Слизане в ада

И каза им притча, като рече: на един богат човек нивата бе много родила; и той размишляваше в себе си и казваше: какво да направя? няма къде да събера плодовете си. И рече: това ще сторя; ще съборя житниците си и ще съградя по-големи, и ще събера там всичките си храни и благата си, и ще кажа на душата си: душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се. Но Бог му рече: безумецо, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?
Лука 12: 16-20

Да! По-добре е да си млад, красив и жизнен, отколкото стар, болен и грохнал. Размишлявах за тази истина в златния следобед, в мекия си шезлонг. Усещах колко здрава е всяка частица на моето прекрасно тяло, колко хармонично е то. Знаех, че съм съвършен. Ако тръгнех гол по улиците, красотата ми щеше да прехласне хората, да ги преобрази. Но аз не се интересувах от хората.

И да си богат! От дворцовата тераса, на която се наслаждавах на следобеда, се отваряше гледка, на която никога не можех да се наситя.

Лежах усмихнат, с притворени очи. Не бързах да ги отварям; знаех какво ще видя. Винаги ясно небе, синкави морски простори, сини планини и между тях – моите градини.

Те се спускаха стъпаловидно от двореца към морето. Всяка заемаше обширна тераса и завършваше с отвесна каменна стена, обрасла с бръшлян и диви къпини; тук-там стъпала, скрити в зеленината, водеха надолу, към следващото ниво. Кедри, пинии, кипариси обграждаха с гъст венец каменния ръб. В подножието му гукаха гълъби.

В градините имаше всичко. Под изобилната, никога несекваща светлина на слънцето се точеха сякаш безкрайно моите лозя, отрупани с тежки гроздове. Следваха ги цели гори от портокалови и лимонови дръвчета; мирти и магнолии се редуваха с черници, нарове, ябълки, смокини; кедри хвърляха сянката си върху бистри езера, по които плуваха патици; палми с високи медночервени стволове шумоляха приспивно на вятъра. Дървета от Тропика и други, докарани от далечни земи, чиито имена дори не знаех, цъфтяха разкошно с облаци от алени, златни, лилави, розови цветове. Тежки, замайващи благоухания се носеха из въздуха; някои сякаш миришеха на мед, канела, пипер, други на тамян или мускус. Безброй пчели прелитаха над тях, пъстри птици чуруликаха по клоните. Тук царуваше вечно лято и градините връзваха и даваха плод по всяко време на годината.

Другаде между тъмнозелени стени от кипариси бликаха чешми, водоскоци от розов и бял мрамор пръскаха кристална свежест в златния зной. Статуи на нимфи и богини се белееха в сенките на кипарисовите алеи; широки мраморни стъпала, пазени от грифони и сфинксове с лъвски лапи и човешки глави, водеха към портици и колонади, скрити сред палмови горички. Между просторни зелени морави се стелеха алени килими от рози, килими от макове – огнени и траурночерни, – лилии, ириси, анемони, нарциси. Гигантски зюмбюли излъчваха сладостни миризми; едри лотоси, в чиито чашки можеше да се побере човек, изпълваха повърхността на кръгли езера; орхидеи от всякакъв цвят и вид цъфтяха между приказни цветя от градините на Ниневия, Персия, Китай. Някои от тях приличаха на огромни пеперуди, други изглеждаха като златни фалоси или горящи свещи; срещаха се и цветове, подобни на кръгли, блещукащи котешки очи; имаше, разбира се, и асфодели, които светеха нощем, и лунни цветя, цъфтящи на месечина.

По моравите бродеха сърни и елени, нежни сирийски газели тичаха по пътечките между палмите; златни риби, големи като шарани, се стрелкаха между купищата бисери и корали, с които бе отрупано мраморното дъно на водоскоците. Тъжни синьолилави птици прелитаха между кипарисите, пеейки с мистични, дрезгави гласове; патици, жерави, лебеди кръжаха над езерата; пауни с разперени опашки, красиви като принцове, пристъпваха горделиво из посипаните със златен пясък алеи.

В сянката на портиците, сред мраморни чаши и статуи на атлети, си почиваха моите лъвове.

Доставяха ми ги от Синай и бреговете на Червено море, от Египет, Нубия, Куш, Судан. Те лежаха, сложили грамадните си рошави глави върху лапите, примигвайки сънливо с очи; други се извръщаха лениво и душеха въздуха край себе си. Мнозина стояха клекнали върху задните си лапи, неподвижни от часове, застинали като статуи, с поглед, вперен в далечната морска шир. Млади лъвове обикаляха бавно наоколо или се изтягаха върху мраморните плочи с непоклатимото спокойствие на царе, които са си у дома в пустинята.

