Роман на прехода

Източник: литература плюс култура

Уважаеми читателю! Не смея да се надявам, че ти си прочел ред по ред онова, което си позволих, в името на професията и за доброто на общото ни образование, да изпиша по страниците на тази книга. (Текстът беше замислен като послеслов на една моя книга.) Но дори и да си се запознал с две трети, или пък с половината, или даже само да си прелистил съдържанието, ти сигурно вече си мислиш, че авторът на този труд трябва да е един много щастлив човек. Та кой ще е онзи, когото животът притиска с тегобите си, който е в нужда или не обича ближния, и при все това ще се заеме да изпише толкова думи по въпроси, които почти никого не интересуват – на моменти и аз си казвам, направо никого; защото за кого има значение как някой си е представял едно толкова отвлечено от истинския живот и така сигурно отмряло нещо като старогръцката литература? Та ако някой днес има сили да го изследва, без да е вече в първа младост, и при това толкова подробно – значи този човек се е справил с всички други трудности на битието си. И така е. Наистина, авторът на тази книга живее с убеждението, че животът, или по-добре – Бог, е извънредно добър и милостив към него. Даже понякога се пита, дали заслужава толкова. Защото това, да се занимаваш честно и – според възможностите на обстановката – професионално с предмета, който те привлича с красотата си, е наистина голяма рядкост и лукс. А и, съгласно един стар международен виц, не си застрашен от никаква конкуренция: защото кой е толкова луд, че да се занимава с чисти и честни дела, и то без никаква видима полза? Разбира се, това е шега. Първо, хората които се занимават майсторски и почтено с тази слабо платена работа не са толкова малко – аз самият познавам някои и се гордея с това. А освен това и полза има, защото четенето на старите автори ни снабдява с памет за мисълта на хората и подобрява нашия език; а човекът става определен, сиреч някакъв, защото има памет и език – те, както казва Аристотел, му позволяват да натрупва опит, и, с помощта на сетивата, да открива голям брой разлики.

Но, разбира се, човек не може да остане щастлив само защото му е дадено да се занимава с идеални предмети. Той иска да пренесе идеалността на видяното в мислите (и в образите) също и извън собствения си невидим свят. Доброто има склонност да се разпростира – то като че ли не оставя на мира човека, и все му казва: дотук бива, но може и още. И това “още”, уважаеми читателю, вече ни донася беди. Но не се съмнявам, че и те са за добро. Затова нека не се боим и нека погледнем също и натам, където не всичко е превъзходно, а би могло да бъде: и да се грижим за по-доброто според силите си, значи – всеки там, където наистина може да помогне.

І. Пътуващият Археолог

И тъй, нека разкажа какво сподели с мен неотдавна един мой близък, комуто симпатизирам, макар и да виждам в личността му немалко недостатъци. И той като мен е весел и доволен човек, и обича да гледа на света естетически, и особено откъм комичната му страна. И той е любопитен и общителен. Ще предам разказа му без пряка реч и ще го поставя като герой в изложението – все едно, че говоря от свое име. Но това, което предстои да чуеш, не се е случило на мен и не знам дали е истина – аз говоря за нещата така, както ги е видял той.

* * *

В нашата красива и шумна столица съществува издателство. Няма да го нарека със собственото му име, което мнозина тук знаят, а ще послужа с друго, измислено от мен – и нека то да бъде “Две хубави очи”. За да го представя накратко, ще кажа, че това е едно младо, но продуктивно и развиващо се издателство, което отпечата и разпространи из страната много книги – даже смайващо много, ако човек си спомни как вървеше книгоиздаването през 80-те, а да не говорим за по-рано. Сиреч, не че тогава не се издаваха книги, но повечето от тях никой не искаше да ги чете, и това обясняваше всекидневното струпване на тълпи пред единствената по-голяма антикварна книжарница в града. Независимо от това, тези книги се печатаха в невероятно големи тиражи. Може би се е мислело, че ако затрупаш потребителя с ненужна нему стока, той ще престане да забелязва, че тя е ненужна – ще свикне с нея. И това беше точно така. (Макар и не всякога. Веднъж Войнович писал на Брежнев за стойността на книгите, които всеки от двамата издавал от свое име: оказвало се, че хората в СССР продавали на “Вторични суровини” по десет килограма от съчиненията на Леонид Илич, за да си купят един том от тези на Войнович.)

Та нека кажа за издателството. Там се печата в изобилие хуманитарна литература от чуждестранни, но и наши автори, и това е хубаво; защото след Промяната в страната ни имаше голям глад за четене и писане. Нали дотогава хората не можеха да четат, каквото ги интересуваше, но не можеха и да пишат, защото нямаше никаква гаранция, че книгите им ще бъдат публикувани. Издателство “Две хубави очи” се зае да удовлетвори този глад и за кратко време отпечата доста преводи на прочути, но доскоро забранени чуждестранни автори, а също и умерено субсидирани книги на български хуманитари, с което стори голяма услуга на нашето съсловие: изведнъж хората разбраха, че човек може да оповести свободно това, което желае да каже. Ето защо неговата дейност, която продължава с успех и днес, заслужава адмирации и поздравления.

След като позасити интереса на публиката към редица знаменити нови и най-нови автори, издателството обърна поглед и към основите на западната словесност – значи към античните и средновековни мислители (казвам мислители, защото преди Промяната те бяха издавани много слабо, докато художествена литература от тези епохи все пак се превеждаше). Но интересът към античните бързо се поизгуби – не толкова у публиката, колкото у издателите – и причината може би беше подобна. Все пак в предните години издаването на античен философ изглеждаше по-безобидна работа, отколкото на такъв, който пише като християнин. Защото властта не беше чувала някъде по света да се изповядва масово религията на, да кажем, Зевс: докато с християнството нещата бяха далеч по-други. Не че и онзи Бог не беше мъртъв, а религията му – отживелица, опиум и т.н., но все още по земята се намираха хора и съсловия, които (лицемерно и користно, разбира се) да я проповядват; а също и овчедушно да я изповядват; а и тук, на територията на прогресивната ни родина, продължаваше да е пълно с храм-паметници на това заблуждение. А на храм-паметника стига само да му задраскаш “паметника” и ще си остане единият храм. Тъй че средновековни мислители – с малко изключения и то късно през 80-те – не се издаваха, и сега беше дошъл моментът тази липса да се запълни.

През Средновековието на Европа, както мнозина знаят, се е пишело главно на латински и гръцки: така че бъдещите преводачи и редактори на средновековните текстове не можеха да бъдат всякакви хора. Така си е мислел тогава моят близък, и даже не го е мислел специално, защото за него това е било напълно естествено и очевидно; та това трябваше да бъдат хора не само ентусиасти, но също и подготвени, школувани, учили където трябва и колкото трябва – или ако не, тогава ентусиазмът им би трябвало да се насочи повече към организацията, сиреч мениджмънта на тази дейност, или пък към даване на консултации на преводачите по въпроси, които ги затрудняват – защото никой преводач не знае всичко, което си заслужава да се знае около неговия автор. Така си мислеше моят близък, когото от деликатност няма да нарека със собственото му име, а ще си послужа – тъй като той е съгласен с това – с прозвището “Пътуващият Археолог”.

