Дяволът и монахът
Разказ
През август 1942 г. в един планински район на южен Пелопонес партизански отряд от гръцката Съпротива, разбит и преследван от германските части, бързаше да се оттегли в планините.
Денят беше ясен и горещ, слънцето печеше жестоко. Няколко десетки прашни, мръсни, измъчени хора вървяха през полето по път, който се виеше между градини и ниви. Тук-там отминаваха някой плет или ограда от груби, необработени камъни, подредени без хоросан. Не се виждаше живо същество, само скакалците звънтяха унесено вечната си песен и някой гущер се стрелваше бързо като зелена светкавица изпод нозете на бегълците и изчезваше между камъните.
Слънцето изгаряше с безпощаден зной земята, мъчеше трескавите глави, сухите напукани гърла. Раните, превързани с мръснокървави парцали, горяха в огън, мухи се виеха край тях. Тук нямаше нито вода, нито сянка, рядко някоя стара, прегърбена като бабичка черница можеше да се види край пътя, но партизаните нямаха време да спират под нея. Врагът не беше далеч, а те не можеха да се движат бързо. Имаше тежкоранени и мъжете ги влачеха търпеливо със себе си, – някой се тътреше сам, с последни сили, другаде раненият с безсилно клюмнала надолу глава се беше почти обесил върху раменете на другарите си и креташе едва-едва, прегърнал с две ръце вратовете им. Мнозина не можеха да вървят и ги носеха върху самоделни носилки.
– Темпо, другари – подвикна един висок младеж със скъсана мръсна риза и превързана ръка. – Не се бавете, ще си починем в манастира!
Мъжете го наобиколиха: – Така ли, командире? Има ли време, Спирос, ще успеем ли? Ами калугерите, те какви са?
– Да – каза Спирос, – ще успеем. Калугерите ще ни помогнат.
Те вече излизаха към манастира – голяма бяла постройка в подножието на планинския склон.
Манастирът Агиос Ставрос беше най-голямата обител по тукашните места. Той стоеше тук, между морето и планините, отдавна, още от времето на старите ромейски царе, и беше преживял всякакви неща – и властта на турците, и нападенията на пирати и харамии. Палеха го, рушаха го, но той пак се възраждаше. По времето на епанастасиса – въстанието от хиляда осемстотин двайсет и трета, тук се бяха събрали веднъж на съвет водачите на бунтовниците от цял Пелопонес. Оттогава манастирът си живееше спокойно и мирно, сдобиваше се с все повече стада, градини, лозя, ниви, килерите му се пълнеха с богатства, а костницата – с нови и нови поколения монаси, чиито имена бяха изписвани грижливо върху сухите кокалести чела на черепите над втренчените празни очи.
В този горещ обеден час в обителта не се виждаше човек. Само манастирските кокошки бродеха из двора, постлан с четвъртити каменни плочи, между които растеше трева. Вратата на малката манастирска църква зееше отворена, в мрака вътре мигаха светлинки. Жилищата на монасите бяха на два ката, опасваха ги дървени галерии, свързани със стълби. Тук владееше тишина и покой.
Но тълпата въоръжени мъже, която нахлу в манастира, разпръсна мигновено това спокойствие. Навярно от времето на въстанието от двайсет и трета той не беше виждал толкова много въоръжени хора, толкова налети с кръв очи и отчаяни, мрачни лица. Въздухът се изпълни с горест и смърт. Носачите полагаха носилките право върху плочите и се изправяха, бършейки с последни сили потта от челата си. Ранените, жълти като мъртъвци, молеха за вода или бълнуваха, чуваха се викове и хъркания на умиращи. Уплашени черни сенки се разтичаха наоколо – това бяха калугерите.
– Здравейте, отци – каза Спирос тихо, сякаш на себе си. – Той изглеждаше като съкрушен от някаква голяма тежест, но очите му светеха през потта и мръсотията.
