Боже, Боженце!
Такава зима не е имало досега. И сняг е валяло – цели преспи са се събирали, та са задръствали и улици, и пътища, и виелици са пищели, и реки са се сковавали, и хора из къра са се вкочанявали, но като сегашната зима не е бивало. Уж кротка, уж тиха, без вятър, без преспи, без писъци, а студът такъв, че устните ти залепват от заскрежаване. Духаш на ръцете си, а те измръзват повече; загъваш се в палтото си, а то леко, леко като паяжина. Очите ти сълзят без да плачеш и лицето ти се бърчи без да се смееш. Вкочанелите ти нозе стъпват глухо, безшумно и някак на меко – защото са изтръпнали. Искаш да извикаш, а гласът ти излезе от гърлото, стигне до носа ти, па пак се върне назад.
В такъв един ден из главната улица се движеше само един човек. Свил се в късо, дрипаво палто, обвил врата и главата си с нечиста дрипа, вирнал рамене – той пристъпя тъй боязливо, сякаш земята се люлее под нозете му. Разбира се, кой може да бъде този човек, ако не малкият скитник и бездомник Гого? Всички са се изпокрили – жива душа се не вижда из улиците, само Гого дава да се разбере, че градът не е мъртъв. Къде ще отиде – сам не знае. Да се стои в полусъборения коптор не можеше повече – студът и гладът не го оставяха да стои на едно място. Ако беше жива вуйна му Митра, все по-друго щеше да бъде, но пуста ракия, събори я в гроба. Ето, цяла година вече Гого е пълен сирак. Студът вилнее, а гладът не слуша. Трябва да се дири храна, но къде? От казармата го вече пъдят, защото преди десет дни издънил караваната на един войник, когато сипвал в менчето си остатъка от чорбата.
Гдето и да се отиде, студът ще дебне. Спасение от него няма.
Измъчен от глад, от студ и от умора, Гого едва отлепяше натежали нозе от вкочанялата земя. Като че ли беше впрегнат в някаква тежест, та коленете безпомощно се огъваха.
Той отпусна гръб до една стена. Нозете само това чакаха – бързо се подгънаха и той седна на земята. Мина едно куче. Гого се сети, че ще може да стопли ръцете си в козината му и му извика, но то не искаше и да чуе. Сега, когато зимата развяваше ледени бичове, нямаше нито време, нито охота да се спира из улиците.
И пак опустя улицата. Комините на зданията димяха, но прозорците си оставаха все тъй нагиздени със скрежени листа.
Гого усещаше, че вкочанява. Не! Или трябва да стане още сега, или – ако се позабави още няколко минути, силите съвсем ще го напуснат.
Студът и гладът станаха по-жестоки. Ръцете му бяха подути. Той се опита да размърда пръстите си, но те бяха изтръпнали и неподвижни.
Где сега? Можеше да се иде в някоя гостилница – все биха му дали нещичко за ядене, но не можеше да стане. Ледени змийчета се промъкваха през ръкави, през крачоли, през скъсани места и жестоко щипеха…
Той свря лице между колене и гласно се попита какво да прави, но нема време да си отговори, защото клепачите му изведнъж започнаха да тежат. Не бива да се спи. Трябва да се стане и да се тича из улицата, за да се прогони сънят. Миналата зима един човек му каза, че не трябва да заспива на открито, защото ще умре. И сега Гого знаеше, че трябва да се побори със съня, но нямаше воля нито да стане, нито да се мръдне от мястото си. Пък и защо да става? Казал човекът да не се спи в студа. Защо пък да го слушаме? Умрял ли е някой от студ? – Никой. Когато човек поспи – забравя студа и глада и става по-силен.
Така Гого изгони и последната си капка сила. Той отпусна глава и здраво притвори клепачи… Нищо… Ще си поспи малко… много малко… Ей, че е хубаво да се спи…Ти спиш и нещо те люлее, люлее… люлее…
Пред лицето му се замяркаха образи на приятели, откри се едно безкрайно поле, цяло потънало в зеленина и цветя. Няколко слънца греят, и наоколо топло… топло.
Момченце, момченце! – викаше някой над главата му. Кой е дошъл да разваля хубавия сън? Той отвори очи и по тялото му заиграха игли… Всичко отиде! И слънцата, и поляната и зеленините… Гого дигна клепачи и видя пред себе си един добре облечен стар човек. Посивялата му брада беше заледена, мустаците също…
– Слушай, момченце… Стани! – В гласа му звучеше мъка и молба.
Гого се помъчи да се раздвижи, но нозете му се бяха схванали.
– Стани, стани, ето аз ще ти помогна.
Той направи усилие и с помощта на стария господин опита да се изправи.
– Събуди се, събуди се! Ти още спиш!
Гого широко отвори очи. Макар и да му беше мъчно да се събуди изведнъж, все пак беше доволен от тази среща. Щом господинът го събужда, значи ще му помогне в нещо.
И Гого не се излъга.
– Студено ли е? – попита човекът, като навеждаше лицето си съвсем близо до неговото.
– Студено.
– Слушай сега, какво ще ти кажа. – Човекът бръкна в джоба си и извади от там цяла шепа с едри монети. – Вземи тези пари!
Гого не взе парите, а бързо потърка чело. Не… не е вярно, че е буден… Това е сън… Друго не е, освен сън!…
– Вземи де! Я гледай, какъв ме зяпа!