Множество слуги сновяха в този час из градините ми, всеки зает със своя труд. Градинари, водоносци, лозари, поливачи вършеха усърдно службата си; едри служители мъкнеха тежки кошници с плодове за моя вечерен пир; други косяха моравите и изравняваха с гребла златния пясък на алеите. Руси девойки в ленени одежди и с бисерни венци на главите пръскаха цветята с вода от сребърни стомни, хвърляха трохи на пауните или пък водеха, стъпвайки с нежните си боси нозе по земята, сърни и газели към бликащите чешми. Другаде голи абаносовочерни негри със златни гривни около китките и златни обръчи в къдравите коси хранеха от големи златни блюда лъвовете с изобилните остатъци от моите вечери. Те ги закачаха, играеха си с тях; перваха най-лакомите по носа и големите жълти котки ги ближеха по ръцете.

Поети, певци, арфисти се готвеха за вечерния ми прием; край тях жреците проверяха одеждите и кадилниците, с които щяха да служат вечерната служба пред моите статуи в изящните мънички храмове, които бяха пръснати навсякъде из градините.

И аз – бог и господар на всичко това! О, сладост на безкрайното, неизчислимо богатство! Какво щастие е да бъдеш жив!

Дори мухите, които бръмчаха във въздуха, бяха от чисто злато, с очици от чер ахат.

И – да си обичан…

Прелестно същество седеше пред мен, гледаше ме и чакаше само един мой поглед. Затова се усмихвах.

– Миличък! – каза кротко тя. – Наистина ли си направил онова странно нещо? Но защо? Не знаеш ли, че не искам нищо от теб – само теб?

Очарователно, смешно дете! Знаех колко ми е предана. Тя наистина не искаше нищо от мен – и затова щях да ѝ дам всичко, което имах. Тази сутрин подписах моето завещание.

– Шегичка, любима! – казах аз и отворих очи. Красотата ѝ ме разнежи както винаги. – Нима не разбираш от шеги? Мислиш ли, че наистина мога да умра? Ах ти, смешно създание! С теб ще живеем тук и ще царуваме, – ще се радваме на живота, колкото ни се иска. Не бъди такава мъничка глупачка!

С това завещание, тази моя малка прищявка исках да подразня малкото глупаче, смешното дете. И аз имам понякога моите чудатости.

Вярно – беше толкова boring… Пред онзи унил човек в сивия кабинет трябваше да си спомня всички влогове, активи – какъв досаден труд… И заводите ми – осем завода в седем страни – в които, слава Богу, никога не съм стъпвал – и се надявам никога да не стъпя. Но стисках зъби – мислех как ще разсмея после моята малка царица – и колко остроумно съм го измислил – и едва се сдържах да не избухна в смях.

Беше време за следобедния коктейл.

Тя вече носеше чашите.

– Мила! – казах аз сериозно. – Време ти е да пораснеш. Остави на детството страха от смъртта. Нищото не съществува. Битието е всичко. Кръгла е вечността – тази златна змия, която хапе опашката си. Та помисли: можеш ли да отнемеш нещо от пълнотата, сферата, безкрайността? Или да добавиш нещо към нея? Тя е винаги еднаква, равна на себе си. Нещата не възникват и не изчезват; те са запечатани в меда на вечността като мушици в прозрачен кехлибар… Съществуващото е пълнота, а пълнотата е съвършенство. От какво те е страх? Това, което е, е било винаги и не може никога да изчезне!

Погалих нежно топлата руса главица. Една златна муха беше кацнала върху нейното рамо и стоеше неподвижно там като жива, прелестна скъпоценност.

– Да, божество мое, да! И това небе, и тези градини, и нашият малък бял дворец, и ти, мое съкровище – всичко ще пребъде вечно, вечно! Този ден никога няма да отмине; ти ще ми носиш вечно този коктейл и аз ще държа малката ти ръка, както правя сега, и ще ти казвам тези думи, и ще се смеем двамата на тази божествена шега! Ах, този божествен хумор и палавост! Ах, това весело намигане и смях – между богове! Та не знаеш ли, че сме такива? Не е ли всичко това – посочих небето и синия морски хоризонт – наше? Не сме ли го завоювали с нашата любов, с красотата си? Има ли нещо по-красиво от нас? по-вечно от любовта ни? Влюбените са безсмъртни! Погледни само тези хиляди слуги, които пъплят там долу като мравки, вечно заети с труд и грижи, за да ни служат, дишащи само заради нас, живеещи заради нас, – мислиш ли, че те се хранят с хляба, който им даваме? Не! Те се хранят с нашата красота, попиват молитвено нашите лъчи. Всичко тук е заради любовта ни! Кажи, не сме ли наистина богове? Не е ли това раят? Не кадят ли всеки ден жреците тамян на нашите прегърнати статуи? Не ни ли принасят в жертва червени рози и мед? Не пускат ли бели гълъби да хвърчат над олтарите ни? Ах ти, прелестно глупаче! Днес ти наистина ме разсмя от сърце – и искам този миг да продължи вечно. Нека тази малка шегичка със завещанието да ти бъде урок! Живей, златно същество!

Тя кимна. Знаех, че съм я убедил. – Да пием за живота! – каза тя.

Пих жадно. Денят беше горещ и аз изсмуках с наслада прохладното питие от ръцете ѝ. Тя ме гледаше и се усмихваше.