Калугерите тичаха и кършеха ръце: – Ха тука ги слагайте бе, ей-тука бе, на сенчица! А, а! Тъй, тъй! Бреей, че сте закъсали бе, момчета! Отде идвате бе? – говореха те един през друг. – Ха седнете сега, починете си! Божичко, какво нещо, аман! аман! – кръстеха се уплашено. – Искате ли водица? Гладни ли сте? Уф, ама сте целите в кръв, лелеее… Бързо да викне някой отец игумена! Ей, извикайте отец Артемиос! Отец Йосифе, тичай да викнеш отец Артемиос! – и един млад монах се отдели от тях и се затича към църквата.
Но игуменът вече беше излязъл оттам и идваше, куцукайки бавно и почуквайки плочите с тояжката си.
Отец Артемиос игуменствуваше над манастира Агиос Ставрос от много години – всъщност никой вече не помнеше откога. Това бе над стогодишен старец, дребен на ръст, прегърбен. Расото му, навярно на същата възраст като него, излиняло от безброй пранета, имаше неопределения тъмен цвят на безкрайно вехтите дрехи. Той се подпираше върху тояжка и главата му леко трепереше – едра, бяла като сняг глава, величаво космата: кичури бели косми растяха отвсякъде, от брадичката, бузите, слепоочията, ушите ѝ, придавайки ѝ сходство с рошавата глава на лъв.
Той беше толкова стар, че наричаше всички хора “деца”– и навярно наистина ги смяташе за такива. Деца бяха за него и почтените дядовци-домовладици от околните села, и собствените му монаси, и дори седемдесетгодишният свещеник на обителта:
– Бързо, деца, погрижете се за ранените! Настанете ги на сянка… ха там… да. Донесете каквото има да нахраним момчетата. Айде, тичайте!
И докато монасите превързваха с късове чисто бяло платно лежащите на земята, бършеха челата и гърдите им с влажни кърпи и им даваха да пият, старецът се обърна към онези, които още се държаха на крака:
– Добре дошли в манастира, деца. Отде сте?
– Ние сме партизани, отче – отговори Спирос. – Трети пелопонески антифашистки отряд. Бихме се здравата с швабите това лято, много ковчези сме изпратили за Германия… – Мъжете, които ги бяха наобиколили и слушаха мълчаливо, закимаха. – Но накрая успяха да ни издебнат. От една седмица са по петите ни. Вчера ни заклещиха от три страни край Псоми, – притиснаха ни с картечници. Едвам се отскубнахме. Повечето останаха там…
– Виждам, виждам, зле сте се напатили…
– …непогребани. Оцелелите – това сме. Ще се крием в балкана, да си починем малко, да посъберем сили, пък после пак се захващаме с швабата – няма вече друго нито за него, нито за нас – добави той с мрачна решителност.
Отец Артемиос го гледаше с любопитство. “Толкова млад войвода”– си каза той. Висок, блед, с горящи черни очи, в които се четеше нещо трескаво, вдъхновено, Спирос вдъхваше въпреки възрастта си уважение, някаква неволна страхопочит. Той приличаше на студент. През кръста беше препасан с револвер, ръката му бе превързана с кървав парцал, по ризата, надупчена и изпокъсана, се редуваха петна от кръв и пръст. Лицето му беше измъчено, с горчиви бръчки, но и голяма сила се излъчваше от него: това бе лице на човек, прежалил себе си, решен да умре.
– Ти си ранен, чедо – каза тихо игуменът.
– А, дребна работа – махна Спирос със здравата си ръка.
Буйната му гарвановочерна коса все падаше върху челото му и той я отмяташе, прекарвайки с машинален жест пръсти през нея.
През това време монасите и манастирските ратаи донесоха огромни пити хляб, масло, сирене, маслини, връзки сушени риби и няколко големи стомни с вода и вино. Отец Артемиос се помоли и благослови храната:
– Хапнете каквото е дал Господ, деца! Айде, не чакайте, почвайте!
– Благодарим ти, отче – каза Спирос. – Винаги ще помним добрината ти.
– Господ е добър, чедо, не аз. От манастира гладен човек не е излизал – няма да ви оставим така, я!
