъфтеше розово кайсиево дръвче и изпълваше въздуха със сладостна миризма. Бисерните капчици роса пръскаха лъчи, въздухът трептеше от блясъци и сияния. Ходжата отвърза своето магаренце и тръгна, чукайки с тояжката, по тесния ходник, който водеше навън, към врявата на града.

Слънцето вече се беше издигнало високо над Бухара и улиците кипяха от живот. Хората в червени, сини и жълти халати сновяха като мравки, водоносци и продавачи на шербет викаха с дрезгави гласове, прашни керванджии водеха осли и камили; жени, забулени от глава до пети, се шмугваха тук-там през тълпата и само очите им блясваха за миг през цепките като черни светкавици; други пристъпваха тържествено и бавно, застинали като статуи, с високи стомни върху главите си. Тичаха босоноги деца. Някакъв човек на кон, облечен в богат, извезан със злато халат, с огромен тюрбан с щраусово перо на главата, си проправяше път, клатушкайки се високо над множеството като кораб над бурни води.

— О-о, Ходжа! Селям алейкум! Аллах да те благослови! Накъде тъй? Хей, какво ли е намислил Ходжата днес? Да не бърза при камилата на емира? — Бре, оставете го човека, срамота е! — Мир на теб, дядо Ходжа! — се чуха викове от всички страни, щом бухарци съгледаха Ходжата, който, впрочем, не се смути ни най-малко и крачеше спокойно напред, водейки след себе си магаренцето и набирайки своята броеница. За миг тълпата като някакво многоглаво същество наобиколи Ходжата, едни се кискаха право в лицето му, други го зяпаха с простодушно изумление, с отворена уста и изблещени очи. Всички знаеха безброй истории, вицове и клюки за този чудноват човек и чакаха с жадно любопитство какво ли би рекъл или сторил той днес. Най-много скачаха и викаха децата: — Хо-джа! Хо-джа! — а той само им се усмихваше кротко и ги милваше по главиците.

Най-после множеството се насити на своята играчка и я заряза, привлечено от други гледки и чудесии; Ходжата се възползва от това и зави към една по-тиха улица.

Пътят му криволичеше край два реда дувари от жълта пръст, зад които шумяха градини, чуваше се сладкото ромолене на водоскоци и розовите, бели и жълти облаци на цъфналите дръвчета се огласяха от многогласно пеене на птици. От двете страни на улицата течаха вади с бистра вода. Тук Ходжата спря и възседна магаренцето си. Това бе същото онова магаре, за което злите езици твърдяха, че Ходжата го карал да живее без храна; дали наистина е така, Бог знае; мога само да кажа, че през онова утро магаренцето беше живо и здраво, с очи, кротки, замислени и мъдри като на своя стопанин, и не издаде дори звук, когато добрият старец, висок като върлина, се настани с пъшкане върху него, при което дългите му нозе почти докоснаха земяха.

Слънцето напече силно гърба на Ходжата и той гледаше с неволен копнеж градините, които се нижеха край него. Хубаво сигурно беше там, тихо и сенчесто под тъмнозелените сводове… Спомни си една случка от своя живот — дали наистина му се беше случила или само така се говореше? той вече не различаваше едното от другото, — когато се промъкна скришом в градините на един везир. Това стана в Шираз, а може би в Исфахан. Цял ден не беше ял нищо и когато слънцето се скри най-после и падна нощ, той се качи върху дувара и скочи сред тайнствения зелен мрак, който шумолеше напевно под вятъра. Тук растяха кипариси, чинари, палми. Спомняше си ясно звездната жар, горяща през клоните с елмазен блясък; миришеше на лилии и рози, чуваше се пляскане на криле, гласове на нощни птици и викове на пауни. Но Ходжата беше прашен, измъчен и гладен, с изпъкнали ребра и хлътнал корем; той съблече бързо халата си и се покатери върху някакво дърво с едри плодове, които изглеждаха лилавочерни в нощния мрак. Захапа един и устата му се изпълни със сладостен сок; лапаше жадно, като звяр, късаше плодовете с ръце, със зъби, както му дойде, докато не засити първия си глад. Тогава скочи от дървото, взе халата и го върза през ръкавите така, че той стана на чувал; започна да обира клоните, увиснали под тежестта на сладкото си богатство, и да хвърля бързо плячката си в чувала. Опасно беше да се стои тук. Нарами го и тръгна назад към стената…

Тъкмо се качваше върху нея, когато една груба ръка го сграбчи за крака.

— Хей, какво правиш? — изграчи железен глас.

Ходжата, треперещ, се свлече обратно…

— Кой си ти?

— Аз съм Божи човек — рече престарелият мъдрец.

— Какво? Ти луд ли си?

Но Ходжата вече беше дошъл на себе си; ръцете му стискаха здраво халата-чувал.

— Истина е — рече мъдро и благо той, сякаш говореше от мимбера в джамията. — Всички сме Божии създания; Божии са небето и земята, а също и тази хубава градина. Аллах е създал и теб, и мен, и този халат, и тези плодове. Аллах е предопределил от вечност да вляза тази вечер в Божията градина и да си откъсна съвсем мъничко от Божиите плодове — рече Ходжата и стисна още по-здраво тежкия, препълнен догоре халат.

Неговият събеседник мълчеше. В мрака той се очертаваше само като сянка, но тази сянка беше необикновено широка и раменете й бяха яки като на мечка. «А знаеш ли пък аз кой съм?», рече изведнъж той.

— Не, рабе Божий — отговори Ходжата. — Знам само, че си Божие създание и Божи човек като мен.

— Аз съм пазачът на Божията градина — каза човекът тържествено. — Бог ме е предопределил да я пазя от такива Божии раби като тебе. Виждаш ли тази Божия тояга? Аллах я е дал на Своя раб, за да върши той Божието служение. И сега Божията тояга ще заиграе по плещите на раба Божий за слава Божия, и ще се изпълни Божията воля, която е предопределила това във вечността!

…Много години минаха оттогава, но гърбът на Ходжата още трепереше при този спомен и всички кости започваха да го болят.

Движеха се бавно. Магарето отиваше там, където видеше трева, и се спираше да яде; напразно Ходжата се опитваше да го подкара напред.

— Виж какво прасе си ти! — казваше му той укорително. Но магарето не обръщаше никакво внимание на укорителните думи на Ходжата и продължаваше да дъвче сладко зелените стръкове.

Тъй, спирайки на всяка крачка, те задминаха най-сетне ъгъла на голямото медресе Мири-Араб и излязоха на улицата, която водеше към пазара. Заредиха се дюкяни, складове, работилници. Тук беше пълно с хора. Потни хамали и роби влачеха чували, тичаха боси чирачета, тракаха станове, въртяха се колела. Дърводелци с бели чалми режеха с триони, чукаха, лепяха и сглобяваха, ковачи, черни като дяволи, удряха с чукове по аленочервените пити желязо, обръщайки ги ловко като палачинки; грънчари и бакърджии едва се виждаха зад планини от съдове, блюда, чаши, казани. От фурните миришеше на прясно изпечен хляб; мургави голи мъже се суетяха там над дълбоки глинени кладенци, на чието дъно пламтеше огън; те бъркаха вътре с ръце и лепяха ловко късове тесто по стените им.

Ходжата, все така с броеница в ръка, се клатушкаше върху своето магаре… В златарския дюкян джуджета-евреи, бледи, с дълги до коленете черни бради, се тълпяха с угоднически сладки усмивки край една забулена жена, която ровеше спокойно в купищата скъпоценности. Сарафинът, съсухрен човек на неопределена възраст с жълто-зелено лице, беше застинал като гущер зад тезгяха си, върху който бяха наредени равни купчини златни и медни монети. Той седеше там с притворени тежки клепки под огромния си тюрбан тържествено и важно като идол и само дългите му паешки пръсти мърдаха и потрепваха, сякаш опарени от жарта на златото. Щом Ходжата мина оттам, клепките се приповдигнаха за миг и стрелнаха със светкавичен поглед стареца; после се затвориха отново.

И тук, когато Ходжата минаваше, се чуваше смях и подвиквания; но мнозина го поздравяваха с уважение. Тук и там някой почтен белобрад майстор му правеше темане; в кафенетата старците, седнали с кръстосани нозе върху дебелите възглавници, го изпращаха с любопитни погледи. В Бухара вече се беше разчуло за тайнствените нови планове на мъдреца…

Пладне. Жар. Слънцето заседна някъде по средата на небето, сякаш се изгуби в безкрайността на синята му степ. Пламъците му изгаряха всичко живо. Градът се печеше в огромна пещ и неговите безбройни ханове, джамии, кервансараи и кули се размазваха и танцуваха в нажежения въздух. В този час пазарът беше най-многолюден. Щом Ходжата нагази в това море, той сякаш оглуша и ослепя. Пъстра, чудовищна сбирщина, крясъци на всички езици, вавилонска олелия и гмеж! Тук имаше араби, персийци, кюрди, негри, китайци, диви обитатели на пустините и неверници от страните на запад; всеки хвалеше с пяна на уста стоката си и хулеше стоката на съседа, купувачи и търговци се пазаряха разярено за всеки грош, призоваваха с вдигнати ръце Аллаха и пророка, викаха, кълняха се, молеха се един другиму, надлъгваха се, раздираха си дрехите, проклинаха се и се помиряваха и целуваха. Шумът от техните викове, вайкания, обещания, клетви и молби приличаше на морско бучене.

— В името на пророка — тикви!

— Зелки! Зелки! Кръгли като глави на неверници!

— Коприна, правоверни-и!

— Шербе-ет! Шербе-ет!

— В името на пророка — дини!

— Я вижте, Ходжата!

