„Където са двама или трима събрани в Мое име…”
Една зима в нашата барака докараха младеж на двадесет и три години, студент, осъден на 20 години по член 58-и. Той все още не бе насъбрал много лагерен опит, защото след осъждането си беше попаднал от Бутирки направо в лагера с особен режим.
Още млад и зелен, не напълно осъзнаващ какво се е случило с него, младежът с пристигането си в лагера се сблъска с криминалните. Той беше облечен добре, дрехите му не бяха много износени и криминалните, начело с Иван Кестенявия, веднага им хвърлиха око. Седнаха да играят на карти за дрехите на момчето. Всички виждаха, че ще го съблекат, но никой не можеше да възрази. Дори Сазиков не се осмеляваше да наруши лагерната традиция. Такъв е законът – щом залогът е сложен, мълчиш, не се намесваш. Намесиш ли се – ще ти теглят ножа.
Затворниците, които бяха прекарали много време по лагерите, знаеха, че ако се разиграва нещо твое, съпротивата е равна на смърт.
Иван Кестенявия спечели всички дрехи на момчето, отиде при него и му каза: „Сваляй, приятелче, парцалките”.
И се започна. Момчето, Алексей се казваше, отначало нищо не разбра, мислеше си – подиграват се, и не си даваше дрехите. Иван Кестенявия реши да представи „комедия” пред бараката, започна ласкаво да го уговаря с иронична усмивка, а след това и да го бие. Алексей се съпротивляваше, но всички вече знаеха, че той ще бъде пребит почти до смърт, може би дори убит; с една дума – „концертът” ще бъде голям.
Затворниците, затаили дъх, мълчаха, а Иван Кестенявия биеше и се разпалваше. Алексей се опитваше да се защити, но къде ти – кръвта се лееше по лицето му. За по-весело криминалните се разделиха на две групи и едната започна да окуражава Алексей.
По време на „концерта” отец Арсений нареждаше дърва около печките в другия край на бараката и не видя началото, но после се приближи до последната печка и видя как Кестенявия пребива до смърт студента Альоша. Алексей, целият в кръв, вече само се закриваше с ръце, а Кестенявия, съвсем озверял, биеше ли биеше. Отиде си момчето!
Отец Арсений мълчаливо сложи дървата пред печката, спокойно се приближи до мястото на боя и пред очите на изумената барака хвана Кестенявия за ръката. Кестенявия погледна удивено и нададе радостен писък. Попът беше нарушил традицията, беше се намесил в сбиването. Да, за това можеше спокойно да му види сметката. Кестенявия ненавиждаше отец Арсений, но не го закачаше, боеше се от бараката, а ето че законният случай сам му се навираше в ръцете.
Кестенявия престана да бие Альошка и процеди: „Е, попе, свършено е с вас, и със студента, и с тебе.”
Затворниците се смутиха. Намесиш ли се, криминалните ще скочат като един. Отнякъде Кестенявия изнамери нож и се нахвърли върху Альоша.
Но какво стана? Никой не можа да разбере как винаги тихият, ласкав и слаб отец Арсений се изправи изведнъж, пристъпи към Кестенявия и го удари по ръката, при това с такава сила, че ножът падна от нея, след което отблъсна Кестенявия от Алексей. Кестенявия се олюля, падна и си удари лицето в ръба на нара и тогава някои се разсмяха, а отец Арсений се приближи до Алексей и му каза: „Иди, Альоша, измий се, вече никой няма да те докосне”, и, сякаш нищо не се е случило, отиде да подрежда дървата.
Всички онемяха. Кестенявия стана. Криминалните мълчаха, разбираха, че Кестенявия се е опозорил пред цялата барака.
Някой размаза с крак кръвта по земята и вдигна ножа. Лицето на Альоша беше разбито, ухото му – скъсано, едното му око съвсем се беше затворило, другото беше моравочервено. Всички мълчаха. Няма вече живот за отец Арсений и за Алексей, криминалните ще им теглят ножа. Няма да им се размине.
Стана, обаче, другояче. Криминалните оцениха постъпката на отец Арсений по своему, те видяха в него смел и, най-вече, необикновен човек. Той не беше се уплашил от Кестенявия с ножа в ръка, от когото се страхуваше цялата барака. Те ценяха смелостта и заради нея по свой начин дори обичаха. Познаваха отдавна добротата и необикновеността на отец Арсений. Кестенявия отиде при своя нар, нещо си шепна с момчетата, но чувстваше, че няма да го подкрепят, щом не го подкрепиха веднага.