Мъжете ядяха, седнали и клекнали кой където бе сварил. Някои казаха “Господи помилуй”, но повечето нито се прекръстиха, нито свалиха шапки. Разкъсваха с трескави пръсти хляба и сиренето и дъвчеха жадно, бързо – личеше си, че са гладували много дни. От галериите и прозорците на килиите надничаха монаси. Те гледаха състрадателно хранещите се и устните им се движеха – навярно шепнеха молитви. Отец Артемиос стоеше, подпрян върху тояжката си, и подканяше ласкаво своите гости:
– Яжте, дечица, яжте!
– Кажи какво да правим с ранените, отче – каза му тихо Спирос. Той изяде само един-два залъка и пи малко вода. – С нас не можем да ги влачим. Бива ли да ги оставим при вас? Ще се погрижите ли за тях?
– А? – сепна се старият игумен. – Що каза, войводо? За ранените не се грижи! Те не могат да останат тук, швабите ще претърсят манастира. Ще ги разхвърляме по селата, аз имам верни хора навсякъде.
– Да си жив, отче. Благодарим ти.
– Остави това, чедо. Слушай сега какво ще ти кажа. Вий не сте тукашни, но ние познаваме тез планини като петте си пръста. Ще ви скрием така, че никой не мож’ ви намери. Ето, ще пратя с вас отец Варнава – и отец Артемиос посочи един сух, само кожа и кости, калугер. – Той знае всички кози пътеки, ще ви заведе на сигурно място.
Денят преваляше. През двора мина манастирският котарак, спря се и изгледа любопитно партизаните. Ушите му мърдаха. После махна с опашка и избяга.
Хората постепенно излизаха от вцепенението, страха, мъката, които ги бяха обзели, сърцата им се отпускаха, лицата се разведриха. Тук-там се зачуха разговори, смях. Един затананика стара гръцка бунтовна песен и няколко гласа я повториха въодушевено. Отнякъде се появи червено знаме. Развиха го и то заплющя на вятъра. След като се нахраниха, някои останаха да пушат, други се пръснаха из манастирския двор. Спирос отиде да се измие на манастирската чешма. От дълъг позеленял меден чучур под мъничка икона на Богородица шуртеше ледена струя и той потопи глава под водата. Плискаше я с шепи върху себе си и умът му се проясняваше, куражът се връщаше. Думите на песента влизаха в ушите му и той неволно си ги повтаряше наум.
– Спирос! – каза зад гърба му женски глас. Младежът се обърна.
– Мария, ти ли си? Какво има?
В отряда имаше две девойки и Мария бе едната от тях.
– Спирос, ела! Умря Самуел, евреинът.
Младият човек замръзна. Лицето му пребледня.
– Самуел!… Вечна му памет… Той беше добър другар – промълви най-накрая.
“И други няма да доживеят до утре”– помисли си Мария, но не каза нищо. Тя светеше с чистото сияние на младостта – тънко, стройно като фиданка момиче, облечено в груби мъжки работнически дрехи, обесило пушка през рамо.
Двамата тръгнаха към мястото, където бяха оставили ранените. Спирос вървеше, втренчил неподвижен поглед пред себе си. Чертите му се бяха изострили, по лицето му се четеше смъртна горчивина и печал. Сърцето на Мария се сви от болка. Спирос… Тя го гледаше предано, с възхищение и обич, но Спирос не забелязваше както винаги нищо. Черният пламък на очите му изпод сключените черни вежди се плъзгаше някъде отвъд хората и предметите.
…Когато се върна от прощаването с приятеля си, той не изглеждаше примирен, но страданието по лицето му бе преминало в горчиво спокойствие, в нещо неумолимо и строго. Някаква нова непреклонност се беше появила в погледа му. Мислеше ли си за това, че трябва да отмъсти на врага? Или за собствения си край? Той знаеше, че е обречен.
Четниците му, повечето от тях, бяха наклякали в полукръг в един ъгъл от двора и пушеха, цигарки светеха в грубите пръсти. Манастирът, облян в светлина и зной, тънеше в сънлива тишина. Монасите бяха изчезнали някъде, по галериите нямаше никой.
