В името на търпимостта



По мерките на „новото мислене” християнинът не трябва да отговаря на критиките срещу християнството и не трябва да има никаква сърдечна привързаност към символите и светините на своята традиция. Нещо повече – по същество той няма право да бъде християнин. „Гледайте на нещата по-широко! Не се обвързвайте с една определена позиция по този и този въпрос”. Плурализмът от обществото трябва да се пресели във всяка отделна глава – всеки човек трябва да бъде накаран да вярва едновременно в няколко бога. Някакъв „плуротеизъм”. В. Розанов отбелязва по този повод, че средният интелигент сутринта вярва в Ницше, на обяд – в Маркс, а вечер – в Христос. Честъртън осмива подобна „широта на възгледите” в образа на Ричард Уайт, който „наскоро повярва, но всяка седмица си сменяше вероизповеданието”.

Хората до такава степен са наплашени с идеята за задължителния „мир между религиите”, така са пленени от пропагандата за тяхната „равноценност”, че дори Игнеса Ломакина, която описва в своята книга човешките жертвоприношения, извършвани от будистките лами, бърза да направи реверанс към идола на „всетърпимостта” и „неосъждането”. „Млада жена, член на будистка община от Санкт Петербург, прочитайки част от ръкописа, ме попита: Какви са тези ужаси, тези жертвоприношения? Будистът не би скъсал и тревичка, той благославя всичко, което расте и живее на земята. Да не би да сте против възраждането на ламаизма? Не, не съм против; всяка вяра сега навярно е полезна. Само че ламаизмът е вяра особена; вяра, събрала мъдростта на Степта”. Разбира се, да изтръгнеш сърцето от гърдите на жив човек – това минава за „благото на човека”. Нали кармата на убития по ламаистките схващания от това се подобрява.

Журналист от „Огоньок”, описвайки нравите на канибалите от Нова Гвинея, отново смята за нужно да извърши жертвоприношение на „духа на търпимостта”. Разказвайки как и с какви мотиви едно канибалско племе изяжда през 1961 г. сина на губернатора на Ню Йорк Майкъл Рокфелер (както през 1770 г. изяли 20-те моряци на капитан Кук, акостирали на брега в търсене на вода), журналистът завършва така своя очерк: „Асматите. Мъжествени, безстрашни воини, горди хора, които не се покоряват на завоевателите. Да, от гледна точка на белия човек те са коварни, вероломни и кръвожадни; те не признават нашия морал и нашия живот. И все пак би било жалко, ако цивилизацията един ден унищожи тяхната самобитност”48. Ако читателят споделя мъката на автора от това, че канибализмът може да изчезне, а като резултат нашият свят може да стане малко по-малко плуралистичен, значи и той е готов да принася реални човешки жертви на модната идея, на идола на „плурализма”. Неговото богословско кредо „не е ли все едно кой как вярва” всъщност предполага, че няма значение какво присъства в менюто на обитателите на нашата планета – човешко или говеждо месо. Ама разбира се – неприлично е да се гледа в чуждата чиния.

Точно така неприлично ще бъде да се обсъждат разликите между религиите и да се защитава християнството в света на антихриста. За природата на лъжехристиянския призрак предупреждава още в миналия век Хомяков: „Светът загуби вярата и не иска да има някаква определена религия; той иска религия изобщо!”.

За отминалите оттогава сто години ситуацията се е променила – чувството за безотговорност, нежеланието да се мисли и да се избира сериозно, само са се усилили. Но религиозната жажда като такава в хората се е увеличила. Това, с което госпожичките от миналия век само флиртуваха, напълно сериозно се превръща в смисъл на съществуването на съвременния човек. В продължение на много десетилетия всички най-модерни идеологии говореха за това, че никакво „аз” и никаква душа не съществува; човекът – това е „съвкупност от обществени отношения”, „място, където езикът сам себе си обговаря”, „епифеномен на подсъзнателното”… Човекът се затъжи сам за себе си и именно затова с такава готовност откликва на посланието на религиите, че той съществува. Човекът не иска да бъде по-малък от това, което е, и в отговор на дехуманизацията на училищната и вестникарска идеология той търси трансцендетната основа на битието си – онази Другост, която е отвъд социалността. И ето, че му казват: Другото съществува. Но на човека главата се замайва от непривичната височина, започва кислороден глад, обикновените думи и навици на мисленето умират. И веднага му предлагат екзотични думички като карма, чакри, астрал и нирвана… и му се приисква всичко наведнъж. Всичко му се струва годно за ядене и готово за бърза консумация.