Нощта мина. Сутринта отидоха на работа, а отец Арсений се зае с работата по бараката: палене на печките, подреждане, търкане.
Вечерта затворниците се прибраха от работа и изведнъж, тъкмо преди затварянето на бараката, вътре се втурна началникът по режима заедно с няколко надзиратели.
„Строй се в редица”, закрещя той. Всички наскачаха, застанаха в редица, началникът тръгна покрай редицата и като стигна до отец Арсений, започна да го бие, а надзирателите измъкнаха Алексей от строя.
„За нарушение на лагерния режим, за сбиване – две денонощия в студения карцер № 1 без плюскане и вода за попа с № 18376 и за № Р281”, викна началникът.
Кестенявия беше донесъл и изпял всичко, а това сред криминалните се смяташе за най-долна и позорна постъпка.
Карцер № 1 беше малка постройка до входа на лагера. В нея имаше няколко единични килии и една двойна килия с тесен нар, по-точно – дъска, широка 40 см. Подът, стените, нарът бяха покрити целите с ламарина. Самата килия беше широка не повече от 75 см и дълга два метра.
Навън беше минус 30 градуса, духаше вятър, трудно се дишаше. Щом излезеш на улицата – веднага замръзваш. Разбраха затворниците от бараката: това е сигурна смърт. В карцера ще замръзнат след два часа. Няма как да не замръзнат. При такъв студ в този карцер не пращаха, случвало се беше при минус 5 – 6 градуса да изпратят някого за едно денонощие. Живи оставаха само тези, които всичките 24 часа скачаха на едно място. Престанеш ли да се движиш – замръзваш, а сега е минус тридесет. Отец Арсений е старец, Льошка е пребит, и двамата са изтощени.
Надзирателите ги помъкнаха. Авсеенков и Сазиков излязоха пред строя и се обърнаха към началника: „Гражданино началник! Ще замръзнат в този студ, не бива да ги пращате в този карцер, ще умрат там”. Надзирателите така се нахвърлиха върху тях, че от ударите им те се озоваха зашеметени пред съседната барака.
Иван Кестенявия целият се сви, чувстваше, че няма занапред живот за него в бараката, за доноса своите ще го пречукат.
Заведоха отец Арсений и Алексей в карцера, бутнаха ги вътре. И двамата паднаха и се удариха в нещо. Останаха на тъмно. Отец Арсений се изправи и промълви: „Ето, че Господ ни събра заедно да живеем. Студено е, Альоша, много студено. Наоколо е само желязо.”
Зад вратата се чуваше дрънченето на резето, ключалката щракна, гласовете и стъпките отзвучаха и в настъпилата тишина студът ги сграбчи.
През тясното, преградено с решетка прозорче светеше луната и нейната млечнобяла светлина слабо осветяваше карцера. „Ще замръзнем, отец Арсений, – простена Алексей. – По моя вина ще замръзнем. И двамата ще умрем, трябва да се движим, да скачаме, и то през цялото време. Нямам сили, цялото тяло ме боли, студът вече ме сковава. Краката ми замръзнаха. Толкова е тясно, че и да се движим не можем. Ще умрем, отец Арсений. Това не са хора! Нали? Ако бяха хора, не биха постъпили така с нас. По-добре разстрел!”
Отец Арсений мълчеше. Алексей се опита да скача на едно място, но това не помагаше. Съпротивата срещу студа беше безсмислена. Смъртта трябваше да настъпи след два-три часа, нали за това ги бяха изпратили тук.
„Защо мълчите? Защо мълчите, отец Арсений?” – почти крещеше Алексей и сякаш в просъница, някъде отдалече прозвуча отговорът:
„Моля се на Бога, Алексей!”
„За каква молитва приказвате, когато замръзваме?” продума Алексей и замълча.
„Альоша! Двамата с тебе сме сами! Две денонощия никой няма да дойде. Ще се молим. За първи път, откакто съм в лагера, Господ ми даде да се моля на висок глас. Ще се молим, пък каквото Бог даде.”
Студът постепенно побеждаваше Алексей, но той ясно разбираше, че отец Арсений полудява. Застанал в ивицата млечнобяла лунна светлина, той се кръстеше и полугласно шепнеше нещо.
Ръцете и краката на Алексей се вкочаниха напълно, да се движи нямаше сили. Замръзваше. Всичко му стана безразлично.
Отец Арсений замълча и изведнъж Алексей ясно чу думите, които той произнасяше, и разбра: това е молитва.