— Брадви, мечове, саби, секири, копия! Екстра качество стомана от Дамаск!

— Насам, правоверни-и!

— Накъде тъй бе, Ходжа?

— …Най-хубавите хлебчета и кифли от трапезата на емира, Аллах да го благослови!

— Хей! всички насам, наса-ам!

— Оставете ме да мина, деца!

— Бре, свински синове! Сторете му път на Ходжата!

— Аллах е заповядал война под знамето на пророка! Най-добра сирийска стомана, изпробвана върху тиквите на неверници!

— Дядо Ходжа, ела при нас!

— Риба бре, риба-а!

— Аллах да те поживи, синко! Тая овца не струва два дирхама!

— Бързам, деца!

— В името на пророка — сливи!

— Бръсни ме, чоджум, не ме режи!

— Роби от цял свят! Бели, жълти, червени, пембени — екстра качество, ммм!

— Дайте път на Ходжата!

— Как да не струва два дирхама бе? Я виж каква е гойна, дебела! Засрами се от бялата си брада!

— …Негри за баня, китайци за готвене, тюркмени за свирня, пущуни за лов, етиопци за градина, българи за крадене от хазната на емира! Роби екстра качество, правоверни-и!

— Засрами се ти!

— Коли го бре, не го гледай!

— Тия ботуши не ми стават!

— Всички насам! Екстра пилаф!

— Ти имаш неправилни крака, синко!

— Аллах! Пуснете ме да мина, деца!

— В името на пророка — пъпеши!

Ходжата и неговото вярно магаре едва си пробиваха път през това море. Минаха край сергиите на касапите, обущарите, сарачите, памукчиите, пазара за добитък, пазара за коне, където тюркмени и черкези разхождаха едри лъскавочерни атове с мощни гърди, с дълги лебедови шии; те стъпваха по земята изящно като на пръсти и пръскаха пламъци от очите си и искри от копитата. Слънцето печеше жестоко, облаци прах обгръщаха пъстрата тълпа от зяпачи. Богаташи в дълги халати, с разкошни копринени чалми и броеници в ръка обикаляха важно конете и ги опипваха придирчиво; голтаците се пулеха жадно, слюнки им течаха от устата. На овошния пазар се чудеха как да минат и дълго се лутаха между купищата дини, планините от ябълки, дюли, нарове, черници, фурми и златни бухарски пъпеши, толкова големи, че двама яки мъже ги повдигаха с мъка. До тях се стелеха вълнообразно грамади жито, леща, ечемик, ориз — кокандски, индийски, китайски, самаркандски, — бобени хълмове, доматени планини. Трябваше да прескачат реки от мляко и вино, жълти канари от масло, купове сметана, котли с кумис, или пък се врязваха ненадейно в стени от хляб, — и пресните, току-що изпечени пити се сгромолясваха като порой върху тях, облъхвайки ги с жар.

Другаде погледът им се спираше върху топове коприна, кадифе, сърма, брокат, платове от Кашмир, басма от Дамаск, свила от Кантон; зашеметяваха ги миризмите на всевъзможни подправки и благовония; тук имаше и стомни с розово масло, и йеменски тамян, и благовонни масла от Хорезм, и нард от Самарканд, и алое от Индия, и берберска канела, и смирна и мускус от далечните страни на Магреба. Край приказни, пъстри килими, приличащи на цъфтящи райски градини, седяха с кръстосани нозе право в прахта дервиши, които ги продаваха; дервишите бяха сухи като скелети, голи, само с по една мръсна чалма и препаска около кръста, жълтите им очи гледаха унесено, с някаква безкрайна тъга и копнеж за нещо, недостижимо на тази земя. Те бяха втъкали в килимите си стихове от Корана и тайнствени мъдрости, неразбираеми за онези, които щяха да ги тъпчат.

Птици в златни кафези чуруликаха като в рая; пауни с разперени опашки се разхождаха горделиво; жълти и червени папагали казваха «няма друг бог освен Аллах и Мохамед е Неговият пророк» по-хубаво от мюезини; соколари-персийци държаха на ръце качулати соколи и ястреби за лов. До тях бяха изложени на продан робини, забулени, както подобава на девици, в снежнобяло, лилаво и синьо; всичките бяха стройни като хурии, черните като нощ очи проблясваха през цепките загадъчно и нежно.

Всеки миг прииждаха нови хора, тежко натоварени камили пристъпваха важно, водени от араби, бербери, етиопци и номади от пустинята. Сурови мъже, прекосили половината свят, крачеха, забили поглед в земята, диви тюркмени въртяха бясно очи; негри, загърнати в бели бурнуси, караха слон, накичен със злато и сърма, с позлатени бивни и черно копринено наметало на гърба. Слонът носеше товар от злато и абанос, дар за емира на Бухара от султана на Йемен. Просяци се пъхаха навсякъде сред тълпите, разносвачи на розова вода и шербет викаха проточено, гледачи на ръка, звездобройци и магьосници предлагаха своите услуги, скитащи актьори гълтаха ножове и бълваха огън. Мнозина честити граждани на Бухара прекарваха цялото си време тук, стояха от сутрин до вечер, събираха се с приятели, обядваха и вечеряха; недалеч от Ходжата и магарето му един берберин бръснеше главата на някакъв правоверен, там вряха казани с пилаф, тук колеха овни; ходжи и молли проповядваха на тълпите, благочестиви мюсюлмани се събираха да послушат слепия хафиз, който четеше напевно Корана. Биеха с камшик някакъв негър-роб, джелатинът режеше главата на злосторник. Ала щом се чуеше зовът на мюезина от минарето на пазарната джамия, цялото това множество забравяше всичко, оставяше овена недоклан, главата недорязана, и се сгромолясваше безпаметно в прахта, обърнато към Мека.

На едно място Ходжата спря пред гледка, необичайна дори за нагледалия се на всичко пазар на Бухара. Някаква грозна четириъгълна машинария върху гумени колела беше заобиколена от тълпа зяпачи — хора, осли и камили. Двама руси кривогледи неверници, облечени в чудновати дрехи, стояха пред нея, хвърляйки презрителни погледи наоколо. Със своите потни сака и вратовръзки те изглеждаха сред златната пъстрота на великия град странно и неуместно като свиня сред ананаси.

— Какво е това? — питаха зяпачите.

— Афтомобил! — отговаряха кривогледите мъже.

— All right, правоверни! — викаха завалено те, едва изговаряйки думите на свещения фарси. — Фсишки насам! Моля! Беемве, послетен мотел! По-бръз от ваш’то камили!

Бухарци гледаха грозотията озадачено.

— За какво ни е това чудовище? — казваха те.

— Okay, guys! Look here! — крещяха мъжете. — Без кола сифилизован човек не може! Само лузъри без кола! Купете си Беемве, послетен мотел, за да пъдете сифилизован хора, like хора по цял сфят, like хора ф Ню Йорк, Синсинати, Филаделфия! Пързо, пързо, ше сфърши! Вече сфършило! Голем удар! Супер кола! За фас — с отстъпка! Пързо, фетнага, фетнага!

— Чакайте бре, момчета, спокойно! Какво е това! «Пързо, пързо»! Ха-ха-ха! — се чуваха гласове. — Дайте да го видим първо това чудо, па тогаз! — Хей, какви са тия стъклени очи на сурата му?

— Фарове, правоверни! Не си ли фишдал фар, правоверни?

— Фар ли, какво е това?

— Уау! Не си фишдал фар? Да свети бе, правоверни! С кво си светиш нощем ф тая проклета Пухара?

— Имаме си слънце и луна, имаме и лунолики красавици — те ни светят нощем.

— Oh losers! Нещастници! Но тнес фие сте щастливи! Тнес сифилизацията тошла ф Пухара! Фелик ден! Сифилизовайте се с Беемве, послетен мотел!

— Спокойно бре! Какъв е тоя ковчег на гърба му?

— Салон за шофьора и пътниците, правоверни!

— А тоя търбух отзад?

— Багашник! Слагаш там квот’ щеш — дрога, оръжие, — и на път! По-утобно от камили!

— И как работи това чудо?

Мъжете обясняваха, чертаеха.

— Значи пие черно земно масло и после го бълва като смрад и пушек, така ли?

— Да! Сяташ зад фолана, натискаш педалите и — жжжж!

— Жжжж, така ли? Жжжж! Ха-ха-ха!

— Хо-хо-хо!

— Look, с него си като бог, правоверни! Вервайте! За където преди си стигал за тесет тни, сега стигаш за тфа часа!

— Чакай бре, момче, обясни ми: щом Аллах е отредил да се стига до там за десет дни, за какво ти е да стигаш до там за два часа?

— За къде бързате бре, момчета? За да ви мине животът по-бързо ли?

Мъжете изглеждаха озадачени. — Така прафят фсишки бе, правоверни! — викаха те.

— «Фсишки» ли? И какво от това?

— Ами ако «фсишки» се хвърлят от прозореца, и вие ли ще се хвърлите?

— Расбира се, правоверни!

— Ха-ха-ха!

— И какво, има ли много такива пътуващи ковчези във вашенско?

— Много! Милиони! Наш’то градове сатръстени от тех! Нема къде да се денеш от тех!

— И искате и Бухара да бъде като вас, така ли?

— Расбира се!

Един белокос старец излезе напред и потупа ласкаво единия от неверниците по бузата.

