Бедата: в преддверието или на прага?

Един мой приятел реши да избяга от антихриста. Речено — сторено. Продаде тристайния си апартамент в Москва и купи голяма тухлена къща недалеч от прочут манастир, за да е по-близо до своя духовен отец. Е, истината е, че не скъса напълно с Москва. С парите, които му останаха от покупката на къщата, той купи едностаен апартамент и започна да го дава под наем. И добре направи, защото на новото място не можа да намери никаква работа. Предложиха му учителско място в местното училище със заплата 300 рубли, но после и това кой знае защо му отказаха.

Всъщност не му и беше до търсене на работа. Къщата се оказа неотоплявана.

Цяла година се стара да я направи топла, овладявайки великата мъдрост на общуването с простия народ, който ламтеше да го оскубе както трябва, а работа никаква да не свърши. Материалът, който му доставяха бачкаторите, се оказваше напълно негоден. Пещите¹, направени от „майсторите“, отчаяно пушеха, поглъщаха сума дърва и при това се нагряваха едва-едва.

През първата зима всички жизнени сили отиваха за поддържане на същите тези сили. Когато настъпи втората зима, пещите бяха пренаредени. В къщата стана по-топло. Собственоръчно отгледаните краставици и домати бяха натикани в буркани. От касиса и сливите бе направено сладко и моят приятел реши, че е време да покани гости от столицата.

Пристигнах в събота. До всенощното бдение оставаше час и половина. Посрещнаха ме с най-голямо гостоприемство. Едва стъпих на прага и веднага ме сложиха зад масата, сипаха ми грамадна чиния борш и аха да изгълтам първата лъжица, когато стопанката ме попита:

— Ще си вадиш ли нов паспорт?
— Много е вкусен — похвалих аз борша и едва не се задавих. Два чифта очи ме гледаха внимателно и тревожно. Машинално прокарах ръка по брадата си. Там нямаше остатъци от зеле и аз загребах отново с лъжицата.
— Да не си го направил вече? — изплашено ме попита стопанката. Разбирах накъде бие.
— Нов паспорт не се взима — гласът на стопанката се сниши кой знае защо до заговорническо шептене.
— Защо? — сниших глас и аз.
— Защото в него има графа „ИДН“².

Разбрах, че с обяда ще имам проблеми. Друго ядене няма да ми дадат. И не защото са стиснати, а просто защото след като вече заговориха за ИДН, ще забравят след минута за всичко — и за зеленчуковото рагу, и за хрупкавите кисели краставички, и за всички останали вкусотии, на които стопанката беше голяма майсторица. Затова, довършвайки борша, аз го ударих на хляб, слушайки как моите приятели ми разправяха за трите шестици и гадните хитрини на министър Букаев, който излъгал Патриарха и го убедил, че в данъчния номер няма никакви шестици.

— Но там наистина ги няма — възразих аз.
— Може би. А каква е гаранцията, че ги няма от другия край, в световния компютър?

Свих рамене и облизах лъжицата. Боршът беше наистина добър.

Приятелят ми се казва Алексей, а жена му — Екатерина. Когато се запознава с нови хора, тя добавя към името си епитета „великомъченица“. При това загадъчно намига към своята половинка, давайки да се разбере, че „великите мъки“ идват от него. Въпреки това, когато го представя на новите си познати, тя не пропуска да го нарече „Алексий человек Божи“, което си е чиста истина. Той повярва в нашия Господ преди 10 години, но така яко, че понякога ме побиват тръпки. Той съвсем не е книжен човек — бивш военен. Обича да има определеност във всичко. И когато казва: „отец Теодосий е благословил“, това означава, че и земетръс да стане, и цунами да ни залее — благословението ще бъде изпълнено. А ако отец Теодосий не е благословил, то и на парчета да го режеш или със зелени американски пари до гушата да го засипеш, той за нищо на света няма да наруши това „неблагословение“. И когато ми каза, че отец Теодосий не е благословил новите паспорти, аз се натъжих.

Не вървеше да мълча. Отдавна не се бяхме виждали и аз опитах да се измъкна с шега.

— Хубави приятели, няма що! Няма да вземат да те питат за жената, за децата. Само за „червената паспортяга“1. Че да не би новият паспорт с двуглавия орел и св. Георги Победоносец да е по-лош от оня със сърпа и чука?
— Всичко това е измама. В новия паспорт няма графа „народност“, но затова пък има графа „ИДН“.
— Ама и вие с тази ваша „народност“. Какво, ще престанете ли да бъдете руснаци само защото нямате хартийка за това? Ами ония сатанисти, дето ги хванаха, че трошат кръстове на гробищата? Всички до един руснаци…
— А кой ги е подсторил?

Не знаех кой ги е подсторил, но бях сигурен, че така можем да се препираме до безкрайност. Сетих се как през 88-ма имах подобен разговор за съветския паспорт на Алтай с една старообредка, която беше почитана като пророчица. Тази „щерка Авакумова“ взе паспорта ми, тури пръст върху печата и обяви, че точно това си е самият истински печат на антихриста. И затова всички, които имат такъв паспорт, са негови слуги. И ще горим в ада, независимо дали обичаме Господа и искаме да живеем „във всяко благочестие и чистота“. Аз се опитах да й възразя и трябва да кажа, че се получи добре. Разсъжденията за Божието милосърдие, което не може да бъде победено от никакви интриги на „другарите“, направи впечатление на много от участниците в молитвеното събрание. Но когато моята опонентка чу думите за любовта към ближния, тя се разлюти така, че очите й буквално запламтяха като джобни фенерчета. Виждал съм такова нещо при обсебените в Печора.

Тя се задъхваше от гняв и ревеше като бик: „Каква любов към никонияните³; и при това с паспорти?!“

Паспортът ми бе хвърлен в лицето. Слава Богу, че тя не го скъса на парчета. Тогава и до днес щях да си бродя из Алтайските планини. След това тя подшушна нещо на своите пасоми и след минута двама яки ревнители на „древното благочестие“ ме повлякоха навън. Не ме набиха, но ми наговориха такива неща за „никониянската“ църква, каквито християните наистина не бива да говорят. Те не само кълняха иерархията, но и хулеха светите тайнства. И всичко това защото в джоба ми имаше документ, издаден от „властимащите“, на които всеки християнин трябва да се подчинява.

Никакви цитати от Евангелието не бяха чути. А това, че на кесаря трябва да се дава кесаревото, а Богу — Божието, възбуди ярост не само у пророчицата, но и у всички събрали се. Че къде си виждал ти кесар? Нали тия гадове го убиха! Убиха царя, че и антихристки печат удрят на всичкото отгоре!

Разказах тази история на моите приятели. Алексей упорито тръсна с глава:

— Това е друго. Тогава властта беше безбожна, но все пак своя. А сега ще ни прикачат към световния компютър, който се казва „звяр“, и това вече е истинският печат, защото има три шестици в него. Казано е, че числото на звяра е 666.
— А бе няма там никакви шестици. Това просто е хулиганство. На някого много му се иска да ни плаши.
— Плашене или не, но сега те могат да следят всекиго по компютъра, без да излизат от кабинета си.
— Че какво има да ти следят? Как си плевиш картофите или „жигулата“ си поправяш?
— Не става дума за мен. Всички ще бъдат следени.
— Тогава тия „всички“ да си се тормозят. Но те не се тормозят. Ти се тормозиш. Виж как си изтормозил вече твоята Катя, великомъченицата.