Именно тази форма на „каквато и да е и всякаква” религиозност все по-натрапливо заявява за себе си в днешна Русия. Трудно ще намерим учителка или журналистка, която да не заяви за себе си, че е намерила начин да съчетае „духовността на православието” с „духовната мъдрост на Изтока”. Непоколебимата увереност на съветските „културтрегери” в това, че всяка „духовност” е благо, внася своята лепта в тържеството на „ерата на Водолея”… Такава религия на вътрешния плурализъм, религиозна всеядност и духовна безвкусица ще стане общозадължителната религия на бъдещето. В демократичното общество, както е известно, две мнения по въпроса за плурализма не може да има.

Да се живее без убеждения (според диагнозата на К. Г. Юнг именно такъв начин на живот води до шизофрения) започва да се превръща в норма. Човек, който има своите религиозни убеждения и не е готов да ги сменя с всеки следващ брой на вестника или след всеки нов събеседник, се разглежда като заплаха за обществения ред. Скоро обществото ще започне да възприема като здраво и нормално състояние единствено всеверието, докато верността към Евангелието ще се диагностицира като фиксация върху „свръхценна идея”. Разбира се, такъв „обладан” от Евангелието човек ще се разглежда като източник на агресия. Е, опитът ни от 20-ти век ни позволява да предвидим как ще свърши това. В романа на Г. К. Честъртън „Кълбо и кръст” антихристът, възцарил се в света, „прекарва свой законопроект. Организира се медицинска полиция. Даже и да избягате, всеки полицай ще може да ви залови, защото в досието ви няма да пише, че сте нормален”.

Средновековните отживелици” ще се търпят само ако не претендират за изключителност и на истинност. Разбира се, всеки ще има право да се моли и да вярва както иска. Но няма да е възможно публично да се изказва несъгласие с ясно изразения от обществото стремеж към религиозно всеединство. Вярвай както искаш, но не влизай в полемика с другите вери. По-точно, ще бъде дори възможно да се води и полемика, но само от позициите на плурализма; само за да бъде принудена поредната група фанатици (някакви кришнари или старообрядци) да разширят своето съзнание и да отхвърлят онези догми от вероучението си, които биха могли да провокират религиозни разделения в обществото. Затова именно отношението към религиозно търпимия синкретизъм трябва да стане единственият критерии за обществена и религиозна държавна политика. Ако някоя религиозна група не демонстрира ентусиазъм спрямо провеждащия се общорелигиозен „синтез”, държавата ще намери начини да демонстрира своето недоволство от тази група. Религиозните движения, които продължават да проповядват собствената си национална или религиозна изключителност, ще бъдат принудени да приемат една по-демократична и по-мека позиция. Мирът между хората е висша ценност и за да не се допуснат конфликти, ще се наложи да се подхване такава борба за междуконфесионален мир, че от някои конфесии камък върху камък няма да остане… „Трябва да се борим против разделението”. А за това, че в процеса на синкретичното обединение костите на реалните религии ще бъдат строшени, ни се препоръчва да не разсъждаваме. „Творчески синтез”. Макар че на практика религиозният синкретизъм е просто лисицата от онази приказка, в която рижата хитруша се наела да дели сиренето „поравно” между две момченца. Тя така „изравнявала” двете половинки на бучката сирене, че в края на краищата сама изяла всичко. Така и синкретистите, уверявайки, че искат да примирят будизма с християнството, просто прикриват временно истинския си поглед и планове за света: именно тяхната доктрина трябва да бъде приета както от будистите, така и от християните. Както още в древността е казал блажени Августин за подобни „примирения”: „Хвалят Христа, за придадат по-голяма достоверност на хулите си срещу християните” (Августин, „За града Божий”, 19:23).