— Вижте какво, деца. Ние пък искаме свещена Бухара да си остане такава, каквато е — град на пауни и рози, Мека на философите и поетите, където птици чуруликат стихове от Корана и красавици се къпят в мляко и мед. Такава е била хиляди години и такава ще си остане. Не искаме да става на чер пъкъл от вашите пътуващи ковчези и техния шум, трясък, дим и смрад. Вижте, ние живеем със създанията на Аллах, а не със създанията на човека, и сме си мирни и честити. За където сме стигали за десет дни, пак ще стигаме за десет; а може би и за сто; ние не бързаме за никъде. За нас очите на добрия човек са по-лъчисти от всички фарове, сърцето на смелия бие по-силно от всеки мотор, а духът лети по-бързо от всички коли и летящи машини. Останете си със здраве, момчета!

Неверниците го гледаха с отворена уста.

— Мир вам, деца — рече им тогава друг старец. — Ако Аллах е искал човек да се движи тъй, както вие искате, Той щеше да му даде колела, а не крака.

— Аллах моше да му е тал крака, но ние му татохме колела!

— Значи вие сте творци заедно с Аллах, така ли?

— Да!

— Ха-ха-ха!

— Хо-хо-хо!

Бухарци се превиваха от смях. Зад тях камилите с лукави, мъдри усмивки гледаха присмехулно чудовището, създадено от неверниците. Дори магарето на Ходжата го погледна неодобрително и мръдна с уши. «Пак някоя шашма на тия гадни двуноги, да ги накаже Аллах», рече си то.

Слънцето беше вече преполовило небесната пустош, когато те минаха най-сетне край последните сергии, — това беше пазарът на търговците на масло. Един от тях наливаше зехтин от една стомна в друга. Купувач държеше над стомната златен пръстен и тънката струйка минаваше през него, права и неподвижна като златен конец. Когато преляха маслото, купувачът вдигна пръстена към очите си: той дори не се беше намокрил.

Заобиколиха джамията, без да се полюбуват на високите й арки и извитите сводове; под възпаленото червено око на слънцето тя синееше прохладно със своите сини и бели мрамори, със златните арабески и пъстрите мозайки, които я покриваха от горе до долу като нежни зелени и седефени килими. Тя сякаш беше изплувала от морското дъно. Загадъчният, сякаш подводен полуздрач, който се мержелееше през мраморните порти, зовеше и канеше, и на човек му се искаше да потъне в тая седефена пещера, трептяща от синкави, лилави и златни отблясъци, — но Ходжата бързаше и подкара магарето напред. Истина е, че той имаше и други причини за това освен бързането; в съзнанието му тя се свързваше с един неприятен спомен…

Когато преди много години той пристигна за пръв път в Бухара, гражданите го посрещнаха с голяма чест. Славата му на мъдрец и философ беше стигнала и дотук. Хората бяха чували какви ли не истории за него и поискаха да им каже проповед, — та нали освен всичко друго той беше и духовно лице! Въпреки пословичната си скромност Ходжата, приятно поразен от тази народна любов, се остави да го придумат и склони да поучи един петък града и да му разтълкува истините на вярата.

— Щом толкова настоявате, съгласен съм, — каза той една вечер, навел смирено глава, след като го бяха увещавали особено силно.

Градските първенци, които му бяха дошли на крака в неговата малка къщица, ревнаха от радост.

— Да си ни жив, Ходжа! Машалла! — викаха те и го тупаха по гърба. — Аллах да те поживи! — Бре, самият Ходжа ще ни проповядва! Каква чест! Каква слава! Ликувай, Бухара!

Но Ходжата, който беше врял и кипял човек, знаеше, че всяка страна и всеки град в земите на правоверните си имат свои разбирания и обичаи; в Мерв обичаха дебелите жени, а в Исфахан тънките; багдадци твърдяха, че тронът на Аллах е от седеф, а гражданите на Куфа — че е от опал; двата града се мразеха толкова силно поради тази причина, че не можеха да се търпят. Всяко село си имаше свои представи за устройството на света и учението на пророка и беше готово да се бие до последна капка кръв за тях. Ето защо той реши да се осведоми деликатно за възгледите на своето паство.

— Не се тревожи, Ходжа! — викнаха бухарци, когато той им намекна за това. — Нямаш проблеми! Просто следвай нашата богословска школа и всичко ще бъде наред!

Ходжата, смаян, зина да попита каква е тая богословска школа, за която не беше чувал досега нищо, но в този момент го заля залп от дружески съвети и наставления.

— Спокойно, Ходжа! — казваха неговите гости. — Карай според учението на шейх Абу Синан Ибн Ал Абд Уалид Ал Магриби! — И не забравяй мъдростта на Фарид Ибн Лаззак Ал Мухиддин! — И на Саид Абу Фаррах Ал Басри Ал Джунейд! — И тезите на Аллахшюкюр Ибн Хишам Ал Мисри в спора му с Хизр Абу Зейд Ибн Салих! — И коментарите на Абу Шараф Абдурахман Ибн Назм към тълкуванията на Саид Ферхатуллах Абд Ал Малик Ибн Разван! — И да внимаваш с календара! — И с постите! — И с обичаите! — И с традициите! — Много те обичаме, Ходжа, но да знаеш, че тук режем глави и за най-малката ерес! — И да правиш политика! — Да не обидиш Хива! — Да не кажеш лоша дума за Техеран! — Подмажи се на султана на Газна! — И на кокандския хан! — Влез под кожата на самаркандци, кабулци, лахорци, хорезмийци: те се мразят и в червата, но ти трябва да угодиш на всички! — И на партиите в нашия град — а те са много, — Сини, Лилави и Розови, миндеристи, субтилисти, футуристи, феруковци и миразджии!…

Ходжата се хвана за главата. — Милост, агалар! — викна той. — Аз, разбира се, ще направя всичко, което изброихте, но помогнете ми и вие! Нека сторим тъй: ще ми вържете едно въженце за крака и щом кажа някоя дума, която не ви е по вкуса, ще го дръпнете лекичко и ще ме предупредите.

— Бре, Ходжа! — рекоха бухарци със светнали очи. — Какъв мъдрец си ти! — Аллах, какъв гений! — О, щастлива Бухара, която ще има такъв проповедник!…

И ето че на следващия ден след голямата петъчна молитва Ходжата се изкачи тържествено върху минарето на пазарната джамия. Целият град се виждаше от тук; огромно хорско море беше обградило джамията и чакаше с любопитство да чуе премъдрото учение на стария философ.

Ходжата огледа морето от чалми и пое дълбоко въздух.

— Здравей, народе! — извика той.

В този момент въжето, което беше вързано за крака му, се дръпна.

Ходжата се обърка.

Явно не трябваше да започва така…

— Възлюбени братя и сестри!…

Въжето се дръпна отново. Ходжата занемя.

— Мир вам, правоверни! — каза най-сетне той.

Отново дръпнаха въжето.

Ходжата не знаеше какво да прави.

— Поданици на великия емир! — измънка плачевно.

Но въжето се опъна още по-силно.

Ходжата млъкна. Целият народ чакаше търпеливо.

Ходжата мълчеше. Тълпата започна да се вълнува.

— Хайде, Ходжа! Говори! Слушаме те! — викнаха гласове.

Ходжата размишляваше. Той се надвеси от викалото, за да види къде отива въжето.

— Бре, кой го държи това въже, правоверни? — извика той.

Тълпата се отмести. Някакво космато същество си чешеше там долу хълбока о стената на джамията, подръпвайки от време на време дългата връв, която беше вързана за врата му.

Ходжата се смая.

— Какво е туй бе, правоверни?…

— Туй ли? А, козата на стария Селим баба! — се чуха гласове. — Марш, козо! — Оставете я, тя обича да се чеше тук!

Тогава белокосият мъдрец се обърна и се приготви да слезе от минарето.

— Хей, Ходжа, какво правиш? Говори, хайде! Чакаме те! — зарева недоволно множеството.

Ходжата се върна на мястото си.

— Деца мои — каза тихо той. — Жал ми е, но не мога да проповядвам словото на Аллах там, където цялото ми красноречие, мъдрост, богословие и ерудиция зависят от една коза!…

…Ето защо сега Ходжата бързаше да се махне от площада пред пазарната джамия. Не не така мислеше четириногият му другар; те продължаваха да напредват едва-едва и магарето, което беше по-голям философ и от своя стопанин, се спираше отново на всяка крачка, за да разсъждава за магарешкия си живот и да пасе трева.

В късните часове на следобеда двамата философи стигнаха до портата на една потънала в зеленина къща.

Тихата улица дремеше под зелените сенки на чинари и кестени. Вада с бистра струяща вода мърмореше сладко вечната си песен.

Ходжата, който не беше престанал нито за миг да набира броеницата си, слезе, пъшкайки, от магарето, замисли се, кимна с брада и почука.

Мълчание. Зелена тишина. После някъде в дъното на градината се дочуха стъпки, момичешки глас каза нещо. Малко прозорче в горната част на увитата с бръшлян дървена порта се открехна за миг и веднага се затвори.

— Тате-е! Дядо Ходжа е дошъл!

— Бягай да си сложиш яшмака!

Момичето се засмя. Нечие тежко, важно пухтене се доближаваше до портата, без да бърза.

— Ти ли си бре, Ходжа?

— Аз съм, Музафар ага!

— Ей Аллах! Добре си дошъл!

Пухтящият издрънча с ключове и портата се отвори.

— Селям алейкум! Мир на този дом, милост Божия и благословия! — казваше Ходжата, прекрачвайки прага. — Аллах да ви благослови, деца мои!

Двамата приятели се прегърнаха.

Музафар ага беше едър мъж на средна възраст, космат, с рунтави черни коси, мустаци и брада, сред които се губеха очите и устата. Той държеше Ходжата с две ръце и го притискаше с почти детска радост към гърдите си. После се опомни, наведе се и му целуна ръка.

— Моят дом е и твой, бабам! — избоботи радостно той. — Ей-сега ще се погрижа за магарето; влизай, Ходжа!