Напразно споменах Катя. Тя се намеси в разговора още по-енергично и от мъжа си.

— Казано е, че никой няма да може нито да купува, нито да продава. Точно така ще стане. Ще махнат парите. Ще има електронни карти, а след това чипове под кожата. И всяка твоя крачка ще бъде следена.
— Но нали бесовете и така следят всяка твоя крачка. От какво има да се страхуваш? И ангелите виждат всичко. И Господ. Обичай ближния, моли се и от нищо не се бой. Добре де, иска им се да надничат. И какво можем да направим ние с тия нещастници? Сега пък и предаване измислиха — „Стъклената къща“2. Цялата страна наднича през ключалката и никой не го смята за грях. Подготвят хората за тоталитарно следене.
— Ама ние не искаме да ни следят — разсърди се Катя.
— И аз не искам.
— Тогава протестирай!
— А вие защо се махнахте от Москва? За да протестирате или душата си да спасявате?
— Спасяваме я — сега вече се разсърди и Алексей. — Отец Теодосий не е благословил да приемаме ИДН и новите паспорти.
— А Патриархът е благословил да не се сее смут сред народа и свещениците да престанат да благославят или да не благославят православните християни да приемат ИДН.
— Ами ако са го излъгали? Министър Букаев му говори едно, а след това разпраща заповеди — без ИДН дори пенсията да не се дава. Вече и на работа не те приемат. Скоро изобщо нищо няма да можеш. Дори битовите си разходи няма да можеш да платиш без този ИДН.
— В такъв случай може би да не се инатим и да приемем данъчния номер?
— Печата на антихриста? — извика Катя.
— Чуй ме, щом Патриархът казва, че това все още не е печатът на антихриста, тогава не трябва да ставаме като старообредците, за които ви разказах. Те видяха „печата“ в старите паспорти, вие в ИДН, а дяволът се смее, — той само това и иска — да посее смут, омраза и страх. Виж само какво се върши. Бабички с плакати преследват Патриарха. Отец Йоан Крестянкин нали писа: не се бойте от тия глупави цифри. От Бога се бойте! Бойте се от греха.
— Лесно му е на отец Йоан. Та колко още му е останало да живее?! А какво да правят нашите деца? — въздъхна Екатерина и погледна мъжа си. — Нищо лошо не можем да кажем за отец Йоан, но и светците са грешали — въздъхна Алексей.
В това време вратата се отвори и влезе суха, пребрадена с черна пухена кърпа старица. В ръката й имаше грамадна възлеста тояга. Тя мълчаливо се прекръсти срещу иконите и ме изгледа строго. Кой знае защо си помислих, че тя е подслушвала нашия разговор и е влязла, за да го прекъсне.
— Ей сега тръгваме, майчице — засуети се Алексей. — Наш приятел е дошъл. Това е майка Теодора. А това е Андрей.

Поздравих я, старицата кимна мълчаливо и ме изгледа още по-строго.

По пътя Алексей подбра дъщеря си Настя и още две бабички. Заедно с Екатерина се оказахме петима на задната седалка.

Настя ми седна на коленете и взе да ме разпитва за моите дъщери. Но майка Теодора не ни даде да поговорим. Тя почна да разправя на висок глас за някаква рабиня Божия, която не послушала отец Теодосий и приела ИДН, а сега е пристигнала и плаче, че няма живот за нея. Благодатта я напуснала и тя страшно се тормози и измъчва. Съседката ми поде темата с някаква ожесточена радост: „В Москва се говори, че всички, които са приели ИДН, стават като обладани от бесове“.

— При отец Игнатий пък дошла една рабиня Божия и разправила, че й се явил демон и казал, че той е, който чертае с ноктите си баркодовете и туря по три шестици на всички стоки.

Майка Теодора се извърна към мен и рече, гледайки ме сурово:

— Затуй Господ допусна всичко това, защото архиереите не искаха да прославят царя-мъченик. Съборно покаяние и до днес няма. А щом е тъй, какво друго да чакаме?

Тя продължаваше да ме гледа изпод вежди, чакайки моята реакция, но аз реших да мълча. Но сега пък съседката ми се захвана с мен.

— Ами при вас какво се говори за ИДН?
— Не знам, майчице, аз никъде не ходя.
— А бе той май е приел ИДН — избоботи майка Теодора и сама се уплаши от своята догадка.

Минута мина в тягостно мълчание. След това моята съседка почна да ме ръга с острия си лакът — дали за да се отмести от мен, или за да ме бодне като отстъпник и еретик, не знам.

— Вярно ли е? — дъхът й излизаше със свистене.
— Не, не е вярно — казах неохотно аз.
— И да не е приел, ще приеме — отрони сурово майка Теодора. Тя гледаше без да мига пътя и танца на снежинките в ярката светлина на фаровете. Лицето й бе строго и тържествено. Тя предвиждаше близкото бъдеще, изпълнено с мъки и лишения, където я чака подвиг и където няма място за такива маловерници като мен. Аз пък се опитвах да разбера кого ми напомня тя и все не успявах. Беше ми неловко от това, че съм попаднал в компания на съмишленици, сред които изобщо не знаех как да се държа. Усещах, че Катя и Алексей са недоволни от мен. Бях нещо като вражески шпионин, който им пречеше и от когото те трябваше да се боят.

Моите спътници не просто мълчаха. Мълчанието им беше насочено срещу мен. Те мълчаха в очакване на моите оправдания. В този момент майка Теодора извърна за миг лицето си към Алексей и аз внезапно разбрах за кого ми е напомняла. Това бе лицето на болярката Морозова от картината на Суриков. Да, тази жена ще се качи на ешафода за онова, което смята за истина. И другите ще поведе след себе си…

„Господи, дай ми нужните думи и направи тъй, че да ме чуят“.

— Простете ме, майчици — започнах аз неуверено. — Не смея да подронвам авторитета на вашия духовник. Той ви е благословил да се борите с ИДН. Моят пък духовник е благословил всичките си чеда да бъдем послушни на Патриарха, който каза, че в приемането на ИДН няма грях. Ако това ви смущава, не го приемайте. Но недейте да смятате за слуги антихристови тези, които са го приели. Сложили са ни данъчен номер и не само че не ни молят да се отречем от Христа, но дори и специално обясняват по телевизията, че това няма никакво отношение към антихриста. Истинският антихрист ще се държи по съвсем друг начин. Той ще поиска да се отречем от Христа и да му се поклоним като на бог. И ще действа не тихомълком, а открито и на висок глас. Идването му ще се съпровожда от лъжливи чудеса и знамения. В момента няма нищо такова. Тогава няма и от какво да се плашим. И печатът на антихриста ще се слага от самия антихрист, а не от районния данъчен инспектор. Не са се сбъднали още пророчествата и Соломоновият храм, където антихристът ще седне „в слава“ и ще поиска да му се покланят, не е възстановен… Всичко това ще стане. И може би много скоро, но засега още времето не е дошло.

Не ме прекъснаха. Бабичките изглежда не бяха очаквали от мен толкова дълъг монолог.