На 24 ноември 1909 г. се състояло заседание на Религиозно-философското общество, посветено на теософията. След доклада на председателя на Теософското общество А. Каменский, думата взима Вячеслав Иванов: „Желанието непременно и на всяка цена да се обединим, несъмнено е заредено с много опасности, както всеки синкретизъм. Не бихме могли да оставим нито едно учение неизкривено, ако така неметодично и субективно започнем да ги смесваме. Теософското общество, при по-внимателно разглеждане, разкрива черти, които изобличават желанието му да влезе в ролята на църква. И така, бих попитал: църква ли е Теософското общество или не? Това е решаващ въпрос. Ако е църква, то следва, че тя е или религиозна общност, отделна от останалите, или църква, която обхваща в себе си всички други частни църкви, като нещо по-висше от тях, тъй като в този случай те представят непълната истина. Именно това обстоятелство кара всеки, който познава друга църква, да избягва Теософското общество в момента, в който разбере, че то отдава на неговата „църква” само относително и служебно значение. И това трябва да се изясни, за да дадем възможност на хората свободно да избират между Теософското общество и църквата. Християнинът не може да принадлежи едновременно към християнската църква и един извънхристиянски съюз, който се представя за църква. Теософите казват, че трябва да унищожат изкуствените рамки… Но християнството няма да се съгласи да признае своята ограда за изкуствена рамка. Ако църквата се огражда от нашествията на външни тела, то това са тела тъмни и тя не иска те да ѝ пречат, защото в противен случай истинското тяло ще загине. Това не е фанатизъм, а радост от придобития бисер; именно радост от придобития бисер трябва да бъде християнството за християните и не може да се каже за човек, който се радва по този начин, че е фанатик”.

Подобна е и мисълта на Д. С. Мережковский: „Днес чух доклада (на Каменский – А. К.) и въпреки всичко в мен остана, както казва Бодлер, едно мрачно нелюбопитство; не ме влече натам и това е. Някои интонации провокират в мене неистовство, желание да говоря нетърпими, фанатични неща… Прекрасната реч на В. Иванов ми изясни някои неща и сне поне отчасти тежестта от гнета на душата ми… Теософите са безпощадно любезни и приемат всички в своите обятия и аз рискувам участта да попадна в тези обятия, но не искам да се подлагам на това и навярно, ако започна да действам, ще мога да провокирам от тяхна страна някакво действено оттласкване… Няма нищо по-опасно за християнството от будистките преживявания, отричащи „аза”. За мен теософията е явление, абсолютно враждебно на християнството. Вячеслав Иванович пита това така ли е или не е така. Мисля, че да се задава този въпрос на теософите е безполезно; те винаги биха отговорили, че не е така, че всъщност те са съгласни с християнството… и тук започва безнадеждността. Ето кое е важното: християнството по този въпрос (за всеобщото спасение) винаги е мълчало, а теософията е написала на знамето си: „всички са спасени, всички са простени, не бойте се”. Християнството в същността си е трагично и песимистично, то казва: „бойте се, страшно е, опасно е…” Всичко, което ми казва „успокой се”, ми се струва отровено с отровата на паралича, която унищожава самия нерв на религията. Зад маската на теософията се крие духът на небитието, както зад маската на социал-демократическата религия се крие унищожението на личността, защото най-омразното за духа на небитието е лицето и той се мъчи с всички сили да разруши това лице чрез милионите величини, които прелитат пред очите ни. И ето, една от тези безкрайни величини е Теософското общество, лъжливата църква… Когато чета теософски книги, винаги ме поразява, че авторите говорят вдъхновено, виждам, че горят, но когато започна да мисля върху това, което чета, виждам, че източник на вдъхновение са общите места. Теософията, това е вдъхновение от общите места. И ми се струва, че хората са така изгладнели, че се хвърлят на коричката… Теософите може би са добри християни, но те не знаят за тайните, към които ги водят”.

Всичко казано от философите тогава не попречило на секретаря на Теософското общество М. Лодиженски да заяви: „Възможно е да си истински християнин и истински теософ”. Скоро и той обаче разбира колко фалшификати циркулират в теософската литература и написва „Мистическа трилогия”, в която показва несъвместимостта на духовния път от индийски тип и християнството. Но и днес все повече стават хората, които търсят „духовност” и не знаят към какво ги водят проповедниците на окултното.

