Един спор увисва във въздуха
Откъс от романа „Кълбо и кръст“
Летателният апарат на професор Луцифер свистеше в небето като сребърна стрела и студената белота на стоманения му корпус проблясваше на фона на студената мастилена бездна на вечерта. По нищо не личеше, че се носи високо над земята, тъй като двамата мъже вътре имаха усещането, че се движат чак сред звездите. Машината беше изобретение на самия професор, както и почти всичко на борда й. Вследствие на това инструментите и цялата апаратура имаха онзи крайно причудлив и изкълчен вид, характерен за чудесата на техниката.
Наистина светът на науката и на еволюцията е крайно необясним и неуловим – почти като в сънищата – за разлика от този на поезията и религията. Тук същността на образите и на идеите се запазва за вечни времена, докато целият смисъл на еволюцията е, че същностите непрекъснато преливат една в друга като в някакъв кошмар.
Уредите на професор Луцифер бяха съвсем същите инструменти, познати на хората още от древността, но сякаш полудели, с изродени до неузнаваемост форми, забравили произхода си, забравили имената си. Нещо, което приличаше на гигантски ключ с главичка, извита на троен пръстен, всъщност беше револвер, много смъртоносен. Действителният ключ изглеждаше сякаш е направен от два, усукани един около друг, тирбушона. А това, което можеше да се сбърка с обърната нагоре с колелата триколка, беше безкрайно важният уред, който се привеждаше в движение с тирбушона. Както казах, всичко беше дело на професора. Той бе изобретил устройствата на летателния кораб – всички до едно, с изключение може би – на самия себе си. За това изобретение за съжаление се бе родил прекалено късно, но вярваше, че поне доста го е усъвършенствал.
В този момент на борда имаше и още един, да речем, човек. Той също, по някакво интересно съвпадение, не беше изобретение на професора, а дори не беше и кой знае колко доусъвършенстван от него, въпреки че ученият го бе вдигнал с ласо от градинката му в задния двор, някъде из Западна България, с категоричното намерение да го усъвършенства. Това беше един изключително свят мъж с лице, почти изцяло скрито в белите му власи. Виждаха се само очите и той сякаш говореше с тях. Този много начетен и проницателен монах беше прекарвал дните си щастливо в малката си каменна къщурка и в малката си каменлива градинка на Балканите, зает предимно с писане на най-съкрушителни опровержения срещу постулатите на някои ереси, последните привърженици на които бяха изгорени (най-вече по взаимни обвинения) точно преди 1119 години. Въпросните ереси проповядваха наистина много правдоподобни и дълбокомислени неща, затова фактът, че старият монах беше достатъчно проницателен, за да прозре тяхната заблуда, говореше наистина добре за него. За нещастие обаче в модерния свят нямаше човек, интелигентен дотам, че да вникне в техните аргументи. Старият монах, едно от имената на който беше Михаил, а другото – някакво много трудно за произнасяне и помнене източно име, бе прекарвал щастливо дните си, както вече споменах, в своето планинско убежище, в обществото на диви животни. Но дори сега, след като невероятният му късмет го бе възнесъл високо над всички планини, в обществото на един луд учен, продължаваше да се чувства все така безметежен.
– Нямам ни най-малко намерение, добри ми Михаиле – рече професор Луцифер, – да се опитвам да променя убежденията ти с аргументи. Всеки, който притежава елементарни познания за света – от сорта, че не бива да седим на течение или да се отнасяме приятелски с бедняците, ще забележи безумието на традицията, към която се придържаш. Изобщо е глупаво да се каже, че едно или друго доказвало правилността на рационалистичната философия. Всичко я доказва. Като поопознаеш разни хора…
– Ще прощавате – каза монахът кротко изпод валмата бяла брада, – но, страхувам се, нещо не разбирам – да не би да ме качихте в това… тук, за да ми дадете възможност да поопозная разни хора?