— Как да не е дошло? — майка Теодора извърна глава и ми хвърли поглед като на малоумник. — Какво има да чакаме? Храма за една нощ ще го дигнат. Сега световното правителство е на ход. То е заповядало всички да се зоват с номера, а не с християнски имена. И ако приемем тези номера — а в тях е числото на звяра — той наистина ще излезе от скришното, дето се спотайва. А ако не ги приемем, той няма да има сили. Той иска да му помогнем. Да се съгласим, че ще го слушаме. А ние не искаме да му помагаме. Щом приемем номерата, значи ще му се поклоним. Значи ще му продадем душата си. И ще горим във вечния огън.
Съседката ми освободи със стон ръката си, прекръсти се и занарежда:

— Не дай, Господи! Спаси и съхрани! Да пази Бог от тия пусти разговори. Само те разколебават. — И тя ми хвърли един кос поглед.
— Е, простете тогава — казах аз и реших да не противореча повече на моите спътнички. На площада пред манастирските порти имаше три автобуса с московски номера, както и петдесетина коли. Едно дребно човече с кожух и плъстени ботуши с галоши прибягаше от автобус на автобус и раздаваше листовки на излизащите от тях хора. Като ни видя, то свали от раменете си брезентовата торба и ниско ни се поклони. Алексей отиде при него. Те се разцелуваха трикратно. Човечето протегна на Алексей дебела пачка листовки.

— Тези са нови. Отец Теодосий е благословил.

Алексей сложи пачките в колата, а човечето бе хванато веднага под ръка от бабичките. Обсъждайки оживено някакви неща, те се отправиха към портите. Аз изчаках Алексей да заключи колата. Покрай нас минаха млади хора — на вид студенти. Вървейки, те се опитваха да разчетат току-що получените листовки.

— А бе стига сте ги чели тия тъпотии — каза високо един едър младеж с яркооранжево пухено яке.
— Но какво всъщност е това?— попита го момиче с дълго палто, пребрадено с кърпа „яко подобает поклонницам“.
— Рекламна кампания: „Не пийте пепси-кола — тя разтваря пирони в стомаха“.
— Не бе, кажи сериозно.
— Някакви чудаци искат специално да развалят настроението на московските поклонници. Плашат хората, които са получили данъчни номера.
— Че ние всички ги имаме.
— Какво, за какво говорите? — дотича още една госпожица.
— Това са глупости. Няма за какво и да говорим. Ако искате, ще ви обясня по време на обратния път. По-добре вижте каква красота ни очаква.

Младежът почна да дърпа листовките от ръцете на момичетата и те със смях се затичаха към портите. Алексей поклати глава:

— Горкичките. Скоро няма да ни бъде до смях. Видя ли оня човек?
— Човечето с торбата?
— Той е истински праведник. Продал е целия си имот и сега скита из Русия — проповядва. Господ много неща му открива. Докато има такива хора в Русия, има и Русия.

Службата вече бе започнала. Аз си пробих път към десния олтар, по-близо до хора.

В манастирското пеене има нещо, което не можеш да чуеш в градските храмове. Не става дума дори за уставната строгост, без разни оперни залитания. Сега и в много московски църкви можеш да чуеш староруско пеене. И гласовете са хубави, и усърдието изрядно, но все пак липсва онази духовна дълбочина и сила, до която стигат само тези, които са скъсали със света и са се посветили напълно на Бога. По време на манастирска служба нещо необяснимо става с душата ти. Колкото и да си опетнен с грехове, разстроен от суетата и многобройните житейски грижи, с всяка минута усещаш как от теб излиза гнетящият товар — сякаш невидима ласкава ръка те почиства отвътре с мека четчица.

След елеосвещението поздравих един мой познат монах и получих благословение да пренощувам в манастира. Неколцина йеромонаси пристъпиха към изповед. Моите приятели пристъпиха към отец Теодосий и аз се присъединих към тях.

Човекът, когото Алексей нарече праведник, минаваше от една група изповедници при друга, вадеше листовки от торбата и преди да ги даде, дълго обясняваше нещо. Той стигна и до нас, кимна на Алексей и протегна няколко листа на бабичката до мен. Успях да разгледам заглавието: „Старец Паисий“. Нещо за ИДН — някакви пророчества или предупреждения…

Щом настъпи моят ред, аз се гмурнах под епитрахила, решен да започна от греховете си, а след това да разкажа за главната причина на моето идване. Но отецът не смяташе така.

— Приел ли си ИДН? — попита той строго и притисна слепоочието си до моето. Аз се обърках.
— Отче, не може ли да се покая за моите грехове?
— Отговаряй на въпроса.

Усетих как лицето ми почервенява. Не бях негово духовно чедо и желаех само да се изповядам.

— Защо мълчиш? Ако си го приел, върви отдето си дошъл.
— Значи, ако съм го приел, вече не мога и да се изповядам?
— А ти как мислиш? Това тук е православен манастир. Тук нямат работа тия, които служат на антихриста.

Отец Теодосий свали от главата ми епитрахила и гневно ме погледна в очите.

— Отче, аз не съм приел ИДН.
— Тогава какво го усукваше толкова?
— Преди година по ваш съвет написах молба за отказ от ИДН по религиозни съображения. А сега в службата слагат данъчни номера на всички без предупреждение. Моят духовник ми каза да не се смущавам, да не напускам работа и да не изпращам повече никакви протести.
— Ми върви тогава при твоя духовник!
— Но жена ми по ваше благословение не прие ИДН и изгуби работата си. И какво ще прави сега?
— Да търси работа там, където не изискват ИДН.
— Сега тя дежури като нощна болногледачка без трудов договор, по уговорка с роднини.
— Много добре. Благородно дело е да гледаш болни, че на тия интелигентски служби съвсем се бяхте откъснали от живота.
— Но тя ще има проблеми с пенсията.
— А бе каква ти пенсия! Виж врага как здраво ни е подхванал. Бързо му спори работата. Мисли за днешния ден.
— Но при нас нещата ще стигнат до развод: не живот, а филиал на парламента — само спорове и баталии. Аз й чета писмото на отец Йоан Крестянкин и цитирам Патриарха, който казва, че всеки трябва сам да решава дали да приема или не ИДН и че в това няма грях. А тя ми разправя за вашето благословение, за отец Паисий и атонските старци, които са против личния код.
— Права е.
— А как ще се живее?
— Това ти си го решавай, с кого си — с Бога и жена си, или с антихриста.
— Отче, аз не съм с антихриста. Аз Христа не съм Го предавал и моля Бога да ме укрепи, за да бъда готов за истинските изпитания, когато антихристът ще поиска да му се поклонят.
— Ами ето че ти го иска. Приемаш ли числото на звяра — все едно му се покланяш. Ти вече не принадлежиш на себе си. Вкаран си в компютъра чрез числото си и ще играеш по свирката на антихриста. Добре, че и в Гърция старците ни предупредиха, а и в Русия се намериха хора с духовно зрение, че инак вече с чип щеше да ходиш и команда щяха да ти дават накъде да се обърнеш и с кого да легнеш.
— Простете, отче, но нали никой не иска от мен отричане от Христа? И дори декларация никой ми е поискал. Просто ми казаха, че сега служителите ще плащат данък по нова система. Никой не ни лишава от име, никой не ни кара да се кланяме на антихриста. Пък и самият антихрист още не е дошъл. Тогава в какво ни е грехът?
— В това, че не усещаш хитростта на лукавия. Ако беше истински православен, щеше да я усетиш. А не като някои — нагълтат се с Кураев и идват тук да си чешат езика.
— Че аз Кураев не съм го чел.
— Аз пък нямам време за приказки. Виждаш ли що народ чака за изповед?
— Аз също ви помолих да ме изповядате, а не да говорим за ИДН.
— Че какво да те изповядвам, щом не разбираш нищо. Сега това е най-главното. Врагът цепи Божия народ на овци и козли, а вие не го усещате. Женихът иде в полунощ, а вие спите…
— Ами ако врагът по друг начин ни цепи: на разколници и на тези, които остават верни на църковната иерархия и се осланят на църковната пълнота, на съборното разумение, а не на мнението на отделни отци?
— Де я тази пълнота? Нас кой ни пита? Божият народ не ще номера, не иска шестици, а те си знаят своето. Ако това е просто нов начин за събиране на данъци, откажи се от номерата, защото народът е в смут. На компютъра му е все едно — дали име, дали цифра. Ама те не просто цифри пишат, а числото на звяра и дори името на компютъра е „звяр“.
— Отче, ясно е кой е автор на глобализацията и кой стои зад това. Но нали той, този глобализатор, е винаги зад всяко злодейство. Господ е казал, че светът лежи в зло. И че времената са последни… А са изминали вече две хиляди години. И колко пъти през всеки век ги е имало тези изблици на остро усещане за дошлия антихрист. Тогава какво да правим? Да хванем гората? Ами ако това още не е той?
— Ако това, ако онова. Сега на гатанки ли ще си играем… Името на компютъра е „звяр“, информация от цял свят се стича към него. Всичко е под негов контрол. Какво друго да чакаме?