Спирос се вглеждаше в лицата на другарите си. Покрити с прах, брадясали мъже, почернели от слънцето, с напукани устни… Това бяха обикновени хора от народа, с мазолести груби ръце – работници, селяни, еснафлии; виждаше се, че са били мирни труженици, свикнали с нивата, дюкяна, че в ума им са техните жени и дечица и че биха се завърнали веднага при тях, ако имаха възможност. Някои бяха навили до лактите ръкавите на грубите си конопени ризи, сякаш бяха готови още сега да захвърлят пушката и да хванат сърпа.
И все пак суровите им лица, стиснатите устни, присвитите очи не обещаваха нищо добро на неприятеля…
Мъжете пушеха.
– Хубав манастир. Бих останал тук – каза един.
– Абе друго е да си имаш работа с калугери – отговори друг, съзерцавайки замислено синкавата струйка дим от цигарата си. – Ще има кой да ни кади на гробовете…
– Няма да има гробове, Костас – погледна го Спирос. – Орлите ще ни бъдат гробари.
И изведнъж си представи майка си плачеща, облечена в черно.
Умълчаха се.
Слънцето се затули зад облаче. Някъде далеч в полето се чуха изстрели.
Всички скочиха на крака. Цигарките полетяха в тревата.
– Бързо, другари! – викаше Спирос. – Изтегляме се оттук, темпо! темпо! Петрос и Диамандис, вземете картечницата! Ти, чичо Димитрис – обърна се той към един суров мъж с работнически каскет, – ще ни прикриваш отзад, ако трябва. Ти, Костас… – и той раздаде заповеди на всички. Четата се строяваше. Партизаните оправяха оръжието си. Мария и още едно момиче притичаха, придържайки пушките си, и се наредиха между мъжете.
– Чакай бре, войводо! Ела тук бре!
Спирос, който вече тичаше заедно с другите към изхода, спря. Игуменът с треперещата глава идваше към тях, почуквайки с тояжката си. До него беше отец Варнава.
Спирос се върна няколко крачки. През това време старият човек благослови своя монах:
– Върви с Бога, чедо. Върви с тях. – И отец Варнава закрачи след четата.
– Тръгвате ли вече, деца? – обърна се игуменът към Спирос.
– Тръгваме, отче. Благодарим ти за всичко. Народът няма да го забрави.
– Айде, на добър час! Вървете с мир! Господ да е с вас и светата майка да ви закриля… – той вдигна треперещата си лъвска глава към небето. – Ела, синко, да те благословя в името Божие!
Спирос го погледна учудено.
– Аз съм комунист, отче. Не вярвам в Бога.
– Затова пък Той вярва в теб, чедо – каза ласкаво старият игумен и като пристъпи, прекръсти бързо младежа.
“Старецът е изкуфял”– помисли си разсеяно Спирос, но сведе глава пред благословията.
Чу се слаб пукот като тракане на далечни картечници. Спирос се обърна рязко. Отрядът излизаше през портите.
Зад него старецът мърмореше някакви молитви. Спирос оправи револвера на кръста си и се затича, за да догони своите хора.
~~~
До залез слънце манастирът вече беше обграден от рота есесовци.
Офицерът им, висок, едър като мечка човек, облечен с черната униформа на СС, блъсна портата и влезе с бързи крачки в двора. Две кокошки се разбягаха с тревожно куткудякане пред него.
Манастирът тънеше във вечерен здрач. Мастилени сенки бяха пропълзели между постройките, грубо варосаните стени на храма се белееха слабо в дрезгавината. Листата на лозницата шумоляха слабо и се полюшваха на вечерния вятър.
В тази мирна тишина нищо не подсказваше, че тук е имало отчаяни, борещи се за живота си хора. Ранените бяха изчезнали, всичко беше почистено и турено в ред, кръвта беше измита от плочите.
Офицерът се огледа нетърпеливо. Двама безмълвни като сенки калугери излязоха от един ъгъл.
– Молим, повикайте вашия абат! – каза заповедно есесовецът. Той говореше гръцки с мъчително тежък германски акцент.