Алексей беше ходил на църква веднъж, от любопитство. Баба му някога го беше кръстила. Семейството му беше невярващо, по-точно – напълно безразлично към религиозните въпроси. Какво всъщност е вярата, то не знаеше. Алексей беше комсомолец, студент. За каква вяра можеше да става дума?
През вцепенението, съзнанието за настъпващата смърт, болката от побоя и студа отначало неясно, но след няколко мига съвсем отчетливо до Алексей започнаха до достигат думите: „Господи Боже! Помилвай нас грешните, многомилостиви и всемилостиви Боже наш, Господи Иисусе Христе, Който заради голямата Си любов си слязъл от небето и си се въплътил, за да спасиш всички нас. Спаси ни поради неизразимата Си милост и ни помилвай и ни отдалечи от люта смърт, защото вярваме в Тебе, че Ти си Бог наш и наш Създател…” Думите на молитвата потекоха, и във всяка дума на отец Арсений се криеше най-дълбока любов, надежда, упование на Божията милост и непоколебима вяра.
Алексей започна да се вслушва в думите на молитвата. Отначало смисълът им достигаше до него като през мъгла, имаше нещо непонятно в тях, но колкото повече го завладяваше студът, толкова по-ясно той осъзнаваше значението на думите и фразите. Молитвата обгръщаше душата със спокойствие, отдалечаваше вледеняващия сърцето страх и съединяваше със стоящия до него старец – отец Арсений.
„Господи Боже наш Иисусе Христе! Ти си казал с пречистите Си уста: когато двама или трима на земята се съгласят да попросят нещо, каквото и да е било, ще им бъде дадено от Моя Небесен Отец, защото където двама или трима са събрани в Мое име, там посред тях съм и Аз…” И Алексей повтаряше: „… ще им бъде дадено от Моя Небесен Отец, защото където двама или трима са събрани в Мое име, там посред тях съм и Аз…”
Студът напълно обхвана Алексей, всичко в него се беше вцепенило. Дали лежеше, седеше на пода или стоеше, той не осъзнаваше. Студът вледеняваше всичко. И ето, че изведнъж дойде момент, в който карцерът, студът, вцепенението на тялото, болката от побоищата, страхът изчезнаха. Гласът на отец Арсений изпълваше карцера. Но дали това беше карцер? „Там посред тях съм и Аз…” Кой ли може да е тук? Сред нас. Кой? Алексей вдигна поглед към отец Арсений и се учуди. Всичко наоколо се беше изменило, преобразило. Дойде му мъчителната мисъл: „Бълнувам, това е краят, замръзвам.”
Карцерът се разтвори, ивицата лунна светлина изчезна, беше светло, пламтеше ярка светлина и отец Арсений, облечен в блестящи бели одежди, издигнал ръце нагоре, високо се молеше. Дрехите на отец Арсений бяха точно такива, каквито носеше свещеникът в църквата.
Думите на молитвите, които отец Арсений изричаше, сега бяха разбираеми, близки, родни – те проникваха в душата. Тревогите, страданията, опасенията отстъпиха, остана желанието да се слее с тези думи, да постигне смисъла им, да ги запомни за цял живот.
Карцерът го нямаше, те бяха в църква. Но как са попаднали тук и защо заедно с тях има още някого? Алексей с учудване видя, че в молитвата помагаха още двама души, те също бяха в блестящи дрехи и излъчваха необяснима бяла светлина. Алексей не виждаше лицата на тези хора, но чувстваше, че са прекрасни.
Молитвата изпълни цялото същество на Алексей, той се изправи, застана до отец Арсений и започна да се моли. Беше топло, дишаше се леко, на душата му беше радостно. Алексей повтаряше всяка дума на отец Арсений и не просто повтаряше, а се молеше заедно с него.
Изглеждаше така, сякаш отец Арсений напълно се е слял с думите на молитвата, но Алексей разбираше, че той не го забравя, а е с него през цялото време и му помага да се моли.
Усещането, че има Бог, че Той сега е с тях, обхвана Алексей и той чувстваше, виждаше Бога с душата си, и тези двамата бяха Негови слуги, изпратени да помагат на отец Арсений.
Понякога се появяваше мисълта, че те двамата вече са умрели или умират и сега бълнуват, но гласът на отец Арсений и неговото присъствие го връщаха към действителността.