Градината на Музафар ага изглеждаше като подводно царство — толкова дълбока тишина и покой царуваха в зеления полумрак. Малка пътечка се виеше сред чинарите, между рози, цъфнали нарове и високи храсти. В дъното на градината се белееше приветлива къщица с боядисани в синьо врати и прозорци.

В задния двор, където по пътечките бродеха паун и пауница и се чуваше сладкото ромолене на мраморна чешма, имаше издигнат малък дървен подиум — айван, както го наричаха в Бухара. Правеха го обикновено под най-дебелите сенки, най-често до чешма или някое поточе, та тихото сребърно звънтене да услажда ушите на стопанина и да го унася. Айванът, заобиколен по краищата с нисък парапет, почиваше върху четири опори, високи половин човешки ръст; малка стълбица водеше нагоре към площадката, постлана с меки възглавници, килими и юргани. Тук сутрин, по пладне и вечер се слагаше нисичка софра и цялото семейство обядваше и вечеряше; по-заможните бухарци прекарваха философски дните си с броеница в ръка, съзерцавайки играта на клоните и сенките и размишлявайки за творенията на Аллаха. Тук те приемаха гости, беседваха, тълкуваха Корана, свиреха на саз или флейта или четяха стиховете на шейховете Хафиз, Навои и Руми. През задушните летни нощи мнозина предпочитаха да спят в градината, върху айвана, наметнат отгоре с копринена мрежа срещу комари.

Докато Музафар се занимаваше с осела му, Ходжата, който явно не идваше тук за първи път, мина спокойно и чинно в задния двор и се качи по стъпалата, които водеха към айвана. Чуруликаха птици, звънна сребърно някаква мушица. Старецът беше уморен. Той изтри с бяла кърпа потта от лицето си и се настани върху дебелите кадифени възглавници. Над главата му висяха тежките тъмнолилави гроздове на асмата.

Запляскаха боси стъпала. Розово шестнайсетгодишно момиче, полунаметнало небрежно яшмака, се качи бързо, сложи софра пред Ходжата, изчезна за секунда и се върна тозчас с тежко голямо блюдо, пълно с грозде и всякакви плодове. То беше тънко като фиданка, стройно, с големи черни очи под сключени черни вежди; две дълги черни плитки се подаваха изпод извезаната със злато тюбетейка и се спускаха до петите му.

— Благодаря ти, пиленце — каза Ходжата и погали момичето по главата. То се усмихна с белите си зъбки, стрелна се и избяга.

Отново се зачу познатото пухтене. Идваше Музафар ага.

Ходжата се понадигна, но стопанинът го хвана с мечешките си ръце за раменете.

— Седи, седи, Ходжа. Чест е за нас да те приемем в нашия дом, — и той целуна пак ръката на Ходжата и я притисна до челото си.

Двамата се наместиха удобно върху възглавниците.

— Сега Азра ще ни донесе да вечеряме. Ще останеш ли да нощуваш?

— Бре, Музафаре, какво говориш? Идвам само за да се сбогуваме. Път ме чака, Музафаре. Заминавам.

Музафар ага го погледна учудено.

— Заминаваш ли, Ходжа?

— Да.

— Значи е вярно това, което се приказва в Бухара?

— Вярно е…

— От един месец чувам да се говори на пазара, в джамията… Ама аз мислех, че това са поредните небивалици на простолюдието…

— Какво си чул, Музафаре?

Музафар ага сведе очи. За миг лицето му стана объркано. Той се наведе към Ходжата и му каза тихо:

— Искал си да намериш пророка — мир нему! — и да го питаш за нещо… Истина ли е, Ходжа?

Старецът набираше броеницата си.

— Ако щеш вярвай, Музафаре, — истина е. Не са ти рекли лъжа.

Музафар сключи вежди.

— Как така бе, Ходжа? Какъв пророк? Та ти си мъдър човек: де ще го намериш? Пророкът, мир нему, отдавна е в гроба, да се светят костите му…

— В гроба ли, казваш, Музафаре? В кой гроб?

Музафар отвори уста. Странно беше да се гледа лицето на този едър, важен човек, цялото разкривено от детско учудване.

— Как! Ти, който си богослов и ходжа… Не знаеш ли, че гробът на пророка е в свещената Медина?

— В Медина ли рече, Музафаре?

— Да — отвърна Музафар.

— Искаш да кажеш, че пророкът — мир нему! — е умрял?

Музафар го гледаше смаяно.

— Ами… така излиза…

Ходжата откъсна няколко зърна от гроздето и ги сдъвка с наслада.

— Синко — рече тихо той, — кажи ми: може ли гроздето да умре?

— Гроздето ли, Ходжа? Не те разбирам…

— Ами хлябът, Музафаре? Може ли да умре хлябът?

Едрият човек се засмя.

— Това са пак твоите притчи, Ходжа… Как тъй ще умре хлябът?

— Ей тъй — да няма вече хляб…

— Докато има хора, ще се меси и хляб, Ходжа.

Тогава Ходжата го повика с пръст и му каза на ухото:

— Какво ни грее през тази асма?…

— Слънцето, Ходжа…

— То може ли да умре?

Музафар опули очи.

— Слънцето ли, Ходжа? Как тъй ще умре слънцето? Опомни се, Ходжа!

— А земята, която ни храни? Ами кръглият златен пъпеш на бухарската месечина, — мигар и те някога ще умрат?

— Не, разбира се. Как биха могли?…

— Не са ли това неща, с които живеем ние и ще живеят нашите деца и децата на децата ни?

— Разбира се!

— Тогава защо ми казваш, че е умрял пророкът? Не живеем ли ние с него всеки ден, както са живели бащите ни от памтивека и както ще живеят нашите потомци? Помисли, Музафаре: не е ли той във всичко, което правим, живецът ни, сърцето, което пулсира в нас, огънят, който оплодява мислите ни? Ах, Музафаре! Какво ми говориш ти!… Та нима човешкият дух може да бъде закопан в земята и заринат с пръст? Той, който е вездесъщ и по-голям от вселената, — да се зарови в някоя дупка в Медина, Бухара, Лахор или Пекин?…

Музафар мълчеше.

— Ха погреби, ако можеш, бързината на ума и огъня на мисълта! Погреби Сократ, Авицена, шейх Руми и великия Хаям! Или онзи пророк на неверниците, дето му викат Буда, — ха вземи го и го закопай в гроб! Не става, Музафаре! Тези люде са винаги с нас като хляба и виното, слънцето и месечината. Те не могат да умрат. И да ги туриш в гроб, те ще излязат на сутринта от него… Истина казват старите хора на пазара и бабичките в джамията: пророкът е жив. И да не ми викат Ходжа, ако не ида и не го намеря!

— И аз съм чувал това от баба ми, когато бях момче — каза замислено Музафар, — че пророкът не може да умре, той бил жив…

— Право ти е рекла баба ти.

— Сигурно, Ходжа. Ала къде смяташ да го дириш? Божията земя е широка. Ако пророкът е жив, то къде е той, Аллах да го благослови?

— Какво казват старите хора, Музафаре?

— Па… хм… — Музафар поглаждаше брадата си. — Да, чувал съм това-онова… Казват, че живее на място, което простолюдието нарича «Дженет», а поетите — «Градината на пророка»…

— Ето, аз там и отивам.

— И де се намира тя?

— Мъчно нещо ме питаш, Музафаре. Разни работи се говорят сред народа и различно учат мъдреците. Едни казват, че това е остров в морето, други, че Градината е на планина Арарат в Армения; някои учат, че тя е между двете реки Тигър и Ефрат, или пък далеч на изток, в страната Чин отвъд великата китайска стена. Дервишите пък твърдят, че Градината е навсякъде, но само лудите, влюбените и поетите могат да влязат в нея…

Музафар се засмя.

— Е, ти не си нито луд, нито влюбен, нито поет, Ходжа!

— Аз съм мъдрец — каза скромно Ходжата, — а това значи, че съм и едното, и другото, и третото. Но аз ти казвам само какво се говори… Където и да е Градината, аз ще я намеря.

— Боже мой, Ходжа, нима ще обиколиш с това твое магаренце целия свят?!

— Не бери грижа за мен, Музафаре! Толкова векове аз обикалям света и ще го обикалям още толкова, ако трябва. Аз имам време.

— Чакай бе, Ходжа! Ами камилата на емира? Нали ти му обеща, че ще научиш любимата му камила да чете и да пише и да проповядва всеки петък от мимбера в джамията? Какво ще правиш с нея сега? Ами че той ще ти отреже главата!

— Аллах керим! — каза Ходжата безгрижно. — Обещал съм му това след десет години! Нашият благочестив господар емирът прекалява с пиршествата и хубавите жени и кой знае дали Аллах няма да го прибере дотогава? И ако не него, то поне камилата му?…

Сякаш изпод земята се появи Азра и отнесе блюдото с огризките от плодовете. Дневният зной беше преминал, из въздуха се разливаше прохлада. Двамата приятели мълчаха. Чуваше се само вечният сребърен плач на чешмата и виковете на пауните в градината.

Отново дойде Азра, носейки ловко цял куп чинии и чаши. Голямо блюдо с пилаф стоеше върху главата й и нито едно зрънце ориз не падна долу, докато девойката се носеше бързо като птиче, пляскайки с босите си крачета. След пилафа на софрата се появи хляб, топки сушено месо, гърнета с катък, паници със сол, благоуханни треви и подправки. В големи купи димеше овнешка чорба и двамата мъже неволно присвиха очи и мляснаха от удоволствие.

— Аллах да те благослови, чедо! — каза Ходжата. Азра се засмя и изчезна също толкова внезапно, както се беше появила — сякаш се разтвори във въздуха.