Странно! Този път коктейлът, който толкова обичахме, имаше различен вкус… Усетих някаква горчивина. Защо?

– Защо… – започнах, но езикът ми се заплете.

Усещах се замаян. Някаква странна сънливост започна да ме обвива и да ми замрежва очите. Все едно се потапях в гъст мед.

Тя ме гледаше внимателно.

Опитах се да се надигна, но тежък студ беше сковал членовете ми. Изведнъж звуците и цветовете на летния ден угаснаха. Градините станаха сиви. Настъпи тишина. Гледах като насън лицето на моята любима; тя изглеждаше стара и мъртва, посърнала като призрак…

В този момент ми се стори, че един чер гарван прошумоля с крилата си над мене.

Всичко изчезна. Земята се разтвори безшумно и аз потънах в безпаметност и мрак.

* * *

…Спускахме се надолу по някаква мъчна камениста пътечка между високи сиви и черни скали, които и така едва се раздалечаваха една от друга, а на моменти се схождаха толкова застрашително, че сякаш щяха да ни затиснат между стените си.

Отпред вървеше моят водач, грамаден, едър като кула човек; виждах исполинската му фигура с яки рамене да крачи тежко пред мене. Той нито веднъж не спря, не се обърна; изглежда, че пътечката му беше добре позната, та не го затрудни нито за миг с всичките си мъчни извивки и лоши завои, които изобилстваха по нея. Мъчех се да разгледам този непознат човек, чието присъствие възбуждаше силно моето любопитство, но колкото и да напрягах очите си, виждах само черния му гръб и то неясен и размит като сянка. Не знаех кой е той, нито защо сме тук и къде отиваме. Щом завиехме внезапно наляво или надясно, което ставаше кажи-речи всеки миг, аз трепвах и се мъчех да забележа профила му върху черната скала, но образът му се мярваше светкавично пред очите ми и аз не запомнях нищо от него.

Зад мен бе другарят му – чувах тропота на тежки нозе и усещах присъствието му зад гърба си. Сигурно щеше да ми е по-лесно да се обърна назад и да го погледна, но кой знае защо не можех да се принудя да го сторя. Вратът ли ми бе станал неповратлив, или гърбът се бе вцепенил, но ми беше трудно да се извия, вървейки, назад; а когато все пак се решавах на това, някакво чувство на тягостност и нежелание ме възпираше. Така вървяхме тримата, двамата непознати отпред и отзад и аз посред тях, неизвестно накъде и защо, в пълно мълчание и аз се учудвах доста на това. Все пак се движехме уверено и напредвахме с голяма бързина.

Страшно беше това диво, пусто място, тия пепелни скали, страшно набраздени, насечени като отломци от зъби, като разтрошени ножове. Нищо живо, ни стрък трева не растеше в пукнатините им. Нищо не се движеше, не трепваше в тъмния въздух под застиналото сиво небе. Вървяхме, но стъпките ни не се чуваха; струваше ми се, че съм глух. Звуците потъваха в тишината като в памук. Горещо беше, та не се дишаше; всъщност не усещах, че изобщо дишам в тоя лепкав неподвижен въздух. Помислих това и ми стана страшно. Наистина гърдите ми не се свиваха. Не усещах ръцете си, нозете си, чувствах се като призрак.

Вървяхме така сякаш безкрайно, докато слънцето, което отдавна клонеше на запад, не се скри най-после зад назъбените стени на планините. Свечеряваше се. Дълги черни сенки се протегнаха тук и там като черни ръце. Пътеката се поизправи. Скалите се отдръпваха, отваряйки повече място. Грозно насечените каменни грамади отстъпиха място на гладки, отвесни плоскости. Вървяхме между тях като в тунел. Водачите ми ускориха крачка… Тук въздухът беше още по-задушен и горещ. Колкото повече напредвахме, толкова повече се мръщеше и тъмнееше планината, сивите и пепелни породи се изместваха от тъмночервени и черни, с тежък метален отблясък. Миришеше на огнена пара, на задушливи земни пушеци и изпарения.

Крачехме бързо през тунела, който ставаше все по-тъмен. Внезапно в края му блесна процеп. Високите стени се раздалечиха и изчезнаха. Излязохме на открито.

След всички тези мъчителни часове на бродене и провиране през скалите и тежкия задух на каменния тунел просторът, който се отвори, бе толкова широк, че почти ме зашемети.

Пътечката бе преминала в равен, постлан с четвъртити каменни плочи път. Отдясно над нас надвисваше все така заплашително планината с нейните отвесни стени и кули; отляво зад нисък каменен парапет стръмният склон преминаваше в пропаст. Там планинските урви се губеха в провали, едва доловими за погледа, покрити с гъста сянка; нещо шаваше в тях, просветваха някакви червенини, като езици на огън.

