Закрилникът

Като мечка стръвница се беше загнездил Атмаджата в непроходимите дебри около Рилския манастир. Пропищяха селата покрай Струма и Джерман, изпокриха се в миши дупки колибарите от Рила, Орлица и Пастра, запустяха пътеките, които възхождаха нагоре към стените на големия манастир. Затвориха се братята монаси, залостиха манастирските порти, подпряха ги с дебели дънери, поставиха Гутя в най-горния кат на кулата да наблюдава двата пътя – Струмския и Самоковския. Поръчаха му щом зърне Атмаджата и глутницата му – да бяга долу и да удари клепалото. Дядо игумен му каза:

– Ти ще бъдеш манастирския страж.

На Кръстовден първият есенен дъжд поръси зачервената гора. Пчелите вече спяха в кошерите. Бели мъгли се понесоха над острите върхове. От манастирската кошара под Рупите слезе манастирският пастир дядо Вълчан със своя катър. Той смъкна два меха със сирене и докара три агнета. Отвориха му предпазливо и пак заключиха.

– Не си ли срещал някъде мечката стръвница? – попита игуменът дяда Вълчана. – Много се наплашихме от разбойниците. Додея ни самотията.

– Няма я по нашите места. Гората е чиста. Отключете портата! Не бойте се! Аз отговарям. Ако беше Атмаджата тъдява, най-напред при мене щеше да дойде и да ми издуши стадото. Че тъй, ами как…
Братята се престрашиха и отвориха Самоковската порта. Грабнаха секирите, изскочиха навън да насекат дърва за магерницата и мангалите, тръгнаха покрай реката да берат късни лешници.

Същата вечер Атмаджата нахълта в манастирския двор с дружината си. Гутьо се строполи по тъмната стълба на Хрельовата кула, грабна дряновицата и превари разбойниците. Размаха напреде им тоягата.

– Назад! Никой да не мърда, че ей сегинка ще ви натъркалям като снопи!

– Кой си ти, сине майчин? – попита го Атмаджата.

– Аз съм манастирският страж. Моята тояга е благословена от светаго Ивана. Зад гърба ми стоят един милион войници. Който има очи – да гледа. Ако им сторя знак – ще ви направят на пух и прах! Махвайте се! – грозно изрева Гутьо, като видя, че дядо игумен заслиза по стълбището зад ябълката.

Един от разбойниците вдигна пушка и я насочи срещу Гутя. Атмаджата го погледна изкриво.

– Снемай пушката! Не виждаш ли, че този е луд!

Старият игумен пристъпи и зачука с патерицата си по мокрите плочи, наближи, изгледа кротко разбойниците и проговори:

– Добре сте дошли, момчета. Защо стоите на двора, влезте да се подсушите. Настанете се в стаите, които ви харесат.

И като се обърна към магерницата, поръча на магера:

– Заколи две агнета. Гости дойдоха, трябва да се отсрамим.

Дядо игумен поведе нагоре по стълбището разбойническата дружина и почна редом да отваря стаи, където гостуваха по-рано поклонници от всички краища на Балкана. Атмаджата си избра стаята на копривщенските първенци, с топлите миндерлъци. Настани хората си в околните стаи, разпаса ятагана си, окачи пушката си на стената и се разположи до пламтящите въглени. Плесна с ръце три пъти. Влезе първият му помощник.
– Ще им кажеш да не закачат никого. И вино да не плюскат. На вечерята ушите ми да не чуват нечисти приказки. В зори, когато черноризците влязат в църква – ще ги изловим като птици и ще им вържем ръцете. Наточете си ножовете!.. Ще накараме стария да каже къде е имането. От кои години съм хвърлил око на този манастир… Седем товара злато лежат на туй място под земята. Всичкото съкровище на техния последен цар е донесено тука. Паници и чаши от старо злато, гердани и гривни със скъпоценни камъни, които светели нощем като звезди, пръстени, златици… Тъй ще кажеш на другите: позлатени ще излезем от този манастир.
Беше настанала дълбока нощ, когато магерът донесе печените агнета в стаята на Атмаджата. На вечерята разбойниците бяха по-тихи от водата, по-ниски от тревата. Едвам си намокриха устата в пръстените паници с бобошевско вино. Изядоха агнетата, изгребаха с пръсти боровия мед от саханите, изсърбаха бавно кафето и се вдигнаха. Монасите озадачени влязоха по килиите си.