– Забавна забележка в ограничения, дедуктивен стил на Средните векове – забеляза Професорът спокойно, – но дори собствената ти позиция спомага за изясняването на моята идея. В момента сме на небето. Според твоята религия, пък и не само според нея, доколкото знам (а аз знам всичко), небето е символ на всичко свято и милостиво. Е, сега си в небето и си по-близо до истината. Формулирай го както искаш, сучи го както щеш, но знаеш, че си по-близо до истината. Давам ти възможността да разбереш по-добре какви са действителните чувства на човека към небето, когато се озове там съвсем сам, заобиколен отвсякъде от небе. Изправен си пред цялата истина и тя е следната: небето е зло, звездите са зли. Огромното пространство, самите размери ужасяват човек много повече от гладен тигър или от смъртоносна чума. Наясно си с това, откакто нашата наука оповести, че дъното на Вселената се е отлепило от света. Сега небето е отчайващо – много по-отчайващо и от най-страшния ад. Сега, ако изобщо може да се намери уютно място за вашата жалка раса от примати, то ще е в земята под вас, под корените на тревата, там, където беше старият ад. Онези ужасни крипти, отвратителните галерии на подземния свят, в които някога изпращаха прокажените, са страшно противни, но въпреки това ще ви се сторят мили като роден дом в сравнение с небето, където в момента се носим. Ще дойде време, когато всички ще се изпокриете в тях, само и само да избягате от звездите.
– Ще ме прощавате за прекъсването – обади се Михаил и леко се прокашля, – но винаги съм забелязвал, че…
– Давай, моля ти се, давай! – светна от радост професор Луцифер. – За мен наистина е удоволствие да вадя на бял свят простичките ти идеи.
– Ами, всъщност – поде монахът, – колкото уважавам, от чисто езикова гледна точка, вашата реторика и реториката на вашата школа, толкова скромните проучвания, които успях да направя за вас и вашата школа в рамките на човешката история, ме доведоха до доста еднозначно заключение, но сериозно се затруднявам да го изразя, особено на чужд език.
– Хайде, хайде! – каза Професорът насърчително. – Нека ти помогна! С какво те поразиха моите възгледи?
– Истината е… знам, че не мога да го кажа съвсем точно, но някак си винаги ми се е струвало, че изразявате подобни идеи най-красноречиво, когато…
– О, продължавай! – извика професорът развълнувано.
– Ами, всъщност, когато има опасност корабът, който управлявате, да се разбие в нещо. Не се засягайте, но ви предупреждавам, че ей сега ще се сблъскаме с нещо.
Луцифер избухна в проклятия, скочи на крака и се облегна с цялата си тежест върху лоста, който служеше за кормило на кораба. Поне десет минути се спускаха надолу през кълбета пара и въздушни ями. После на мястото на морето от облаци, през някаква лилава мараня, сравнително близо до тях се появи нещо, прилично на повърхността на голямо черно кълбо или сфера. Очите на Професора заблестяха налудничаво.
– Това е новият свят – извика той с ужасяваща екзалтация. Това е новата планета, която ще носи моето име. Това тук, а не онази проста звезда, ще се нарича „Луцифер, утринното слънце”. Тук няма да има висококвалифицирани безумци, няма да има никакви богове. Тук човекът ще бъде невинен като маргаритка – толкова невинен и толкова жесток. Тук интелектът…
– Изглежда… – подхвана неуверено Михаил – нещо стърчи в центъра й.
– Вярно, стърчи – отвърна професорът и се наведе през борда на кораба с очи светнали от интелектуално вълнение. – Какво ли ще е? Естествено, може би е просто…
Внезапно той нададе неописуем вик и вдигна нагоре ръце като навеки обречен демон. Монахът уморено пое кормилото. Той явно не бе особено впечатлен, защото идваше от една невежа част на света, където не е толкова необичайно осъдените демони да пищят, когато видят любопитната форма, току-що забелязана от професора на върха на тайнственото кълбо. Той обаче бе поел кормилото тъкмо навреме, за да предотврати с рязък завой наляво сблъсъка на кораба с катедралата „Свети Павел”.