Зад гърба ми се надигна недоволно роптаене. Духовните чеда на отеца се възмущаваха, че се осмелявам да споря с техния духовник.

— Простете, отче, но какво да кажа на жена ми? Тя иска да се премести тук при вас. Можете ли да й помогнете?
— А кой я е благословил за това?
— Тя ви моли да я благословите.
— Да си стои вкъщи засега и да те търпи. Може пък да ти дойде умът в главата.

Благославяйки ме, отец Теодосий дори извърна лице от досада. Алексей и Екатерина ме гледаха с тревога. Аз се извиних и казах, че ще нощувам в манастира. Алексей се опита да ме придума да нощувам при тях, но Катя бе явно зарадвана.

— Ти на ранната служба ли ще отидеш или на късната? — прекъсна тя мъжа си. Измърморих нещо неопределено и се сбогувах с тях.

Вървях по заснежената пътечка край невисока оградка, зад която се издигаше огромна пухкава пряспа. От тихия покой не остана и следа. Продължавах мислено спора с отец Теодосий, ядосвайки се, че разговорът ни се получи толкова объркан.

Но с това разговорът за ИДН не завърши. Мой съсед по стая се оказа един стар познат — московският математик Сергей Петрович. Много пъти сме се срещали с него в различни манастири. Запознахме се в Пюхтица преди 20 години. Тогава поклонниците бяха малко и отсядането в манастир заплашваше човека с големи неприятности.

Някога Сергей Петрович искаше да стане свещеник, но не му позволиха. А сега и самият той не искаше. Това бе интелигентен, много приказлив человек, от онези, които знаят всичко за историята на Църквата, за каноните, иконописта, църковната архитектура, но най-главното бе, че той знаеше всичко за московските отци и всички архиереи не само на Московската патриаршия, но и на Задграничната църква. Той можеше да каже без запъване датата, на която този или онзи владика е преместен на друга катедра и причините за това. Знаеше „кухнята“ на нещата и всеки път споделяше щедро с мен своите знания. Честно казано, веднага забравях всичко, което той ми разказваше, и всеки път, щом го видех в тълпата на молещите се, се стараех да избягна срещата.

Но този път нямаше къде да бягам. Отговарях с половин уста на неговите подпитвания и разговорът някак незабележимо се прехвърли върху злополучната ИДН-тема. Разказах му за неудачната изповед.