Атмаджата се отпусна върху мекото халище на миндера и протегна десния си крак. Неговият човек, който стоеше на стража до вратата, се затече и му издърпа ботушите. Напълни му чибука с рязан кочериновски тютюн и му поднесе въглен от мангала. Атмаджата смукна с наслаждение и се загледа през прозореца в мрака. Нощният дъжд шумеше в буковия листак. По стъклата тичаха бързи капки.

– Ако някой събере сълзите, колкото хора съм разплакал, ще протече порой като манастирската река! – поклати глава замислено закоравелият разбойник и се изтегна върху халището. Отпусна глава на възглавницата, умората го надви и заспа изведнъж. Ръката му изтърва чибука. Разпаленият тютюн дълго светулка в лулата. Пепел покри и въглените на мангала. Вощеницата в свещника догоря, почна да пращи и угасна.

След полунощ вратата на затихналата стая скръцна. Атмаджата трепна, отвори очи и се надигна. Беше свикнал да спи леко като заек. През открехнатата врата на гостоприемницата един старец в бяла одежда, със сребърна брада до пояса, с патерица и пламтящи очи пристъпи към главатаря на разбойниците. Възправи се пред него величествен.

– Защо си дошъл в моя дом? – проговори старецът и впи очи към Атмаджата. Тия очи пронизаха сърцето на разбойника и той се разтрепери. Зъбите му затракаха. – Аз знам защо си дошъл – продължи старецът. – Полунощ превали и монасите слязоха в църквата. Дигай дружината си и очиствай моя дом! Дъждът престана и тънкият рог на месечината слезе към Бричебор. Додето месечината се потули зад върха – да си вън от манастирските стени. Ако не изпълниш наредбата ми, ще те гоня с един милион войници и няма да намериш по цялата земя място, където да се потулиш! На орел да се превърнеш и да се скриеш в скалите на най-високата планина – пак ще те намеря!..

И като пусна патерицата на земята, старецът замахна и удари страшна плесница на втрещения разбойник. Ушите на Атмаджата писнаха. Тогава нечистият гостенин видя чудо: старецът, който имаше само една ръка, се наведе, взе патерицата си и тръгна към стената, където нямаше никаква врата, мина през стената и се загуби между стволове на вековни дървета.

Страхът му порасна още повече. Щом дойде на себе си, Атмаджата плесна с ръце. Дотърча първият му помощник.

– Дай свещ!

Нахлузи бързо ботушите си, препаса ятагана, грабна пушката си с трескави ръце. Затрополя по стълбището. Тревогата му се удвои, като видя, че нощта е вече ясна и месечината се кани да залезе зад Бричебор. Затече се към отворената църковна врата, разбойниците се втурнаха с вик подире му. Атмаджата размаха застрашително ятаган към монасите, които в туй време пееха „Спаси ни, Сине Божий!”.

Старецът игумен със запалена вощеница в ръка се обърна към разбойника. Лицето му беше спокойно и жълто.

– Какво искаш от нас? – попита тихо игуменът.

– Един от твоите се вмъкна тази нощ в стаята ми и ми удари плесница. Искам да му снема главата от раменете! Да излезе пред очите ми!

– Всичките манастирски братя до един са тук. Разгледай ги и познай оня, който те е ударил, – рече игуменът и прикани монасите да минат пред разбойника.
– Този ли е? – попита игуменът, когато пред Атмаджата приближи първият монах. Игуменът доближи свещта до лицето на монаха, треперещ, изгубил ума и дума.

– Не е! Оня беше с една ръка!

Извървяха се всичките калугери. Очите на Атмаджата зашариха в полумрака по изографисаните църковни стени. Изведнъж погледът му се закова върху образа на свети Ивана, изписан на малкия десен олтар.

– Ето го! Този ми удари плесница! Къде е той? Искам да ми го предадеш!

– Не мога да ти го предам – наведе глава игуменът.

– Не можеш?!

– Починал е преди хиляда години! Основал е и пази манастира си. Мощите му са тук, в ковчег пред олтара. Искаш ли да ги видиш? Ела подир мене.

Атмаджата отстъпи.

– Не искам! – отвърна той мрачно.

Обърна се и викна към разбойниците:

– Да бягаме от тука!

Разбойниците затрополиха по манастирския калдъръм, измъкнаха се през Самоковската порта и потънаха в шумака край реката.

Из сборника “Детски цветослов”, ИК “Омофор” 2012