Пътуващият Археолог е бил, по времето на събитията, за които ще стане дума, още твърде млад, сравнително зле запознат с академичната ситуация в страната, и – предвид почти идеалната обстановка, в която е могъл да се образова – напълно неспособен да проумее как някой може да се захване с работа, за която не е учил; или пък, ако случайно се захване, как е възможно да не хвърли всички сили за квалификацията си, което включва контакти и молби за помощ от всекиго, който знае нещо повече за дейността, на която е решил да се посвети. Пътуващият Археолог – иначе човек небезупречен в много отношения – и до днес си въобразява, че пред Знанието трябва да се стои с наведена глава или направо да се коленичи, и че никакви крайни облаги и приятни съпътствия на една професия не струват и грош, ако човек не се пребори – с течение на годините, разбира се – да овладее самата нея.

Но Пътуващият Археолог си беше живял твърде безгрижно. Той никак не мислеше за това, че току-що, почти пред очите му, се беше сринала цяла една култура на словото – грозновата и прогнила, да, но все пак култура, нещо като светогледно общежитие. Че в това общежитие, управлявано в началото от фанатизирани или раболепни, но обикновено невежи портиери, а после полека-лека запуснато и оставено на самодисциплината на обитателите, сиреч на страха и взаимната им омраза, се бяха самонастанили безчет лениви, неспособни, но и амбициозни люде, които си редяха групички, поддържаха междусъседски интриги и чакаха “нещо да стане”. И тогава изведнъж, за всеобща изненада “нещо стана”. Сградата, вече съвсем взела-дала, набързо се срина и в хаоса на евакуацията повечето от тях не можаха да разберат, че са останали бедни, боси, и съвсем без дом. Не че много си харесваха досегашния, но вярваха, че е бил все пак по-добър от нищото. И сега им предстоеше да си търсят нов.

Разбира се, всичко това са метафори. По това време голямата задача на интелигенцията, и особено на тази, която се беше установила за постоянно в идеологическите специалности (където трябваше да се кове истинното слово на соц-обществото), беше да установи що е тя и каква е. Тогава на малцина им хрумна, че могат да си останат просто марксисти или маркс-ленинци. И правилно, защото: 1) те и преди не бяха такива; 2) бояха се от репресии, и 3) съвсем не знаеха как се защитава идеология, която не е подкрепена от никаква политическа или институционална власт. Защото в новата обстановка марксистът трябваше да обоснове това, че е марксист. В старата – не.

В тази бъркотия интелигенцията се ориентира по един достатъчно прост начин. Преди 89-та, когато на власт все още беше единствената Истина, хората, заети в образователните институции, си позволяваха да имат нещо като хобита. Един се интересува, примерно, от източни религии, друг от платонизъм, трети от естетика, четвърти – от съвременна западна философия. Всички тези неща сами по себе си бяха безспорно маловажни, защото чрез тях само се трупаха потвърждения за онова, което тъй или иначе се знаеше. Така че нямаше какво да се намира, истината беше известна, и затова човек можеше хем да ходи на работа, хем да си почива. Но когато дойде Краят, и служебното положение трябваше да се спаси, пък и да се запази някакво достойнство, тогава остана само едно – забавлението да стане професия. И хората трябваше да си кажат бързо, че: “аз не любопитствам относно тези неща – аз работя тези неща”. И така, марксистът, интересуващ се от християнска философия, стана християнски философ.

Пътуващият Археолог обаче не бе в течение на тези работи и не ги разбираше, защото на него никога не му е трябвало да се справя с подобна криза. За този млад херой на историческата хуманитаристика нещата винаги са били достатъчно ясни. От младежка, не, от момчешка възраст, той е знаел – аз уча археология. И толкова. Какво общо има Ленин с археологията? Най-много да е писал някъде, че истински комунист ще е само онзи, който познава и владее всичко, включително и нея. Това е като да си женен за Мъдростта. Пътуващият археолог, който инстинктивно е разглеждал и марксизма, и ленинизма като инструменти на една власт (с която, забележете, не си е имал лични неприятности) и преходни явления в дългата човешка история, би се усмихнал с отегчение на подобни приказки. Сега обаче на него му предстоеше да се срещне с хора, които бяха възпитавани да вярват именно на такива приказки. И в тези срещи той научи много нови неща за интелектуалната история на своята страна.

ІІ. Една съвсем истинска история

Християнството не е просто една от многото религии. За нас, като за западни хора (това, дали някой ще е западен човек, зависи и от него, но не само от него) то е първата, адресираната към всекиго, най-сериозната и най-премислена религия. Християнинът, като дете на Бога, има право да се обърне към Него наравно със всеки друг човек – и това значи, че той е безусловно равен на всеки друг човек по същия начин, по който децата са безусловно равни пред родителите си – доколкото са техни деца. Но в земния си живот християнинът не може да разчита само на това изначално равенство, защото не престава да е длъжен пред Бога – длъжен, защото никога не успява да развие съвършено таланта, който Бог му е дал: а талантът е в това, да научи какво се иска от него и да го прави сред другите хора и заради тях. А че Бог не иска нещо, което сам Той не би приел да извърши, е доказано чрез собствената Му земна бедност, оклеветеност и мъченическа смърт.

На пръв поглед всичко това не изглежда нито сложно, нито застрашително, дори и в случай, че не е вярно. И все пак, тоталитарната власт, без да забранява изрично християнството, попречи достатъчно, тъй че хората да се култивират в неговия дух. Причината е, че християнството съдържа в себе си твърде стряскащата способност да придава смисъл на живеенето, в който смисъл се съдържа и аксиомата на свободата: а тази аксиома от своя страна прави неприемлива всяка претенция за тиранична власт на индивид или група. Същевременно тази сила на религията може да бъде употребявана и не според собственото си предназначение: и, както е забелязал и самият Господ, докато е пребивавал в плът сред нас, с нея може да се търгува.

И тъй, издателството, за което стана дума по-горе, по своя инициатива, но и със съдействието на група академични интелектуалци-християни, реши да открие поредица за съответната литература. Моля читателя да не си мисли, че аз осъждам подобно решение или дейност – защото зная, че това, дето някой печата и разпространява християнски текстове далеч не значи, че същият човек злоупотребява с духовната жажда на останалите. Това е все едно да се възмущаваме срещу заплащането на свещениците. Нали онзи, който служи Богу, също трябва да живее. А грехът на човека не е в начина, по който встъпва в производствени отношения с другите – той е в сърцето му. Ето защо не трябва да се прибързва с упреци от такъв характер.