След като старият духовник прочете молитвата и разчупи хляба, двамата се заеха да вечерят. Слънцето залязваше, из градината се простряха сенки. Ходжата ядеше едва-едва, но Музафар гълташе храната за двама. Едрите му ръце прелитаха и кацаха на софрата като някакви големи тежки птици. Той пухтеше от удоволствие, сърбаше, лапаше големи залъци и гребеше с пръсти от пилафа — същинска планина от ароматно димящ ориз, отрупана с късове печено месо.

Скоро трапезата се опразни. Ходжата не беше ял почти нищо.

Азра им донесе леген с розова вода, за да си измият пръстите.

Лицето на Музафар грееше блажено, зъбите му се белееха сред гъстата брада. Изведнъж той се сепна.

— Ама ти нищо не яде, Ходжа!…

— Не се тревожи, синко — рече Ходжата. — На моите години човек не живее само с хляб.

— Но, Ходжа…

— Аллах да благослови твоя дом и хляба ти, Музафаре. Благодаря.

И двамата мъже замълчаха отново. В това време Азра раздигна софрата и донесе, държейки го с две ръце, голям порцеланов чайник. Сложи го по средата и сипа всекиму по една пиала — кръгла китайска купичка от прозрачен порцелан.

Свечеряваше се. Над градината падна синкав полумрак. Стопанинът и неговият гост сърбаха бавно и с наслада горещия чай. Край тях звънтяха напевно комари, но никой не дигна ръка, за да ги прогони.

— Ето го щастието на мъдреците — каза най-сетне Музафар. — За къде си тръгнал, Ходжа? Какво търсиш? Какво още ти трябва?

Ходжата взе пак в ръка броеницата си.

— Казах ти, Музафаре. Трябва да се видя с пророка.

— Но защо?…

— И това ти казах. Искам да му задам един въпрос.

Музафар се намести по-близо до гостенина. В гъстеещия здрач очите му святкаха като две звезди, пълни с жадно любопитство.

— Какво искаш да питаш пророка, Ходжа? Кажи ми! Или това е тайна?

Ходжата си наля още една пиала.

— Не е тайна, Музафаре — изрече бавно той. — Ще ти кажа, щом искаш…

Музафар го гледаше с отворена уста…

— Искам да знам: кой съм аз? Какво съм аз? И дали изобщо съществувам? Знаеш ли, Музафаре, понякога ми се струва, че съм, че ходя, че живея само защото хората вярват в мен и разказват своите истории за мен… Но какво, ако престанат да го правят? Няма ли Ходжата да изчезне тогава като призрак, да се разсее във въздуха?… Кой е Настрадин Ходжа? — ето това искам да попитам пророка, Музафаре.

Музафар мълчеше.

— Аз не мога да умра, Музафаре. Докато се разказват истории за мене, ще съществувам и аз на тази земя. Аз не роптая, Музафаре; нека; щом хората искат, ще продължавам да пътувам по земята и да ги уча на моята мъдрост… И все пак ми е любопитно: защо Аллах ми е отредил тази съдба? Какъв е смисълът на моя жребий?

— Мнозина, макар и не безсмъртни като теб, си задават този въпрос… — рече замислено Музафар.

— И не само това — продължи Ходжата. — Откак в Бухара се разчу, че отивам да търся пророка — мир нему, — много правоверни, млади и стари, ме замолиха да го питам за неща, които ги тормозят, за загадки, чийто отговор никой не знае; отивам там, на край-света, с цяла торба въпроси. Може би само Аллах знае отговорите, но Той е далеч, а пророкът е с нас на земята…

Музафар махна пренебрежително с ръка.

— Много си добросърдечен, Ходжа. Нима ще тормозиш пророка с глупавите проблеми на простолюдието?

Ходжата се усмихна.

— Синко, мислиш ли, че бих извървял целия път до страната Чин, за да задам някой глупав въпрос? И не всички грижи на хората са толкова глупави, както си мислиш. А дори да изглеждат глупаво, понякога човешкият живот зависи от тях.

— Така ли?

— Ето, например, какво ми разправи берберинът Юсуф, който бръсне на пазара главите на правоверните. «Да знаеш, Ходжа, в каква неволя съм — каза той. — Наскоро нашият благочестив господар емирът, Аллах да го благослови, издаде указ, че берберинът трябва да бръсне всички, които не се бръснат сами, и да не бръсне никой, който се бръсне сам. Е, кажи ми какво да правя аз? Ако си бръсна главата сам, това значи, че не трябва да се бръсна в качеството си на берберин, според указа на емира; а ако не се бръсна сам, то като берберин трябва да бръсна себе си! Отидох при емира, Аллах да го благослови, и паднах в нозете му. Нашият благочестив господар мисли, мисли, съветва се с мъдреците; никой не можа да му каже нищо. Тогава той ме повика пред светлите си очи и рече: «Юсуфе, не мога да ти кажа дали трябва да се бръснеш сам или не, но не мога и да отменя указа си. Нали съм емир, премъдър и незаблудим! И тъй, Юсуфе, мисли му. Прави каквото щеш, но да спазиш указа ми точно, иначе ще ти отрежа главата». Ето какво ми каза емирът, благословен да е той, и оттогава аз не съм ни жив, ни умрял. Каквото и да направя, все ще ми отрежат главата. Ходжа, ти си последната ми надежда, — питай, моля те, пророка какво да сторя».

— Хм…

— Ето, ти сам виждаш, Музафаре. Преди седмица, когато чаках пред двореца на емира, за да дам поредния урок на камилата му, аз говорих с един войник от охраната. Доведоха го неговите другари; искал да се обеси, но те го извадили в последния миг от примката… Този човек беше с мътен поглед, бял като мъртвец, пот капеше от челото му. Попитах го какво се е случило. «Знай, Ходжа — изповяда ми той, — че съдбата ми зададе най-мъчната гатанка, която може да измъчва човека. Когато бяхме във война с неверниците, в една от битките аз видях във вражеските редици войник, който толкова силно приличаше на мен, че сякаш беше мой брат-близнак. Аз, разбира се, побеснях от това, че един неверник може да е напълно същият като мен — и той побесня също. Заревах; и той зарева. Тръгнах към него, за да го промуша с меча си, и той тръгна към мен със същото намерение. Аз закрещях: «Аллах е велик!» А той: «Христос е велик!» Всеки от нас сякаш виждаше себе в огледало. Едновременно забихме мечовете си един другиму в гърдите, но един от нас оцеля. Кой?… Никой не знае. Приличахме си като две капки вода, бяхме облечени еднакво; когато моите другари изнесли телата ни, безчувствени и потънали в кръв, от бойното поле, те не могли да кажат кой от нас е правоверният, а кой неверникът. Ето, оттогава се терзая и не мога да намеря отговор. Аз ли съм това, или омразният той? Аз ли него убих, или той мене? Докато не разбера това, няма да имам мир». Обещах му да питам пророка: кой от тях двамата е оцелял и кой е бил убит?

— Ха!

— Ние говорихме за влюбените, Музафаре, но знаеш ли колко такива нещастници има в нашия град? Ето ти си седиш спокойно тук, а някъде бледи юноши бродят като безумни в мрака, сами със себе си разговарят и плачат, и вият заедно с кучетата по среднощ срещу призрачния лунен фенер!… Не ти ли е жал за тях? Аллах е заповядал да сме милосърдни! Съвсем скоро срещнах Меджнун, полудял от любов към Лейла, и знаеш ли какво ми каза той? «Ах, Ходжа — плачеше горкото момче и кършеше ръце, — бих дал десет години от своя живот, за да притисна главицата й поне веднъж към моите гърди! Не десет, Ходжа, двайсет! Не двайсет, а трийсет! Какво говоря и аз, трийсет? Утре съм готов да умра, но да получа поне миг взаимност от нея! Ала кажи ми, Ходжа, кой е търговецът, който би направил тази размяна с мен? Къде да отида? Как да го намеря? Питай пророка! Горко ми!»

— Гледай ти!

— Друг път видях Ферхад, — чувал си за нещастната му любов към жестоката Ширин. Толкова кротък и мил момък! Цяла Бухара говори за тях, всички го съжаляват, и само Ширин намира наслада в това да го мъчи. «Клетий Ферхаде — казах му аз, — още ли страдаш от любовната болест? Мъдрият Авицена е открил отдавна билки и церове и за този мрачен недъг. Иди на лекар и той ще те излекува». — «Ах, Ходжа — рече ми тихо той, — аз не искам да се лекувам. Но кажи ми само едно нещо! Всички казват, че съм голям хубавец, а съм и тих и добронравен по душа. Учил съм, знаеш, в Ал Азхар в благословения Кайро, знам философия, логика, риторика и граматика, а също и езиците на правоверните и неверниците. Обичам Ширин и съм готов да умра за нея — и тя го знае. И въпреки това тя ме презира и ме избягва като чумав, а пък е луда по касапина Ахмед, този намусен грозен мъжкар, който псува и я бие всеки ден! Каква е тази загадка, Ходжа? Защо Аллах е наредил тъй? Чух, че отиваш при пророка: питай го защо жените обичат лошите момчета и не обичат добрите?»

— Бре! — каза Музафар.

— И друг един злочест юноша ми заръча да питам пророка: «Защо тези небесни създания са толкова жестоки към нас мъжете? какво сме им сторили?» Трети пък, който се бе оженил за най-красивата девойка в града, дойде при мен в къщицата ми, за да се изповяда. И знаеш ли какво ми разказа за онзи ангел? Че отвън тя е мила, красива и свенлива като хурия, а пък отвътре люта и зла като Иблис!… И неговия въпрос ще занеса при пророка: «Защо Аллах винаги туря красивите души в грозни тела, а грозните души — в красиви тела?»