Стана още по-горещо. Сега беше лесно да се върви, но аз се задушавах от силната жар, която на моменти ставаше непоносима. От пропастта се разнасяше глухо, подземно бучене, понякога слабо, понякога засилващо се до тътен. В тъмния, почти черен въздух, който се бе сгъстил още повече, се стрелкаха искри, прелитаха огнени струйки. Пламъчета сякаш изскачаха отвсякъде – от грамадните плочи, по които стъпвахме, от черния базалт на скалата – и се виеха весело като мушици над нас, пред нас, покрай нас. Някои се удряха в шеметния си летеж в скалната стена и припламваха, сякаш кацнали върху нея, или пък се плъзваха като огнени поточета по грапавата ѝ повърхност. На места в пътя се отваряха пукнатини, трябваше да ги прескачаме; дим се стелеше отвътре, огнени езици изригваха за миг и се прибираха в дълбините.

Водачите ми крачеха бързо напред, без да обръщат внимание на нищо. Крачех покорно и аз, макар и потрепвайки всеки миг, вслушвайки се неспокойно в съскането на пламъците, които хвърчаха наоколо. Струваше ми се от известно време, че долавям и друг шум, като шумолене на есенен вятър или нечие непрестанно мърморене и въздишки; колкото по-напред отивахме, толкова повече се засилваше той. Сякаш някаква грамадна, многолюдна тълпа шепнеше в мрака край мен, чувах дори отделни плачливи гласове. Повдигнах очи. Да, така беше. Не бяхме сами.

Пътят бе пълен с хора.

Множество човешки сенки крачеха на групички отпред и отзад, водени от същества с жестоки лица, облечени в дълги черни дрехи като монаси. Някои от тях носеха железни шлемове и ризници върху дрехите. В ръцете си държаха мечове. На много места в планинския склон се отваряха проломи и нови върволици от сенки се вливаха в шествието.

Сега вече се чуваха ясно множество гласове, стъпките на безброй нозе, тежкото трополене на железни ботуши – това бяха водачите, – тук-там прозвучаваше глух сподавен писък или стон. Виждах да крачат сенки на мъже и жени, хилави старци кретаха прегърбени, до тях съвсем млади хора вървяха с невиждащ поглед. Забелязах двойки, които се държаха отчаяно за ръце, докато стражите ги подкарваха грубо напред; други се влачеха, закривайки в ужас лицата си.

Веселите пламъци, които се бяха превърнали в същински огнени струи, танцуваха и пръскаха игрива светлина върху сенките и техните господари. Стана толкова светло, че можех да разгледам съществата, които ни водеха. Господи, какви бяха тези страшни хора! И сега потрепервам, щом си помисля за това. Червени и жълти очи гледаха свирепо; дълги влажни езици висяха от отворени усти, лиги капеха от тях; някои лица имаха цвета на сурово месо, сякаш прясно одрани, други бяха сини като на мъртъвци. Имаше същества с глави на бикове; зверски мутри от всякакъв вид се кривяха зловещо; от дълбоки черни качулки се подаваха грозни образи на гущери и крокодили. Един гущероглав мина край мен и ме обгърна със смрадното си дихание. Мнозина ръмжаха или съскаха, черен дим излизаше от ноздрите им. Тежка воня се разнасяше из въздуха. Тук-там някой се облизваше лакомо с кървав език, ноздрите му се разширяваха и свиваха като на носорог. Вървяхме, тълпата от сенки ставаше все по-гъста, стражите ревяха закани и размахваха мечове, а други бяха извадили дълги бичове и плющяха с тях. Изведнъж разбрах, поразен, че те разговаряха помежду си, подвикваха си и дори се смееха; но смехът им приличаше на гъргорене и рев. Малки и големи пламъци кръжаха около главите им, кацаха по качулките и раменете, припламваха по черните монашески плащове, обгръщаха ги гальовно; случваше се да се увият като огнен венец над нечие черно или люспесто чело. Стражите не им обръщаха внимание или ги отпъждаха небрежно с ръка.

Някакви крилати силуети започнаха да прелитат над нас. Забелязах, че на много места по отвесните базалти, които надвисваха над пътя, бяха накацали странни многокрили създания, приличащи на грамадни насекоми. Те сякаш ни наблюдаваха отвисоко. Загледах ги: от крилата, които закриваха цялото им тяло, надничаха човешки лица; гордост, жестокост и някаква злокобна красота лъхаше от чертите, сякаш изсечени от метал. Очите им пръскаха леден блясък. Един ме погледна и неговият поглед ме прониза тъй страшно, че се разтреперих. Водачите ни поутихнаха, сякаш обзети от боязливо чувство, и взеха да подкарват тълпата от сенки с още по-голямо усърдие. А тя беше станала огромна. Пътят се бе разширил неимоверно, но пак не побираше множеството, което като че ли извираше изпод земята. Вече не вървяхме, а тичахме, бичове плющяха над главите ни. Виждах хора от всякакви племена и народи: азиатци, негри, араби, европейци; унили българи кретаха с вид на мрачно примирение, сякаш всичко това им беше добре познато; до тях пухтяха дебели шейхове, несвикнали, види се, да ги гонят с бичове като добитък. Американци с раззинати от учудване усти подтичваха край невъзмутими бербери, сурови зулуси, сбръчкани като стара кожа камбоджанци, етиопци, сомалийци. Плачове и вайкания на всички езици долитаха до мен; някои се молеха, някои хленчеха или се смееха истерично; източни жени раздираха лицата си с нокти; дори и вързани и карани напред като стока, балканците намираха време да се проклинат взаимно и да си скърцат със зъби. На много от сенките им личеше, как именно са дошли тук: пияницата стискаше конвулсивно шишето си, наркоманът носеше дрога в треперещи ръце; сини удавници плюеха вода, самоубийци се влачеха с примки на шиите. Мнозина бяха с простреляни глави, смазани черепи, сгърчени лица, с ножове, забити в гърба, дупки в гърдите, разкъсани кореми, отрязани ръце и нозе. Мрачни войници крачеха със своите калашници, влачеха бомби, гранати, а до тях техните превърнати в дрипи от плът другари припкаха с малкото си оцелели меса като паяци по земята.