Монасите сведоха покорно глави и се обърнаха, но игуменът вече слизаше, почуквайки с тояжката си, по стълбата от горния кат.
– Аз съм, господине – каза той и бялата му, леко трепереща лъвска глава се понадигна към германския офицер. – Заповядай, чедо, кажи. Какво ще обичаш?
– Heil Hitler! Щурмбанфюрер Готфрид фон Цолерн – представи се официално германецът и чукна с пети. – Ваше преподобие, господин абате, прие-ме-те моите почитания. – Думите излизаха от устата му бързо и нетърпеливо. – Моля за извинение, задето нарушавам покоя на Вашата свещ… свещен-на обител… Искам да изясня само един въпрос и ще Ви оставя на Вашите свещен-ни молитви.
Отец Артемиос наклони любезно глава.
– Разбира се, чедо. Заповядай. Деца, направете ни кафе – нареди той на монасите, които се бяха събрали и гледаха с любопитство черния щурмбанфюрер.
Няколко сенки се разтичаха безшумно. През това време щурмбанфюрерът излая някаква заповед и в двора нахлуха войници. Сиви стоманени каски изпълниха за секунди целия манастир. Чуха се резки, отсечени звуци на немска реч, сякаш затракаха картечници.
Кафето беше готово и игуменът поведе гостенина към килията си.
Дървената стълба водеше стръмно нагоре. Старият игумен се изкачваше бавно, с въздишки, мърморейки нещо и почуквайки по стъпалата с тояжката си. Зад него стълбата скърцаше и стенеше под ботушите на огромния германец.
Той гледаше стареца в гърба и мислеше за партизаните и войната, за тази проклета страна, която не искаше да се преклони пред Herrenvolk – господарската раса. Да, тя ръмжеше и хапеше като бясно куче! Проклети да са! Маймуни, диваци от Ориента… Той хвърли презрителен поглед към манастирския двор. Жалки, разнебитени постройки, олющена църквица като някаква вехта, превита старица, кокошки цвърчат из двора. Дрипи висят от въжетата, на които се окачва прането. Мръсно, мизерия! И Готфрид фон Цолерн си спомни за манастирите в родния си край – орденските замъци на Тевтонския орден, огромни, величествени, с високи островърхи кули и шпилове, с готически катедрали. И сам той беше потомък на командори от Ордена…
Барон Готфрид фон Цолерн произлизаше от древен аристократичен род, който владееше от много векове земи в Източна Прусия. Замъкът на фон Цолерновци, кацнал като орел-лешояд върху възвишение, господстваше над една зелена долина. Високите сводести зали, в които отекваше и най-слабият звук, бяха украсени с картини и гоблени, изобразяващи сцени от кръстоносните походи. По стените висеше старинно оръжие. Рицарски доспехи стояха наредени в ходниците, по които сякаш все още бродеха сенките на руси рицари и синеоки дами. Тук се пазеше неопетнена германската кръв. Поколения фон Цолерновци бесеха и набиваха на кол своите крепостни селяни – поляци, литовци, славяни, – но никога не се смесваха с тази паплач от източни нечовеци.
Техният потомък, облечен от глава до пети в есесовско черно като в рицарски доспехи, се катереше по скърцащата проядена стълба след мръсния, въшлив гръцки поп. Какво да се прави, служба! Баронът не познаваше вярванията на туземците и не се интересуваше от тях, но сравняваше мислено православните и техните обреди с танците на африканските диваци около огъня. Ще стигнем и до вас, маймуни, търпение! Той си повтаряше думите на великия германец Алфред Розенберг: “Да ги щадим? Ние? Нека само да свърши войната и тогава ще ми е все едно колко от тази расова измет, която гъмжи наоколо, ще стане на кайма”. О, само да свърши войната! С каква радост щурмбанфюрер Готфрид фон Цолерн щеше да товари тогава влаковете за Аушвиц с населението, което все още живееше по тези места!…
Двамата се качиха на горния кат. В тази топла, задушна вечер масата бе сервирана отвън, до парапета на дървената галерия, през който се виждаше дворът. Върху захабена бяла покривка бяха наредени порцеланови кафени чашки, вода, захар, чинийка с локум. От една греда висеше запалена газена ламба. Нощни мушици и пеперуди се виеха край нея.