— Чудна работа!

— Друг път, докато вървяхме заедно с моето мъдро магаре из улиците на Бухара и разсъждавахме на тези и други теми, аз видях цяла процесия от плачещи мъже и жени, един от друг по-богати, изтънчени и красиви; всеки от тях би бил украшение за своя град. И вместо да се наслаждават на живота в зелени градини, на високи престоли, накичени с рози и миртови венци, те викаха до небето, падаха в прахта, деряха лицата си с нокти и късаха дрехите си като полудели!… Просълзих се, когато видях тази жестока гледка, а те ми казаха: «Хич не се чуди, Ходжа, на това, което виждаш! Жестока е нашата участ! Ние всички образуваме любовен кръг и това ни терзае». — «Кръг ли, какво значи това?» — попитах аз. — «О, Ходжа, щастлив си ти, че не познаваш тази мъка! Виж, всеки от нас е влюбен в другия. Емр обича Фатима, Фатима е луда по Хасан, Хасан обожава Зехра, Зехра копнее по Аллахшюкюр, а пък Аллахшюкюр е полудял от любов по Зейнеб, — същата онази Зейнеб, която е луда по Емр! И сега обратно: Емр пет пари не дава за Зейнеб, Зейнеб не може да търпи Аллахшюкюр, Аллахшюкюр се гнуси от Зехра, Зехра не може да гледа Хасан, Хасан презира Фатима, Фатима е напълно равнодушна към Емр. Разбираш ли? Всички се обичаме в едната посока и се мразим в другата! Какво да правим? Къде да идем? Кой ще ни спаси? Питай за нас пророка, молим те!» — И докато изричаха това, те лееха горчиви сълзи и ми разкъсваха сърцето!…

— Невероятно!

— Да, Музафаре, да! Колко загадки има в отношенията между мъжете и жените и каква неизследима бездна е това! След като тези клети младежи, сковани в кръгова любовна верига, отминаха, аз видях по пътя да крачи бавно стогодишният шейх, великия учен Мустафа Шахин Абу-л-Маад Ал Кабули. Той гледаше земята и тежко въздишаше; когато го наближих, стори ми се, че сълзи капят по бялата му брада…

— Как, самият Ал Кабули?

— Той, Музафаре. Слязох от магарето и му се поклоних. Шейхът ме погледна разсеяно. «А, ти ли си, Ходжа? Вярно ли е, че си щял да ходиш при пророка?» — «Да, почтений». — Тогава той се подпря върху тояжката си и ние се разговорихме. — «Щом като отиваш при пророка, питай и за мен, Ходжа. Аз съм на сто години и осемдесет от тях дадох, за да изучавам тези тайнствени същества — жените. И колкото повече ги изучавах, толкова по-загадъчни ставаха, и днес, когато навърших сто, разбрах, че нищо не съм разбрал и че съм пълен глупак! Ех, Ходжа… Единственото, което мога да кажа, че това навярно са извънземни, кацнали на тази планета, за да ни покажат какво е рай и какво е ад. Да… Знаеш ли, една жена живеела с чудовище и му казвала «мое малко сладко чудовищченце» и чудовището само се умилквало в нозете й… Хм… Както и да е. Питай пророка какво да правя».

Изгря месечина и градината запламтя в стъкления ѝ пожар. Високите кипариси чернееха заплашително; между дълбоките сенки и късовете призрачна лунна позлата те изглеждаха като кули от мрак. Не се чуваше глас на птица, нищо не трепваше на омагьосаната земя.

И само чешмата плачеше, без да спира…

Музафар, който се беше замислил, се размърда.

— Е, Ходжа, нима ще занимаваш пророка, мир нему, с любовните несгоди на хората? Няма ли нищо по-интересно от това? Моята Азра може да ти разкаже още много такива истории.

Ходжата гледаше унесено лунния мрак, дори броеницата беше увиснала неподвижно от ръката му.

— А? Що каза, Музафаре? Ах да, не е само това, разбира се… Но аз се замислих за любовта…

— Любовта е лудост, Ходжа.

— И така да е, Музафаре! Но що е лудост и що е здраве? Кой от нас би могъл да каже със сигурност за себе си — дали е луд или не?

— Ние не сме луди, Ходжа.

— Ах, лесно ти е да говориш това! Не си ли чувал за Града на лудите?

Музафар потри чело.

— Само слухове… Съществува ли той?

— Разбира се. Градът на лудите е на стотина фарсанга от нас, на границата с пустинята. Аз съм бил там.

— Наистина ли, Ходжа?

— Да… И когато влязох в него и заговорих с жителите му като нормален човек, те завикаха: «Гледайте, още един луд е дошъл при нас от света на лудите!»

— Странно! Какво ли са искали да кажат с това?

— Не разбираш ли, Музафаре? В този град всички са луди: и селяните, и занаятчиите, и войниците, и емирът; луди велможи ги управляват, луди молли, софти и ходжи им тълкуват Корана. Те нямат с кого да сравняват себе си и затова за тях лудостта е норма, а нормалността — лудост. Себе си смятат за нормални, а нас, нормалните, за луди… Там всичко е в пълен хаос, но те смятат това за ред, а нашия ред го смятат за пълен хаос. Но и това не е всичко, Музафаре. Те се имат за истинската Бухара, а нашата Бухара наричат «Града на лудите». Не е ли това странно?

— Това само доказва лудостта им, Ходжа.

— Да, но те казват същото за нас! «Представете си — хилят се те, — онези луди от Града на лудите смятат себе си за нормални, а нас, нормалните, смятат за луди! Е, не доказва ли това тяхната лудост?» Питам те, Музафаре: как бих могъл да им докажа обратното? Пък и друго ще ти кажа: докато живях с тях, аз посвикнах с тяхната лудост — защото само тя ме заобикаляше, — и в крайна сметка така се обърках, че вече не бях сигурен в нищо и не можех да кажа: кой от нас е наистина луд — ние или те?

— Те, разбира се.

— Защо си толкова сигурен в това, Музафаре?

— Ами… Хм… Целият свят мисли като нас, а не като тях…

— И това не е доказателство, Музафаре. Може би светът е полудял, а те са единствените нормални?… Освен това има и друго. Същите тези луди от Града на лудите са ми казвали, че след техния град има много други градове и дори цели страни, които са на един ум с тях!… Там те си имат свой собствен Багдад, и Кайро, и Париж, населени все с луди хора. Изглежда, че светът е разделен на две половини, всяка от които смята другата за луда.

Музафар се хвана за главата.

— Да, наистина, ако ние сме лудите, то съвсем нормално е да се смятаме за нормални, а не за луди! Но как да излезем от този ребус? Кой ще ни докаже обратното? Та нали и глупците смятат себе си за умни хора, простаците за мъдреци, невежите за всезнаещи; чувал съм — каква лудост е и това! — че неверниците смятат себе си за правоверни, а нас правоверните — за неверници…

— Тъй, тъй, Музафаре. Много хора се измъчват от тези въпроси. Наскоро един мъдър човек ми каза: «Знаеш ли, Ходжа, сънувах особен сън. Сънувах, че съм пеперуда в градините на емира, която сънува, че е мен. И когато се събудих, не знаех кое е вярното: аз ли сънувам пеперудата или пеперудата ме сънува? Не са ли казали мъдреците: «животът е сън»? Дали пък сънищата не са истинския живот? И не е ли онова, което наричаме живот, по-лудо от всеки сън?» И друг един мъдрец добави: «Истина е! Когато сънувам, аз съм честит, аз съм в обществото на мъдреци и царе; в съня ми всичко е красиво, мъдро и хармонично, — а когато се събудя, попадам в лудница, между полухора и крачещи на два крака четириноги. Знаеш ли, струва ми се понякога, че насън аз виждам истинския свят, а това, което вие наричате «свят», е пародия, грозна измислица на луди, шутовско представление. Дали не е така наистина? Питай пророка за това, моля те!»

— Да, само пророкът може да отговори… Чувал съм от един стар молла: «Когато се раждаме за този злочест живот, ние умираме, а когато умираме, чак тогава се раждаме».

— Така е. И когато тези двама млъкнаха, трети заговори и каза: «Вчера се доближих до огледалото в моята стая и разгледах внимателно онова, което се виждаше в него. То беше съвсем същото като моята стая и огледалният човек ме разглеждаше така, както и аз него. Тогава си помислих: ами ако огледалният човек ме смята за свое отражение? Разбира се, че ме смята! И си казах: да, но зад мен е целият огромен и пъстър свят; ако изляза от стаята си, ще го видя. И сякаш един глас ми рече: чакай! Какво си мислиш ти! Ако огледалният човек отиде до огледалната врата и излезе навън, той ще види своя огледален свят — също толкова огромен и пъстър като твоя. В него също живеят милиони хора, огледални като него. Кой от тези светове е отражение на другия — твоят или неговият? И оттогава все размишлявам за това и не мога да намеря покой. Питай за това пророка, Ходжа!»

— Хм… Да… Чудя се дали и пророкът би знаел отговора? Та нали това е нашият пророк, а не техният, огледалният…

— Така е. А знаеш ли, че ако вместо при нашия пророк аз отида при пророка на неверниците, той ще ми каже, че тъкмо неверниците са правоверни, а не обратното?

— Ужас!

— Истина! Чувал си за страната Булгар?

— Страната от приказките? Казват, че там хората ядат с корема си и имат само едно око, голямо колкото яйце, на челото.

— И аз така съм чувал. Но казват, че тя наистина съществува, макар да е на хиляди фарсанги от нас. В тази страна в един град имало двама приятели: поп и ходжа. Те се опознали и се сдушили, и въпреки че от амвона всеки от тях проклинал вярата на другия, си ходели тайно всеки ден на гости: попът ходел да блажи сряда и петък при ходжата, а ходжата всеки Рамазан отивал да се скверни с гяурска храна при попа. И така тези двама хитреци си живеели от дълго време и били много доволни…

— Бре, нечестивци!