Пелена от унили, сиви облаци се стелеше около най-горната част на катедралата, така че кълбото с кръста изглеждаше като шамандура, подхвърляна от вълните на оловно море. Докато летателният апарат се приближаваше към нея, сивата маса приличаше на суха, безнадеждна и камениста пустиня. Затова, когато корабът се устреми надолу и се гмурна в облака като в най-обикновена мъгла, и умът, и тялото бяха неустоимо завладени от остро, неземно усещане – потресаващ удар, че всъщност не последва никакъв удар. Беше все едно, че са се врязали в древни скали като в огромен къс масло. Обаче ги очакваха усещания много по-странни от това да потънеш в твърда земя. За секунда всичките им сетива бяха изключени от непрогледния мрак в плътния облак. Сетне тъмнината отстъпи място на някаква кафеникава мъгла. А далеч под тях мъглата на свой ред се стопи и избухна в огньове. През мътната лондонска атмосфера видяха отдолу горящите светлини на града, които образуваха под тях пламтящи квадрати и правоъгълници. Огънят и мъглата се смесваха в кипяща пара – човек би казал, че мъглата се опитва да потуши пламъците, или пък че огънят е възпламенил мъглата. Около и под кораба (защото той увисна точно малко под кълбото) необятният покрив на катедралата се катереше и спускаше в мрака като струи на безшумен водопад; или по-скоро приличаше на някакъв гигантски морски циклоп, възседнал Лондон и пуснал пипалата си във всички посоки – същинско чудовище в беззвездното небе. Лондонските облаци се сключиха над главите на пътешествениците, запечатвайки входа към небесния простор. Те бяха нахлули през покрива и сега висяха в някакъв полуосветен храм.
Бяха се озовали толкова близо до купола, че Луцифер опря ръка на повърхността му и отблъсна кораба назад, както се оттласква лодка от брега. Кръстът отгоре, вече обвит в тъмна мъгла, отчасти се губеше в сянка и поради това имаше още по-ужасяващ вид и размери.
Професор Луцифер потупа два пъти с ръка по заоблената повърхност, сякаш поглаждаше огромно животно.
– Това е истинската красота – каза той, – за нея отидоха всичките ми пари, но си струваше!
– С цялото ми уважение, мога ли да попитам за какво говорите? – недоразбра монахът.
– Това тук, разбира се – извика Луцифер, – потупвайки отново кълбото. – Единственият и неповторим символ, синко. Толкова пълен. Така охранен и задоволен. Не като оня мършав тип, разперил ръце в цялата си мизерия.
И той посочи нагоре към кръста с изкривено от мрачна усмивка лице.
– Тъкмо ти казвах, Михаиле, че мога да използвам всеки символ, който ми посочиш, всяко нещо, което ти дойде на ум, за да ти докажа великолепието на рационализма и глупостта на християнството. И ето ти един страшно показателен пример. Какъв по-красноречив израз на твоята и моята философия от формата на кълбото и съответно – на кръста? Кълбото е логично. Кръстът е нелогичен – някакво четириного, с единия крак по-дълъг от останалите. Кълбото е естествено. Кръстът е произволен. И преди всичко кълбото е в единство и хармония със себе си, докато кръстът е предимно и най-вече във вражда със себе си. Кръстът е конфликт между две непримирими линии, между две противоположни посоки. Онзи мълчалив знак горе крещи за сблъсък, за катастрофа – той е борбата, въплътена в камък. Освен това, вашият свещен символ всъщност е синоним на безнадеждност и объркване. Когато човек не разбира какво става и същевременно е безсилен да вземе решение, казваме, че е на кръстопът. Стига толкова! Самият образ на логическия абсурд!