Алексей не знаеше колко време мина, но отец Арсений се обърна и каза: „Хайде да си легнеш, Альоша! Уморен си, аз ще се моля, а ти ще слушаш молитвата.” Алексей легна на покрития с желязо под и затвори очи, без да престава да се моли. Думите на молитвата изпълниха цялото му същество: „… се съгласят да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Небесен Отец…” Всяка струна на сърцето му откликваше на думите: „… Събрани в Мое име…” „Да, да! Ние не сме сами!” – казваше си от време на време Алексей, докато се молеше.
Беше спокойно, топло, и изведнъж отнякъде дойде майка му и го зави с нещо топло, както правеше само преди година. Ръцете й обхванаха главата му и тя го притисна към себе си. Той искаше да каже: „Мамо, чуваш ли как се моли отец Арсений? Аз разбрах, че има Бог. Аз вярвам в Него.”
Дали той искаше да каже това или беше го казал, но майка му отвърна: „Альошенка! Когато те взеха, аз също намерих Бога и това ми даде сили да живея.”
Беше хубаво, страшното изчезна. Майка му и отец Арсений бяха до него. Неизвестните доскоро думи на молитвата сега обновиха, сгряха душата му, водеха го към прекрасното. Трябваше да направи всичко, за да не забрави тези думи, за да ги запомни за цял живот. Трябва да не се разделя с отец Арсений, винаги да бъде с него.
Алексей лежеше на пода в краката на отец Арсений и в лека полузабрава слушаше прекрасните думи на молитвите. Беше безкрайно хубаво. Отец Арсений се молеше и двамата в светлите дрехи се молеха и му прислужваха и сякаш се удивляваха как се моли този човек.
Сега той вече нищо не искаше от Бога, а Го славеше и Му благодареше. Колко време продължи молитвата на отец Арсений и колко време лежа в полузабрава Алексей, никой от тях не помнеше.
В паметта на Алексей остана само едно: думите на молитвата, сгряващата и радостна светлина, молещият се отец Арсений, двамата служители в дрехи от светлина и огромното, несравнимо с нищо чувство за вътрешна обновяваща топлина.
Някой удряше по резето, замръзналата ключалка скръцна, чуха се гласове. Алексей отвори очи. Отец Арсений още се молеше. Двамата в светли одежди ги благословиха и бавно излязоха. Ослепителната светлина постепенно изчезваше и накрая карцерът стана тъмен и както преди студен и мрачен.
„Ставайте, Алексей! Дойдоха.” – каза отец Арсений. Алексей стана. Бяха дошли началникът на лагера, главният лекар, началникът по режима и началникът на „специалния отдел” – Абросимов. Зад вратата някой от лагерната администрация каза: „Това е недопустимо, може да съобщят в Москва. Кой знае как биха погледнали на това. Замръзнали трупове – не звучи съвременно.”
В карцера стояха старец с ватенка и младеж в изпокъсани дрехи, с отоци и синини по лицето. Лицата и на двамата бяха спокойни, дрехите им бяха покрити с дебел слой скреж.
„Живи ли сте?” – удивено попита началникът на лагера. – Как преживяхте цели две денонощия?
„Живи сме, гражданино началник на лагера.” – отговори отец Арсений.
Присъстващите учудено се спогледаха.
„Обискирайте ги” – подхвърли началникът на лагера.
„Излизайте.” – викна един от надзирателите.
Отец Арсений и Алексей излязоха от карцера. Надзирателите си свалиха ръкавиците и започнаха да ги обискират. Лекарят също свали едната си ръкавица, пъхна ръката си под дрехите на отец Арсений и Алексей и каза замислено, без да се обръща към никого: „Чудна работа! Как са могли да оживеят! Наистина са топли.”
Лекарят влезе в килията, внимателно я огледа и попита: „С какво се топлихте?” Отец Арсений отговори:
„С вяра в Бога и с молитва.”
„Фанатици! Бързо обратно в бараката!” – раздразнено каза някой от началството. На тръгване Алексей чу, че започва спор. Последната фраза, достигнала до ушите му, беше: „Поразително! Необикновен случай, при такъв студ човек може да остане жив не повече от четири часа. Това е поразително, невероятно, като се има предвид 30-градусовият студ. Имали сте късмет, другарю началник на лагера по режима! Можеше да възникнат големи неприятности.”
Бараката посрещна отец Арсений и Алексей като възкръснали от мъртвите и всички все ги питаха:
„Как се спасихте?”, на което и двамата отговаряха: „Бог ни спаси.”
След една седмица преместиха Иван Кестенявия в друга барака, а след още една го затисна рудата. Той умираше мъчително. Носеха се слухове, че рудата го е затиснала не без помощта на неговите приятелчета.
Oткъс от книгата „Отец Арсений“