Други обаче бяха изтръгнати от пълен с наслади живот, грабнати очевидно от скъпи курорти и луксозни дворци. По лицата им беше изписано недоумение, ужас, те като че ли не разбираха какво става. Както кучето, което нечия желязна ръка откъсва внезапно от кокала и го влачи далеч от него, квичи и се мята на всички страни, тъй и те скимтяха панически, хленчеха, вкопчваха се в своите пазачи, падаха пред тях на колене и лигавеха със сълзи и сополи краката им. “Ама моля ви се, господине, какво е това?“ – казваше някакъв дебелак с папийонка на един черен демон, който клатеше огромната си зъбеста паст над главата му. “Ама господине… ама госпожо…“ – се чуваше отвсякъде. – “Недейте… недейте, моля ви!“ – пропищяваха умолителни гласове. Демоните цвилеха от смях. Други сенки вадеха призрачни пачки долари и ги тикаха с треперещи пръсти в лапите на демоните, обещаваха им милиони, кълняха се, че ще им завещаят имотите си, яхти, вили, банкови сметки, коли. Гърчеха се по земята, прегръщаха коленете им, целуваха ботушите от желязо – и демоните ги ритаха безмилостно с тях. Един с рогата змийска глава беше хванал някаква елегантна дама за косата и я влачеше, ревейки свирепо. Виждах лакомници, дигнати от богати трапези, които още държаха вилици и ножове, дъвчеха несъзнателно онова, което им беше останало от roastbeef-а, или стискаха с последни сили бокала с Château de l’Anglais, хвърляйки ужасени погледи наоколо. Голи любовници тичаха с чаршафите си, скимтейки под бичовете, солидни делови мъже, бизнесмени, директори крещяха заедно със своите секретарки, богати дами плачеха до младите си жигола, които се извръщаха отвратено. Богати автомобилисти подаваха глави изпод гумите на разкошните си коли, които демоните бяха обесили със смях върху шиите им. Други държаха ски, бейзболни бити, ракети за тенис, летовници влачеха своите хамаци, бронзови младежи, взети от хотели и плажове, и стройни девойки по бикини виеха от ужас. Някакъв футболист беше сграбчил конвулсивно топката и не я даваше; дебели адвокати и банкери не пускаха своите портфейли, папки, ценни книжа. Наблизо тичаха прелати, попове, владици, разкошно облечени, напълнили кадилниците си с банкноти вместо с тамян; внезапно се бе оказало, че всичко, което те бяха проповядвали приживе на паството си, е истина – и челюстите им бяха увиснали до гърдите от изумление.

Пътят беше станал вече по-широк и от най-широката земна магистрала. Безкрайна хорска река течеше по него. Сякаш всички народи, цялото човечество се беше събрало тук. Изведнъж онези, които имаха все още сили да гледат, нададоха страшен писък: зад последния завой се показа краят на клисурата. Грамаден сводест отвор зееше в дъното ѝ и поглъщаше като паст човешкия поток.

Бяхме пристигнали!…

Взирах се трескаво напред. Тук планините надвисваха особено застрашително. Черна, почти отвесна планинска стена преграждаше пътя. Високи железни порти се отваряха в нея – канещо и гостоприемно.

Нашите водачи се засмяха и завикаха от радост. Някои заудряха с мечове по плочите, други подеха песни. – Напред! Бързо! – крещяха демоните. – Към дома! Към дома! – Пламъците захвърчаха особено весело, хиляди искри затанцуваха във въздуха. Вече виждах съвсем ясно портите, обрамчени от горящи факли; огнени езици изскачаха тук-там от пукнатините в черната стена и лижеха голия камък. И тук висяха много от онези тайнствени многокрили създания с човешки глави, увенчани с корони, облечени в желязо и мед. Очите им светеха стоманено, те сякаш надзираваха реда, в който безбройните колони от клетници изчезваха в планината. От време на време някое от тях политаше във въздуха, описвайки кръг над множеството; всички се разбягваха тутакси оттам.