– Съвършено вярно! – бодро го прекъсна Михаил. Но ние обичаме логическите абсурди. Самият човек е логически абсурд: той е звяр, чието превъзходство над останалите зверове се състои в това, че е паднал. Кръстът е, както отбелязахте, едно вечно противоречие – също като мен. Казвате, че е самата борба, издялана от камък. Всяка форма на живот е борба, облечена в плът. Формата на кръста е нелогична, както и формата на животното човек. Казвате, че кръстът е четириного, с един крак по-дълъг от останалите. Аз пък ще ви кажа, че човекът е четириного, което единствено е застанало на два крака.
Професорът остана за миг смръщен и замислен.
– Разбира се, всичко е относително и не мога да отрека, че елементите на борба и вътрешно противоречие, които се изразяват чрез кръста, непременно имат своето място на известен еволюционен етап. Но със сигурност кръстът бележи по-низшата степен на развитие, а кълбото – по-висшата. Но в края на краищата и с просто око се забелязват недостатъците в архитектурните решения на Рен1.
– И какви са те, моля? – меко попита Михаил.
– Кръстът е поставен над кълбото – отвърна кратко професор Луцифер. – Това е очебийна грешка. Кълбото трябва да стои над кръста. Той е просто една варварска подпорка, докато кълбото е самото съвършенство. В най-добрия случай кръстът е грапавият ствол на човешката история, а кълбото е закръгленият зрял плод. И е редно, естествено, плодът да се намира на върха на дървото, а не в основата му.
– Аха – каза монахът и бръчка проряза челото му, – значи смятате, че според логиката на символите кълбото трябва да се намира над кръста?
– Това накратко е смисълът на цялата алегория – каза професорът.
– Да, много интересно – продължи Михаил бавно, – защото мисля, че в такъв случай виждате само едната страна на нещата – „вярата на кълбото”, която е плод на могъщите системи, създадени от рационализма, за да ръководи и учи човечеството. Ще видите, че накрая винаги се случва нещо, което е идеално въплъщение и логичен резултат от вашата мисловна система.
– Какво имаш предвид? – запита Луцифер. – Какво ще се случи?
– Падане – отвърна монахът, взирайки се замислено в празното пространство.
Луцифер се извърна гневно и отвори уста за достоен отговор, но Михаил, все така вглъбен, продължи, преди професорът да успее да отрони и дума.
– Някога познавах човек като вас, Луцифер – каза той с влудяваща монотонност, като едва изговаряше думите, – той също беше…
– Няма друг като мен! – изрева Луцифер грубо и викът му разтърси кораба.
– Та казвам ви – продължи Михаил, – този човек също беше възприел възгледа, че символът на християнството е символ на варварство и нелогичност. Историята му е доста любопитна. Освен това е идеален пример за това какво се случва с рационалисти като вас. Естествено, той най-напред отказа да гледа разпятието по стените в къщата си или пък на врата на жена си, или даже на картина. Също като вас твърдеше, че формата на кръста била произволна и невъзможна – нещо чудовищно, което се харесва и цени само защото е парадоксално. А после човекът започна да става все по-невъздържан и ексцентричен. Придоби навика например да удря разпятията по крайпътните параклиси – живееше в католическа държава. Накрая, на върха на лудостта си, се покатери до шпила на парижката „Св. Богородица”, откачи кръста й, и като го заразмахва, започна да реди налудничави монолози там горе, под звездите. А после през една спокойна лятна вечер, както си се прибираше по алеята към къщи, демонът на неговата лудост го връхлетя с жесток пристъп, който напълно изкриви в очите му очертанията на света. Беше спрял за малко да изпуши една лула, облегнат на безкрайната редица дървени пречки на палисадата, когато изведнъж прогледна. Нито светлината се беше сменила, нито листо бе потрепнало, но редицата перила му се привидя – сякаш внезапно бе получил друго зрение, – като безчетна армия от кръстове, свързани помежду си, опасали всичко наоколо. Че като развъртя тежкия си бастун, нахвърли им се, сякаш наистина бяха армия. Миля след миля, по целия път до вкъщи ги събаряше и изтръгваше. Защото мразеше кръстовете, а всяка ограда е стена от кръстове. Докато се прибере, буквално беше полудял. Седна на един стол и скочи като ужилен, защото кръстосаните пръчки на дървенията повтаряха непоносимия мотив. Хвърли се на леглото само за да си спомни, че като всички майсторски изделия и то е изработено по проклетата схема. Изпотроши цялата си мебелировка, защото била направена от кръстове. Накрая изгори къщата си, защото била направена от кръстове. Откриха го в реката.