— Че ти какво искаш? Не само отец Теодосий започва изповедта с ИДН. Половината отци правят същото на изповед. И как иначе, след като игуменът е обявил, че вече и в родилните домове на всяко бебе се дава личен код и му го закачат на крачето.
— Но как можеш да откажеш изповед?
— Той и до причастие не допуска.
— И какво означава всичко това?
— Това, мой човек, означава, че манастирът се превръща пред очите ни в революционен щаб. Ти не си видял още отец Евдоким. Матрос от „Аврора“, без майтап! Очите му горят, мантията се вее на вятъра като знаме, когато той върви с бодра революционна крачка на бой с предателите, приели ИДН. Има и помощници. Печатат листовки и се носят из страната, обясняват на народа как да се бори с тези номера.
— А старецът какво казва?
— Казва, че това не са монаси, а комсомолци. Че ако нещата продължат така и занапред, те ще погубят манастира. Няколко човека вече се махнаха. Още неколцина ще си идат много скоро. Стареца не го слушат. Игуменът подкрепя „иденеистите“…
— Гледай ти, какви „паламитски“ спорове!
— Паламитски или не, но те ще съсипят манастира. От друга страна — разбираемо е. Появи се проблемът „глобализация“ и само църковните хора разбраха духовния му смисъл. Светът е обединяван от сили, враждебни на Православието. На каква основа да се обединяваме с тях? Защо трябва да се вливаме в свят, обявил, че е настъпила постхристиянска епоха? Какво ще правят в тази епоха хората, които не искат да предадат Христа? За нас думичката „постхристиянски“ е оскърбителна и кощунствена. Равносилна на предателство. Ние не искаме да крачим в една редица с целия т. нар. „цивилизован“ свят по пътя, водещ към ада. Не искаме единна финансова система със свят, който отрича Христа. Патриархът помоли правителството да не принуждава хората към ИДН. Правителството не го чу. А защо? Нали в Русия 75 процента от населението се смятат за православни? Друг е въпросът, че те не са църковни хора, но щом се асоциират тъй или инак с Православието, трябва да се съобразяваш с това. Тези хора само са делегирали на правителството известни пълномощия. И правителството е длъжно да чува своя народ. Хората искат властта да ги защитава, децата им да не се покваряват в училище, телевизията да не излъчва порнография и кошмари. И най-после народът моли своето си, а не някакво задгранично правителство да се откаже от сатанинската символика. Моли за една толкова дребна работа. Това дори не е връщане на откраднатите пари. Това не струва нищо. Но никой не чува хората. Игнорират ги. И това е плашещо.
— Но нали Патриархът се споразумя с министъра на труда, че няма да принуждават хората!
— Но ето че ги принуждават.
— Добре де, какво да стори Патриархът, щом светските власти не го слушат?
— Да ги приканва отново и отново. За взривовете в Америка той успя да се изкаже проникновено. А тук бомбардират своите. Трябва да се реагира оперативно на всичко. Сатанистите са пробили на всички фронтове и Църквата трябва постоянно да говори за това. Те ограбиха страната ни. Народът не се разбуни. Никой не напада банките. Но когато ни убиват духовно, Църквата е длъжна да реагира. Глобализацията в днешна редакция — това си е сдаване на Русия на сатанистите. Те получават достъп до нашите суровини, нашите земи, и ще ни командват педофили и извратени типове от всякакъв вид. А всеки опит за съопротива ще се възприема като тероризъм и ще се пресича в зародиш от международните сили. Думата3 приема закони, подготвени от глобалистите. „Думягите“ дори не си представят последиците. Въпреки че някои твърде добре си ги представят. А Патриархът дава църковен орден на един от главните глобализатори. Е, ясно е, че никой не ще да се кара с правителството и Думата. Но защо ще ги награждаваш?!
— Ама това вече си е чиста политика. Не искам дори и да мисля за това. Друго ме безпокои. Диагнозата е правилна, а предлаганите методи — негодни. Отците плашат народа, а какво да се прави — не казват. Нали самите те не са длъжни да приемат ИДН. Нека да си се молят, поклони да правят. Не да бунят народа, не да печатат листовки. Църквата има други задачи…
— Кой ти го е казал? Спомни си за спора на Йосиф Волоцки и Нил Сорски. Йосиф Волоцки е бил голям държавник. А Ослябя и Пересвет? Ето го истинския отговор на монасите-воини, когато родината гине. А сега нима не се води истинска война — най-жестока и най-лукава? И жертвите не се броят с хиляди, а с милиони. А когато иерархията се прави, че уж нищо сериозно не става, народът й сочи иконата на Страшния Съд, където в първите редици на онези, които отиват в ада, са венценосците и патриаршеските митри. И ето че сред Божия народ вече плъзва слухът: „архиереите са ни предали“. Архиереите си мислят: „ще мине време, нещата ще се уталожат“. Нищо подобно. Няма да се уталожат.
— Но това е разкол!
— Точно така.
— И толкова спокойно го казваш?
— Аз изобщо се мъча да не губя присъствие на духа. Какво да правим, когато един народ с разцърковено съзнание почва да си изобретява свое православие? Някога манастирът се е изграждал около стареца. А сега възстановяват стените и ги запълват с хора, които просто не са способни да живеят в света. Не се отказват от света в името на Христа, а си намират местенце, където е топло и удобно. Някои, които изобщо не познават живота, почват да учат духовните си чеда как да живеят. Благославят за брак хора, които изобщо не си подхождат, заповядват неща, които просто сломяват неофитите. И всичко това в името на „послушанието“… Колко бели са сторили тези новоизпечени „отци“… Искат да им оказваш послушание, а самите те нямат старците за нищо. Ако послушникът е непослушник, ако думата на стареца е за него празен звук, тогава какъв манастир е това? А с този проклет ИДН — пълна лудост. Монасите се страхуват един от друг. Наричат масони хората, които се опитват да дадат богословско осмисляне на проблема, и цялото богословие приключва с това. Не чуват аргументите и не щат да ги слушат. Да воюваш с някого е увлекателно и ефектно. Много по-сложно е да се бориш със собствените си грехове.
— Е, това не е от вчера. Този феномен на руската душа е описан от Достоевски. Нали ни е по-лесно да загинем красиво, отколкото да влачим товара на всекидневния живот. Но такъв „героизъм“ не подхожда на хората, които са се оттеглили в манастир.
— Да, но човекът, който отива в манастир, не познава често добре самия себе си. След циничната измама и мерзост на днешния капитализъм младият човек открива изведнъж красотата на Православието, намира кораба на спасението в морето на лъжата и порока и с цялото си сърце започва да служи на Бога. Но после се оказва, че на кораба има много моряци, които изобщо не му харесват и са груби и необразовани. Те не разбират фината му душа. Карат го да се труди и го наказват, когато вместо да работи в краварника, той гледа да избяга в храма. И ето че нашият новобранец започва с ужас да разбира, че любовта, която липсва у него, липсва и на неговите другари. А капитанът и неколцината моряци, у когото тя не липсва, само го дразнят. И започва бунт на кораба.
— Но те ще преобърнат кораба.
— Определено. Липсват умения. Няма любов, но има плам. Има голяма ревност не по разум.
— Тогава какво да правим?
— Днес се опитах да говоря с игумена.
— И какво?
— Той ми каза, че с такива мисли няма какво да правя в манастира. Тъй че утре си заминавам…
— А той какво, не вижда ли разкола?
— Той е сигурен, че не можем да отстъпваме. Ако сега кажем „А“, ще ни накарат да кажем и всички други букви на азбуката. Той не е толкова глупав. Работата не е вече в цифрите. Апокалиптичните настроения са много силни. Телевизията говори само за кошмари. Страната е разорена. Трусове и глад тук и там. Войни и военни слухове. Всеки ден самолетни и други техногенни катастрофи. Това не са ли ти последните времена? А събитията в Близкия Изток? Пък и публикациите, че Соломоновият храм вече е готов и само чака часа на установяването си? Тъй че ИДН падна в един пренаситен разтвор и пред очите ни се образуваха кристали и изписаха дългоочакваната дума „антихрист“. И затова установяването на единно световно правителство, единна валута, управлявана от единен център икономика, се възприема като финансово и икономическо подсигуряване на царството на „звяра, облечен с фрак“. Съвсем естествено е, че православните не могат да се радват на това, че всички световни пари ще са в ръцете на хора, враждебни на християнството. И защо да не вземем да се отделим от останалия апостасиен⁴ свят? Господ неслучайно ни е дал всичко. И земя си имаме повече от всяка друга страна. И в недрата й всичко, което ни трябва. Е, Белгия няма да оцелее, ако се откъсне от останалия свят. А ние спокойно можем да го направим. Разумната автаркия⁵ би ни била от полза.

Разсъжденията на моя съсед за политиката не ме радваха. Вместо да се подготвям за причастие, бях принуден да изслушвам неща, които съм изказвал почти със същите думи.

През деветдесет и пета бях направил филма „За Русия с любов“ и включих в него кадър с три шестици, пламтящи на покрива на небостъргач. Помня реакцията на залата: всички ахнаха и няколко минути от всички страни се чуваше възбуден шепот „шестстотин шейсет и шест!“. След края на филма почти всички въпроси се сведоха до тези шестици. През всички тези години ми се случваше да водя разговори за скорошния край на света: и с еколози, които твърдяха, че степента на замърсяване на околната среда отдавна е надминала критичното ниво, и с обществени дейци, убедени, че при тази престъпност и корумпираност на чиновниците Русия няма шанс да се измъкне от бездната, в която са я натикали пишман-реформаторите, и със свещеници, научили за грехове, за чието съществуване дори не бяха подозирали преди.

Жена ми трябваше да се сблъска с проблема за внедряването на окултизма и „секс-просветата“ в училище под вид на уроци по валеология и различни нови дисциплини. По-смелите и енергични педагози, които протестираха срещу покваряването на децата, стигнаха до най-високите етажи на властта, където и намериха покровителите на тези чудовищни програми.

След като разбраха, че под предлог за борба със СПИН правителството финансира програма за семейно планиране, казано с нормален език — за пропаганда на разврата и абортите, тези хора изгубиха всякаква вяра във властоимащите. Единственото, което малко ги успокои, бе фактът, че негодниците, занимаващи се с тази гадост, разбират, че вършат беззаконие. Единственото, което те искат, е хората да не знаят за това. Тихомълком може, но открито, когато и „негодник“ могат да те нарекат, и сметка да ти поискат — тука вече не. Живота си за това те няма да дадат. Значи, трябва да ги разобличаваме. Значи, трябва да се борим.