Преводите, които столичното издателство публикува през тези десетина-дванадесет години са, смея да кажа, съмнителни. Разбира се, изключения има и те са известни на малцината специалисти по такава словесност у нас. Причината донякъде идва от миналото – като не е могло да се работи открито в тази насока цели 40 години (спомнете си евреите в пустинята!), откъде да се вземат компетентните лица? Донякъде обаче и не е така – защото повече по нечия воля, отколкото по съвпадение се случи така, че нито един от участниците в комисията, която трябваше да предлага текстовете и, по-важното, да контролира работата на преводачите, не беше способен да разбере какъвто и да било неадаптиран текст, написан на латински или старогръцки. “Хайде, хубава работа”, би казал нашият Археолог – “това пък къде го има? Ами че тези хора не идват от гората – те са преподаватели в Държавен Университет, някои от тях дългогодишни. Че там, където аз учих като момче, беше пълно с учители – при това млади – които знаеха добре, отлично тези езици. И това в една проста гимназия. Ами тук – тук нивото следва да е друго, и тези хора нали са опитни, избрани, как така. Вярно, не съм ги виждал никъде, където се преподаваше латински и гръцки, но моят опит не е голям. В града съм учил едва шест години, после отсъствах – оттогава времената се смениха, класическото образование се утвърди. Не, не мога да слушам аз такива неща, това ще са едни злонамерени одумки.”

Така казва Пътуващият Археолог, повдига рамене и присяда да си пише докторската теза, написва я, после пък се захваща с мъчен и отговорен превод на велик античен философ, а преките му колеги – до един добри професионалисти – го подкрепят, не го товарят с излишни задължения, и го гледат, така да се каже, като писано яйце.

През това време интелектуалците-християни не бездействат. С подкрепата на доверчиви чуждестранни колеги те създават списание със заглавие Veritatis verba ultima, където публикуват разни статии и преводи с неголям обем, но също и продължават да поддържат спомената по-горе поредица, от която излизат средно един-два тома годишно. Поредицата, която също има латинско име – нека да я назовем Cuius regio eius religio – съдържа преводи от два типа. Едни от тях принадлежат на самите съставители и са направени от език-посредник, а други са от оригинала и са дело на външни на комисията хора, повечето възпитаници на класическа гимназия, а някои дори и с висше класическо образование. Но те, поради лоша запознатост с проблематиката на текстовете и слабо владеене на специфичната терминология на родния си език (която, сериозно погледнато, бива изработвана именно в течение на тяхната работа) се нуждаят от редактор, и тази редакция, се поема от самите съставители, доколкото те, очевидно, са следващата и последна инстанция, която има авторитета да прецени кой текст е подходящ за публикуване, и кой – не.

Трябва да се обърне внимание, че всичко това е академична и културна новост в една обстановка, където духовете на хората са заети с всякакви дела, и точното предаване на средновековната мисъл не е нещото, което безпокои най-много дори и специалистите по латински и гръцки език в родината на Археолога; а те, поради прякото си познанство със съставителите на Cuius regio eius religio, единствени знаят каква е компетентността на всеки от преводачите и могат да си представят достатъчно подробности от подготовката на издаваните книги. Налице е политическа и всякаква друга нестабилност, много несигурност в утрешния ден, невероятно ниско заплащане на какъвто и да било вид образователен и научен труд; наред с това специалистите знаят, че превежданата литература е важна и полезна; и още – намират се в добри, почти приятелски отношения със съставителите и преводачите, или пък в по-особеното отношение на бивши учители и ученици: но и в двата случая това са контакти, които не изглежда разумно да бъдат влошавани от публични критики, още повече, че делото, за което говорим, се намира в самото си начало – възможно е то да се развие, задълбочи, подобри, възможно е да се сътрудничи и по-успешно и т.н. От тези напълно разумни съображения специалистите по класически езици не считат за нужно да притесняват своите колеги с въпроси около качеството на преводите и начина на изработването им, а още по-малко да ги злепоставят пред собствениците на намиращото се във възход издателство “Две хубави очи”.

И така, с годините и изданията колегията на медиевистите полека-лека набира самочувствие, и, което е естествено, започва да работи за повече самостоятелност – нямам предвид толкова финансова, колкото експертна самостоятелност. За тези неща ще разкажа подробно, осланяйки се на свидетелството на Археолога, по-нататък: засега само отбелязвам, че тази самостоятелност не се търси с привличане на вече обучени младежи, на които се дава възможност да се усъвършенстват чрез още работа, а – съвсем неочаквано от гледна точка на наивните късметлии като моя приятел – по обратния начин. А именно, за специалистите, които споменахме преди малко, се говори зле – ако, примерно, си публикувал преводи на “наши” автори, те (преводите) се осъждат; колегията се освобождава под различни предлози от най-перспективните си “външни” сътрудници; затова пък се привличат по-възрастни, но значително по-зле подготвени лица, на които се предлага да публикуват свободно във Veritatis verba ultima, а също и други изяви, съдействащи за академичното им развитие; същевременно погледът на медиевистите се обръща към още по-млади, и вероятно пак прилично подготвени хора, които, също като предишните, могат да свършат някоя работа за списанието и поредицата, пък дали стават и за друго – ще видим.

Ето как, за няма и десетилетие, тези любители на “средновековието изобщо”, жадни за духовност и научни успехи, и в тази връзка отворени към всяко сътрудничество, което може да е интересно и полезно и за двете страни, се превръщат в професионални познавачи на средновековната мисъл, а съвсем скоро след това и в – да си го кажем пак и по-смело – единствените легитимни медиевисти на територията на тази малка научна общност. Те, разбира се, не крият, че са осъзнали тази промяна. И тъй като следват малкото изброени по-горе правила – да се злослови, ако е възможно, срещу всички специалисти, да се отстраняват по-образованите млади, които вече са свършили нещо, да се привличат по-неспособните възрастни, а после да се предлага работа на парче на други надеждни и още неориентирани в ситуацията млади – легитимните медиевисти стигат по-далеч, отколкото изобщо са очаквали: те наистина започват да вярват, че са компетентни в научната област, която са се заели да представляват. А лесно ли е, впрочем, да не си го помислят? Човек вярва най-напред на очите си. Като гледаш ежедневно пред себе си по-невежи и по-лениви от теб (несъмнено, щом си положил толкова труд да се обградиш с такива), и други, които пък поради най-обикновена неосведоменост те смятат за майстор в работата, как няма да направиш заключението, че си №1? Още повече, че знаеш и как да разширяваш територията, която вече си овладял.

И така, идва време, когато легитимните медиевисти, поради нарасналата си увереност, започват да нарушават някои от елементарните технически правила, към които толкова години твърдо са се придържали. Нека ги посочим. Правило 1 – обръщай се само към преводачи, които са ти препоръчани от специалист. Правило 2 – възлагай за превод само текстове, до които имаш достъп чрез трети език (защото легитимните медиевисти не са учили така, че да имат достъп до оригиналите, макар и като по-млади да са ги разглеждали с любопитство; и, разбира се, нямат превод на родния си език – нали не се занимават с подобряване на съществуващи преводи, това е губене на време). Та един от тях, за когото по-нататък ще говорим повече, а сега само ще споменем и ще го представим като “Господин Византологът”, извлича от гнездото на античниците някакъв млад, симпатичен, общителен младеж (студент), и без да се интересува много какво умее (пък и как да провери?) му възлага превод на немалък, но достатъчно мъчен текст от славен византийски богослов. Както виждаш, читателю, г-н Византологът вече е нарушил правило номер 1 – искай препоръка от специалист. Но как да го спазва? Нали специалистите от известно време насам не представляват интерес? Нали сега той е Специалистът?