Луцифер го гледаше, прехапал устни:
– Това истина ли е? – попита професорът.
– Не, разбира се – каза ведро Михаил, – това е само притча. Притча за вас и вашите рационалисти. Започвате с разрушаване на кръста, но завършвате с разрушаването на целия обитаем свят. Оставяме ви да говорите, че никой не трябвало да влиза в църквата против собствената си воля. При следващата среща вече говорите, че никой нямал воля да влиза в нея. Оставяме ви да си говорите, че нямало такова място като рай. А после ви хващаме да казвате, че няма такова място като Ирландия. Започвате с омраза към нелогичното и стигате до омраза към всичко, тъй като всичко е нелогично и така…
Луцифер скочи и ревна срещу него:
– Аха! Всеки луд с номера си! Ти си луднал по кръста. Дано да ти дойде на помощ!
С нечовешка сила той измъкна монаха от кораба и го стовари върху горната част на каменното кълбо. Със също толкова неочаквана ловкост Михаил се хвана за едното от рамената на кръста и се задържа да не падне. В същия момент Луцифер дръпна лоста и корабът се изстреля нагоре, отнасяйки само него на борда.
– Ха, ха! Как ти се струва сега тая опора, приятелю?
– Във всеки случай като подпора на практика е много по-подходящ от кълбото – мрачно отвърна Михаил. Тук ли смятате да ме оставите?
– Ами да, да. А аз се издигам! Издигам се! – извика професорът с необуздана възбуда. – Altiora peto2. Моят път е нагоре!
– Колко пъти сам сте казвали, че всъщност във вселената няма горе и долу? Така че и аз като вас смятам да се покача.
– Как ли не – Луцифер го изгледа лукаво през борда на кораба. – И как ще го направиш, ако смея да попитам?
Монахът посочи надолу към Лъдгейт Хил.
– Ще се покача на една звезда.
Повърхностните хора смятат, че парадоксът е похват от арсенала на лековатата жълта преса. Парадоксално звучи например репликата на контето от една декадентска комедия: „Животът е прекалено важен, за да го взимаш насериозно.” Но ако се вгледаме по-дълбоко (или по-проницателно), ще видим, че парадоксът е изключително характерен за всяка религия. Говоря за изречения от типа: „Кротките ще наследят земята.” Ония, които схващат същината на въпроса, са разбрали, че парадоксът е част от всяка жестока реална криза в живота. До тази идея със сигурност ще стигне и всеки друг, ако увисне в празното пространство, заловен само с една ръка за кръста на „Св. Павел”.
Независимо от годините си и от аскетизма, в който бе живял (а може би и точно благодарение на него, както ми се струва), отец Михаил беше много здрав старец със завидно присъствие на духа. Докато висеше само на една каменна греда над главозамайващата бездна, той осъзна с хладната бистрота, характерна за мисленето на изпадналите в смъртна опасност, безсмъртието и цялата безнадеждност на противоречието, което се съдържа в самата идея за храброст. Той беше бодър и здрав старец и затова съвсем не се беше замислял за нея. И сега почувства, като всеки нормален човек в напрежението на подобен страшен момент, че най-голямата опасност идва от самия страх. Единственото му спасение би било хладнокръвие, стигащо до безразличие; безразличие, граничещо със самоубийствено себеотрицание. Единственият шанс да се измъкне невредим беше да не се стреми на всяка цена да остане невредим. Там някъде долу, по повърхността на тоя ужасен купол, сигурно имаше къде да закачи краката си, стига да не го беше грижа има ли, или няма къде да стъпи. Ако проявеше безразсъдство и се спуснеше, може би щеше да се измъкне. Ако останеше благоразумно да виси, накрая щеше да тупне от кръста като камък. Тази антиномия се блъскаше в ума му, огромна като противоречието на кръста. Спомни си неведнъж повтаряното: „Който загуби живота си, ще го спаси.” Спомни си с някакво странно съжаление, че това често се тълкува в смисъл, че който загуби физическия си живот, ще се спаси за духовния. Сега му проблесна истината, известна на всички бойци, ловци и алпинисти, че и земният живот до голяма степен зависи единствено от готовността на човек да го пожертва.