Наши познати проведоха няколко успешни протестни акции и дори спечелиха едно съдебно дело. Получи се нещо като движение за морал. Но съпругата ми — жена без всякакви обществени дарби, принципно неспособна на протести и скандали — бе дълбоко разстроена от тази история. След като разбра къде отиват парите на данъкоплатците и с какво се занимават господа чиновниците, тя реши, че точно това си е краят на света. Ако властта убива деца в утробите, а останалите покварява от крехка възраст, прикривайки се при това с приказки за необходимостта от решение на демографския проблем, тогава какво му остава на законопослушния гражданин, свикнал да вижда във властта закрила не само от външния враг, но и от всички, които заплашват неговата лична безопасност и нравственост?

Разговорите за ИДН само засилиха нейната увереност, че са настъпили последните времена. А изповедта при отец Теодосий и благословението му да не приема данъчен номер завършиха нещата. Заедно с още две приятелки тя реши се премести по-близо до манастира и вече през идващата пролет да се заеме с отглеждане на зеленчуци в градината.

Бях изпратен със задачата да получа благословението за това на отец Теодосий и подкрепата на Алексей и Екатерина. Не изпълних нито едното, нито другото.

Строго погледнато, жена ми не беше „иденеистка“ от вида, с който се бях сблъскал през този ден. Нумерологията не я плашеше много. Просто й стана очевидно, че светът е преминал към ново качество, когато антихристиянските принципи са станали норма; със сатанинската символика се заиграва демонстративно, а понятия като „приличие“ или „чест“ просто са изчезнали. По едно време тя опита да протестира срещу реформата в образованието, чиято цел бе абсолютно очевидна — да направи хората примитивни. Тя се убеди от собствен опит, че нововъведенията доведоха дотам, учениците да се отучат да излагат своите мисли, да престанат да четат. Но тя се сблъска с такъв натиск, пред който не само една слаба жена, но и мастити професори и дори академици бяха принудени да отстъпят. Това и бе една от проявите на глобализацията в нейния бранш. А това, което се вършеше в другите сфери, само засили у нея мисълта, че няма принципна разлика дали антихристът ще дойде в понеделник или в петък. Неговото зловонно дихание се усещаше навсякъде. И когато тя заедно с другите педагози, отказали се от ИДН, бе изгонена от работа, стана невъзможно да я убедиш, че трябва да се смиряваме, молим и чакаме Божията помощ. За тази цел самият аз трябваше да съм велик молитвеник. А мен поне тя си ме знаеше.

Собствено за това бях дошъл в манастира: исках да забравя градските изкушения, да получа съвет от стареца…

— А старецът как е? — обърнах се аз към съседа си.
— Старецът, мой човек, се е затворил в покоите си. Изтормозили са го иденеистите. Никого не приема. Килийникът му казва, че пратил да кажат на главатарите: „щом не искат да се молят, тогава с лопати да се бранят срещу антихриста“. Докато не престанат да печатат листовки, няма да излезе навън. Аз, разбира се, също съм уморен от тази самодейност. Те цитират уж старец Паисий Атонски, но пропускат заръката му да се прекрати всяка борба с ИДН, ако това почне да заплашва Църквата с разкол. И в това е голямото им лукавство. Но, от друга страна, до разкол може и да не се стигне. Нека се поразбуни малко народът. Може пък и архиереите да се размърдат… На мене, грешния, ми се струва, че и наместникът знае какво прави в цялата тази история. Архиереите мълчат. А защо? Защото са от старо, съветско време. А дали да не вземем да ги сменим? Защо не? Нали има и пастири, на които не са безразлични проблемите, вълнуващи православните? А той, наместникът, е едва ли не най-големият ревнител и застъпник. С някоя забутана катедра няма да го съблазниш, а по-натам, кой знае, може и сред главните да изплува… Е, това беше просто така, нещо си бълнувах. А сериозно ще ти кажа, че аз всички тези активисти-иденеисти бих изгонил от църковната ограда, докато не са направили големи бели. Щом не могат да живеят без борба, да се борят някъде другаде. Трябва да организираме за тях „институт за изучаване на ИДН“. Нека да провеждат постоянен мониторинг — да следят козните на лукавия и как той осъществява глобализацията. Да ги назначим там като научни сътрудници с правото да носят подрасник. Как ти изглежда моята идея? Според мен е много добра. И главното — напълно осъществима. Между другото, там много скоро ще се изясни кой умишлено разцепва Церквата, а кой го прави само от глупост…

Съседството на Сергей Петрович беше изкушение, разбира се. Вместо да си прочета правилото и последованието за причастие, бях принуден да участвам в приказките му. Но колкото повече говореше той, толкова по-очевидно ми ставаше, че срещата ни е промислителна. Изведнъж видях в него себе си. И аз съм водил многократно подобни разговори. Дори и със същия този Алексей. И всичко това, за да чуя от селските бабички в тяхна редакция собствените си сентенции отпреди пет години! Ние се опитвахме да определим феномена на глобализацията, свиквахме научни конференции, а народът реагира на всичко това както той си знае. Тъй бе и през XVII век, когато ревизията на църковните книги бе проведена така, че половината страна избяга в горите и започна да се самоизгаря, само и само да не позволи на антихриста да налага „изопачените“ книги…

Господ да ни пази от повтаряне на разкола. Как да се научим на гълъбова кротост и змийска мъдрост? Как да минем по царския, среден път, без да се хвърляме наляво и надясно, без да рушим създаденото с толкова труд? Четири поколения, израсли в пълно откъсване от истинската църковност, са си свършили работата. Днешното ни „православие по учебник“ е превърнало мнозина от нас в членове на поредната партия — партия на хората, споделящи християнски принципи. Но така и не се научихме да живеем по Христовите заповеди. Донесохме със себе си в Църквата греховната стихия на света с нейните страсти и неуредици. И вместо да се избавим от греха, ние го пудрим и му слагаме червило. На нас, които сме изкарали осемдесет години в състояние на гражданска война, която само си променяше формата, но оставаше една и съща в основата си, ни е мил образът на благоразумния разбойник, но това не ни пречи да се държим като неговия неблагоразумен колега.

Ние обличаме дори благочестивите пориви в неприемливи форми, които заплашват битието и цялостта на Църквата.

Тук, в манастира, където самият въздух е различен от този в околния свят, е страшно да гледаш как земната половина на Църквата губи способността да чува своята небесна сестра.

„Всички трудещи се и обременени“, чули кроткия глас Христов и дошли при Него, рискуват да попаднат при пастир, на когото са му останали неведоми думите „бремето Ми е леко“. И той ще ти наложи такова бреме, от което не само гърба си можеш да счупиш, но и душата си.

Сетих се за един мой приятел — свещеник, който посети един манастир и поиска да служи литургия. Не му дадоха братска целувка, не го попитаха откъде е. Първият и единствен въпрос бе: „Приел ли си ИДН?“

ИДН стана символ-верую. Той раздели християните на враждуващи групировки и стана истински дар за враговете на Църквата. Сега ни остава само да си намерим един Голям Гапон⁶, който да обедини всички многобройни малки „гапончета“, и да поведе вярващите към разбиване на Църквата под вид на борба с антихриста.

Може би именно по този сценарий работят хората, които смятат Църквата за главна сила, възпираща разгрома на Русия. Сектантите си изпяха песента. Резултатът бе скромен, колко и тъжно да е това за инициаторите. Те си правеха сметката за повече. Църквата само се укрепи в борбата със сектите. Изглежда, че сега са решили да ни ударят право в сърцето — по хората, които са готови да вървят след Христос докрай.