– Заповядай, чедо, седни! – каза с радушен жест старият игумен, и щурмбанфюрерът се пльосна машинално върху скърцащия стол, който му посочиха. – Ето кафенцето, захарта… Шекерлия ли го обичаш?
Барон Готфрид фон Цолерн погледна за миг жалкото угощение и се втренчи в лицето на игумена. И онзи не криеше любопитството си. Разглеждаше огромния есесовец като нещо любопитно, забавно, като някакъв чудноват, странен звяр.
“Какъв е този шваба?”– си мислеше отец Артемиос и присвиваше любопитно очи. От другата страна на масата го гледаше породистото лице на фон Цолерновци. Баронът бе свалил есесовската си фуражка и в светлината на ламбата се виждаше сламенорусата му, почти безцветна коса, идеално сресана и огладена. Под високото аристократично чело тънък, но извънредно дълъг и голям нос надвисваше над устата като клюн на лешояд. Това бе фамилният нос на фон Цолерновци. Воднистосините очи на барона гледаха студено, втренчено, без да мигат. В ъгълчетата на устата, увиснала надолу, в тънките безкръвни устни, в хлътналите бузи се таеше някаква погнуса, сякаш притежателят им беше погълнал нещо нечисто, блудкаво, някаква гнусна отрова.
– Първо работата – каза баронът и отмести решително чашата с кафе. – Ваше преподобие, известно ни е, че банда партизани – долни убийци и главорези, които нападат от засада смелите войници на Райха, е минала днес през Вашия манастир. Знаете какво очаква всеки, който помага на враговете на германския народ! Не се съмнявам, че Вие като честен гражданин и благочестив служител на олтара ще ни окажете пълно съдействие, за да заловим тези негодници и да им въздадем това, което заслужават. – И той завърши, като спомена нещо за “Божите и държавните закони”.
Игуменът изслуша тази тирада смирено. Той гледаше есесовеца в устата и мърдаше с устни, сякаш си повтаряше неговите думи.
– Какво искаш от мен, чедо? – каза накрая той.
Барон Готфрид фон Цолерн впи поглед в очите му.
– Знаете къде са те, нали?
Старецът въздъхна.
– И да знаех, не бих го споделил точно с теб, чедо – каза той кротко. – Да ти предам децата, защо? Мигар искаш да им сториш добро?… И аз имам някои малки тайни – пошепна той загадъчно като дете, което е скрило играчките си. – Нека всеки си остане с тайните си, а? Какво мислиш, чедо? – усмихна се хитро старият игумен и дори като че ли намигна на щурмбанфюрера.
– Тайни ли, какви тайни! – развика се есесовецът. – Къде са партизаните?
– Дето са били, вече ги няма. – Той се наведе към щурмбанфюрера и бялата му глава затрепера от усилие да му обясни, да му внуши: – Децата си отидоха – остави ги! Остави ги! Какво ги преследваш! Ами твойте войничета, не ти ли е жал за тях? И те имат баща, майка… Айде, мирясайте вече, стига сте ни мъчили. Колко тегло, колко мъки – каза той сякаш на себе си, – земята подгизна от кръв. Стига толкова! Спри се и ти, чедо! – и той кимна няколко пъти с глава на собствените си думи.
Щурмбанфюрерът слушаше с нарастващо изумление. Аристократичните му ръце в черни кожени ръкавици потрепваха нервно. “Този е вдетинен от старост. Или луд”– си каза той.
А дали проклетият калугер-козел не му се подиграваше? Кръвта кипна в жилите на гордия пруски барон.
– Ваше преподобие – засъска той и с огромния си нос-клюн заприлича още повече на лешояд, – Вие помагате на враговете на Райха! Това няма да Ви се размине просто така! Страхувам се, че ще си имате сериозни неприятности! Много сериозни неприятности!