Някой може да реши, че е неправдоподобно да умуваш над философски противоречия, отчаяно увиснал във въздуха. Нека не сме толкова сигурни какво може да се случи в подобни екстремни ситуации! Понякога те предизвикват известна отчуждена и хладна активност на чистия ум, който поражда мисли не само лишени от всякаква надежда, но и изпразнени от всяко желание. И както е невъзможно да разберем подобни състояния, толкова по-невъзможно е да ги опишем. Пристъпите на разум и прояснение се редуваха при Михаил с пристъпи на ужас – животинският ужас у нас, който ни кара да възприемаме целия свят като враждебен. Същият, който при победа ни прави безмилостни, а при поражение не допуска никаква надежда. Тези десет минути на ужас въобще не подлежат на описание. Но после в адския мрак пробиха сребърните лъчи на едно чудодейно зазоряване. Това крайно смирение или сигурност е още по-неописуемо. То е по-странно от предхождащия го ад. И е може би последната от Божиите тайни. В най-страшните мигове на неуспокоима болка човек внезапно бива обзет от крайно спокойствие и необяснимо доволство. Тук не става въпрос за надежда – вече я няма надеждата; освен това тя е нещо романтично, копнеж за бъдещето. Онова, за което говоря, е истинска пълнота. Не е вяра, защото вярата по самата си природа е непримирима, едновременно изпълнена със съмнение и с дързост. А това е един вид удовлетвореност. Не е и знание, защото тук интелектът, изглежда, не играе съществена роля. Нито пък е (както със сигурност ще се изразят днешните глупаци) просто вцепенение, парализа, лишаваща ни от способността да страдаме. Това ни най-малко не е лишеност. Напротив, то е пълнота, идваща като блага вест. Сякаш настъпва някакво равенство, някакво величайше равновесие между нещата, за което поначало не ни е съдено да знаем, да не би да станем безразлични към доброто и злото, но което понякога ни се дава за малко като последна подкрепа в последната ни агония.
Михаил със сигурност не би могъл да даде разумно обяснение за безкрайното спокойствие, което изведнъж го обзе целия. С част от съзнанието си той ясно си представи, че кръстът е там и там, топката – там и там, а куполът е отдолу, и той ще трябва да се спусне и няма никакво значение дали ще се убие, или не. Мистичното усещане се задържа достатъчно дълго, за да го тласне към рискованото начинание и да му даде сила да го продължи. Но преди да стигне до най-горните галерии на катедралата, поне шест пъти му притъмня от ужас, все едно го връхлитаха пристъпи на гръмотевична буря. Докато се добере до безопасно място, в него се бореха като в пиянски делириум двама души: единият – спокоен, безразсъден и целенасочен, а другият, който съзираше смъртоносните контури на опасността – уплашен, предпазлив и безполезен. Смяташе, че ще му се наложи да се спуска надолу по фасадата на сградата. Когато се озова на най-високата галерия, все още беше толкова далеч от земята, сякаш бе паднал едва от слънцето върху луната. Спря за малко, запъхтян, на равното под кълбото и направи няколко свободни крачки напред-назад. В този момент изневиделица на пътя му застана човек – най-нормален човек от плът и кръв – едър, с безцветно лице, облечен в обикновена униформа с много копчета. Михаил и за миг не се запита дали и този, изненадан от появата му, здравеняк с кестеняви мустаци и пиринчени копчета не е попаднал там с летателен апарат. Просто се остави на блаженството, заляло го при вида на мъжа. Помисли си колко прекрасно би било, ако можеше да прекара тук, горе, цял един живот само с него. Представи си какъв разкош щеше да бъде да се рови в безименните светлосенки на неговия характер и да слуша с вълнение за светлите и тъмните страни от характерите на неговите лели и чичовци. Преди секунди бе летял към смъртта – сам. Сега споделяше света с един човек. Какво безкрайно щастие! В галерията под кълбото отец Михаил бе срещнал най-достойния, най-съвършения, най-обичния човек – по-свят от всички светци, по-героичен от всички герои. Бе срещнал своя Петкан.