Господи, че къде другаде ще намериш хора, готови да избягат от градовете, за да си спасят душата? Разправи на някой французин или американец за това, какво става при нас — няма да ти повярват. Ами православните на Запад, където ИДН и електронните карти отдавна са част от бита? Нали те не са попречили на Йоан Шанхайски да стане светец…

Тогава какво да правим? Как да върнем на манастирите тяхното истинско предназначение — да бъдат школи на благочестие и молитвени подвизи?

Погледнах часовника си. Наближаваше три. Сергей Петрович изобщо не мислеше да спи.

— Глупаво, ужасно глупаво. С действията си те ще докарат онова, от което се боят. Щом нямаш ИДН, значи си враг на новия световен ред. Я да го видим тоя! И ако манастирите се превърнат окончателно в революционни комитети, тогава властите със спокойна съвест ще ги затворят. И ще започнат тъкмо онези гонения, с които ни плашат… А че Църквата е разцепвана умишлено, е напълно очевидно. Маргинал-либералите почнаха в последно време още по-активно да се зъбят. А монасите, вместо да се молят денем и нощем, играят по свирката на провокаторите… Какво ли ни чака, братко…

Сергей Петрович високо се прозя и затихна.

Събудих се от трополенето на крака в коридора. Съседът ми тихо похъркваше. Реших да не го будя. Облякох се, без да паля лампата, и излязох на двора.
С настъпването на утрото студът се беше засилил. Снегът скърцаше силно под краката ми. Небето беше безлунно, цялото нашарено с леки облачета. В пролуките между тях проблясваха слабо звезди.

По пътечката от портите към храма се движеха тъмни силуети. Бързо притичаха момичета с леки ситнещи нозе. Клатушкаха се бабички с дългополи палта, увити с дебели шалове. По-военному бързо мина млад монах, придържайки мантията си с ръка. Висока жена влачеше за ръка двете си момчета. Едни идваха от страноприемницата недалеч от манастира, други бяха изминали няколко километра от съседните села.

Над ъгловата кула бе застинал ветропоказател във вид на ангел с тръба. Той изглеждаше, сякаш е летял по нощното небе, за да затръби началото на Страшния Съд, но е видял тълпата богомолци, бързащи при минус двайсет към храма, и се е вцепенил от учудване. Имало още молитвеници в светата Рус… А докато те все още не са се изгубили, той може да почака със страшната си вест и да се полюбува на прекрасните църкви, радвайки се на службата в тях.

В храма беше вече многолюдно, но не бяха запалили полилеите. Светеше само една лампа над кутията със свещи. Аз подадох бележките си, купих свещи и почнах да си проправям път към иконата на Казанската Божия Майка. Запалих свещ и зачетох правилото под светлинката й. Но някак изобщо не можех да се съсредоточа върху думите на молитвата. Зад гърба ми някой крачеше напред-назад, чаткайки високо с подкови. Обърнах си и видях млад, обут с армейски ботуши монах. Той си шушнеше нещо с братята, после взе аналоя и го понесе към средата на храма. Минавайки покрай мен, ми хвърли бърз пронизващ поглед.

„Сигурно някой от активистите-иденеисти“ — помислих си аз. Преди не бях забелязвал в този манастир монаси с чаткащи подкови. Изглежда обаче бяха настъпили нови времена и воините Христови се бяха оприличили на армейци, за да покажат на всички и на себе си, че се води велика духовна битка. Забелязах още неколцина напети младежи с подрасници, и след това неволно се залюбувах на монаха, който четеше часовете. Той бе висок, слаб, с аскетично и вдъхновено лице.

Това бе лицето на Нестерова⁷ Русия — Русия, която бе отхвърлила звероподобния образ на войнствения безбожник и се опитваше с всички сили да не позволи да й нахлузят лукавата маска на бакалина и търгаша.

От олтара излезе йеромонах с Евангелие и кръст. Глух стон премина през храма и огромната тълпа богомолци се премести за секунди от различните кътчета към амвона. Започна изповедта. Отецът изброяваше доста вяло греховете, но когато стигна до сребролюбието, се съживи.

— Казано е: не трупайте съкровища на земята. Може вече и време да нямате за харчене на това, дето сте го натрупали. Вижте само какво става по света. Войни, катастрофи, стихийни бедствия. Самата природа показва, че всичко отива към края си. Студове в топла Гърция, сняг в Арабската пустиня. Земетресения, страшни горски пожари, наводнения. И всичко това е навсякъде, а не на отделни места, опасни за живота. Когато човек живее до вулкан, той трябва да бъде готов за изригването му. Ето че то започна пред очите ни из целия свят. Е, разбира се, ние не знаем нито деня, нито часа…

И тук той започна да говори за ИДН, за новия паспорт с две магнитни ленти, където ще бъдат вписани всички данни за всеки човек… Изповедниците само това и чакаха. Задните редове се заблъскаха напред. Неколцина души изпопадаха върху солея. Отецът отстъпи назад с половин крачка, нареди да се успокоим и учудващо бързо настъпи тишина. Хората застинаха с напрегнати лица, някои се вдигаха на пръсти.

Отецът се изкашля и пусна доста гладък пасаж за козните на врага на човешкия род. До мен стоеше мъж около четирийсетте, облечен със скъп кожух. Той внимателно слушаше заплашителните приказки на отеца, че хората, приели данъчен номер, губели автоматично благодат и, бивайки вкарани в компютъра, наречен „звяр“, ставали съучастници на ставащото в света беззаконие.

— Хей, Машенка, — обърна се той към съседката си с норково палто — ти ругаеш Сергей за това, че се увлича от теософия. А пък това, дето го говори отецът, си е чист окултизъм. Как може компютърът да победи Божията благодат? Този „златоуст“ по-добре исихаст да беше станал.

Съседката притисна пръст към устните си и му отговори тихичко нещо. Той се усмихна и поклати глава.

— Струваше ли си да се влача чак дотук за такава мъдрост? Ще изляза да изпуша една цигара.

Той си запроправя път към изхода. Погледнах след него и видях един стар приятел — бившия Виктор, а сега йеромонах Иона. Едно време участвахме заедно с него във фолклорни експедиции. Той се увличаше от староруско пеене и събра огромна фонотека, записвайки поморците, старообредците на Алтай, Сибир, Пермската и Вятската земя. След това от него излезе нелош художник. Преди десетина години се оттегли в манастир и започна да рисува чудесни икони. Той ме благослови.

— И ти ли не допускаш до причастие тези, които са приели ИДН?

Той направи кисела гримаса и не отговори нищо.

Иона бе кротък, старателен и образован монах. Борците с ИДН имаха, разбира се, основания да го гледат накриво. Така и стана. Иденеистите го нарочиха за масон и местните хора почнаха да го избягват. Около него нямаше изповедници и аз можах не само да се изповядам, но и да поговоря, по-точно да си пошушукам с него.