– А! Неприятности – каза безгрижно старият игумен. – Няма страшно, чедо, ще го преживея някак си! Ще мине и това! Ти не се притеснявай за мен, чедо – говореше той успокоително на есесовеца, сякаш го утешаваше като малко дете. – Много нещо съм видял аз в тоя живот. Какво е вряла тая глава, какво е патила – само аз си знам! Веднъж в манастира… – и той взе да разправя някаква дълга история за банда обирджии, които окрали една нощ църквата и обителта и офейкали с всичките им богатства. – Няма да чакаме от живота само сладкиши, я!… – завърши поучително отец Артемиос.
Това вече беше прекалено. Щурмбанфюрерът стисна юмруци. Идеше му да прекатури с ритник масата и да сграбчи за гърлото лудия поп.
Но се овладя. Неслучайно в служебната му характеристика пишеше: “Партийният другар фон Цолерн има стоманени нерви”. Намести се удобно, тури крак върху крак и отпи бавно една глътка.
– Ваше преподобие – каза той, въртейки кафената чаша между пръстите си, – не ме карайте да прибягвам до мерки, които са крайно нежелателни и за мен, и за Вас. Тук има много дърво, което може да гори. Не искате тази прекрасна обител да стане на пепел, нали?
И тури с рязко тракване чашата на мястото ѝ.
Старият игумен се замисли, но толкова спокойно и ведро, сякаш му предлагаха интересна оферта.
– Разбрах те, чедо. Ти искаш да му туриш огън на манастира – каза най-после той. – Нашият манастир… – Той въздъхна. – Ех, хубаво си живяхме тук… Молихме се, работихме. Натрупахме имот… – Той извърна глава към манастирския двор, който изглеждаше мирно и безметежно в лъчите на изгрялата месечина. Във въздуха шумоляха милувките на вечерния вятър, пееха щурци. Очите на стария игумен се овлажниха. – Тук съм бил калугер седемдесет години, знаеш ли, чедо?… Хубаво ни беше тук… Прекалено се привързахме се към тази земя, море, към нашите имоти, лозя, овошки; пуснахме корени, хареса ни; забравихме за небесната родина. Тури му огън, чедо, тури му огън на манастира!
“Луд човек”– си каза есесовецът. Той се беше изправил в цял ръст и надвисваше като огромен черен разярен скорпион над дребничкия игумен:
– Стига приказки! Сега вече ще стане лошо! Кажете ми скривалището на партизаните!
– Не мога, чедо. Прощавай – отговори простичко старият човек.
Скорпионът затрепера от ярост:
– Всички ви ще изправим до стената! Не! Няма да умрете толкова лесно! Ще има мъки! Ужасни мъки! Ще ни се молите да ви убием, нещастници, изроди, диваци… – и той взе да лае на родния си език проклятия и заплахи.
Старецът се беше изправил също. В мрака от тази лъвска глава се разливаше някакво странно сияние, по-силно от светлината на газената ламба.
– Истина ли е? Истина? Ще ни направиш Христови мъченици, така ли, чедо? Каква чест, Боже, каква слава! – Той протегна ръце молитвено, благоговейно. – Не сме и мечтали за това, не сме мислили… Та мигар, мигар ще прекрачим оттук – той посочи убогата мръсна галерия, олющените стени, – направо там Горе, в безконечната слава, в Царството?… Бог да те благослови! Стори каквото си наумил, направи ни мъченици, чедо, направи ни!
И потресеният щурмбанфюрер видя на лицето му блаженство.
Тогава барон Готфрид фон Цолерн се наклони към игумена със зла усмивка:
– А тебе, старче, ще те разпънем на кръст, да висиш като вашия еврейски Христос…
Сякаш мълния се излъчи от лицето на стареца, толкова светло стана то. Баронът примижа от болка. Стори му се, че чува някакво хлипане, но… какво беше това? Баронът не вярваше на ушите си. Дяволският старец се смееше от радост!
– Аз да умра с Христовата смърт?… Аз?… Господи, с какво съм заслужил това?… Слава на Бога!… Осанна във висините!… Благодаря ти, чедо! Направи го, направи го, амин!
И той благослови с кръстен знак щурмбанфюрера от СС.