Сред водопада от багри и звуци на този новооткрит рай Михаил слабо долови, идващи сякаш отдалеко, някакви забележки, които този прекрасен човек, изглежда, отправяше към него: нещо си не било „навреме” и било „в нарушение на правилника”. Освен това като че ли питаше как Михаил се е озовал „тук горе”. Очевидно и той си мислеше като отеца, че Земята е звезда нейде в небето.
Не след дълго Михаил се насити да слуша музиката от гласа на човека с копчетата. Направи усилие да разбере и какво му се казва и дори се опита да отговори на някакъв въпрос, който очевидно му бе зададен няколко пъти, и сега вече гласът на човека звучеше раздразнено. Той осъзна, че този същински образ Божи с пиринчени копчета го пита как се е озовал там. Отвърна му, че е пътувал с космическия кораб на Луцифер. При тези думи поведението на образа Божи рязко се промени. Докато преди това се бе държал с него грубо, сякаш е нарушител, сега внезапно човекът му заговори с настойчивия и подчертано ласкав тон, с какъвто се обръщаме към дете. Изглежда, човекът особено много държеше да го примами по-далеч от парапета. Подхвана го за едната ръка и го поведе през някаква врата към вътрешността на сградата, като през цялото време бъбреше успокоително. Изброяваше, както успя да разбере дори Михаил с оскъдните си познания за света, невероятен брой великолепни удоволствия и несравними предимства, които го очаквали долу. От учтивост отецът го последва по нескончаема спираловидна стълба. На едно място се отвори друга врата и Михаил мина през нея. Човекът с копчетата му даде път, като после го остави там и му нареди да не мърда. Тъкмо това искаше и Михаил – да не мърда оттам, да стои и да съзерцава. Сякаш беше попаднал в друга вселена, отново под небесен купол, но този път – изкуствен, сътворен от човека. Златните, зелените и пурпурните багри не струяха от размиващите се очертания на облаците, а от ясно очертаните форми на статуи на ангели – ужасни човешки фигури с вдъхновени криле. Звездите не бяха горе, а далеч под него, като паднали звезди, застинали в съвършени съзвездия над огромна, бавно пълзяща или неподвижна маса хора. Самата катедрала беше изпълнена с мрак. И цялата бездна сякаш се разтърсваше от страховития глас на орган. През него до слуха на Михаил достигна още по-страховитият глас на човек, призоваващ своите богове от началото до свършека на света. За миг отецът си помисли, че той е богът и всички възгласи са отправени към него.
– Не, благините, за които ти говорех, не са тук – обади се кротко неговият полубог. – Ела с мен. Долу имам една изненада за теб – нещо, което много ще ти хареса.