— Остави жена си да прави каквото ще. Нека дойде. Ще поври в това гърне, ще й дойде бързо умът в главата и ще се върне. Сигурен съм, че ще разбере, че цялата тази борба е душевредна работа. Колкото повече братята се борят с антихриста, толкова по-малко се сещат за Христа. Врагът иска нашето внимание, дори и негативното го устройва. Ние негодуваме, душата се помрачава. Не ни се ще да се молим, пък вече и не можем. А той само това чака. Той ни лишава от главното оръжие. Листовките не го плашат. Молитвата го плаши. Кръстът. Светото причастие. Тихото съзерцаване на Божията хубост. А ние сами се лишаваме от всичко това. На нас ни е забранено да се вглеждаме в сатанинските дълбини и да ги изучаваме. Какво ни интересува технологията на идването на антихриста. Предупредени сме, че ще дойде и това ни стига. Нашата работа е да се молим и да се надяваме на Господа. С тези страхове и хулене само обиждаме нашия Създател. Трябва не да плашим хората, а да ги утешаваме, успокояваме и да ги учим как наистина да се борят с врага. Ние имаме страшно оръжие. Сатаната се бои от него. Тогава нека той да си се бои. Той, а не ние.

По няколко пъти на ден се молим: „Да дойде Твоето царство!“ А ти знаеш как ще дойде то. В началото Господ ще допусне идването на антихриста. Но ние трябва да се осланяме на Бога.

А ако не вярваме на Господа, който е допуснал идването на своя враг, тогава трябва да се молим по друг начин: „Да не дойде Твоето царство“, защото ни е страх и не искаме да страдаме. Искаме да си живеем така, както сме живели. Със съветските сърпо-чукови паспорти. Искаме да се грижим само за земния хляб, а за небесния не щем и да чуем. Всичко това е кощунствено и много опасно. Но те не чуват никакви аргументи. И това е най-страшното. Ако отделяха на Христа поне половината от онова време, което посвещават на антихриста… Отдавна искам да си тръгна оттук. Но старецът ми нареди да търпя. Тъй че живея като в китова утроба, както и прилича на Иона.

Той кимна към към изповедниците, които стояха с гръб към него и чакаха реда си към „правилния“ отец.

— За хората ми е жал. Разбунват ги, зоват ги да хванат гората, а с нищо не искат да им помогнат. Една вдовица с три деца дошла при своя духовник, а той и един пакет брашно не можел да й даде, защото трябвало да се сложат три печата от началството. Да плачеш ли, да се смееш ли. С печат плашат, а без печат не могат и една милостиня да ти дадат. Приказват за милосърдие, а са готови да разкъсат хората, които не щат да бунят народа заедно с тях.

Иона въздъхна и се прекръсти.

— Ето — осъждам, роптая. Молитва не, а чист грях. Вместо да се моля, мисля само за това какво се върши у нас и как да се измъкнем от тази беда. Тук без чудо Божие няма да се оправим.

Той ме благослови още веднъж, взе кръста и Евангелието от аналоя и се отправи към олтара. До аналоя се образува празнота, в която веднага се настани някой. Обърнах се. Това бе човечето с брезентовата торба. То бе хванало здраво под ръка човека с кожуха — изглежда, че не му беше дало да си изпуши цигарата. Човечето убедено му говореше, явно разчитайки, че ще го чуят и други: „Виж, колко неправилно разсъждаваш. Когато Господ е дошъл в света, имало е преброяване, вярно е. Но това не означава, че не трябва да ни е страх от преброяванията, паспортите, ИДН и всичко, което ни готвят. Знаеш ли, направо ще ти го кажа: това е знак, че е настъпило последното време. С преброяване е започнало християнството и пак с него ще завърши. Сега ще ни преброят — и край на всичко“.

Гледах приведения гръб на отдалечаващия се Иона и как другите гърбове се отдръпват, правейки му път, и отново се сгъстяват в тъмен пръстен. Сърцето ми изведнъж се сви от болка и жалост. Жал ми бе за Иона, жал и за всички тези нещастни богомолци, дошли от различни краища в търсене на закрила, помощ и съвет. Жал ми бе за отците, които, вместо да стоплят и ободрят тези измъчени от неволи и смачкани от греха сърца, ги потапят в страх и униние. Та нали точно това е Тялото Христово, обединено от любовта към своя Създател.

Друго тяло няма и най-вероятно няма и да има. Колко ли мъчително тежко му е на него. То трябва да бъде единно, а се разкъсва на враждуващи фрагменти.

Господи, Ти си ни повикал при Себе си и си наредил да бъдем единни. Направи тогава така, че наистина да сме такива. Не позволявай на врага да ни раздели…

В този момент някой ме блъсна. На няколко крачки от мен си проправяха път Алексей и майка Теодора. Днес тя приличаше още повече на болярката Морозова. Гледайки горящия й взор и как тази малка куца бабичка решително напредваше към амвона, изведнъж разбрах, че тази странна форма на любов към своя Създател и нежеланието да се поклониш на този, който иска да ти Го отнеме, е проява на вярност, която Господ не може да не забележи. Но ако ангел Божи внезапно й каже: „Теодоро! Трудовете ти са забелязани и заради молитвите ти Господ засега няма да позволи на антихриста да се възцари“, тя ще възприеме тази вест като страшно изкушение и ще се обиди, че я лишават от възможност да продължи борбата.

А такава ли борба ни трябва? Господ няма да ни пита дали сме късали етикетите с баркодовете от консервните кутии. А дали сме нахранили гладния, стоплили умиращия от студ, утешили скърбящия. И защо вместо молитва и покаяние сме сеели страх и неверие в силата Божия, способна да ни защити от всяко зло. Какви кодове, какви шестици могат да ни отделят от Христа? Какво може да ни отнеме Неговата любов? Нито височина, нито дълбочина, нито минало, нито бъдеще, нито главният митар, нито лукавият грешник, измислил „електронния концлагер“.

Трябва да помним, че врагът не се страхува нито от листовки, нито от митинги, нито от плакати… Страх го е от молитвата. От кръста и светите тайнства. От нашите чисти сърца, безкористно предани на Бога. И ако сме с Христа, кой е против нас?

Господи, помогни ни! Вразуми и помилвай нас грешните. Прати ни добри пастири и ни дари с истинска мъдрост и любов. С онази любов, която не знае страх.

Санкт-Петербург, 2002

Превод: Андрей Романов

Източник: списание Мирна, бр. 25 [поръчай]

Бележки

¹ В Русия в селските къщи традиционно се изгражда голяма тухлена пещ, която служи не само за готвене, но и за отопляване и дори за спане. — Б. прев.

^2 Индивидуален данъчен номер. Руските власти го въведоха в края на 90-те като задължителен за всички физически лица. — Б. прев. 

^3 Така руските старообредци наричат християните от каноничната църква. Никон е патриархът, провел през ХVІІ век спорната църковна реформа, в резултат на която старообредците се отцепват от Руската църква.

^4 От „апостасия”, отстъпление (гр.). – Б. ред.

⁵ Пълна и икономическа самостоятелност, затворено стопанство. – Б. ред.

^6 Отец Гапон е свещеникът, повел на 9 януари 1905 г. (т. нар. “кървава неделя”) петербургските работници на демонстрация пред Зимния дворец, където при сблъсък с полицията загиват много хора. Марксистките историци традиционно го смятаха за полицейски агент — гледна точка, която авторът безкритично възприема. — Б. прев.

⁷ Михаил Нестеров е руски художник от началото на ХХ век. Нестеровата живопис е мистична, светоруски-духовна, изпълнена с ликове на светци и подвижници.