За благодатта

Човекът е създаден по образа на Бога-Творец. В съществото на тварния човек няма нищо несътворено. Този тварен образ на Бога не може да е съпричастен на Божествената същност, но е надарен със способността да влиза в общение с несъздаденото Божество чрез приобщаване към Неговата благодат. И макар човек да не е съпричастен на Божествената същност, все пак чрез благодатта той влиза в общение с Божествения живот.

В славянската дума "благодат" е изразена богословската идея за нея, разбирането за нейната природа, а именно: благ дар на Бога, или дар на благостта Божия. Благодатта, като несътворена енергия на Бога, според православното разбиране, е "Божеството". Когато Божеството благоволи да се съедини с човешкото същество, тогава човек вижда, чувства в себе си действието на божествената сила, която го преобразява, прави го богоподобен вече не само потенциално, "по образ", но и реално, "по подобие" на божественото битие. Благодатта- Божество освещава човека, обожава го (*), т.е. превръща го в бог. (* обожение – става дума за процеса на обожение, на гръцки "теосис". Има се предвид съединяването на човешката природа с Божествената благодат или придобиването ("стяжание") на благодатта на Св. Дух (Св.Серафим Саровски). По думите на Св.Максим Изповедник: "Бог ни е създал, за да станем причастници на Божествената природа (срав. 2Петр.1:4), за да влвзем във вечността и да се уподобим на Него като бъдем обожени от благодатта, която поражда всичко съществуващо." С други думи, чрез теосис ние ставаме богове не по същност, а по благодат (вж. Йоан 10:34).)

Христовата заповед за любовта не е етическа норма, но сама по себе си е вечният божествен живот. Естественият човек няма този живот в тварното си същество. Ето защо той не е способен да изпълнява волята Божия, т. е. да живее по Божията заповед със собствените си сили. На него обаче му е присъщо да се стреми към Бога, към блажения вечен живот. Този стремеж на естествения човек би си останал само стремеж без възможност за реално осъществяване, ако насреща му не идваше Божествената сила – благодатта – която сама по себе си е и търсеното, т. е. вечният божествен живот.

В опита си христянският аскет се убеждава, като съди по действието на благодатта, че тя може да има само божествен произход. В опита си той се убеждава, че в човешката природа такава сила няма. По-нататък, отново чрез опита, той се уверява, че не само човекът търси Бога, но и Сам Бог търси човека, и дори в несравнимо по-голяма степен. Бог постоянно търси човека и веднага щом човек прояви стремеж към доброто и неговото осъществяване, благодатта вече го е посетила. Все пак действията или въздействията на благодатта в никаква степен не зависят от волята на човека. Благодатта идва и си отива по волята на необвързания от нищо, абсолютно свободен Бог. Каквото и да върши сам човек, ако Бог не благоволи, човекът ще остане вън от истинния човек, вън от божествената светлина, във "външната тъмнина".

Православният монах, познал всичко това в опита си, влага целия смисъл на своя живот в придобиването благодатта на Светия Дух.

Въпросът за придобиването на благодатта е бил централен в живота на старец Силуан. Това е намерило израз в постоянния му стремеж към нея, в неговите непрестанни беседи за това как се придобива тя и заради какво я губим.