За да се увери дали наистина не сънува, той посегна и почти грабна парите. О, те бяха толкова много, че за цял месец не биха се свършили.
– Слушай ме сега! Добре ме слушай! Ще идеш в църква. От тия пари само за едно левче ще вземеш една свещ. Чу ли?
Гого мълчеше.
– Чу ли? – повтори човекът.
Чух! – отвърна Гого.
– Тази свещ ще запалиш пред иконата. Чу ли?
– Чух. Пред коя икона?
– Пред която искаш.
– Друго какво да направя?
– Ще кажеш една молитва, – отвърна човекът и изведнъж гласът му стана слаб и треперещ, като на болен.
Гого се замисли.
– Защо? Мъчно ли е? – запита човекът.
– Не знам молитви, – отвърна отруднен Гого.
– Не си ли ходил в църква?
Гого си спомни, че е ходил само веднъж, когато трябваше да открадне едно сребърно синджирче, закачено на една малка икона. Но сега не беше време да казва истината, затова тихо рече:
– Ходил съм в църква, ама не зная молитви.
– Нищо, моето момче, – рече старият господин все тъй добър и тъжен. – Тогаз ще кажеш тия думи: – „Боже, Боженце, молим ти се, прости греха на дяда Никодима!”
– Ще кажа! – зарадван рече Гого, готов с все сила да полети към църквата. Студът изведнъж пресекна. Каква голяма била силата на парите!
– Кажи сега да видим как ще кажеш.
Гого помисли един миг и произнесе:
– Боже, Боженце, опрости греха на дядо Никодима! – Но стори му се, че тая молитва е много малка и за да задоволи господина, добави: – опрости го, Боженце! Той нищо лошо не е напра- вил. Той е най-добрия човек…”
– Не, не така! – уплашен извика господинът. – Не е вярно, че не съм направил нищо лошо! О, Той много добре знае, какво направих! Него не можем излъга! Ти ще искаш само да опрости греха на дяда Никодима. Нищо повече. Тебе пращам да се помолиш за мене, защото ти си страдала душица – Бог слуша такива като теб.
– Слуша ли? – удивен запита Гого.
– Слуша, момчето ми, защото той обича нищите и страдащите – а ти си от тях.
Време за стоене на студа нямаше. Гого рипна, готов да полети.
– Отивам! – извика той и се втурна из улицата. „Гледай ти! – мислеше той – Бог да ме слушал, а аз да не съм му поискал нищичко до сега!”
Църквата беше отворена. Попът четеше молитва, и клисарят нареждаше нещо около светците пред олтара. Когато малкият бездомник влезе, той избърза насреща му.
– Какво има… За какво идеш?
– Чакай бе! – се сопна Гого и тръгна към олтара.
– Скитници такива! Само гледате да пипнете нещо. Хайде, вън!
Клисарят почна да избутва дрипавия богомолец.
– Пусни ме, бе! Ще запаля свещ!
– На теб останало сега да палиш свещ! Хайде вън!
Попът, който си шепнеше нещо и прелистваше молитвеника, дигна глава и спря поглед на Гого.
– Не го пъди, Събе! – рече той – пусни го да си запали свещта.
Гого купи свещ, запали я и се приближи до една икона.
– Залепи свещта ей там, под иконата, – му посочи попът. Гого я залепи, дръпна се крачка назад и плахо и неспокойно се загледа в нея. Белобрад светец беше отправил към него тих и благ поглед и чакаше да чуе думите на Гого.
Гого се прекръсти. Смутен и развълнуван, той подири в паметта си думите на стария господин и тихо произнесе:
– Боже, Боженце, моля ти се, много ти се моля, опрости греха на…
Гого се сепна. Как беше името на стария господин? Как се казва? Той силно напрегна паметта си, челото му потъна в пот, но името пак не си спомни.
– Боже, Боженце – произнесе той пак – опрости греха на…
О! Някаква зловеща ръка беше изтрила името на стареца без да остави нито една буквица от него. Много се мъчи Гого да проясни паметта си, но нищо не си спомни. Горкият старец! Жал изпълни Гого. За пръв път рече да поиска от Бога една добрина и ето, че не може.
Но той си спомни думите на господина:
– „Тебе пращам, защото ти си страдала душица и Бог слуша такива като тебе”.
– Добре! – си рече Гого, – аз иначе ще се помоля. – Боже, Боженце – гласно произнесе той – опрости греховете на всичките хора. На в-в-в-всичките!
Тая молитва изведнъж успокои Гого. Той знаеше, че между всичките грешници ще бъде и господинът.
Като свърши молитвата, той се обърна и си тръгна, но след няколко крачки, една бърза мисъл го спря.
– Защо? – се насърчи той. – Щом Бог ще ме чуе, защо не поискам още нещичко?
И като застана пак пред иконата, той наново се прекръсти и прошепна:
– И още ти се моля, Боженце, да ме не оставяш вече гладен, че ми дотегна! И… да имам здрави и топли дрешки… и… да печеля на пиянко, и когато стрелям на тенекиените човечета в панарамата, да улучвам със всяка съчма…
Облекчен, със затоплено сърце и възрадвана душа, той бързо излезе на улицата и се отправи към гостилницата, гдето ходеше в добри часове.
Из сборник разкази „Майко!” (Книга за всички), С., 1935 г.
Откъс от Българска християнска проза (1900 – 1940). Антология
София, Омофор, 2010,
съставител: Красимира Колева