А те ги водят към едно бъдеще, което вече е било. Древната езическа империя била готова да включи Христа в официалния си пантеон, заедно с боговете и богчетата на другите племена (и статуята на Христа наистина се появява в края на 3-ти век за известно време в римския пантеон). Тези гонения съвсем не приличали на съветските. Рим е бил готов да търпи християнството, ако получи в замяна знаците на външната лоялност. Рим не е имал нищо против вярата в Христа, само е искал да прибави към нея суеверието. Съветската идеология пък не желаеше компромис, тя искаше да унищожи именно вярата в Бога и в Христа. В това време по-скоро църковните йерарси предлагаха на своите гонители римския компромисен вариант: ще бъдем християни в храмовете и съветски граждани извън тях. Подобен компромис е възможен в държава, която не схваща собствените си държавни церемонии като религиозни. Но в Рим не е било така; тази империя се отнасяла към себе си с религиозна сериозност. И християните в древността не можели да си позволят компромис по въпросите на вярата. Те се отказали от участие в религиозните държавни церемонии и в частност от отдаване на божествени почести на императора. Отказът от религиозен „плурализъм” се оказал наказуем и Империята започнала тристагодишна борба с Църквата.

Християнството победило. Но минали векове. И незабелязано всичко се променило. Годините и столетията труд на много „субекти на историческия процес” приближавал момента, когато в историята на християнското човечество ще се случи решаваща подмяна, и ще се случи по такъв начин, че дори няма да забележим… Можем ли да се надяваме, че бъдещото общество, подобно на римските хуманисти (нека си спомним, че един от гонителите бил „философът на трон”, Марк Аврелий) няма да предложи решителни мерки срещу проповедниците на „расова, религиозна и национална изключителност”? Ако под „фашизъм” разбираме проповедта за „национално и религиозно превъзходство”, къде е гаранцията, че свещеникът, в неделята на Тържеството на Православието, произнасящ слово за това колко по-дълбоко богословски и по-човечно е православното иконопочитане, отколкото протестантското иконоборчество, няма да бъде привлечен под отговорност за „фашистка пропаганда”? А ако свещеникът каже, че християнинът не трябва да ходи на уроци по тантризъм и на сеанси за събуждане на „кундалините”, той, разбира се, трябва да бъде арестуван на място. В приетия през 1997 г. в Русия „Закон за свободата на съвестта и религиозните обединения” съществува член 3.5, който крие в себе си сериозна опасност. Този член гласи: „Никой не е длъжен да заявява своето отношение към религията и не може да бъде принуждаван при определянето на своето отношение към участие или неучастие в богослуженията”. При съответното желание този член може да се тълкува така: в православен храм влиза кришнар и пожелава да вземе Причастие. Ако свещеникът го попита в какво вярва, той може да му цитира закона: „никой не е длъжен да заявява своето отношение към религията”. А ако свещеникът все пак не го допусне до Причастие, той може да продължи цитата: „никой не може да бъде принуждаван… към неучастие в богослуженията”. А после и да заведе дело. Съдът ще установи, че свещеникът е нарушил закона не по своя воля, а защото така изискват църковните правила – и ето ви основание за забрана на дейността на цялата Православна Църква. Разбира се, Думата прие този закон без намерение да започне гонения срещу Православието. Но възможност за такъв антицърковен прочит на закона съществува. Тук се открива повод да отбележа, че в съзнанието на много православни публицисти има известна непоследователност и противоречивост. Исканията да се вземат мерки срещу дейността на сектите трудно се връзва с убеждението, че живеем в пред-антихристови времена. Работата е там, че ако времената наистина са пред-антихристови, трябва да се готвим за гонения срещу нас самите, а не да провокираме гонения срещу другите. Време е да се замислим няма ли да се обърнат „мерките”, за които настояваме срещу сектите, срещу нас самите.

Например, православната преса поддържа идеята за забрана на дейността на „Свидетели на Йехова”. Законно основание за това съществува: според чл. 14.2 религиозна организация може да бъде прекратена в случай, че тя „подбужда към отказ от медицинска помощ по религиозни съображения”. Свидетелите на Йехова забраняват кръвопреливането и на съвестта им по тази причина наистина има много смъртни случаи. Но при всичките си спорове с йеховистите вече би трябвало с крайчеца на окото си да не изпускаме от внимание въпроса: няма ли да се обърнат нашите доводи срещу нас самите? Ами ако държавата започне репресивни мерки срещу православните заради нашия отказ от определени видове лечение? Виждаме, че медицината става все по-окултна. Екстрасенсите получават държавни лицензи. И ако някога участъковият лекар изпрати православния християнин на преглед при „биоенергетика”, а той не пожелае да се остави на магьосника в бял халат, няма ли християнинът и неговата Църква да бъдат привлечени под съдебна отговорност? Вече съществуват разпоредби в различни закони и кодекси, позволяващи да се преследват религиозните организации за „нарушаване на обществената безопасност” и „раздухване на религиозна нетърпимост”.