* * *

– Какво да кажа – повдигна рамене Археологът. – Това беше един много приятен млад човек (за студента ставаше дума), а и сега е такъв, нали се виждаме веднъж на година-две. Нищо не пречеше да стане приличен преводач, и особено на богословски текстове, защото беше учил богословие. Просто трябваше да е търпелив. И когато разбрах, че ще превежда такова нещо, казах “браво!” – как иначе би могъл да напредне? Та той идваше от време на време и ми задаваше въпроси. Дотук добре; но въпросите му бяха някак странни – или крайно специализирани или съвсем наивни (от езикова гледна точка, казвам). И когато съобщи, че бил свършил превода и предстояло издаване – само още да се пипнело съвсем малко оттук-оттам – аз попитах (все пак се знаехме от няколко години): “отлично, скъпи, но кой ще го проверява този превод?” А той ме погледна с много голямо учудване. И си казах: “добре де, какво ми влиза в работата – там има хора, те ще видят”.

* * *

От тези думи на Археолога ставаше ясно, че той е очаквал от създателите на Cuius regio eius religio не само адекватна на делата им компетентност – това едно – но и много по-солидни професионални контакти, отколкото те действително са имали. Сиреч, те контакти си имат и досега много, но не професионални, а и по онова време положението е било същото.

И така, Господин Византологът получава готовия превод, оглежда го веднъж, после го оглежда по-внимателно, накрая се вчита съвсем внимателно в отделни места, и се убеждава, че в богословските речи, който стоят пред него (те са три и доста дълги) не се вижда почти никакъв смисъл. Господин Византологът не е свикнал да придиря много-много на преводите, публикувани с негово съдействие; той си казва, че важното е да има продукция, пък за подробностите ще му мислим (то и кой ти гледа), но е достатъчно разсъдлив, за да прецени, че отпечатването на един явно безсмислен текст ще е лоша реклама за колегията, а и лично за него. Ами ако някой реши да го чете? Не може хем да издаваме книги, хем да се надяваме, че никой няма да ги отваря. А и този византийски богослов как се е прочул, ако наистина ги е писал такива? Да можеше да прочете отнякъде какво се казва в пустите му слова, ще знае как да действа, но за зла беда преводи няма – само един гръцки текст, на него какво да му гледа – това е работа за по-низши кадри, а той е научен редактор, съставител, човек с авторитет, къде ще се рови сега с речник да сравнява ред по ред. А и как се превежда от старогръцки с един гол речник – това да не е есперанто? Гледай ти казус. Господин Византологът споделя притесненията си с останалите легитимни медиевисти, те клатят глави – тц, тц, наистина ли не става за печат, ами сега какво – ни напред, ни назад: защото от “Две хубави очи” са платили хонорарите и чакат превод, а да го дадем така няма да е добре. Ето защо не трябва да се нарушава правило номер 2 (вж. по-горе). Накратко, стига се дотам, докъдето медиевистите се надяваха вече да не стигат, а именно – консултация със специалист.

Но кой? С онези специалисти, които им вършеха работа преди време, те са се изпокарали, пък и да не са, никой не изглежда подходящ – един е минал на административна работа и няма време, друг не се вълнува от богословски въпроси, трети отсъства; и, което е най-лошо, с всички тях се познават прекалено добре, а на медиевистите не им се споделят такива проблеми с хора, които ги знаят професионално от години. Какво ще излезе, преди десетина години имахте нужда от специализирана помощ, получихте я; мина време, напреднахте, прочухте се в известни кръгове, школа, тъй да се каже, създавате, и какво – пак искате същото, което и тогава. Ами вашите собствени преводи, на които пише с едри букви “превел от оригинала легитимен медиевист №…” и-следва-научно-звание-и-степен? Значи, да пишем книги и дисертации за древни автори, които не сме чели, можем; да ги превеждаме от неизвестно какъв език пак можем; да критикуваме съкрушително (но главно устно и зад гърба) всеки, който работи в същата или близка област, без да ни пита – това го можем най-много, а да намираме конкретни грешки в смислово проблематичен превод – това не?

Ето защо Господин Византологът, като отговорен за случая, взема компромисно решение: обръща се към някой, който си владее занаята (това е отрицателно качество, от такива хора по начало по-далеч), но не ни познава като професионалисти (това вече е добре).

И ето, идва моментът, когато моят приятел, Пътуващият Археолог, най-сетне получава предложение за сътрудничество и бива натоварен с мисията да отредактира византийския текст, комуто е отредено да се помести в авторитетната поредица Cuius regiо eius religio. Той (Археологът) има всички необходими качества: знае езика на оригинала; от години работи над превода на великия античен философ, което значи, че има достатъчна квалификация, за да разбере за какво става дума и тук; и най-вече, проявява интерес и лично благоразположение към всички колеги, които изследват идеални предмети, включително и към обществото на легитимните медиевисти.

* * *

– Да, така беше – каза Пътуващият Археолог, докато разлистваше записките ми. – При това бях напълно непредубеден, защото идвах от чужбина, и не бях учил при тези хора, дори не ги познавах лично преди да започна работа в Университета. А имената им бях чувал, виждах, че пишат книги, и дори някой да кажеше нещо не съвсем положително, не обръщах внимание. Аз изобщо не вярвам на нападки срещу никого, докато не чуя отговор от човека, или не се запозная с него.

– Ти изобщо не си подозрителен – казах аз – и това е добре най-напред за теб. Пък и защо ти е било да отказваш? Ти се интересуваш от разни неща, също и от богословие: да поработиш над такъв текст е щяло да бъде полезно и за теб, и за студента, и за който евентуално би го чел.

– Да, точно така си мислех и аз – каза Археологът.

* * *

И така, Пътуващият Археолог се заел с поправяне на превода. Прегледал няколко страници, коригирал каквото имало, на места дори ги пренаписал, защото иначе не ставало – нали една работа може да бъде свършена толкова зле, че просто да няма какво й поправиш. След това поканил преводача в кабинета си и му предложил да се заемат с анализ на незадоволителните места, за да стигнат заедно до приемливи решения, като всеки си служи с аргументи, тъй щото крайният текст да се окажел плод на съвместен размисъл и съгласие. Но студентът, който очаквал няколко стилистични поправки и час-два лениво умуване върху термини, чийто сигурен превод така и никога нямало да бъде постигнат, се смаял от количеството конкретна работа, което предстояло; и понеже бил загубил интерес към текста (и наистина, какво му е интересното да преведеш сто страници абстрактни разсъждения от език, който едва разбираш) дошъл от приличие два-три пъти, но след това помолил Археолога да преустановят срещите и да продължат да обменят редакции и поправки с помощта на електронната поща. Същевременно Господин Византологът, като supervisor на цялата работа, бил държан в течение на случващото се и делово посъветвал преводача да не се прекалява със задълбочаването във “филологически подробности”, защото времето течало, имало договор и т.н.