~~~
Двадесет години по-късно в едно баварско градче пред голяма сграда от метал и стъкло спря елегантна кола. От колата излезе висок, необикновено едър мъж и затръшна вратата на спортното си “Ауди”.
От сградата долитаха звуци на весела музика. Мъжът се качи по стъпалата към входа. Той носеше спортно яке, имаше руса, но вече доста прошарена коса, а характерният му нос, приличащ на клюн, му придаваше сходство с лешояд. Музиката се засили. Мъжът бутна вратата, над която пишеше с големи букви: КЛУБ НА ВЕТЕРАНИТЕ ОТ СС
Портиерът го поздрави почтително. Някъде в дъното на коридора гърмеше популярен шлагер. Мъжът кимна и се запъти натам, откъдето долитаха веселите звуци. Мина край стая, в която двама души играеха билярд, и се усмихна приятелски на играчите:
– Хало, Курт! Хало, Хайнрих!
Мъжете го приветстваха с весели възгласи: – Хало! Привет! Как сте, Herr Sturmbannführer, какво ново? Побързайте, има чудесна бира!
Но той вече влизаше в барчето. Глъчка, шум, звънтене на чаши… Едрогърда синеока келнерка тичаше между масите, мъкнейки ловко цял куп увенчани с пяна халби. Отвсякъде се зачуха приветствия и келнерката също спря и рече с усмивка:
– Heil Hitler! Какво ще заповядате, Sturmbannführer?
– Heil Hitler, Елза… Едно тъмно, ако обичаш.
И щурмбанфюрер Готфрид фон Цолерн, защото това бе тъкмо той, отиде и седна на една маса.
Веднага няколко души го наобиколиха, седнаха до него. Говореха му нещо, питаха го, а той отговаряше машинално. Щурмбанфюрерът не беше в настроение. Той стискаше дръжката на бирената халба, казваше нещо на своите приятели, но всъщност изобщо не мислеше за тях.
От много време едно лице, един образ изплуваха в паметта му… Той си мислеше за един гръцки манастир, обвит в пламъци, и виждаше сред пламъците лице на старец с белокоса лъвска глава, разпънат на кръст. Разпънаха го до масата, на която още стояха кафетата и локумите… Манастирът гореше. Ревът на огъня, приличащ на жесток, съскащ смях, се смесваше с пукот на изстрели, с викове и молби за помощ. Есесовците избиваха всичко живо.
Старецът… Той не можеше да го забрави. Виждаше това лице насън и наяве, тази блажена усмивка сред пламъците; в нея нямаше нищо страдалческо, това бе грейналото лице на труженик, който си отпочива най-после след дълъг, изпълнен с грижи и работа ден. Лице, което светеше като слънце от радост! Щурмбанфюрерът не мислеше никога и не си спомняше писъците на еврейчетата, които хвърляха живи в пещите, нито очите на полските, украинските, руските деца, които газеха с танкове край Вилно, Шчечин, Смоленск, по пътищата на Украйна и Литва, в околностите на Ленинград. Всичко това беше част от службата. Но онзи поп, онзи поп!…
Отрядът на Спирос сякаш изчезна вдън земя. Така и не откриха следите му. Изглежда, че остатъците от четата се бяха влели в други бойни единици на Съпротивата.
Щурмбанфюрерът не чуваше какво му говорят. Той седеше, стискайки конвулсивно бирената халба, и виждаше същото, което виждаше навсякъде, всеки ден. Едно старческо, обрасло с бели косми лице, което го гледаше кротко, с безпределна милост и любов. Навярно Христос е гледал така своите палачи…
Той не знаеше, че ще вижда това лице до смъртта си.
Приятелите му го побутваха, намигайки си зад гърба му и подхвърляйки шеги, но щурмбанфюрерът не ги чуваше, забил тежък, неподвижен поглед в земята. А наоколо барът все така гърмеше от музика, смях, шум. Чуваха се нетърпеливи подвиквания и келнерките разнасяха чашите.
Посвещава се на 75-годишнината от победата над нацизма във Втората световна война (1945-2020)