— …И ето че веднъж, след като се наяли и напили като две свини, всеки от тях забелязал, че другият го гледа весело.

«Какво ми се хилиш бе, невернико?»

«А ти какво ми се хилиш бе, невернико?»

«Хиля ти се, попе, защото знам, че сега ти си вярваш в своята религия и само когато идеш на оня свят, ще разбереш истината — но ще бъде вече късно».

«И аз за това ти се хиля, ходжа. Като отвориш очи на оня свят… ама ще бъде вече късно».

«Ще опиташ ти джендема, християнска свиньо!»

«А ти геената, мохамеданско куче!»

И двамата, безкрайно доволни от онова, което очаква другия, се прегърнали блажено и продължили да лапат свинско и да изпразват виненото буре.

— Истина ли е това, Ходжа?

— Напълно. Тази случка се разчула в страната Булгар сред мъдреците от двете вери и те били много смутени. Казали си: «Ами ако с устата на тези двама младенци по ум говори истината? Какво, ако нечестивите християни като този поп отиват след смъртта си в мюсюлманския пъкъл и мъката им става още по-голяма от това, че ги мъчат не други, ами тъкмо правоверни шейтани и дяволи с чалми, и обратно: грешните мюсюлмани отиват в християнския ад, където с ужас разбират, че ще ги терзаят тъкмо гяурски бесове? Има ли нещо по-страшно от това?» И човекът, който ми предаде тази история, казваше: «Аман, Ходжа, питай на всяка цена пророка, дали е верен този ужас! Представяш ли си, какво излагане ще бъде, ако нашият благочестив господар емирът, Аллах да го благослови, отиде след смъртта си не другаде, ами в гяурски ад?»

Двамата потрепериха. Музафар гледаше тревожно тъмнината, сякаш очакваше оттам да изскочат друговерски дяволи.

— Това е заради греховете ни, Ходжа…

— Разбира се, Музафаре. Знаеш ли, наскоро един благочестив старец в кафенето ми каза: «Чудна работа! На всички наргилета пише с големи букви: «ПУШЕНЕТО УБИВА». Всички правоверни знаят много добре, че самоубийството е смъртен грях, забранен от Аллаха. И какво, мислиш ли, че това им прави впечатление? Ами! Откак нашият благочестив господар емирът, Аллах да го благослови, заповяда да турят този надпис върху всички наргилета в държавата му, правоверните взеха да пушат още по-настървено. Всеки ден те се тълпят пред кафенетата и се нахвърлят върху наргилетата с такава жадност, сякаш това са майчините им ненки! Как да си обясним това? Питай пророка, Ходжа!»

— Аллах! Истина е!…

— Случи се тъй, че по време на този разговор в кафенето беше и почтеният Синдбад, който е обиколил всички морета. И като чу това, той се засмя и рече: «Това не е нищо, правоверни. В Индийския океан има остров, наречен «Човекоядния». Казват му тъй, защото на него растат човекоядни гъби, големи колкото къщи. Те ядат хора и тъй живеят. А трябва да знаете, че островът е необитаем. На хиляди фарсанги от него няма земя, на която да живеят Адамови синове. Но дори човек да попадне случайно на този остров, както сторих аз по време на безкрайните ми скитания, гъбите не могат да го изядат току-тъй. Трябва да идеш и да се навреш сам в гъбата — там има нещо като отвор, — да се напъхаш изцяло в нея и чак тогава тя ще започне да те дъвче. Това продължава месеци и през цялото време трябва да стоиш вътре, — защото можеш и да излезеш, ако поискаш. Е, кой би се оставил да го ядат, освен ако не е от Града на лудите? Затуй хитрите гъби са измислили нещо. Докато ядат човека, те му впръскват някакви сокове, едни особени вещества, които го карат да изпитва невероятна наслада. Казват, че удоволствието да те яде гъба е по-силно от оргазъм. И какво да ви кажа, правоверни? Целият остров е покрит с планини от човешки кокали! Когато чух за Човекоядния остров, аз реших, че хората сигурно го избягват и минават на стотици фарсанги далеч, само и само да не попаднат на него. Колко съм се лъгал! Когато се озовах там, аз видях опашка от кораби в морето и многобройна тълпа от мъже и жени, които чакаха на брега, докато не се освободи някоя гъба; там имаше хора от целия свят и правоверните бяха не по-малко от неверниците. И като видях това, аз заплаках с горчиви сълзи и си казах в сърцето си: «Аллах да ни пази от това зло! Тъй навярно ще се изтреби човешкият род».

Музафар кимаше съкрушено.

— …И докато беседвахме за тези неща с почтения Синдбад и се чудехме на неговия разказ, настъпи време за молитва. Станах и отидох в пазарната джамия. След като се помолих, имамът на джамията пристъпи към мен и каза: «Мир на теб, Ходжа! Вярно ли е, че отиваш при пророка?» Аз казах: «Да». А той: «Питай го: защо от толкова мили деца израстват толкова противни възрастни? Защо умните младежи се превръщат в тъпи осли, щом сложат расото на шейх или чалма на емир? Защо честните хора от народа, които негодуват срещу управниците, стават десет пъти по-големи изроди от тях, щом се качат на върха? Защо правоверните не се интересуват от Писанието, философията, богословието и мъдростта, ами гледат вместо това в устата на изкуфели бабички, шантави «старци» и лъжеучители?»

— Да… Да…

— …И аз обещах да питам за всичко това пророка, мир нему! И когато си тръгнах от джамията и вървях към дома, срещнах стария Али, обущаря. Зинах да му кажа «селям алейкум, Али ага» — и що да видя: на мястото на дясното му око зееше кървава дупка! Направо се вцепених. А той ми рече, хлипайки: «Аллах да благослови нашия благочестив емир, Ходжа! Това, което виждаш, е белег на правдата и справедливостта». — «Как така?» — «Ще ти кажа. Днес, докато емирът пирувал в своя палат, един човек дошъл пред портите, викайки: «Искам справедливост! Искам справедливост!»

Нашият благочестив господар, който се слави като най-справедливия владетел на света, чул това и заповядал да го пуснат. Човекът влязъл и паднал в нозете му. Когато вдигнал лице, нашият господар, Аллах да го благослови, видял, че едното му око е извадено и от него тече кръв.

«Хей, какво са ти сторили, човече?», извикал емирът.

«Господарю — отвърнал човекът, — аз по професия съм крадец. Тази нощ беше безлунна и аз реших да обера дюкяна на сарафина. Но когато се покатерих и влязох през прозореца, оказа се, че съм направил грешка и съм влязъл при тъкача; и в тъмното се набодох върху едно голямо шило и окото ми изтече. И сега, господарю, аз искам справедливост за мен и възмездие за тъкача».

И емирът, Аллах да го благослови, заповядал да доведат тъкача. Тъкачът се явил и му прочели следната присъда: едното му око трябва да бъде извадено.

«Светлий господарю! — рекъл тъкачът. — Присъдата ти е справедлива. Право и вярно е едното ми око да бъде извадено. Но знаеш ли, уви! и двете очи са ми еднакво необходими, за да виждам двете страни да дрехата, която тъка. Аз обаче имам съсед, един обущар, който също има две очи, но при това те не са му еднакво необходими за неговия занаят».

Тогава емирът, Аллах да го благослови, заповядал да ме доведат в двореца. Аз дойдох и те ми извадиха окото – и тъй справедливостта беше удовлетворена».

И като ми разказа това, почтеният Али ага си тръгна, плачейки и викайки: «Слава на нашия благочестив господар! Слава на правдата и справедливостта!» А пък аз си казах: «Гледай ти, Ходжа! Значи и справедливостта може да вади очи! Непременно ще питам пророка: що е справедливост и как човек може да спаси от нея очите си?»

Музафар вдигна ръце към небето.

— Колко безкрайно мъдър, праведен и справедлив е нашият емир, Аллах да бди над него!

— Амин — рече Ходжата. — Вечерта аз си легнах, чудейки се на всичко, което бях видял и чул през този необикновен ден, и прехвърляйки през ума си всички тези въпроси. И докато размишлявах над тях, съм заспал.

Посред нощ се събудих от някакъв странен шум. Един непознат младеж тършуваше в стаята ми.

Станах и запалих свещ. Младежът продължаваше да тършува.

«Какво правиш тук, приятелю?»

Той ме изгледа някак странно.

«Какво правя ли? Хм… Свиря на дудук, дядо Ходжа».

Смаях се.

«Много мило от твоя страна! Но защо не се чува нищо?»

«Утре ще се разчуе, дядо Ходжа».

Докато си говорехме това, този симпатичен младеж увиваше в един вързоп цялата ми покъщнина. Когато свърши тази работа, той седна да си поговорим.

«Труден е моят занаят, дядо Ходжа — рече ми той. — Нашият благочестив господар емирът, Аллах да го благослови, ни облага с големи данъци. На всеки десет гроша, откраднати от правоверните, ние му плащаме по един. Но, както и да е; слава на пророка, оправяме се. Питам се само едно: защо аз, който крада от правоверните грошове, трябва да се крия и да треперя от страх, а ако ме заловят, да се влача по съдилища и затвори, а онези, които крадат от тях милиони дирхеми, се радват на всеобща чест и народна любов? Защо те получават одобрение от имамите и благоволение от емира? Кажи ми, Ходжа!»

«Не знам, синко — казах аз. — Ще питам, ако искаш, пророка».