Настойчивостта в исканията за „примирение на религиите” е наистина удивителна. „Днес най-страшната и недооценена опасност, от която трябва да се пазим, е религиозният ренесанс. Именно в това се състои и ролята на религията в историята, че тя канализира агресията, направлява я”. От думите на достопочтения психоаналитик следва, че религията се състои едва ли не само в агресията и човешката агресия ще изчезне, ако я обърнем против самата религия… И даже опитът от съветската агресия срещу религията на нищо не е научил тази кукувица-предвестник на антихриста. Сякаш неговата лична ненавист към Евангелието е така голяма, че не му позволява да види очевидното.

Днес около нас е пълно с такива посланици на бъдещето – хора, които живеят с онова съзнание, което ще стане масово и господстващо в бъдещия век на антихриста… Аналогичен назарянски страх изпитва и Г. Рормозер, бивш съветник на Й. Щраус. Питат го: „Как оценявате съвременната религиозна ситуация в Русия?”. В отговор чуваме, че господин съветникът е най-обезпокоен от възраждането на Църквата в Русия: „Нещо веднага ми се наби на очи. През последните две години на телевизионния екран виждаме картини, които предизвикват безпокойство на Запад и у нас, в Германия. За нас е необяснимо, че в такъв голям град като Санкт Петербург десетки и стотици хора със свещи в ръце маршируват след патриарха… Много ще зависи от това – ще успее ли ортодоксалната църква действително да възстанови и утвърди своето изключително и монополно правно положение. Ако успее, това би довело до съдбовни последствия”. В един свят на наркотици и насилие, в един свят на войни и обезличаване, в един свят на потреблението най-страшната заплаха се оказва именно религиозната… Защо?

Отговор намирам в К. С. Луис: „Вещиците, Ваше Височество, винаги искат едно и също, но в различните векове действат по различен начин”, казва доброто същество, наречено „блатен мърморец” в повестта „Сребърното кресло” на К. С. Луис. А в „Писмата на душевадеца” един друг персонаж на Луис, опитен демон, говори ето така за тактиката на тези действия: „Ние насочваме ужаса на всяко поколение срещу онези пороци, от които опасността в момента е най-малка, и насочваме неговото одобрение на добродетелта, най-близка до онзи порок, който се опитваме да направим свойствен на съответното време. Играта се състои в това те да търчат с пожарогасители по време на наводнение и да се прехвърлят на онази страна на лодката, която вече е под водата. Така ние въвеждаме модата да се порицава ентусиазма точно в ония времена, когато в хората преобладава хладкостта и привързаността към благата на този свят. През следващия век, когато ги надарим с байроновски темперамент и опиянение от „емоциите”, насочваме модата срещу елементарната „разумност”. А когато хората са готови да станат или тирани, или роби, превръщаме либерализма в главно плашило”.

И така, днес „плашило” се оказва религиозната сериозност и верността към духовната традиция. Ленивият релативизъм, напротив, се смята за норма на поведението и мисленето. И в дните, когато човекът старателно се опитва да не поглежда отвъд границите на земното си битие, всеки сериозен опит да се заговори за „срокове”, за „последни времена” и за окончателната трагедия на света се оказват, разбира се, фанатизъм.

Впрочем, фактът че вече съществуват съответните членове и алинеи не означава, че те незабавно ще започнат да бъдат прилагани срещу християните. Има такъв театрален закон, че ако в първо действие на сцената има пушка, в трето тя задължително ще гръмне. И все пак – в трето, а не задължително в края на първо действие. Така е и с историята на християнството. Ако „новият световен ред” вече е факт и вече е обявил война на „религиозната нетърпимост” (ама наистина, „няма по-страшен звяр от котката” – в това секуларно общество, обществото на повсеместния материализъм да обявиш борба с „религиозния фанатизъм”!!!) – рано или късно ще започнат арестите.