* * *

– Това не ми направи добро впечатление – каза Пътуващият Археолог. – Какви “филологически подробности”? Аз обясних съвсем ясно и на двамата, че текстът просто не е разбран. Искам да кажа – технически не е разбран. Несъмнено, при четене на сложни, мъгляви и културно отдалечени произведения може да има няколко степени на разбиране, и, следователно, различен вид неясноти: но когато в оригинала пише “Цезар се отправи към земите на хедуите”, а преводачът казва “Цезар бе довършен от хей-онези двамата”, тук не става дума нито за семантични тънкости, нито за история на военното дело, а просто мястото трябва да се поправи. Мисля си, че това са неща, които се знаят от всеки, който някога е учил класически езици. Как може човек с толкова преводи зад гърба си да не разбира къде е проблемът?

* * *

След размяна на няколко мейла, в които Археологът обяснявал на преводача, че такава редакция трудно може да се направи по пощата, а преводачът отговарял, че напълно разбира съображенията му, но няма как да отделя четири часа седмично в продължение на шест месеца само и само за да може текстът да бъде редактиран както трябва – сиреч, с участието и на двете страни, приятелят ми най-сетне получил писмо, което гласяло приблизително следното: “Уважаеми д-р по Археология [и фамилия], няма ли да е най-добре Вие да ми пращате текста на словата, както смятате, че трябва да бъдат преведени, пък аз да нанасям онези поправки, които счета за уместни?” Тук вече Археологът почувствал, че се отегчава, и причината била в това, че той гледал на тази работа не толкова като на труд, който ще му бъде заплатен (ти, драги читателю, който четеш тази книга на общия ни роден език, може би се досещаш доколко уговореното заплащане можело да съответства на труда и квалификацията на моя приятел), и даже не толкова като на изработка на текст, който би бил придобивка и за академичните лица, и за вярващите християни, и за всякакви любознателни хора; колкото като на усилие за подготовка на един млад учен – защото бил убеден, че един образован човек струва повече от десет хиляди луксозни тома, пълни с най-блестящи произведения на словесността. Затова той написал на своя колега, че предложението му е неуместно, и то най-вече затова, че, доколкото можело да се съди от свършеното досега, той, преводачът, просто нямало как да разбере защо му се предлага това превеждане, а не друго; че би могъл да разбере само ако аргументите бъдат посочени, и че те несъмнено са щели да бъдат толкова пространни, че ако трябвало да се напишат, щяло да се получи коментар с обем петдесет пъти (примерно) по-голям от двата съпоставяни превода, взети заедно; и че дори ако си представим, че този труд бъде положен, имало опасност той да остане напразен, като се вземел предвид не много големият ентусиазъм, с който колегата участвал в редакцията на изцяло сгрешения си превод.

* * *

– Впрочем аз не го виня за нищо, а и, доколкото помня, дори тогава не се ядосах – каза Археологът. – Той беше съвсем непресторен, при това добре възпитан, ти си го представил като по-груб, отколкото е. Освен това имаше семейни задължения, беше и материално притеснен и трябваше да работи. Нямаше как да направим добра редакция, а аз не виждах смисъл да преведа текста и после да пиша, че съм редактор. Сиреч, бих направил дори и това, но и той трябваше да участва, и да знам, че има намерение да продължи да се занимава. Бедата беше в това, че просто не е имал представа с какво се е заел.

– Очевидно – казах аз. – Но аз виждам и една по-голяма беда – че и онзи, който му е възложил задачата, също не е имал представа с какво се е заел. Същевременно обаче той е очаквал и е изисквал да му се вярва. Тези хора просто лъжат по-младите от тях, и накрая ги изгонват.

– Не смея да кажа това – отговори Археологът. – За да преценя, какво знае един човек, трябва да съм работил достатъчно време с него, или поне да имам пред очите си онова, което той реално е свършил.

– Прав си – казах аз. – Ти си по-справедлив от мен

* * *

Преводачът наистина се оказал разумен човек, и след като прочел писмото, писал на Археолога, че съжалява за себенадценяването, което си позволил, че разбира, дето работата му не е довела до нищо свястно, и че е готов да започне превода отначало – сиреч, изцяло се отказва от досегашния текст. Археологът го поздравил за решението, а после осведомил за развръзката всеки от легитимните медиевисти, и всички те повдигали рамене, клатели глава и хъмкали неопределено. Както може и да се предположи, споменатият прославен византийски богослов си остава непредставен на езика ни и до днес. Оттогава преводачът не напредна с класическото си образование, Византологът се изкачи още по-нагорe по академичната стълбица, а поредицата Cuius regio eius religio продължи да се обогатява с преводи на средновековни мислители, всички те изпълнени под редакцията на легитимните медиевисти, а някои и от лично тях самите.

* * *

– Добре де – казах аз. – Никой ли не си е позволил да изкаже съмнение в тяхната компетентност? Ти например поне не ги ли попита как работят със своите книги?

– Хайде пък ти, какво да питам? – зачуди се Археологът. – Когато някой пише “преведох от гръцки”, това трябва да значи “преведох от гръцки”. За какво ми е да проверявам дума по дума какво са публикували – това е много труд, а и не ме засяга пряко, аз работя върху друг материал. Да тръгна да търся грешки заради самите тях не мога, имам си други занимания. И не виждам защо някой трябва да върши нещо с цел да дискредитира колеги – това не ми изглежда правилно.

– Ами ако се захванат да дискредитират теб, дето много знаеш? – запитах аз.

– Мен ли? – погледна ме Археологът. – Мен трудно някой може да ме дискредитира. Аз съм учил в най-добрата школа в страната и съм бил признат от учителите си за най-добрият в тези науки – и това беше още преди да навърша двадесет години. После съм учил там, където отиват всички археолози, в центъра на старата цивилизация. После се върнах, за да продължа школата, в която съм се образовал – защото знам, че тук ще съм най-полезен. В тази наука и в този Университет аз съм като у дома си. Кой ще ме дискредитира?

– Който пожелае – казах аз. – Стига да знае как. И всичко, което изреди, са все отлични основания да се заемат с теб. Ти би могъл да оценяваш много добре какво в тази среда има стойност и какво – не. Защо мислиш, че всеки трябва да е доволен от това?

– Трябва – каза Археологът. – Ако цени образованието.

– Само в този случай – казах аз.

* * *

ІІІ. Господин Византологът

Дотук всичко добре, ще си каже уважаемият читател, но защо все пак се занимаваме с тези неща? Кое е чудното във всичко това? Не е ли то същото като навсякъде и винаги: значи неуките и амбициозните си вървят напред (накъдето са тръгнали, сиреч), мнозина обещаващи хора се похабяват, библиотеките се пълнят с нискокачествено слово, а онези, които все пак умеят да вършат нещо, обикновено си мълчат? Кое е новото, което иска да ни каже авторът? Това, което мисля аз, скъпи читателю, и заради което записах спомените на моя приятел е, че всичко това винаги е ново. Точно така. Защото винаги се явяват нови хора, които са уверени, че институцията, която закриля изследването и общуването между учители и ученици, съществува заради Знанието – първо заради него, и после заради съпътстващите го неща и резултати, които няма как да не се явят, ако то е налице; и ако ти се струва наивно да се говори за знание, нека тогава да говорим за честния труд, който се полага заради него. И когато тези хора забележат, че някъде това е забравено, че от Касталия са останали само декори, че тук се прави театър, а целта е съвсем друга, ако изобщо вече има и цел, а не е останал само страхът от Нищото, който крепи целия механизъм, тогава те се смайват, и смайването им е съвсем истинско, и, уверявам те, винаги ново. Ето това е, което ме принуди да напиша тези неща. Колкото до Пътуващият Археолог, той продължава да се учудва на всяко подражание, чиято цел не е Красивото, нито Общото. Но това вече е напредък, белег на натрупан житейски опит – защото през времето, за което говорим, той още не се учудваше, тъй като просто нищо не проумяваше.