«Питай го, непременно го питай! Защо ако аз, примерно, си сменя професията и мина от гилдията на крадците в гилдията на разбойниците, — ако направя това и заколя един, двама, трима, десет души, моето име ще всява страх и ужас и правоверните ще се гнусят от мен като от дявол, но ако избия цяла Бухара и съседните градове, народът ще ме слави като велик човек и герой, и потомците ще ми вдигнат паметници? Питай пророка, Ходжа!»

«Добре, чадо» — отговорих аз.

И той ми зададе още много такива въпроси и аз му обещах да занеса всеки един от тях при пророка. Накрая той нарами вързопа, любезно ми стисна ръка, благодари ми и си тръгна…

Ходжата въздъхна. Луната сипеше все така стъкления си блясък.

— Да, колко загадки има в човешкия живот… — рече замислено Музафар.

— Наистина, Музафаре! Какво е човекът — чудовище? Земен бог? Сатана? Има ли нещо, което да не е обърнал с главата надолу? Понякога се чудя: не трябва ли всички твари да се съюзят срещу него и да го изтребят, за да има мир? Животните да го разкъсат, растенията да го удушат, земята да го затисне, водата да го удави? Ах, Музафаре — Ходжата се просълзи, — колко жесток съм бил и аз към създанията на Аллаха! Ето, виж само моето благородно магаре: колко пъти съм се опитвал да го отуча от храна! И въпреки това то продължава да ми служи вярно и днес… Какво ли щях да правя без него?

И Ходжата избърса очите си.

— Да ти е живо и здраво, Ходжа… — каза разсеяно Музафар.

— Благодаря! Толкова изтънчено и мъдро създание! Знаеш ли, само на теб ще ти кажа истината. То е голям мъдрец, истински философ, много по-мъдро от всички султани, кадии и имами… Аллах знае най-добре, но аз бих го сложил начело на държавата — и съм сигурен, че то ще я води по-добре от тях.

— Е да, не всички народи имат щастието да ги управлява такъв гений като нашия емир…

— Аллах да го благослови! — извика набожно Ходжата. — Сигурен съм, че само той може да се сравни по ум с моето магаре!

— Казват, че страната Булгар се управлява от магарета…

— Щастлив народ!

— Магарето си е магаре, Ходжа, — каквото и да му кажеш, ще чуеш само магарешкия му глас.

— Мислиш ли? Пък и дори и да е тъй — аз пак предпочитам магарето си пред всеки шейх, емир или депутатин в меджлиса. Те може и да са еднакви по ум, но моето магаре поне е честно и добронравно: то пасе винаги само обществена трева и не посяга никога към тревата на ближния. Вярвай ми, те са много по-големи магарета от него, а то е много повече човек от тях!

— Е, дано пък станат някога почтени като него…

— Дано, Музафаре! Ще питам пророка: защо в този свят магаретата са осъдени да бъдат хора, а хората — магарета?

Двамата замълчаха. Градината изгаряше в лунния пожар.

— Значи утре тръгваш на път?

— С Божията помощ, Музафаре! По широката Божия земя… Трябва на всяка цена да намеря пророка, иначе ще се пръсна от тези загадки, казвам ти!

— Аллах да е с теб! Знам, че ще го намериш…

— Ще го намеря…

— …А сигурен ли си, че ще знае отговорите?

— Разбира се!

— Върви тогава! Но знаеш ли какво ми каза веднъж един дервиш от текето на шейх Бахаудин?

— Синко, късно е вече… Утре трябва да потеглим рано двамата — аз и моето почтено магаре.

— Разбира се, Ходжа. Само това ще ти кажа и дано Аллах ти прати благ сън и отмора тази нощ в нашия дом.

— Кажи, синко.

— Ще ти предам какво ми рече дервишът. «Един ден пророкът, мир нему — каза ми той — седял край една скала в пустинята край Медина и размишлявал за съдбата на света и творенията на Аллаха.

И докато бил унесен в мислите си, забелязал, че някакво животинче тича към него.

Пророкът, мир нему, се сепнал. Животинчето дотичало и скочило в скута му. Това бил заек; той се притискал към пророка и треперел от страх.

В този момент тежка сянка паднала върху тях. Един скален орел кръжал над пророка и гледал зайчето с мътните си очи.

Пророкът притиснал зайчето към себе си и казал на орела:

«Аз съм пророк, расул-уллах. В името на Аллаха, кацни тук пред мен и ми кажи кой си и какво искаш!»

Тогава Аллах вложил думи в устата на безсловесното създание и то проговорило с човешки глас:

«Аз съм орел! Не виждаш ли какво искам? Дай ми заека!»

«Махни се оттук, жестока птицо! — казал пророкът. — Знай, че аз съм пратен от Аллаха, за да бъда опора на бедните и закрилник на слабите в този свят».

«Ако е тъй — отвърнала птицата, — ти трябва да закриляш и моите малки дечица. От два дни не са яли нищо. Аллах ни е дал зайците за храна и ти не можеш да променяш волята на Аллаха».

Пророкът, мир нему, се замислил.

«Прав си — казал най-после тежко. — Ти имаш право върху заека, но пък аз смятам да го откупя. Кажи ми какво искаш за него».

«Че какво мога да искам? Вашите хартийки, които наричате пари? Дай ми толкова месо, колкото тежи заекът».

«Отде да ти взема месо? Медина гладува! Езичниците бедуини ни обградиха и нито един керван с храна не стига до нас».

«Дай ми тогава заека!»

И птицата се спуснала към пророка.

«Чакай! — извикал пророкът. — Добре, ще ти дам месо!» — Той извадил нож и отрязал с един замах парче месо от ръката си. — «Това стига ли?»

Орелът погледнал месото, погледнал и пророка, мир нему, който увивал с парче плат кървящата си ръка.

«Горе-долу… Но какво ще ядем аз и децата ми, когато това месо свърши?»

«Пак ще дойдеш тук и аз пак ще ти дам от тялото си толкова месо, колкото трябва».

«Добре» — казала птицата и захапала месото, готвейки се отлети.

Тогава пророкът се изправил на крака.

«Стой! — викнал той заповедно. — В името на Аллаха аз, Мухамад ибн Абдаллах, давам днес нов закон на света. Отсега нататък никоя твар няма да се храни с живота на друга!»

Гласът му прогърмял между скалите и се върнал стократно засилен. «Твар! Твар! Твар!» — повтаряли скалите. — «Друга! Друга! Друга!» — отвръщали те.

А зайчето се притискало, треперещо, към скута му…

Изведнъж се чул вълчи вой. Глутница вълци наизлязла от скалите и обградила пророка. Очите им святкали.

Зад тях се подала глава на лъв. Рисове, носорози, пантери прииждали от пустинята. Въздухът се изпълнил с пляскане на криле; ястреби, гарвани, лешояди кръжали като черни облаци над скалите.

«Дай ни храна! Дай ни храна!», завикали хиляди гласове.

Пророкът пребледнял като мъртвец.

Нови зверове идвали всеки миг. Огромни змии се виели в нозете му. Зелено око на крокодил го гледало, без да мига. Мечки, големи колкото хълмове, се клатушкали мрачно към него. «Дай ни храна!», ревяли те.

«Аз… Аз… Вярвам, че Абу Бекр, Али и Омар ще пожертват като мен част от плътта си…»

Но врявата се засилвала. Пустинята се изпълнила с милиони твари, страшни зверове и чудовища, каквито пророкът никога не бил виждал. Небето почерняло от птици и слънцето престанало да свети.

«Господи! — викнал пророкът. — Всички жители на Медина…»

Ревът се засилил.

«…Всички мюсюлмани!…»

Ревът станал нетърпим. Сякаш изпод земята се чул тътен — далеч отвъд хоризонта страшната глава на Левиатана се надигнала от Червено море.

Пророкът не бил ни жив, ни мъртъв.

Изведнъж врявата стихнала. Чули се тежки стъпки.

Зверовете започнали да треперят. Множеството се отмествало, за да даде път.

Пророкът повдигнал очи. Син труп крачел бавно през пустинята, подпиран от плъхове, гарвани, лешояди.

Всички го гледали като омагьосани.

Най-сетне трупът стигнал до скалата и застанал точно пред пророка. Вятърът довял нетърпимо зловоние на леш.

«Кой си ти? Какво искаш?», попитал пророкът.

И един жесток глас отговорил:

«Аз съм смъртта. Мои са всички същества. Аз се храня с тях».

«Ето ти моята плът! Жертвам ти я, проклетнице!», изпищял пророкът.

«И какво от това? — рекъл гласът. — Ти и така си мой».

«Кого искаш тогава?»

«Всички хора за мен са еднакви. Всички ви ще изям».

«Има ли нещо, което да те победи?»

«Нищо».

«Ами Бог?»

«Не ме плаши с Бога — казал трупът. — Той е на небето. Тук аз съм вашият Бог».

Изведнъж пророкът, озарен, протегнал ръка към него.

«Но ако Бог приеме човешка плът? Какво ще кажеш за това, чудовище?»

Настъпило мълчание. Страшната оголена уста на Смъртта се зъбела срещу човека.

Нижели се страшни мигове. Целият свят бил вцепенен.

Изведнъж трупът се пречупил на две и рухнал. Пълчища мравки и всякакви насекоми се нахвърлили върху него и го разнесли за един миг. Не останало нищо.

И зверовете тихо започнали да се разотиват.

А пророкът и спасеният от него заек се завърнали в Медина».

— …Дядо Ходжа! Търси не онзи, който спаси заека, а Онзи, който спаси всички ни!

Рано сутрин на следващия ден Ходжата и неговото вярно магаре потеглиха на път.

Тъй започна най-дългото пътешествие и най-интересната история за Настрадин Ходжа.

Коментари

коментара