Движехме се с неудържима бързина. Тъмен, безумен зов ревеше в мозъка ми, сякаш бях обзет от страстно желание да се хвърля вътре. Мнозина тичаха, простряли като насън ръце към зеещата паст, други се оглеждаха, треперейки и пищейки.

Вече бяхме пред портите… Тук започваше дива навалица, водовъртеж, колкото и широк да беше отворът, той не можеше да поеме всички, хората се трупаха, викаха, газеха се и падаха един върху друг, отзад напираха нови тълпи. Бичовете свистяха, съскаха. Носен от тълпата, и аз се доближавах все повече до чудовищната паст, ту сякаш засмукван от нея, ту отнасян назад или встрани. Виждах двете огромни крила, отляво и отдясно, разтворени пределно широко, от край до край; грозни зли образи и надписи на всички човешки езици – заклинания и проклятия – бяха издълбани по грапавото им лице. Отстрани стърчаха грамадни ръждиви резета, покрити с прах, неизползвани навярно от създание-мира; в изтлелите дупки-ключалки, обвити с паяжина, никога, види се, не бе влизал ключ. Преизподнята посрещаше радушно своите гости… Виждах как сенките се вливат на вълни под страшните сводове, кънтящи от писъците им и свирепия рев на техните водачи. Тежка смрад се стелеше отвътре, черни пушеци, дим и горещина като от пещ.

Демоните ни тикаха свирепо натам. Тълпата се щураше обезумяло. В бъркотията мнозина се мъчеха да се отскубнат, да избягат; виждах хора, които се оглеждаха отчаяно за някоя пукнатина или дупчица в мъртвешките голи скали; други пълзяха по земята, закривайки главите си с ръце, сякаш така пазачите нямаше да ги видят, или се мъчеха да се проврат между краката им. Някои дори се катереха по отвесните склонове край пътя.

– Хей, вий там, къде? Назад! – крещяха демоните. – Какво сте си наумили! Обратно на земята ли, бре? Да се мотаете между живите като мухи без глави? На вампири ли ще ни ставате? на бродници? – викаха те със смях. – Виж го тоя как се катери! ще вземе верно да вампиряса! – Вече е замязал на вампир! – А-а, не може, не може! Марш вътре! Марш! – и запяха, плющейки с бичовете си, подигравателна песен:

Де се губиш от гроба, вампире, вампире?
Исках жито да нося за Бог да те прости,
само в гроба да беше се гушил ти мирен;
де се скитат, несретнико, твоите кости?

„Ах, човече, задушно и прашно е в гроба
и да знаеш каква е вампирова скука
под парцала на грозната гробищна роба
към зорница и месец да нямаш пролука“.

Но, печални вампире, какво ми говориш?
Ти не си като живите прелетна птица,
имаш място закотвено в земните двори
и напълнена с гробищно жито паница!

„Ех, така е, но аз любопитствам, не трая
и защо да не скитам където си искам?
Месечината медена щом заиграе,
аз не мога в гробовния мрак да устискам“.

Ще стоиш и ще стискаш, излъган вампире,
замижал под земята, застинал, мъртвешки,
чак тръбата последна докле не изсвири
и не дигне от тление твоите плешки!

„Ах, не ви е затворник мъртвецът, горкият,
а го карате все да стои под земята,
до последния ден из прахта да се крие
и от глад като риба в тиган да се мята“.

Ти наистина бил си мъртвец-калпазанин:
с жито, виж, ти дохождат гробарските гости,
тлъст овен се пече, ври кокошка в казана,
руйно вино накисва студените кости!

„Няма полза, вампирово! В тъмни подмоли
граби всичко лодкарят, облага ни с мито,
ходим ний мъртъвците събути и голи,
не достигат до нас ни кокошки, ни жито!“

Тук те запляскаха весело с ръце, някои се загърчиха в нещо като танц с подигравателни, безсрамни движения. – Уууу-лю-лю-лю-лю-лю – завикаха мнозина, запищяха, зареваха, загъргориха. Бичовете се виеха в ръцете им като живи огнени змии, съскаха и хапеха де кого сварят.

…Ами приноси, служби, молитви, поклони?
Палим свещи дебели, тамян ви кадиме,
слъзни капки под звуци тържествени роним,
до небето издигаме вашето име!

„Ах, повярвай на скитника клет, на старика:
всичко, дето го каза, поклони и свещи,
и тамяна, и другото, що изброи го,
бих продал за паница вампирова леща“.

Спри, недей от реда на света да се рониш:
пак си поданик – вярно, на гущерско царство,
то, добро или лошо, си има закони,
пази вашето племе от лишни митарства!

„Нямам де да се спра, няма мира за мене,
не познавам предели, не зная закони,
аз пропадам във нищото нощем и денем,
аз съм прах по земята, отвсякъде гонен“.

Ах, не сте ли видели вампира, вампира?..
Исках жито да нося за Бог да го прости,
само в гроба да беше почивал той мирен,
само вън да не скитаха клетите кости!..

Песента завърши сред воя и писъците на нещастниците, чиито гърбове бяха почервенели от кръв. Междувременно бяхме изминали и последните крачки, които ни деляха от портите. Бяхме стигнали до самия праг; оставаше да го прекрачим.