И така, нека се върнем към един от героите на разказаната по-горе истинска история, и да кажем нещо повече за него. Господин Византологът, когото читателят вече бегло познава, е сравнително млад, със солидно телосложение, енергичен, в безукорно здраве, работлив и уверен, че е предопределен за успех. – Какъв успех? – би запитал някой. Все едно какъв, драги читателю, тези хора са като дялани камъни, или как се казваше това – където и да попаднат, напредъкът им е неизбежен.

Впрочем да не пресилваме: като всеки човек и Господин Византологът си има специфични интереси, таланти и качества, които го правят по-подходящ за едно, отколкото за друго. Та той бил роден за актьор. Той самият смятал така, пък и аз, който също го познавам, ще кажа, че съзирам белези на такава дарба; и се надявал да стане, но въпреки старанието, което вложил, се уплел в гъсталака от изисквания, конкуренция, журита, процедури и така и не успял да прескочи бариерата, която това съсловие било издигнало между себе си и останалите хора. Оттогава му останал интересът към театъра, за който пописва от време на време, но съвсем не безцелно, както ще се уверим по-нататък.

И така, Византологът, поради липса на по-добро, се обърнал към хуманитаристиката и се заел с византология; и, тъй като не обичал да си губи времето с дреболии, се захванал с въпрос от сърцевината на предмета, тъй щото още в първата си писмена работа опитал да установи веднъж завинаги, че човек на име Иисус Христос никога не е съществувал (да не говорим за претенциите на вярващи и богослови, че той не бил само човек – тази страна от въпроса младият тогава Византолог изобщо не удостоил с внимание). Но тъй като годините минавали, и Византологът, решен да се докаже на избраното поприще, четял все повече и повече, а и доста пишел, в съзнанието му полека-лека взела да усяда мисълта, че не е никак лесно човек да бъде изтъкнат византолог и категоричен атеист едновременно. Още повече, че в обществото настъпили сериозни промени и атеизмът не бил така задължителен, както по времето, когато той опровергавал съществуването на Иисус; а като прибавим и това, че в непосредственото му обкръжение имало уважавани и донякъде успели хора, които не се свеняли да се представят като християни, Византологът – подтикнат повече от интуицията, сигурен съм, отколкото от разсъдъка – една вечер решил да скъса с атеизма, поклонил се Богу и на другия ден се събудил като християнин.

* * *

– Не, с това не съм съгласен – обади се Пътуващият Археолог, докато му четях последните редове пред чиния ябълков пай и чаша минерална вода. – Аз не съм засегнал въпроса с религиозното обръщане, това е нещо много деликатно и изобщо не е работа на външни хора да се занимават с него.

– Ами не може ли да си християнин просто в семейството и в храма, а когато става дума за работа и обществен живот да оставиш другите да те преценят, а не да навираш религията в очите им с подтекст: “Ето на, аз узнах Истината и ви я провъзгласявам, ха сега да видим кой ще ми излезе насреща!” – рекох аз.

– Не, ти не можеш да знаеш какъв е подтекстът – възрази Археологът. – Ако човек е вярващ, нищо не пречи да казва от време на време: “аз съм вярващ”. Така той декларира цялостна жизнена позиция. Това впрочем позволява и на другите да определят изискванията си към него. И не е правилно да се мисли, че някой се преструва на вярващ заради изгодата от това. И професията наистина може да влияе, да променя съдържанието на възгледите. Ето, аз се занимавам с античност и не съм религиозен, нямам материал, който да ме насочи към това. Но уважавам вярващите, даже им се възхищавам. После, никой не се ражда вярващ – дори да е възпитан така. Това трябва да се преживее, да се потвърди. Така ми се струва, разбира се.

– Именно защото вярата не може да бъде видяна с очи, затова и няма какво да я размахваме като шалче на стадион – казах аз. – А що се отнася до християнството, всеки човек, който го е приел, и претендира, че е мислил за него, трябва да знае, че е недостоен за своя Бог. Ето, аз казвам, че съм християнин, но животът, който водя, не е образцов – и следователно не мога да се хваля, че съм такъв; а и не полагам достатъчно усилия, за да стана по-добър – поне не толкова, колкото бих могъл. А да прославяш в едно светско общество религия, към която не се придържаш както трябва, е глупаво. Впрочем ти познаваш ли отблизо някой, който да е пострадал заради своята религия, да се е лишил от нещо?

– Не – каза Археологът. – Но бих искал да се запозная.
– И аз – казах аз.

* * *

И тъй, след като скъсал с марксизма и станал християнски интелектуалец (пропуснах да кажа, че в родината на Пътуващия Археолог университетите предлагаха специалността марксистко-ленинска византология – странен предмет, като се има предвид, че никой византиец не е бил марксист, и че нито Маркс, нито Ленин са допринесли съществено за напредъка на тази дисциплина), Господин Византологът насочил вниманието си към по-практически неща. На първо място – как да стане професор.

* * *

– Това е смешно – каза Археологът. – Нито един сериозен учен не може да има за цел да бъде професор. Това е само следствие от неговите занимания; и си мисля, че дори самата процедура трябва да бъде инициирана и проведена от други – както е с честванията. Има ли нормален човек, който да каже, че задачата на живота му е да получи някакъв орден? Според мен това, дали някой се нарича професор или не, няма никакво отношение към стойността на работата му.

– Това са азбучни неща – казах аз. – Но ако не си професор, как ще получаваш прилична заплата, как ще ръководиш и ще препоръчваш по-младите от теб? Искам да кажа – кой трябва да има правата върху тези неща? Защото “да си професор” значи просто “да имаш-тези-и-тези-права” в границите на институцията.

– Човек, който не притежава определени знания и не е произвел нещо смислено и полезно, не следва да има някакви особени права – каза Археологът. – Всички въпроси на специалността трябва да се решават от докторите с мнозинство, а онзи, който не е доктор, не може да работи за нея. И длъжностите трябва да се заемат за кратко време, и да има бързи смени. Ако хората са повече, това няма да им тежи. И какво вършат професорите в твоя Университет?

– Те управляват – отговорих аз. – От тях зависи кой ще се установи тук, кой какво звание ще има, кой какво ще преподава. Те представят Университета навън, пък и вътре, между специалностите – защото не е лесно да се прецени кой какво знае, и хората се доверяват на званието.

– А когато е явно, че някой от тях не става за нищо? – попита Археологът. – Защо управлява тогава?