Пушката за разправа с „християнските фанатици” е почти готова. В кое действие живеем? Не зная. Може би в първото, а може и в началото на третото. В края на краищата, дори сглобената и окачената на сцената пушка не е задължително да гръмне дори и в третото действие – може пък пиесата да е написана в пет действия?

През 1900 г. Владимир Соловьов е видял само как е започвало създаването на фабриките, които да произведат частите на бъдещата „пушка”. Самото изделие още не съществувало. Русия, а и западният свят, външно си оставали християнски. Пресата току-що била преминала в ръцете на „анти-системата”. Едва са започвали да се формират днешните правила и норми на „политическата коректност”. За един такъв момент много точно говори Лев Толстой, обръщайки се към Максим Горки по повод на В. Короленко: „Той не вярва, само че го е страх от атеистите…”. Короленко, между другото, наистина е имал повод да се убеди в силата на атеистичната цензура във формално православна Русия: „Спомням си една лекция в Историческия музей в Москва, където лекторът, излагайки учението на известния астрофизик абат Сек, цитира паралелно някои места от неговата книга „Единство на физичните сили” и руския превод на книгата, издаден от Павленков. В превода се оказаха пропуснати всички места, където авторът, забележителен учен, но също и йезуитски абат, допускаше непосредственото влияние на Бога върху основните свойства на материята, като например притеглянето. Когато предадох на Павленков за тази лекция, той се усмихна и каза: „Как пък не! Остава и аз да започна да разпространявам йезуитска софистика!””.

Но тепърва предстояха годините, когато цялата страна щеше да зубри: „Всяко божество е некрофилия… всяко кокетничене с божеството е неизразима мерзост, най-гнусна мерзост”. И все пак още през юни 1900 г. Соловьов казва на В. Величко: „Усещам близостта на времената, когато християните отново ще се събират за молитва в катакомбите, защото вярата ще бъде гонена – може би не така грубо, както в дните на Нерон, но по много по-изтънчен и жесток начин: с лъжа, насмешка, фалшификации и какво ли не! Нима не виждаш кой се надига? Аз виждам, отдавна виждам!”.

И тогава ще се яви лъжецът на света, подобие на Сина Божи” (Учението на 12-те Апостоли). Той няма да се бори открито срещу Христа, няма открито да Го хули. Той ще изпраща юдини целувки по Негов адрес: „Велик Учител”, „моят славен предшественик” и дори „аз в предишното си превъплъщение”…

Главната разлика между Христа и Неговият антипод от богословска гледна точка е в това, че пътят на Христа е път на кеносиса, смаляването. Той „понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек” (Фил. 2:7). Но в системата „Ню Ейдж” (нова епоха) „Спасителят” се разглежда като продукт от възходящото развитие на самия човек. Той ще обяви, че носи спасение, които произлиза не от Бога, а от света. Той ще построи „сотириология* отдолу”, която ще противопостави на християнската „сотириология на благодатта”. В началото той ще прави реверанси на почит към християнството, но в края на краищата, сам ще хвърли маската и ще се яви като човек, „който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня” (2 Сол. 2:4). Той ще се представя като връх на човешката еволюция, като световен гений, който дължи всичко единствено на себе си, на своя труд и усилия.

Той ще поиска абсолютно сериозно отношение към своята религиозна мисия. „И му се поклониха всички жители на земята” (Откр. 13:8). Ако някой не приема неговия начин на мислене („печатът на челото”) и предлагания от него начин на живот („печатът на десницата”), в името на мира и съгласието „ще бъдат убити ония, които не биха се поклонили на зверовия образ” (Откр. 13:15).

Нямам намерение да се занимавам тук с тайната на числото 666. Струва ми се всъщност, че такава тайна няма. Антихристът ще постави върху своята дейност този знак именно защото така е написано Откровението. Дори и само от цинизъм. Защото това число е престанало да всява страх. Употребата му по-скоро свидетелства за „широта на възгледите” на един или друг деятел; за това че се е издигнал над „предразсъдъците”. Нима интересуващият ни персонаж няма да е по-свободен от всеки друг по отношение на „предразсъдъците”? Ето ви пример: един християнски вестник писа, че окултизмът е антихристова идеология и Владимир Авдеев (той между другото се титулува „зороастриец”) се радва – „В такава компания никога не е скучно. Ами направо да си обявим конкурс „Антихрист на годината” и ако чак толкова се боят от нас, защо пък да не се украсим с тази скандална титла?”64. Самият Авдеев не е нищо повече от полуобразован хулиган, но е очевиден фактът, че окултната литература постепенно приучава хората, че символите, които в християнството са еднозначно отрицателни, могат да се опаковат в лъскава цветна хартия. Когато стане ясно, че времето е дошло, „президентът на земното кълбо” ще намери начин да демонстрира трите заветни цифри. В края на краищата, апостол Иоан ни дава знак, за да можем да познаем антихриста, а не за да го скрие по-добре. И ако именно по тези цифри ще бъде възможно да се определи антихриста, това трябва да може да направи всеки християнин, дори несведущия в тайнописа.