Човекът с копчетата очевидно не се чувстваше като бог, затова Михаил не намери за нужно да му споделя чувствата си, а го последва покорно по витата стълба. Не можеше да се ориентира къде е и на каква височина се намират. Все още бе изпълнен със студеното великолепие на празното пространство и онова усещане, което един френски писател много сполучливо нарича „главозамайване от бездната на безкрая”, когато се отвори още една врата и той получи поредния шок за тази вечер, озовавайки се на познатото ниво на улица, изпълнена с лица и къщи, където дори и лампите си бяха на мястото – над главата му. Внезапно го обзе детинско въодушевление. Той се почувства като малко момче и се взря сериозно в тротоара, както правят децата, сякаш трябва да го използват за нещо много важно. Усети цялата пълнота на оная радост, от която горделивците се стремят да се отърсят – радостта, която не просто идва със смирението, а е самото смирение. Изпитват я хората, които са избегнали смъртта на косъм, на които внезапно са върнали любовта, и на които са били опростени всички грехове. Очите му поглъщаха всичко отпред, но не с претенциозността на естета, а с простичкия апетит на момче, което лакомо си лапа кифлата. Наслаждаваше се на квадратите на къщите; харесваха му чистите им ъгли – сякаш току-що сам ги бе изрязал с нож. Осветените витрини на магазините го вълнуваха, както младежите се вълнуват от осветената сцена на някоя обещаваща пиеса. В един магазин, дръзко изложил стоката си чак на тротоара, съзря квадратни кутии с консервирано месо и то му напомни за стотици весели вечерящи хора на стотици улици по света. Защото в онзи непоносим момент, там горе, увиснал с изплъзващи се ръце над купола на „Св. Павел”, целият свят беше загинал за него и сега отново се беше родил.
Внезапно сред гълчавата на тъмните улици се разнесе звън на счупено стъкло. С безпогрешния си инстинкт лондонската тълпа се втурна в посока към звука – занемарен офис в съседство с магазина за консерви. Витрината лежеше пръсната на стотици парчета по тротоара. А полицията вече бе сложила ръка върху един много висок младеж с тъмна, права коса и замъглени от ярост очи, който току-що бе разбил стъклото с един удар на бастунчето си.
– И пак бих го направил! – викаше младежът с пребледняло от гняв лице. – Всеки би го направил! Обръщали ли сте внимание какво пише тук? Кълна се, пак бих го направил.
Изведнъж погледът му попадна на монашеското облекло на отец Михаил. Той свали от глава сивата си шотландска барета и го поздрави по християнски.
– Отче, знаете ли какво казват? – извика той разтреперан. – Знаете ли какво се осмеляват да твърдят? Най-напред нищо не разбирах. Изчетох го до половината, преди да счупя стъклото.
Можете да си представите как се почувства монахът. Целият мир на вселената се затръшна болезнено зад десет ключалки в сърцето му. Никой наоколо не забелязваше новородения, невинен свят, който така внезапно му се бе открил. Хората си стояха още на старото място при обърканите, разрешими, ненужни спорове, с безчет аргументи в защита на всяка страна и с нито един – достоен за изричане. Изведнъж го обзе дивото желание да ги порази намясто с Божията любов. Да не могат да мръднат, докато не открият собственото си сладко и трепетно съществуване. Да не си тръгнат от това място, докато не започнат да се прегръщат като братя и да пеят хвалебствия като спасени души. От кръста, където допреди малко бе висял, падна сянката на чудодейна милост. Първите три думи, които произнесе Михаил, прозвучаха като сребърна тръба и вцепениха мъжете. Може би ако бе имал възможността в своето озарение да дръпне едночасова реч, щеше да основе нова религия на Лъдгейт Хил. Но тежката ръка на неговия водач внезапно легна на рамото му.
– Бедният човечец не е наред – обърна се той добродушно към тълпата. – Срещнах го да се разхожда горе на катедралата. Казва, че бил дошъл с летателна машина. Има ли някой свободен полицай да се погрижи за него?
Свободен полицай се намери. Двама други съпроводиха младия мъж в сиво, а четвъртият се зае със собственика на офиса, който също създаваше известни неприятности. Младежа отведоха при съдия-следователя, където ще го придружим и ние в следващата глава. А най-блаженият човек на света бе изпратен в приют за душевноболни.
Превод: Ваня Николова
Бележки
1 Сър Кристофър Рен (1632-1723) – английски архитект, построил през 1710 г. колосалния купол (108 м) на катедралата „Св. Павел” – един от символите на Лондон.
2 Altiora peto – (лат.) стремя се към висините.