– Нищо не може да се направи – отговорих аз. – А освен това не може да е явно за всеки. Хората са заети. Ето, и ти казваш, че не можеш да се изкажеш за компетентността на когото и да било, без да общуваш с него дълго и да си специалист в същото. Следователно познаваш малцина.

– Така е – каза Археологът.

– И дори и това, което предлагаш, да стане, пак нищо не може да попречи на хората да подкрепят приятелите си и да пречат на враговете си без оглед на качествата им. Никаква конституция не може да обуздае това.

– Дали? – каза Археологът. – Трябва да се направят много справки, защото университетите са различни.

– Да, но не е възможно да не се управляват въобще – казах аз. – Това означава, че трябва да се установи някаква форма на власт. А онзи, който желае властта, ще я има.

– Аз не желая власт – каза Археологът. – Аз знам определени неща и мога да ги докажа. Мисля, че мога да обясня и смисъла от това, да се знаят. Или по-скоро, готов съм да го обсъждам.

– Щастлив си ти – казах аз.

* * *

И така, Господин Византологът, който след известни перипетии проникнал в тази бронирана от законите на естествения си подбор Касталия, се огледал в обстановката, и като разсъдлив човек бързо прозрял правилата, чието спазване щяло да осигури придвижването му към успеха. Те могат да се артикулират нашироко, но ето принципа, който ги обхваща отвсякъде и така им придава единство. Той гласи “човек трябва да има приятели, и е нужно те да бъдат влиятелни”.

Но като всеки принцип, и този може да бъде приложен успешно само от умни хора. Защото как се създава и поддържа приятелство заради нещо извън него и какво ще рече ”влиятелен човек”? Поради неумение да се приложи принципът, както и поради известна срамежливост при спазването му, което пък неизбежно причинява непоследователност, мнозина, устремили се към успеха, изнемогват по пътя, биват изтласкани в глухи пресечки и никога не се връщат оттам. Но Господин Византологът не бил нито неумел, нито срамежлив.

Хората, които той срещал по трънливия си път напред, били два вида – по-полезни и по-безполезни. Истина е, че обективно те не можели да бъдат разделени така, защото нито си приличали, нито се различавали достатъчно, за да познаем в коя група да ги поставим – но силната интуиция на Господин Византолога всеки път му казвала дали и доколко човекът срещу него може да послужи за нещо. Видяхме, че той можел и да бърка, но това станало по-късно и от прекалена самоувереност.

Било ясно, че по-безполезният човек трябва да се игнорира или отстрани, а по-полезният – да се приобщи, или, ако поради важността си е слабо подвижен, ние да се приобщим към него. За тази цел нещо трябвало да му се предложи – но какво? В началото на кариерата си Господин Византологът не бил влиятелен човек, не бил и богат. Бил умен и работлив, но това не са неща, които могат да се предлагат, тъй че срещу тях да се получат сигурни придобивки по пътя към споменатия край. В най-добрия случай те могат да послужат на притежателя им да прекара почтено живота си: но Господин Византологът бил преценил, че вече разполага с почтеност дори в повече от нужното, и че е дошло време да поработи и за други блага.

Как да приобщим полезния човек? Нека най-напред да видим от какво се нуждае той. Материална и институционална подкрепа са неща, които всеки жител на Касталия би приел с радост: но затова трябвало да се намери и форма, а Византологът още не бил в състояние да осигури съдържание, та какво оставало за формата. Но има и нещо, заради което интелектуалецът би пренебрегнал много от горните блага и нека да го назовем направо. Името му е “слава”.

Славата не идва отведнъж и изцяло, освен в съвсем редки случаи, а човек се придвижва към нея полека, и всяка стъпка, маркирана със знака й, създава радост. Дори бихме казали, че славата е най-приятна, когато се поглъща на малки (но все по-нарастващи) порции. Ето и името на най-малката порция слава – “комплимент”.

Комплиментът е чудно нещо – той не струва нищо на даващия, но пък задължава приемащия. Един от възможните лукави прочити на притчата за хлябовете и рибите е следният. Как да нахраним мнозина гладни, при положение, че не притежаваме нищо? Ето така – с похвали. И след това те ще те обичат, или поне ще си мълчат: защото вече са приели нещо, което не е трябвало да приемат.

Но комплиментът, като всеки подкуп, не може да се хвърля навсякъде, без преди това да се премисли ефектът. Иначе ще се обърне срещу даващия, издавайки неговата корист – а нали никой мошеник не иска да се прочуе като такъв? В началото комплиментът се дава така, че станалото да си остане между нас: а ако трябва да изкаже пред други или пък тиражира (това е увеличаване на дозата) тогава нека се покаже, че е скъп, значи, че е даден не кому да е, а на избраник, който го е заслужил. Господин Византологът внимавал да не бърза с публичните и писмени комплименти преди да е сигурен, че ще свършат работа – сиреч, че човекът ще бъде приобщен. Иначе те биха се обезценили и ласкателят би обеднял.

И така, благодарение на вродения талант и понатрупания практически опит Господин Византологът стигнал дотам, да бъде притежател на метод за приобщаване на полезните, или, да го наречем по-кратко, метод за корумпиране. Ето кои са неговите стъпки.

Първо. Срещаме набелязания обект на улицата или някъде другаде, където няма странични лица, и го поздравяваме за последното му постижение – нека това да е някакъв текст, който той наскоро е написал. Не си служим с много думи и не се бавим: човекът не трябва да остане с впечатление, че го ухажват, защото може да ни заподозре, или пък следващият път да поиска много повече. Ако остане доволен (при положение, че техниката е изпълнена добре, сиреч с мяра и вкус, човекът е доволен в 100% от случаите), може да се мине към междинна техника “А” – доверително злословене. Спираме някъде обекта (пак без трети лица) и го задържаме за по-дълго. Охулваме набързо и между другото – но пък духовито – някой колега: най-добре да е по-известен, с авторитет или на висок пост, и да е такъв, когото обектът не познава добре, но няма причини да харесва (или пък има причини да не харесва). С това се целят доста неща – по-продължително общуване, проверка на способността за съвместно действие: в случая става дума за дребно обругаване или иронизиране, но все пак на някого, който не е съвсем незначителен – защото е по-приятно да си го позволиш; подчертаване на определената позиция, и оттам – на открития характер на приобщителя: той не се страхува да каже кого цени и кого – не; способен е, критикувайки, да се мери нависоко, но все пак не говори пред всекиго, а само пред качествени хора като обекта. Не е без значение какво ще направи обектът, но не трябва да мълчи безизразно, това ще е лош знак – най-добре да кима, да се усмихва и да се впуска в допотвърждаване на казаното.

Следва междинна техника “Б” – искаме му дребна институционална услуга. Услугата трябва да е дребна и да може да се извърши и от друг, но обектът трябва да види, че избраният е той. Освен това трябва да е такава, че, от една страна, да е свързана с минимално нарушение на правилата, но пък, от друга, да не създава явен риск – защото онзи ще се дръпне и има вероятност всичко да пропадне: пък и ако се раздрънка… Това вече става задължително без свидетели. Отново се проверява способността за съвместно действие – този път не “против” а “в полза на”; и не само на думи. Ако обектът се държи адекватно, сиреч, ако показва склонност да не се съобразява педантично с отвлечени правила, когато му предлагаме общуване и полезно приятелство, това е много добре.