Но с една от мислите на Авдеев съм съгласен. Той казва, че „християнският Запад е загубил чувството си за духовна ревност и елементарния инстинкт на религиозното самосъхранение”. Същото може да се каже и за Русия, където цари невиждан в историята бал на „чуждобесието”.

И този плурализъм, това „разширяване на религиозния кръгозор” тепърва ще се превърнат в християнска кръв. Същият този Авдеев определя деня „Хикс” на съвсем определена и близка дата: „През 2004 г. ще започне нашата ера, ерата на Водолея. Самият астрологичен знак красноречиво говори за себе си, защото в ръцете си фигурата държи два съда с вода, жива и мъртва, като балансира нивото в двата. Той няма да изтърпи Единия Бог”66. И така, до епохата на тоталния плурализъм остават не повече от десет години. По-нататъшната програма е логична: „Ако означим с цифри монотеистичните религии по времето на тяхното възникване (1 – юдаизъм; 2 – християнство; 3 – ислям), то целите на изтреблението ще бъдат разположени в следната последователност: 2-1-3. Това ще бъде така, защото днес нетрадиционните религии и светският атеизъм са натрупали огромен опит в борбата с християнството, а и самото то за последните двеста години успя да свикне с гоненията… Дойде време да се съборят макетите на картонените кумири и да се върнем към изходното състояние на първично благоденствие, а космическата ера на Водолея ще ни помогне за това… Не се безпокойте, не може да става дума не само за прошка, но и за пощада”.

Авдеев не е „водолеен екстремист”; той просто смята, че вече не се налага да се преструва.

Във всеки случай е очевидно, че „новият свят” ще контролира възгледите на хората, отклонявайки ги от християнството.

Създава се една като че ли парадоксална ситуация: ясно е, че „обществото на потреблението” се обявява срещу християнството. Но защо пък му е потрябвало да насажда езически религии? Мотивите могат да бъдат най-малко два. Първият: хората, които в пред-антихристовите години ще контролират хода на историята, ще имат лични сметки за разчистване с християнството. Ще имат свои, лични поводи за особена ненавист именно към Евангелието и, съответно ще се опитват да го заменят с всичко друго. Това са хората, които са „дяволски обидени” на християнството, независимо от цялата си привидна светскост.

Вторият мотив може да бъде екологичен. Сегашното ниво на потребление и отравянето на природните ресурси на Земята не може да продължи до безкрайност. Даже ако западното общество изолира от себе си по-голямата част от човечеството, не позволявайки му да достигне до потребителските стандарти на западния свят, все пак, рано или късно ще се наложи да се въведат ограничения на потреблението. В литературата се обсъждат възможностите за т. нар. „екофашизъм” – заради решаването на определени глобални екологични задачи някакви транснационални органи на властта ще изземат под свой контрол дейността на националните правителства (безсилни да се справят с глобалните екологични проблеми); това могат да бъдат корпорации или дори частни лица. Става въпрос за принудителен аскетизъм. За да се понижи нивото на потреблението ще трябва да се понижи нивото на очакванията. Но човек не може дълго да се ограничава в настоящето заради благото на бъдещите поколения. Комунистическият аскетизъм, който беше построен именно върху тази мотивация, не просъществува дълго. Взимайки нещо от човека, трябва нещо и да му се даде. Ако на хората се отнемат телесните радости, трябва да им се предоставят радости от друг порядък, психологически. За да се ограничат материалните желания на хората, е най-добре да им се даде евтин и ефективен способ за самоудовлетворение. Тук отново може да послужи старецът Маркс със своето разбиране за религията като „опиум за народа”.