Гледах каменните му плочи, изравнени почти до земята от милиони нозе през хилядолетията, и треперех. Зъбите ми тракаха като от силен студ. Трепереха всички. Пот се стичаше на струйки от лицата, младежи побеляваха пред очите ми, едри мъже плачеха като деца.

Тук свършваше земята на живите. Вече никога никой от нас нямаше да види слънцето и месечината.

Погледът ми се плъзгаше жадно оттатък. Постепенно започвах да различавам по нещо в димния подземен мрак. Войници и стражи осветяваха пътя с факли, огнени езици изригваха тук и там от стените, припламваха синкави мълнии. В хаоса от танцуващи пламъци и сенки се долавяха очертанията на просторни зали, изсечени в гранита на планината и водещи в дъното си към безброй разклонени тунели и ходници. Трескавата пулсираща светлина изваждаше за миг от мрака четвъртити каменни блокове, грамадни статуи, колони. Сурови лица от разяден камък със зеещи дупки вместо очи гледаха застинало от вечността. Ръцете на великаните, седнали върху тронове, лежаха в скутите им, нозете им стъпваха върху изображения на хора, гърчещи се от мъка. От време на време от някакви подземни дълбини се разнасяше бучене и тътен като от удари на огромен чук; планината се разтрисаше.

Усещах, че устните ми произнасят сами някакви думи, откъслеци от отдавна забравени молитви. Но зъбите ми тракаха така, че сам не чувах това, което казвах. И други го правеха. – Аллах акбар! – Господи, помилуй! – се чуваше тук и там. Мюсюлмани приклякваха с треперещи нозе на земята и правеха метани, православни се кръстеха непохватно; будисти мърмореха своите сутри; евреи се клатеха напред и назад, пеейки и шептейки. Пред лицето на вечната си съдба всеки търсеше отчаяно помощ и проклинаше горчиво своето неверие.

Но вече беше късно.

Стояхме пред прага… Нямаше сила, която да ни накара да го прекрачим, въпреки цялото беснеене на демоните. Бяхме като вцепенени. Змиите-камшици плющяха и жилеха: напразно. Треперехме целите, от глава до пети, но не можехме да помръднем.

В този миг черните пушеци, които замрежваха входа, се поразпръснаха. Показа се фигурата на зеленолюспест великан. Той ни погледна ласкаво, насърчително.

Гледахме го смразени, с облещени очи. Огромната му паст с няколко реда остри зъби ни се усмихна мило с динозавърска усмивка.

– Ах, мои малки, сладки прасенца! – изгъргори той лакомо. – Елате при батко!

И протегна ръце, сякаш за да ни вземе в обятията си.

Заприиждахме навътре.

* * *

Откога съм тук? Месеци? Години? Хилядолетия? Не знам. Тук няма време. Само застинала вечност на мрака и мъката. Понякога пристигат нови осъдени, но те потъват тутакси като камъни на дъното. После изплуват, виждаме страшно оголените им зъби, сгърчените им лица; никой не ги пита за нищо.

Плуваме по езерото от разтопена магма, мятани натам и насам от черните му вълни. Призрачен синкав пламък се стеле по тях, в светлината му виждаме лицата си. По-страшни сме от мъртъвци. Около нас езерото сипе огън, бълва серни пушеци. Цели огнени валма се откъсват понякога от него, литват към черното небе от базалтови и гранитни породи и озаряват за миг този мрачен свят, кънтящ от никога несекващи ридания, вопли и рев.

Всеки миг се сварявам, изгарям, очите ми изскачат, мозъкът ми се пръсва. Кожата ми се свлича на парцали от костите и се вее като дрипа край тях. Разпадам се на парчета, потъвам в небитието. После пак идвам на себе си и всичко започва отначало.

Всеки миг обезумявам от мъка, но не губя напълно съзнание. Помня пределно ясно всичко, което се случи с мене. Понякога в паметта ми проблясват като живи образите от предишния живот: някое хубаво ястие, среща с жена, вечеря в ресторант; те нахлуват внезапно, ярки и осезаеми, и аз плача и скърцам със зъби, преди плътта ми да се разпадне отново в магмата.

И всеки път спомените ме връщат безмилостно към деня, в който се оказах тук.

…На какво ли не се нагледах, докато ме влачеха надолу през кръговете на преизподнята!

Безбройни ужаси и мъчения. Хора от всички народи и поколения от Адам до нас. Всяко от погиналите създания страдаше по свой собствен начин: вавилонци, оковани във вериги, строяха вечно злощастната си кула, Содом биваше изпепеляван; Рим изгаряше в огъня на Нерон, Цариград рухваше сред пламъците на обсадата. Видях Сизиф да тика изтерзано своя камък; Данаидите влачеха стомни с вода към бъчвата, която никога не се напълваше; орел кълвеше дроба на Прометей, Тантал ядеше опечени своите синове. Фараонът и войниците му се давеха в Червено море, Ахав биваше пронизван с меч, Ирод мреше от срамна болест, Юда се обесваше, Пилат миеше безуспешно ръцете си. Идолопоклонци от всички епохи трябваше да принасят и тук жертви на своите богове-демони, които сега вече се показваха такива, каквито са: зловещи създания с жабешки и змийски глави, полуживотни, полувлечуги, пръскащи отрова и слуз, разкъсващи с доволен рев своите почитатели.