Работата върху човека не трябва да спира. Господин Византологът знае, че с изкопчване на дребни услуги и с общо бърборене срещу трети лица не се стига далеч. Трябва да се гради общество. Затова, второ: обектът (или субектът, все едно) получава по-силна порция прослава, значи по-подчертан комплимент. Но той не трябва да бъде от съвсем същия вид като предишния, като просто се говори по-дълго или се употребят по-силни думи – защото има опасност ухажорът да стане досаден, пък и думите в езика не са безкраен брой. Затова се сервира комплимент от друг характер – чрез жестове. Значи обектът трябва да се подложи на по-цялостно обгрижване, славата да идва при него по повече пътища – не само през ушите, но и през очите. Затова той бива издебнат, когато говори нещо пред публика (ето, сега вече си позволяваме и свидетели, не може да се мине дълго без тях), и всеки път, когато ни поглежда, трябва енергично и одобрително да клатим глава. Но – внимание – нужна е дозировка и цвят. Значи не да махаме ръце (това става при поздрав навън), или да вдигаме палец, или да стискаме юмрук в смисъл “браво, разбий ги” – това е смешно, нали обитаваме академични среди. Освен това в клатенето на глава не трябва да се допуска и най-слаб оттенък от изглед на съзнание за превъзходство.

* * *

– Това беше сложно – каза Пътуващият Археолог.

– Сложно е, драги, за разказване – казах аз. – Но когато на човек му идва отвътре, пък и го е упражнил както трябва, не е сложно – то вече е природа.

* * *

В ролята си на ласкател Господин Византологът никога не си позволява да покаже превъзходство, сиреч да се държи като по-опитен и по-напреднал в науката или нещо друго, защото знае, че позата на авторитета е досадна, дори когато някой има основание да я заеме. За да приобщиш някого, който е суетен, но не глупав, трябва да се държиш като приятел – открит, благоразположен, със зачитане на качествата и с уважение към личността му. И, nota bene – неговите недостатъци не са твоя работа.

Трето. Обектът трябва да разбере, че си спомняш за него дори когато отсъства. Не става въпрос за интимности, далеч от това. Но нека знае, че ние дотолкова ценим качествата му на учен (нали сме в Касталия), че не бихме желали да пропуснем нито една негова изява, била тя публикация или лекция. Значи, ако издаде книга, ние му казваме, че я четем (не казваме, че сме я чели, защото не сме, и може да ни уличи в лъжа; но не и че възнамеряваме да я четем – тъй като това е по-слабо и звучи съмнително); а когато се случи да говори някъде, където ще бъдем и ние, не отиваме да го слушаме, защото знаем, че ще ни е скучно, а си имаме и друга работа (пък и вече сме били веднъж, за да клатим глава – да се прави втори път същото е напълно безполезно): но се явяваме по-късно, отиваме специално при него (вече е минало времето, когато стигаше просто да го спрем някъде), извиняваме се за отсъствието и обясняваме какво ни е попречило да дойдем навреме, за да го чуем. Тук трябва да се вложи много такт, така че обектът да не остане с впечатление, че го занасяме: но Господин Византологът е роден за актьор; а и никой не казва, че ласкателството е лесна работа.

И тъй, вече разказахме за начините, по които човек бива приобщаван в личен контакт, значи без документиране на стореното. Това е първата и по-лека степен на работата, защото казаното устно е записано на вода – не остава, и затова се прилага спрямо все още несигурни хора и при това, както видяхме, главно насаме. Несъмнено, Византологът няма да се поколебае да облее когото и да било с бомбастични комплименти пред голяма аудитория – но само при условие, че е положен къртовски труд, така че тези думи, изказани пред мнозина, да не идат напразно. За читателя, комуто биха хрумнали и други неща по темата, ще напомним, че хватките на Византолога са неизброими и дори несистематизируеми, защото, както казва на едно място Платон, ласкателството не е наука: то е нещо като кулинария, вид угодничество, и тъй като усещанията се менят и във всеки миг нещо различно се оказва приятно или неприятно, ласкателят трябва да е нащрек и да познава къде трябва да бъде погален обектът, за да му стане добре: тази дейност не може да бъде изучена от ума, и напредъкът в нея е въпрос единствено на дарба и опит.

Но нека все пак заради яснотата на собственото ни изложение да кажем, че процесът на приобщаване минава през две степени – недокументирана и документирана, или, по-просто, макар и по-неточно – устна и писмена. Идва денят, в който Византологът сяда да пише текст, посветен на нужния му човек.

Нека споменем, че Господин Византологът няма никакви трудности с писането, независимо дали става дума за наука, публицистика, стихове или каквото ще да е. Той е схванал парадоксалното на пръв поглед положение, че всеки текст трябва да бъде писан с оглед на конкретна аудитория, но че същевременно е нужно да се пишат и текстове, които никой няма да чете. Това се оказва вярно, ако се вземе предвид, че винаги става дума за произведения, направени с цел да се харесат (значи да бъдат приятни): очевидно, за да се хареса нещо, то трябва да бъде адресирано съвсем точно – също както готвачът е сигурен, че храната му ще е вкусна, само ако предварително знае кой и в каква обстановка ще я яде: защото приятното е приятно за точно този, и то намиращ се в определено състояние индивид, докато с истинното нещата стоят по-иначе.

И така, една книга се харесва тогава, когато читателят прочете в нея онова, което вече сам си е пожелал да прочете; но също така тя може да бъде харесвана и без да се чете, тъй като има читатели, които се отнасят към текстовете повече като зрители – те гледат корица, обем, издателство, вид на препратките, шрифт, брой езици, библиография, качество хартия, илюстрации, липса на илюстрации и т.н. неограничен брой други подправки. Това не е четене, но текстът пак се харесва. Тогава какво да ни спира да пишем и издаваме?

Но нека се върнем към Византолога и неговия дивеч. Публикуването на похвален текст е важен момент във взаимоотношенията им, граница, след която те вече трябва да се стабилизират. Очевидно не говорим за статия, в която името и произведенията на обекта се споменават между другото, а за нарочен текст, където Византологът се представя като негов поклонник, ангажира се с нескрито възхищение от личността и делата му. Този текст е адресиран най-напред до обекта, но е обърнат и към достатъчно широка публика, практически към всички, които играят някаква роля в Касталия. Сега единението между Византолога и обекта трябва да бъде узнато от всеки в града и околностите му: следователно е необходима национална трибуна и такава в Касталия има. Нека тя да бъде вестник и нека наречем този вестник “Културен народ”.

Какви сили и какво изкуство е вложил Византологът, за да се добере до участие в списването на “Културен народ”, само той си знае. От самото начало е разбирал, че става дума за стратегическо завоевание, за силен и перспективен съюзник по пътя нататък. Затова е присъствал, кимал, жестикулирал, полемизирал без да жали ресурси. Но веднъж устроил се като приближен на редакцията, той вече е можел да предложи на всеки, подлежащ на приобщаване, много повече, отколкото е можел в началото – ако не по качество, то поне по мащаб.

Коментари

коментара