И ето че на пазара на религиозни услуги ще се забележи, че православието не е в състояние да се конкурира с новите технологични религиозни имитации. Пътят, който предлага православието за достигане на духовна радост, е дълъг, труден и нетехнологичен. В православието няма инструкции за това как да видим духовната светлина в рамките на едноседмични упражнения. А в неоезичеството такива инструкции има. Някоя си Урсула Лоренц, проповядваща „новата епоха”, обяснява така разликата между рекламирания от нея продукт и традиционните религии: в традицията „пътят към върховете на духа и физическата хармония е свързан с отричане от всичко, което представлява животът на съвременния човек. Ню Ейдж предлага такава система от тренировка и работа над себе си, която позволява да се достигне същата степен на съвършенство, без да се налага никакъв отказ от обикновения живот”. Накратко, бързоразтворима нирвана и карма-кола в една опаковка. Системите на „новата епоха”, курсовете по различни видове медитации и йогистки упражнения позволяват да се приобщиш към „духовното” в най-кратки срокове (тъй като сериозно покайно прекрояване на вътрешния свят не се налага, просто се научаваш да дишаш и да се концентрираш).

И ако някога центровете на властта, пред заплахата от екологичен срив, решат да съкратят производството, ще им се наложи да проведат това съкращаване по начин, който да не предизвика бунта на населението в резултат от срутването на потребителския материален пазар. За да няма бунт, хората трябва да бъдат увлечени от нещо друго. Християнството, на първо място, не е достатъчно симпатично на самите властимащи, а на второ – то не може да даде бърз и масов ефект. Е, какво пък – имаме в запас вече стотици отработени технологии за промиване на мозъци и „окончателно просветление”.

Всичко това не е нищо повече от хипотеза. Но все пак някои неща можем да предвидим с по-голяма степен на увереност. Почти точно можем да предскажем как ще се случи решаващото отпадане от християнство към магия. Ще долетят „извънземните” и ще обявят, че Христос е бил един от тях (даже и не най-добрият и способният). Духовете могат да се обличат в плътна материя. За тях не е трудно да се явят в облика на дракон или на прекрасна девойка (нека си спомним изкушенията на св. Антоний Велики). Защо тогава да не приемат образа на мирни, забележителни, мъдри „зелени човечета”? И защо при това да не обявят, че именно те са онези „космически йерарси”, които отвреме-навреме са учили човечеството на ум и разум?

Откриването на НЛО и извънземни „цивилизации” безспорно ще дискредитира Откровението в съзнанието на много хора. Но ако залогът е толкова висок, то търсенето на „извънземни”, тоест на нечовешки форми на разум неизбежно ще се увенчаят с успех. Защото в космоса, както знаем, има много врагове на Христа. И въздухът е тяхната стихия.

Те с радост ще поправят Библията и ще ни дадат нови начини за нейния прочит. Ще ни посочат нови „махатми”, които ще вразумяват със своя „Цар на Мира”. И ще започне състезанието с Евангелието. Христос наситил пет хиляди с хляб? – Аз пък ще нахраня сто хиляди! Христос ходил по водата? – Аз пък ще полетя във въздуха! Христос възкресил три хиляди мъртви? – Аз ще ви устроя сеанс по масово опустошаване на гробища! Галилеянинът твърдил, че Царството Му не е от този свят? – Е, и моето царство не е от земята, но аз ще приема земната власт и няма да я насилвам. Христос възкръсна? – Аз пък нямам намерение да умирам!

И – както Библията обещава – Творецът няма да изтърпи това поругание. Спасителят е проповядвал три години и половина. Неговото огледално отражение, антихристът, ще управлява открито три години и половина (1260 дни, Откр. 11:3). И сред християните ще настане велико разделение – тези, които ще приемат печата на Звяра и онези, които ще спасят душата си, с цената на изгнание и скръб.

В началото на тези последни времена на земята ще се възцари всеобщ мир – мир, за който Христос не се е молил. Мир за сметка на Самия Христос. В преддверието на тези дни ще си спомним думите на протойерей Авакум: „Видим убо, яко зима хощет бити, сердце озябло, и ноги задрожали…”

* Наука за спасителната мисия на Христа (бел. прев).

 

Из „За нашето поражение“, проф. Андрей Кураев, Омофор2006 г., превод: Пламен Сивов

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...