Другаде роби биеха с камшици господарите си, въстаниците на Спартак разпъваха на кръст римските патриции, затворници от Гулаг разнасяха Берия в клетка като животно. Тамерлан мреше с разчекната от крясъци уста, Иван Грозни туряше глава на дръвника, Торквемада изгаряше на кладата. Изправяха Ленин до стената отново и отново; уморяваха Сталин от глад, разстрелваха го, разкъсваха го на парчета. Видях Хитлер да бъде задушаван в газови камери толкова пъти, колкото хора е изпратил на смърт; изпепеляваха го жив, наторяваха адските полета с мозъка му, правеха сапуни от мазнината му.

Пред очите ми демоните играеха на боулинг с човешки глави. Двама тъкмо бяха хванали за перчема главата на някакъв балкански мафиот. Едра, морава, дебело окосмена, тя приличаше твърде много на свинска зурла.

– Кво праите бе! Педераси!! – крещеше главата, търкаляйки се с бясна скорост по пистата. Демоните се заливаха от смях.

Наблизо в един мръсен ъгъл бяха нахвърляни небрежно куп безглави души. Те мърдаха безпомощно и се мъчеха да изпълзят изпод купа, докато някой от пазачите не ги сритваше.

Жестоко страдаха онези, които приживе бяха свикнали на охолство и разкош. Хранеха богаташите с изпражнения и помия, милионери се къпеха в басейни със сярна киселина. Холивудски актьори и актриси правеха необикновено изразителни, драматични гримаси в огъня; прочути певци виеха, колкото им глас държи; демоните ръкопляскаха. Видях президенти на велики държави, крале и самодържци да лъскат обувките на най-долния нископоставен дявол и да получават ритници в лицето за зле свършена работа.

На едно място демоните бяха обесили някакъв користолюбив владика за краката и го брулеха с тояги като дърво; от него се сипеха жълтици. “Този благочестив мъж е като брашнен чувал – си казваха те с умиление; – колкото повече го тръскаш, толкова повече излиза от него“.

Любители на скъпи вина трябваше да пият димяща кръв от нажежени железни чаши. Пържеха чревоугодниците в олио, задушаваха ги в червени сосове или ги печаха на бавен огън; кулинари висяха на гроздове от тавана; печени зайци, пилета бяха възкръснали и пируваха с месата на своите лапачи; едно прасе беше наболо на вилица главата на някакъв българин и я дъвчеше лакомо. Наблизо патици туряха в пещта апетитен пекинец, слюнки течаха от човките им.

Месари висяха, закачени на куки, телета режеха парчета месо от тях.

Гангстери ставаха на кайма от собствените си бомби, жертвите разстрелваха своите убийци, осъдени на смърт бесеха палачите си, войници зареждаха топовете с генерали и стреляха; сводници и сутеньори трябваше да обслужват демоните като проститутки. На един стадион желязна топка се търкаляше след футболистите, които се мъчеха да избягат от нея; тя обаче винаги ги настигаше и трошеше краката им. Богати туристи по къси шорти с камери в ръце обикаляха пламтящите дворци на Содом и Гомор, които се сриваха върху тях и ги погребваха под развалините си; площадите се проваляха под краката им, фонтани от огън ги изпепеляваха; черни динозаври изскачаха ненадейно иззад статуи и храмове и ги завличаха в дупките си.

Опитвам се да не мисля за всичко това, за да не полудея; напразно! Жестоката памет ме връща винаги към страшния ден – последния ми ден на земята и първия в този ужас – и той е станал вечен за мен. Въртя се в неговия кръг непрестанно от сутрин до вечер.

Понякога тук избухва огнена буря: сред воя на пламъците огромни вълни се надигат, бучат, рухват, връхлитайки яростно бреговете, разбивайки се на хиляди пръски, на безброй ослепителни искри. Случва се някоя от тях да ни запокити за кратко върху черните бодливи скали, които заобикалят езерото. И докато лежим, простряни безсилно върху камъка, аз чувам откъслечни, изхриптяни като насън думи от устните на моите другари. – Какъв… си бил… ти… – ще прошепне някой. – Бях съдия… полицай… банкер… – чувам отговорите. И те си спомнят кой каква кола или любовница е имал на земята.

Нещастници! Мога ли да им разкажа какво съм притежавал аз и ще ми повярват ли те! И в кратките мигове преди огнената вълна да ни отнесе обратно към езерото, аз ридая, мислейки си за онова, което ми бе отнето, за моите дворци и градини и за онзи фатален ден, в който аз загубих наведнъж всичко: моя живот, моята любима – и моя рай.